Пол Андерсън
Прокълнатият меч (17)

Глава 16
Сами

Скефлок и Фреда бяха намерили укритие в скална пещера на самия бряг на морето, далеч на север от Елфическите хълмове. Непосредствено зад гърба на приютилата ги скала се разперваше тъмна гора, която на юг ставаше по гъста, а на север граничеше с пустош и назъбени планини. Здрачна и намръщена беше тази сърдита земя, ненаселявана нито от хора, нито от народите на феъри и следователно — най-безопасна по време на война.

Те рядко улесняваха ежедневието си с магия, за да не бъдат открити от троловете, но Скефлок неуморно ловуваше, приел образа на вълк или орел — и ловеше риба в тялото на видра — благодарение на омагьосаните кожи, които Фреда предвидливо му беше донесла, без да предполага колко ще им бъдат полезни. Освен лова в образа на зверове, Скефлок си позволяваше само още едно малко вълшебство: приготвяше отлична бира от водата на прибоя.

— Наистина, нямаше нищо по-трудно от това да преживяваш в тези пусти и безрадостни земи — и то в такава зима, каквато Англия не помнеше още от времето на великия лед.

Пещерата беше влажна и мразовита. Ветровете шумяха в самото й гърло, а ледените вълни се стоварваха с трясък върху каменното й подножие.

Но когато веднъж Скефлок се върна от първия си продължителен лов, за миг му се стори, че е объркал мястото…

Насред пещерата весело бумтеше огън. Над пламъците — навес с кюнец, скалъпен от плетени пръти и прясно одрани кожи, отвеждаше лютивия дим навън. Подът и стените също бяха покрити с кожи — по-дебели и пухкави от тези на кюнеца — а най-широката от тях висеше зад входа, засланяйки каменната утроба от ветровете и снега.

Конете бяха привързани в дълбоката част на пещерата и хрупаха сеното, което самият той беше измайсторил от сушени водорасли. Грижливо подредено и облегнато на една от стените, оръжието му светеше, лъснато до блясък. Над искрящите остриета висеше украса от алени гроздове зимна червенушка. Всичко бе наредено така, сякаш пещерата е празнична зала.

Фреда беше приклекнала до огъня и печеше месо на шиш. Скефлок се спря на входа. Сърцето му силно заби. Любимата му носеше само къса туника и в тази стойка изящното й полуголо тяло напомняше с нещо на птица, готова всеки момент да излети.

Тя го съзря и очите й радостно светнаха. Мълчаливо се затича към него и потъна в прегръдките му. Докато я галеше по гърба, Скефлок даде израз на учудването си:

— Ама как си успяла да направиш всичко това, скъпа?

Отговори му звънкият й смях.

— Ако бях мъж или мечка, или изобщо тромав звяр от този род, щях да си изсипя шепа гнила шума на главата — ей така! — и да твърдя, че имам дом, годен за презимуване. Но аз съм звяр с особено пъргав ум, така нареченият „женски ум“, който от листа и жълъди палат ще сътвори. Ти сам беше казал: „Магия, твоето име е жена!“ Не помниш ли? — Скефлок се засмя и я целуна по челото. — Всъщност — продължи Фреда вече по-сериозно — кожите, а и още много полезни неща си ги имахме под ръка. Останалото го доставих с тези ръчички. Нали съм добра домакиня? Кажи ми го! — И внезапно разтреперана, се притисна до гърдите му. — Толкова време те нямаше! Дълго! Твърде дълго… и времето напредваше като охлюв! Трябваше с нещо да се занимавам денем, за да мога да заспивам нощем…

— Мила моя! Това място просто не е за теб. Защо те държа тук? Като затворница… Тежък и опасен е животът в изгнание… Би трябвало отдавна да съм те завел при хората, където можеш на спокойствие да изчакаш победата ни или на спокойствие да забравиш поражението ни…

— Не! Знам, че не трябва, и няма никога да го направиш. Чуваш ли? Никога! — тя го хвана за ушите и го придърпа към себе си, докато устните им не се срещнаха отново… Скоро ту през смях, ту през сълзи нареждаше: — Нали вече съм ти казвала, че няма да те оставя! Колко още трябва да ти го повтарям, ей? Не, Скефлок, твърде трудно ми е да се отделя от теб и просто няма да го понеса. Толкова е просто.

— И това е истина — каза той след кратко мълчание — Сам не знам какво бих правил без теб. Когато сме заедно, забравям за всички беди. Наистина е много просто.

— Тогава не ме оставяй повече сама.

— Все пак някой трябва да ходи на лов, скъпа.

— Двамата можем да го правим. Заедно — тя махна с ръка към забучения на шиш дивеч. — Защо мислиш, че не умея да ловувам?

— И не само това! — прихна Скефлок, но мрачното изражение отново стегна лицето му в железен обръч. — Аз смятам да ходя на лов не само за дивеч, Фреда, но и за… тролове!

— Тогава и аз ще те придружа! — тя също доби мрачен вид. — Или смяташ, че няма за какво да им отмъщавам?

Човекът елф изправи глава с нескрита гордост, преди отново да потърси устните на любимата си.

— Така да бъде! — прошепна той след дългата целувка. — Орм Силния щеше само да се гордее с такава дъщеря.

Тя прокара пръст по брадичката му.

— А ти наистина ли не знаеш кой е баща ти?

— Не… — Скефлок си спомни думите на Тор и тръпки полазиха по гърба му. — Наистина не знам.

— Всъщност е без значение — усмихна се любимата му. — Просто исках да кажа, че и той би могъл да се гордее с теб. Знаеш ли, често си мисля, че Орм Силния би дал всичките си Богатства в замяна за син като теб! За да не бъдат Кетил и Асмунд сами и слаби… И ако не успееше, то поне страшно би се радвал, че си избрал неговата дъщеря за невеста!

Зимата се ожесточи и животът стана още по-труден, а гладът — все по-чест гостенин в иначе уютната пещера. Но и студът се научи да се промъква покрай висящата на входа кожа и само когато се загръщаха — притиснати един до друг — в плътния мечи тулуп, Скефлок и Фреда съумяваха да се стоплят. Дни наред те препускаха по безкрайната снежна пустош в напразно търсене на дивеч.

Тук и там се натъкваха на останки от опожарените имения на елфите. Скефлок побеляваше като платно и дълги часове след това не проронваше една дума. На места пресичаха пътя и на живи елфи — изтощени, мършави, в парцаливи дрехи. Но Скефлок нито веднъж не се опита да събере отряд. Така само би привлякъл вниманието на врага, без да може да окаже ефективна съпротива. Ако съществуваше и най-малката надежда за помощ отвън, такива отряди биха имали смисъл. Но не и при това положение на нещата.

Човекът елф неуморно търсеше и тролове. Попаднеше ли на техни следи, неговият кон и този на спътничката му незабавно препускаха в див галоп. Ако троловете бяха много, двамата от разстояние запращаха по тях стрелите си и след това удряха на бяг. Или Скефлок дочакваше деня и с пукването на зората се промъкваше до различните укрития, в които спяха троловете, за да им пререже гърлата.

Ако не бяха повече от двама или трима, директно ги нападаше — звънът на меча му и бръмченето на стрелите от лъка на Фреда бяха в този случай последните звуци, които зеленокожите чуваха в живота си.

Този лов не познаваше жал и от двете страни. Двамата често затаяваха дъх в своята пещера, когато преследвачите шареха наоколо и само магията скриваше следите им, за да ги спаси от зорките погледи на ожесточените врагове.

Копия, камъни и стрели свистяха на косъм от тях, когато бягаха от цели тълпи тролове, след като бяха успели да убият двама или трима. От пещерата си нерядко съзираха вражески кораби — плаващи толкова близо, че без усилие можеха да преброят заковките по щитовете на воините.

И беше студено, студено…

Но именно тук намериха истинския път един към друг. Разбраха, че телата им не са главното в тяхната любов. Скефлок повече не можеше да си представи как би се сражавал с троловете без помощта на Фреда. Стрелите й уцелваха и убиваха, засадите, които им скрояваше, бяха самото коварство, а целувките, с които го обсипваше в кратките промеждутъци между сраженията, го вдъхновяваха за нови самоотвержени усилия. А за нея той беше най-великият, най-смелият и добър измежду всички хора, неин меч и щит едновременно, неин любим и брат по душа.

Все пак изпитваше известна вина за това, че не отделя достатъчно внимание на своята Вяра. Скефлок й беше обяснил, че нейните свещени слова и символи ще възпрат магията му.

Животът в изгнание си оставаше суров, но тя усещаше как все повече се приспособява към него, как мускулите й укрепваха, сетивата й се изостряха, как цялата ставаше по-силна духом. Вятърът подгонваше кръвта по вените й. Звездите често подаряваха нещо от блясъка си на очите й. И в един живот, който се крепеше на острието на меча, тя се научи да цени всеки миг на щастие.

Странно, мислеше си тя, че дори когато им бе студено, страшно или дори когато почти припадаха от глад, никога не се караха. Отсъждаха и постъпваха като един човек, сякаш бяха родени от една и съща утроба…

— Веднъж се бях похвалил на Имрик, че никога още не съм познавал страх, поражения и любов — каза Скефлок, отпуснал глава на коленете й. Тя разчесваше с костен гребен разрошените му от вятъра коси. — Той подхвърли, че това са едновременно трите края и трите начала на човешкия живот. Тогава не го разбрах. Но сега знам колко е бил мъдър.

— И откъде ли го е научил? — попита Фреда.

Не мога да ти кажа, защото елфите познават поражението много рядко, страха още по-рядко, а любовта — никога… Но откакто те срещнах, скъпа, опознах и първото, и второто, и третото. Бях започнал да ставам повече елф, отколкото човек. Ти отново ме направи човек и вече усещам как елфът в мен умира.

— А в мен започна да се появява нещо от елфите. Все по-малко мисля за праведното и свещеното, и все повече за полезното и приятното. Грехът ми расте и набира тежест…

— Точно в тази точка вече постъпваш и мислиш правилно. Празните приказки за верски дълг, закон божия и грях никога не водят към добро. Никога! Чиста проба лицемерие!

— Богохулстваш, езичнико… — подхвана наставнически тя, но Скефлок прекъсна разсъжденията й с нежна целувка. Фреда веднага забрави за горчивите си предчувствия.

Както се очакваше, настъпи денят, когато троловете довършиха разорението на земите на елфите и, като нямаше какво повече да грабят и кого повече да преследват, се разотидоха по крепости и замъци, откъдето си показваха носа съвсем рядко и то — съпроводени от такива многочислени военни войскови сили, че стана невъзможно да бъдат нападани.

След като попълни пребогато запасите от еленско месо, Скефлок от своя страна стана мрачен от безделие. По цели дни се излежаваше в пещерата.

Фреда изпита силно желание да го развесели.

— Сега сме в по-голяма безопасност… — подхвърли тя като за начало.

— Е, и? Каква ни е ползата, ако не можем да се сражаваме? Седим и изчакваме края… Елфхайм умира. Скоро всички кралства на феъри ще принадлежат на троловете. А аз? Губя си времето тук! Нищо не предприемам…

Веднъж, на излизане от пещерата, съзря гарван, кръжащ високо в небето.

— Ей, страннико, какви са новините? — провикна се той на врански. Това всъщност не прозвуча съвсем по този начин, защото езиците на зверове и птици имат по-друг строеж от човешкия, но смисълът на въпроса беше точно такъв.

— Долетях от юг да навестя роднините си — отвърна охотно гарванът. — Из Валенд и Уелленд гъмжи от тролове и скоро ще бъдат и в Скания, а войските на крал Ерлкинг отстъпват все по-навътре и по-навътре в централните земи. Охохоо! Всичко е осеяно с трупове! Охохооо! Прясна мърша! Гааа! Пряснаа! Гааа! Тъдявашните гарвани и врани имат богат пир, но трябва да побързат — гааа! — да побързат, казвам ти, защото едва успяват, едва успяват да следват войските, гааа, и казвам ти, казвам ти: тази война няма да продължи дълго, охохооо!

Лют гняв обхвана Скефлок. Той сграбчи лъка си и простреля черната птица право в сърцето. Но когато гарванът тупна като камък в краката му, гневът му също така бързо отстъпи място на разкаянието.

— Не трябваше да те убивам, братко! — изстена тихо той. — Не и теб, който не си сторил никому зло, а напротив, очистваш този свят от смрадливата леш и така гасиш зловонията на свирепите неправди… Ти беше дружелюбен, а аз покосих теб, вместо истинските врагове!

Скефлок се върна в пещерата и неочаквано избухна в ридания. Фреда го прегърна и се зае да го успокоява като малко дете, а той изплакваше сълзите си в скута й.

И цяла нощ не мигна.

— Елфхайм загива! Преди още снегът да се е разтопил, ще бъде само спомен! Нищо друго не ми остава, освен да се втурна при проклетите тролове и да завлека със себе си в небитието колкото може повече от мерзките им мутри!

— Не говори така! — погали го тя с гласа си. — Това е глупаво предателство на собствената ти вяра и на самата мен. Колко по-правилно и по-смело е да живееш и да се сражаваш!

— С какво да се сражавам? С голи ръце? — езикът му набъбваше от горчивина. — Корабите на елфите са потопени и опожарени, воините — убити или оковани във вериги. Ветрове, сняг и вълци населяват величавите ни замъци, враговете киснат по троновете на нашите вождове! А оцелелите се скитат в самота и глад… обезоръжени и голи…

Тя го целуна.

Внезапно пред очите му, като пламнала от нищото мълния, блесна видението на високо издигнат в мрака меч.

Той дълго се взира в него, вцепенен и безмълвен, но накрая прошепна:

— Мечът… дарът на Езир… да… МЕЧЪТ!

Фреда се уплаши, без сама да знае защо. Тя не бе видяла нищо.

— Какъв меч? Какво имаш предвид?

Те лежаха в тъмното, притиснати един към друг, и той шепнешком й разказа всичко — плътно до ухото й — сякаш се боеше, че нощта може да подслуша. Разказа й как Скирнир донесъл счупен меч, как Имрик го зазидал в стената на подземието и как Тор го предупредил, че наближава времето, когато този дар ще му потрябва.

При това усети, че любимата му трепери — тя, която безстрашно преследва въоръжени тролове… Сякаш в отговор на мислите му, Фреда промълви плахо и неуверено:

— Това не ми харесва, Скефлок. Това не обещава нищо добро…

— Нищо добро ли? — развика се той. — Та това е последната ни надежда! Уверен съм, че Один, който умее да предсказва бъдещето, е предвидил падението на Елфхайм и по тази причина ме е дарил с белязания меч! С голи ръце ли? Ха, сега ще им покажем!

— Не трябва да се приемат дарове от езически Богове, защото носят нещастие. О, скъпи, трябва да забравиш за този меч! — умоляваше го тя.

— Извън всяко съмнение е, че Боговете имат своите цели, които невинаги съвпадат с нашите. А защо е необходимо да съвпадат? Така е било, така и ще бъде. В крайна сметка феъри е просто шахматната дъска, по която Езир и етуните местят елфи и тролове, увлечени в игра, оставаща извън пределите на нашия разум. Но мъдрият играч се грижи за своите фигури!

— Така да бъде. Но мечът е в подземията на самия Елфхюф.

— Все някак ще се доберем до него. Дори току-що ми хрумна как.

— Освен това е счупен. И как ти… как ние ще намерим великана, за когото ми разказа преди малко, как ще го придумаме да впрегне ковашкия си чук за възстановяване на оръжие, което очевидно служи против интересите на родствените му тролове? О, Скефлок! Струва ли си? Има толкова много въпроси без отговор.

— Трябва да има начин! — в гласа му се промъкваха нотки от звъна на остриетата. — Дори вече се досещам как ще разберем всичко, въпреки че е свързано с опасности. Да, може и да загинем, но дарът на Боговете е последният ни шанс.

— Пак тези Богове! — християнската душа на Фреда не издържа повече на това, което в нейните представи бе последователно богохулство и тя се разплака. — Послушай ме, любими, това ще ни донесе само нещастия! Усещам го. В гърдите ми тежи нещо хладно и тъмно. Някак си знам, че от деня, в който тръгнеш да търсиш меча, дните на нашата любов са преброени.

— Смяташ да ме оставиш ли? — попита той, поразен от тази мисъл.

— Не, не, мили… за нищо на света! — тя се притисна към него, ослепяла от сълзи и тъмнина. — Това са само предчувствия, но с такава увереност…

Той я прегърна още по-силно. Целуваше я неуморно и буйно, докато не й се зави свят и гласът й не звънна в палав смях. В прилив на щастие Фреда прогони страха, който не можеше да бъде достоен за невестата на Скефлок и двамата се развеселиха.

Но в гърдите й остана полъха на тъга, каквато не беше изпитвала преди. Дълбоко в себе си Фреда усещаше, че им остава малко време да бъдат заедно.