Пол Андерсън
Прокълнатият меч (21)

Глава 20
Пътешествие в невъзможното

В една такава омекнала привечер Гулбан Глас Мак Грики се беше изправил на билото на близкия хълм. Слънцето потъваше зад хоризонта. Южният вятър донасяше първия, почти неуловим пролетен дъх.

Той стоеше, опрян на копието си, и наблюдаваше как топящият се сняг се плъзга по склоновете към морето. На запад небето аленееше от залеза. На изток виолетовата нощ се сгъстяваше над мачтата на самотна рибарска лодка. Обикновена лодка за обикновени смъртни, купена или открадната от обикновен англичанин. В нея седеше човек. Необикновеното в него беше, че изпокъсаните му дрехи са били някога измайсторени от елфи. Когато лодката доплава до брега и странникът пъргаво скочи на чакъла, Гулбан го позна.

Ирландските сиди живееха далеч и в отчуждение от всички народи на феъри, но е имало време, когато са поддържали все още някакви търговски връзки с Елфхайм и точно от това време Гулбан имаше един отчетлив спомен: как Имрик акостира на брега в компанията на весел юноша от човешки произход, именуван Скефлок. Но сега младият човек бе измършавял и мрачен, даже някак повече, отколкото предполагаше тежката участ на народа му.

Скефлок се упъти нагоре по склона към вожда на сидите, който се открояваше като черен силует на фона на зеленикаво гълъбовото небе. Когато скъси достатъчно разстоянието помежду им, на свой ред позна сър Гулбан Глас — един от петимата лорд-протектори на Улстър — и полугласно го приветства.

Вождът отвърна на мрачното приветствие без да изменя Стойката си — все така подпрян на копието и склонил украсената със златен шлем глава. Спуснатата му черна коса покриваше дори брадичката му. В последния момент направи крачка назад, усетил злата сила на загърнатия във вълча кожа предмет на рамото на гостенина.

— Поръчаха ми да те изчакам… — тихо каза той.

Скефлок изрази вяла почуда от това, че знаеха за посещението му.

— Толкова ли са дълги ушите на сидите? — попита той.

— Не, разбира се! — засмя се Гулбан. — Но те усещат кога нещо, което трябва да се случи, е на път да се случи. И с какво това нещо може да има пряка връзка, ако не с войната между елфи и тролове? Затова очаквахме елфа, на който е съдено да донесе малко странни известия… Очевидно това си ти.

— Да! — изръмжа Скефлок. Младото му лице беше вече нарязано от дълбоки бръчки, а очите му изглеждаха налети с кръв. Отдавна бе престанал да обръща педантично внимание на облеклото си, както някога в Елфхайм, дори в най-угрижените времена.

— Потегляме — предложи сър Гулбан. — Луг Дългата ръка явно е склонен да мисли, че вестите, които донасяш, са от изключително естество, щом вече е събрал цялото племе на богинята Дану — както и други народи от земята на сидите — на съвет в пещерата Круахан. Но ти си уморен и гладен. Първо ще се отбием у дома.

— Не! — възпротиви се Скефлок с абсолютно несвойствена за елфите грубост. — Не съм уморен, не искам да ям и не мога да чакам. Води ме направо на съвета.

Вождът сви рамене. Подсвирна и чифт красиви, бързи коне от страната Сид с два скока се озоваха при тях. Но те изцвилиха гневно, отдръпвайки се от Скефлок. Копитата им риеха земята.

— Не им харесва това, което си метнал през рамо! — обясни сър Гулбан.

— И на мен не ми харесва! — Скефлок сграбчи единия от конете за копринената грива и се метна на гърба му — Хайде, по-бързо!

Конете се понесоха почти толкова бързо, колкото вихрогоните на Елфхайм, прелитайки покрай хълмове и долини, усои, езера и замръзнали реки. В здрача се мяркаха картини от страната Сид: ездачи в бляскави доспехи, въоръжени с внушителни копия, ръбест леприкон, застанал неподвижно до дупката си, странното лице на човек, който вместо нос имаше клюн — истински гигант, загърнат в мантия, с рошави пера там, където трябваше да има коса. Вятърът навсякъде диплеше лека, прозрачна мъгла. Бавно падаше нощта. Звездите пламнаха — ярки като очите на Фреда… Не! Скефлок отпъждаше подобни мисли.

Скоро ездачите достигнаха целта си — пещерата Круахан. Четиримата часови пред входа й вдигнаха приветствено мечовете си. След това поеха поводите на конете, а Гулбан въведе Скефлок в пещерата.

Тя бе обширна и сводеста, изпълнена с морскозелено сияние. Искрящи сталактити провисваха от тавана, а излъчваната от тях светлина се отразяваше многократно от огледалните щитове, закачени по стените.

Подът бе застлан с тръстика, която хрускаше под нозете — и това беше единственият звук, който можеше да бъде чут, докато наближаваха съвета.

В кръг около насъбралите се, седяха вождовете на народите Лупра. Бяха нискорасли, набити, силни и грубо облечени: У Дан Мак Аудайн, крал на леприконите; неговият главен паж Бег Мак Бег; Гломар Отломрах — с могъщи, мускулести ръце; вождовете Кону Мак Рихид, Метр Мак Минтан и Езирт Мак Бег — последните облечени в кожи и злато.

Най-отпред седяха наредени членовете на клана Дану — децата на богинята майка на земята Дану, пристигнали специално от Златния Тирн-Ан-Ог на съвет в пещерата Круахан. Те седяха мълчаливо — представляваха красива гледка и до един излъчваха необикновена, но овладяна сила. Били са богове на Ирландия чак до времето, когато св. Патрик покръстил човешкото население в името на Христа и Светия му Дух, но въпреки че са били принудени да се спасяват с бягство от безпощадния Кръст, все още притежаваха могъща сила и живееха не по-малко разкошно, отколкото в славните минали времена.

Луг Дългата Ръка от божественото племе Дану бе заел почетния трон. Вляво от него — героят-воин Агнус Ог, вдясно — Богът крал на моретата Мананан Мак Лир. Останалите Деца на Богинята също бяха тук: Еохаид Мак Елатан, Дагда Мор, Дав Берг Яростния, Кае Коррах, Колл Слънцето, Кехт Плуг, Мак Грайн Орех и много други, неотстъпващи по достойнство. Небесните лордове бяха придружени от семействата, слугите, арфистите и воините си. Всички заедно представляваха славна и затрогваща съзнанието гледка.

Но не и за Скефлок, отдавна недосегаем за чувства като величие, почуда или страх. Той се приближи с високо вдигната глава и сдържано ги приветства.

— Добре дошъл, сър Скефлок Елфхаймски! — прозвуча силният тембър на Дългата ръка. — Окажи ни честта да пиеш заедно с вождовете от страната Сид.

Той направи знак с ръка, което бе повеля Скефлок да седне в свободното кресло между самия морски бог Мананан и жена му Фанд. Слугата донесе златните кани с вината на Тирн-Ан-Ог, а след виното се разля и музиката на арфите, съпровождаща сладкогласните бардове.

Силно и сладко беше това вино: то рукна по вените на Скефлок като течен огън и мигом разсея цялата му умора. Но видът му стана само още по-мрачен.

— Как вървят работите в Елфхайм? — попита един беловлас воин на име Агнус.

— Знаете, че лошо! — изръмжа сърдито Скефлок. — Елфите се сражават сами и губят. Няма да е по-различно и с останалите народи на феъри, почнат ли троловете да ги гълтат един по един.

Луг се намеси с немалка самоувереност.

— Децата на Дану не се страхуват от тролове! — подчерта той. — Ние, които победихме фоморите-титани, ние, които отстъпихме пред синовете на Мил, но само за да станем техни богове — ние ли ще се страхуваме от някакви си тролове? Не забравяй, Скефлок, че сме богове, а не обикновен народ на феъри. Само равен нам може да ни стори нещо. Ето, новият бог на хората ни прогони, но той прогонва и всички останали богове, което значи, че рано или късно ще трябва да застане сам срещу всички. И тогава ще бъде смазан от всички нас! Ето, това е истината за страшния му съд. Подсъдимият ще бъде той. Засега хората му вярват и още много векове ще му вярват, защото ги залъгва с приказки за всеобща любов, равенство и вечна награда за праведните — но на практика всичко това не е повече от едно неосъществимо пожелание. Вярно, той силно ограничи злата магия сред тези, които го следват, но в еднаква степен ограничи и добрата. Такива неща не свършват добре, Скефлок, никога не свършват добре! И този нов бог е безсилен срещу това, че измежду собствените му сановници нараства броят на скритите почитатели на злото. Самият той прибягва до една голяма и опасна лъжа: плаши вярващите, че противниците му до един са зли зверове. А клеветата никога не е вършила добра услуга на уважаващ себе си бог! Освен това, за да спечели последователи и на югоизток, където живеят народите пустинници, се е раздвоил: там го наричат с друго име, проповядва малко по-различни нрави, уж за добро, но всички, които го наричат с едно от двете му имена, са готови да умрат за вярата, че е единственото на света! Така, без сам да разбира какво прави, подклажда страшна вражда между човешките народи — представи си, вражда във и от негово име! А това свършва още по-зле, Скефлок! Ето защо един ден ще остане наистина сам. Засега останалите богове са заети с междуособици, но ще дойде време за обединение. За съжаление, едва когато повечето човешки народи непоправимо си изпатят от наивното преклонение пред уж единствения и уж непогрешимия властелин на небесата. Да, за съжаление. Но, така или иначе, само непоправимо самодоволните остават накрая сами. Елфите също са малко самодоволни, но не чак толкова и… първо — не са богове, а второ — все още имат приятели. Всъщност ние, сидите, с радост бихме се отправили на помощ на Елфхайм, ако…

— Да, с радост! — намеси се в спора и Еохаид Мак Елатан, Отеца на Звездите, стоварвайки такъв юмручен удар върху масата, че няма да е преувеличено, ако се каже, че изпод юмрука му се разлетя рой звездички.

Досега бе седял кротко, загърнат в мантия с цвета и аромата на синкав пролетен здрач, но малки, остри пламъчета внезапно бяха пламнали от очите до косата му. — И трябва да ти кажа, приемен сине на Имрик, че това не е обикновена война! — продължи той. — Тук виждаме само поредния рунд от древната борба между боговете на юга и техните врагове от царството на вечния лед. Въпросът се свежда до това, сине човешки, че никой всъщност не знае коя от двете страни е по-опасната. За народите на феъри сме недосегаеми, но не сме най-силните измежду боговете… Извършим ли необмислен ход, рискуваме дори да загубим свободата си, а в най-добрия случай — да станем пешки във високата игра за подялба на света.

Скефлок изслушваше обясненията на боговете търпеливо, но китките му бяха побелели от стискане на подлакътниците на креслото му. Гласът му трепереше от усилието за въздържание, когато почти изръмжа:

— Не съм дошъл да прося военна помощ, колкото и да ни е необходима! Единствената ми молба е да ми предоставите кораб. И то, защото ми беше пророкувано, че няма да откажете поне това!

— А може ли да узнаем защо ти е притрябвал кораб? — полюбопитства Крол.

Човекът елф припряно разказа за дара на Езир, добавяйки в заключение:

— Успях да отмъкна счупения меч от подземията на Елфхюф и с помощта на магия за пробуждане на мъртви да прозра, че сидите биха могли да ми предоставят кораб, с който да отплавам към Етунхайм. Единствено за това съм стъпил на този бряг: да получа въпросния кораб. Ако все пак решите да ми го предоставите, разбира се! — и той склони главата си с нескривана горест. — Да, пристигнах като просяк… Аз, който доскоро предвождах велики флоти… Но ако победим, ще се убедите, че елфите не са скъперници!

— Ще ми се да хвърля един поглед на този меч — каза Мананан Мак Лир, кралят бог на моретата. Той беше висок, силен, белокож, с коса на сребристи и златисти кичури. Омайните му зеници навяваха сън: преливаха ту в зелено, ту в стоманеносиво, ту в морско синьо — като вълни под хоризонта — а гласът му бе мек и гальовен, но с тази скрита тръпка, която би могла всеки момент да прерасне в бурен рев. Беше облечен богато, но с изискан вкус: тук-там злато, тук-там сребро и скъпоценни камъни, а плещите му бяха наметнати с широка моряшка мантия от полирана кожа, понесла белезите на дъждове и бури.

Скефлок отгърна счупения меч и сидите, които можеха да докосват желязо и да понасят дневната светлина, се стълпиха около него. Но почти веднага отскочиха, почувствали какво зло е скрито в острието. По редовете им премина ропот.

Луг вдигна глава и погледна Скефлок с тежък упрек.

— В зло дело си замесен — каза той. — В това острие спи демон.

— Че вие какво очаквахте? — сви рамене приемният син на Имрик. — Нали носи победа.

— Да, но носи и смърт! Вземеш ли го в ръце, ще бъде твоето проклятие и ще стане твоят убиец. Това е Прокълнатият меч!

— Много важно! — Скефлок отново загърна меча. Половинките на острието му се удариха една в друга и звънът им прозвуча неестествено силно. Имаше някаква вледеняваща нотка в този звън. — Това, за което ви моля, е кораб, а не забележки за оръжието ми. Моля ви в името на дружбата, която винаги е сближавала сиди и елфи, в името на воинската ви доблест и в името на милосърдието в качеството ви на синове на Майката на Земята, богиня Дану. Искам да знам: ще удовлетворите ли молбата ми?

Стана още по-тихо. След безкрайни, напрегнати мигове Луг наруши мълчанието с думи, съпроводени от въздишка.

— Обстоятелствата ни принуждават да ти помогнем. Просто не е възможно да постъпим иначе…

— Защо пък да не му помогнем? — провикна се Дав Берг, като подхвърли високо ножа си и със завидна сръчност го хвана отново. — Защо дори ние самите не съберем войска и не смачкаме вероломния Тролхайм? Представете си, братя, само каква унила и сива гледка би била феъри без тези вечни деца — елфите!

— Като се има още предвид, че троловете рано или късно ще се самозабравят дотам, че да нападнат и нас… — добави възбудено Конан и мрачният му лик се озари от хищна усмивка. — Бой, кръв, унищожение!

— Успокойте се, господа! — повели им Луг. — Нужно е внимателно да обмислим всичко! — той се изправи. — Но, така или иначе, ти си наш гост, лорд Скефлок, приемни сине на елфите. Допреди минутка седеше на нашата маса и ни оказваше честта да пиеш от нашето вино. Дружбата задължава, дами и господа! И едва ли някой от нас тук е забравил с какви почести са ни приемали в Елфхайм… Не, не можем да откажем незначителния ответен жест, какъвто е един кораб. Освен това, слава на нас самите, не сме забравили и още нещо: аз, Луг Дългоръкия, както и всички събрани тук, всички племена от коляното на великата богиня-майка, по ненарушимия закон на боговете сме свободни да постъпваме по собствено усмотрение, без да искаме унизително разрешение от бог Езир или етуните.

След това кратко слово се вдигна вдъхновен шум, заблестяха вдигнати оръжия, мечовете затропаха по щитовете, а бардовете и скалдите подхванаха войнствени песни. Сред общата глъчка до ушите на Скефлок достигна спокойният и тих глас на Мананан, Богът крал на моретата:

— Кораб ще ти дам аз. Не е по-голям от лодка, но е това, за което всяка флота на света може само да мечтае. Естествено е най-добрият в собствената ми флота. И понеже управлението му е малко сложно за… извини ме, сър Скефлок… малко сложно за смъртен… а и пътешествието, в което се впускаш, лорд Елфхаймски, обещава да бъде… хм… как да кажа… повече от интересно, то, ако не възразяваш чак толкова много, ще пътувам с теб. Само и единствено за компания. Накратко — давам ти божествената си дума, че в това пътешествие няма да издъхнеш поне от самота или от скука. Съгласен ли си, сър?

Съгласен? Скефлок искрено се зарадва. Чак такава чест не бе очаквал, флагманският съд на бога на моретата… в компанията на самия него! А и моряшките съображения имаха своята практична тежест: многобройният екипаж би привличал излишно внимание, докато Морският крал — съвсем между другото е най-добрият матрос на всички времена, който въображението може да измисли. С чиста съвест би могло да се твърди: божествен матрос. Нали така? Вътре в себе си Скефлок се усмихна съвсем в стила на новия си другар. А че някакво приятелство се зараждаше, в това нямаше никакво съмнение. Двамата — човек и бог — бяха достойни един за друг!

— Би трябвало да ти благодаря на мига — каза Скефлок, — но по-достойно е да го направя с тържествена клетва и възлияние в името на най-верните си приятели! Утре…

— Защо е това бързане? — прекъсна го бог Мананан с още по-тънка усмивка, но и с неопределена загриженост в погледа. — Нека първо малко да отпочинем и да попируваме. За отпускане. Усещам, приятелю, че имаш и друга душевна мъка, освен съдбата на елфите. Разбираш ли ме… пътешествието в страната на великаните не трябва да се предприема в превъзбудено състояние — дори това да е сърдечната ти тъга — а и ще трябват няколко дни, за да се подготвиш добре. Да придобиеш някои нови умения… Надявам се, не възразяваш, сър Скефлок?

Не, приемният син на Имрик не възрази. Дори удивително кротко даде съгласието си. Но вътре в себе си все пак изпита огорчение. Да се разсее? Никога! Дори и боговете явно не разбират, че виното омайва едни, но в други само буди болката на омайващи спомени…

Докато премисляше това, усети лекото докосване на женска ръка. Обърна се и съзря пред себе си Фанд, жената на Мананан.

Величествена и прекрасна гледка бе жена от племето на богинята Дану. По-красива дори от жените елфи. Родена от богове, да не говорим за великолепието, което я обкръжаваше. Но дори и на този фон тя ярко се открояваше.

Позлатени от слънчева светлина и лъхащи омаята на летните вечери, косите й рукваха на копринени вълни от златната корона до самите нозе. Дрехите й сияеха с цветовете на дъгата. По белите й китки искряха скъпоценни камъни. А красотата й засенчваше собствените й безценни украшения. Виолетовите очи — с форма на бадем — проникваха право в душата му, разгадаваха мигновено тайните й… а гласът на дъщерята на богинята се лееше като музика.

— Ами ако се бе наложило, щеше ли да се отправиш съвсем сам в Етунхайм? — изпитателно го попита тя.

— Разбира се, господарке! — отговори без колебание Скефлок и неволно се поклони.

— Нито един смъртен не се е връщал жив оттам, като изключим Талв и Рескв, разбира се, но те бяха герои, за които се пишат саги; освен това ги придружаваше бог Тор. И теб ще те придружава бог — поне така реши мъжът ми, без много-много да се замисля… Но дали с това не се изчерпва цялата прилика? Ти или си герой, за когото ще се съчиняват саги, или си просто безразсъден. Кое от двете? Честно!

— Има ли значение, господарке, къде ще намеря смъртта си? Дали в Етунхайм, или някъде другаде… Това, което наричате „геройство“, малко ме интересува. По-скоро бих се признал за безразсъден, ако съдбата ми оставяше някакъв избор. Но за какъв разсъдък можем да говорим, когато народът ти погива от ръката на вероломен изменник?

— Ами ако все пак се върнеш жив… — думите й издаваха повече огорчение, отколкото боязън. — Искам да кажа… ако действително донесеш оттам демоничния меч — съединен отново — и го пуснеш да върлува на свобода… Не съзнаваш ли, че в края на краищата ще се обърне против самия теб?

В отговор той кимна с подчертано равнодушие.

— Виждам — продължи дъщерята на Дану, — че гледаш на смъртта като на крайната избраница в живота си. Не намираш ли, че невестата е малко необичайна за такъв млад мъж?

— Но най-надеждната, господарке. Вдъхва ми увереност, че никога няма да ми обърне гръб… в последния момент. Слави се с пословична преданост. Освен ако и тя не ме разочарова… Защо да не я подложа на изпитание?

— Да, обречен си, Скефлок, син на елфите, и това донякъде ме огорчава. От времето на Кучулейн смъртните не са раждали някой, толкова достоен като теб. И още по-печално е да виждам, че чудното момче, което помня, такова радостно и весело момче… порасна в мрачен, смръщен, зъл човек… Някакво червейче се е заселило в душата ти и те подтиква към смъртта… не съм ли права?

Скефлок нищо не отговори, само отпусна ръце и я изгледа в упор.

— Но знаеш ли, младежо, че тъгата е най-смъртното от всички същества? С малко добро желание би могъл да я надживееш. Помисли над думите ми. А дотогава можеш да разчиташ и на моята защита, Скефлок. Ако не си дотам самонадеян, та да презреш божествената благосклонност.

— Прекрасно! — изръмжа той, безсилен повече да се въздържа. — Значи, смяташ да опазваш с вълшебствата си тялото ми пред опасности, които презирам — за което все пак ти благодаря! — докато любимата ми се моли за душата ми пред бога, който презирам с цялата си душа… Каква самота! А самотата, богиньо, понякога е най-безсмъртното от съществата… Помисли над думите ми.

И той се обърна, за да се запъти към винените чаши. Дъщерята на Дану го изпрати с виолетовия си поглед, премрежен от присвитите ресници.

„Нещастието“, мислеше си тя, „събужда завист само сред доволните…“ Още една мисъл, над която си струваше да се умува.

— Тъжно ще бъде пътешествието ти, Мананан, тъжно… — обърна се тя към мъжа си.

Морският крал сви рамене.

— Да прави каквото иска. Пътуването, така или иначе, ще ме развлече.

Три дни по-късно Скефлок стоеше на брега на морето и наблюдаваше как един леприкон извежда кораба на Мананан от прикриващата го пещера. Сребристият му корпус на пръв поглед изглеждаше твърде крехък за суровите води. Мачтата бе покрита с резба от слонова кост, а платната и такелажът бяха обшити с цветна коприна. Носът завършваше — или по-точно започваше — с изящна златна статуя на Фанд. Впрочем, тя лично бе дошла да ги изпрати.

Освен тях тримата не се виждаше никой друг в утринната мъгла. Племето на богинята Дану вече се беше простило с тях. Мъглата посяваше в косите на Фанд бляскави капки, наподобяващи роса.

— Нека успехът да ти бъде спътник! — пожела тя на мъжа си. — Връщай се по-скоро при зелените ерински възвишения и златните улици на Страната на Младостта. Отсега нататък очите ми няма да се откъсват от морето, ушите ми ще се прислушват в среднощния плясък на вълните и цялата ще те очаквам.

Скефлок стоеше встрани. Мислеше си как би го изпращала Фреда в такъв момент. Непоносима тъга стягаше гърдите му.

— Време е! — каза Мананан. Скефлок хвана кормилото, а Богът взе акорд на арфата и запя:

Викам те,

викам те,

ветре, безсъннико!

Ти ще събудиш

моряшката песен!

Пулс от зората,

в която осъмнахме,

полъх, надвесен

над килнати бездни!

Викам те, викам те!

Бързо! Препускай!

Времето готви

залог за промяна.

Клетва в прибоя!

Политнала дързост!

Грива от пръски!

Копита от пяна!

Викам те, викам те,

време разделно!

Идвай, връхлитай

в кипящи вълни!

Шеметно! Шеметно!

Хей! Разлюлей ме!

Лисвай моряка

от всички страни!

Гмуркане. Хлъзгане.

Стръмно пропадане!

Рязък подем

върху млечни крила!

Блеснали гребени!

Радостни ядове!

Буря!

Живот

по моряшки, ела!

Викам ви! Викам ви,

плиснали истини!

Аз съм моряк:

не танцувам с лъжи!

Блясва солта

на живота в косите ми.

Опитен взор

над вълните кръжи.

Викам те, викам те,

време пришпорено!

Дай ми люляна

от теб свобода!

Волният дух

хоризонта оспорва

и го разсича

с безспорна бразда!

Хайде, връхлитайте,

гневни закани!

Грейте, сияния

в северна нощ!

Рукнали руни

громят великани,

острите мачти

настръхват на нож!

Ще ви избродиме,

нощи обветрени,

звездни потоци —

парсек по парсек.

Вижте: морякът е крал на моретата!

Богът

е воля

в свободен човек!

Просто морякът е крал на моретата.

Богът е

само

свободен човек!

Още с първите звуци на песента духна силен вятър и корабът с рязко дръпване запори хладните, зелени вълни, пръскащи солени капки. Бърз беше корабът на Мананан — по-пъргав дори от съдовете на елфите — и съвсем скоро сивият бряг в далечината се сля с облаците на хоризонта.

— Струва ми се, че само да плаваме на север май не е достатъчно, за да намерим Етунхайм? — промълви Скефлок.

— Да — отвърна Мананан, — за това са необходими определени заклинания, но най-вече крепки сърца и силни ръце. — Той продължаваше да гледа напред. Вятърът рошеше косата му, а лицето му беше загадъчно и весело, хладно и сурово едновременно. — В земите на хората се пуква пролетта. От хилядолетия не бях виждал такава зла зима като изминалата. Явно етуните са в силата си. Впрочем, плаваме към страната на вечните ледове, към техния дом — Богът на моряците хвърли кратък поглед към Скефлок и замислено добави: — Отдавна не съм пътешествал на края на земята. Или вече не съм Крал на океаните? Не трябваше да чакам толкова дълго, трябваше да обърна гръб на този свят още докато синовете и дъщерите на Дану бяха богове на върха на признанието… — и поклати глава. — Даже боговете на Езир не са се връщали невредими от редките си набези в Етунхайм. А що се отнася до нас двамата… не знам… не знам… — Изведнъж обаче се развесели: — Впрочем, плувам където искам! Няма такива води сред Деветте Свята, по които да не се е носил Мананан Мак Лир!

Скефлок нищо не отвърна — бе потънал в себе си.

Корабът се подчиняваше на ръцете му, сякаш беше жив, а около носа му, над прекрасната фигура на Фанд, грееше дъга. Вятърът бе остър и хаплив, но напълно изгрялото слънце стопи мъглата и посипа вълните с елмазен прах. Гребените им шибаха бордовете на кораба с равномерен плясък.

Скефлок почти не почувства свежестта на настъпилото утро. Потънал в себе си, той си тананикаше с приглушен глас:

— Ясен ден и хладен вятър заиграват във платната. Но помръкват цветовете и дъгата им е бледа без смеха на моята Фреда…

Дочул това мърморене, Мананан се приближи и застана плътно до рамото му.

— Предстои ни изнурително плаване и то ще изисква цялата сила на един воин. Не оставяй половината от себе си на брега, Скефлок. Само цялото може да опази цялото, когато всичко извън него се стреми да го разкъса.

— На боговете това им е работата: да ръсят мъдрости! — отвърна сърдито синът на елфите и удостои новия си приятел със саркастична усмивка. — Подслушваш ли ме?

Мананан на свой ред се усмихна.

— По-скоро чета в душата ти, милорд.

— Забележителна способност. Но все пак душата си е моя.

— Именно. Защо трябва да я пропъждаш по самотни брегове?

— Така изглежда отстрани. Една човешка душа винаги се състои от две. И когато половината е изгубена, другата половина умира. А как е при вас, боговете?

— Ние правим по-внимателни сметки. Съветвам те да овладееш нещо от това умение.

— Има съвети, които смъртните посмъртно няма да последват! Това отчайва ли те?

— Търпението ми се измерва с хилядолетия.

— Което закръгля разликата между нас.

— Необходимо ли е? Да има разлики?

— Мъдростта не задава излишни въпроси. И търпи разликите.

— Мъдростта се стреми да изглади излишните разлики.

— А ти следваш ли собствените си съвети?

— Да, и това ми спестява някои неприятности.

— Например смъртта?

— Защо не?

Скефлок внезапно се разгневи.

— Не съм канил на това пътуване тези, които се боят от смъртта! — извика той.

— Човек, който не иска да живее, помага единствено на враговете си! — отсече на свой ред Богът на моретата.

След това подхвана арфата си и запя една от военните песни на сидите.

Странно звучеше тази песен сред безбрежното пространство, кръстосвано от вълни, облаци и бездомен вятър. Заслушан в нея, Скефлок сякаш видя огромна войска, готова за сражение. Ярко южно слънце блести в позлатени шлемове, над които се издига гора от копия. Веят се пъстри, копринени знамена, а тръбящите рогове са излети от мед. И сякаш по самото небе се носи бойна колесница с безумно въртящи се остриета, безмилостно косяща враговете. Картината имаше силата на видение.

И внезапно в паметта му изплува спомен от детството — старият тракийски сатир, който пее:

От препуснала двуколка

на една самотна болка

нека да простра десница

към изгарящите спици

на по-друга колесница,

взрян във слънчевия бог…

Интересно, помисли си той, защо военната балада на ирландските сиди събужда толкова ярък спомен за песента от онази далечна тракийска земя, която също оплакваше прогонените си богове?

 

 

Плуваха три дни и три нощи.

Вятърът шибаше гърбовете им и корабът летеше по вълните като лястовица в ниското. Хранеха се със солена риба, сирене и сухари, а с помощта на заклинания превръщаха морската вода в прясна. Рядко обменяха по някоя дума, защото Скефлок не беше в настроение за разговори, а това положение на нещата напълно устройваше Мананан: той не беше човек и можеше да мълчи много дълго, потънал в океана на мислите си.

Но много и тежко се трудиха заедно. След първоначалното отчуждение, породено от различието в мненията, дружелюбието и уважението им един към друг отново — и все по-силно — нарастваха. Заедно пееха и могъщите песни, които ги носеха по вълните към Етунхайм.

Бързината на придвижване скоро прояви и не особено приятната си страна: през третия ден близостта на вечната зима стана съвсем осезаема. От час на час времето ставаше все по-студено и мрачно. Тук дори и дневната светлина беше оскъдна.

Слънцето губеше височина, докато не застина съвсем ниско над хоризонта — блед и помръкнал диск, едва различим сред бягащите буреносни облаци. Студът стана неумолим: промъкваше се през дрехите, кожата и костите — направо в душата. Водните пръски замръзваха в движение по обшивката на кораба и дори златната статуя на Фанд побеля от скреж. Непредпазливото докосване на голи ръце до метал се заплащаше с парчета откъсната кожа. Дъхът замръзваше по мустаците им.

Все по-навътре и по-навътре нахлуваха в света на нощта, носени от здрачна вода с настръхнала кожа от сребристи иглички — между призрачно осветените от луната айсберги. В мастилената чернилка на небето хладно горяха стъписващо ярки звезди, които с нещо напомняха на Скефлок пламъците на гробницата. В тази безжизнена пустиня се чувате само съскането на вятъра и сподавения шепот на вълните.

Добраха се до ледените брегове на Етунхайм не по начина, по който всеки друг би доплувал до кралството Мидград — просто продължиха нататък, отвъд мислимите граници, по-далеч и по-далеч, отколкото всеки кораб на смъртните би могъл да достигне. Водите ставаха все по-хладни и безжизнени — и само магията на божествения кораб ги спасяваше от хищните челюсти на вечния лед. Накрая дори звездите и луната едва осветяваха пътя им.

На Скефлок му се струваше, че това царство не се намира на този свят, а в някакво друго, свое измерение, на самата граница на вселената, където мирозданието отново пропада в дупката, от която някога се е издигнало. Обзе го чувството, че морето, в което плуваше, е море на Смъртта, прекъснало всякаква връзка със света на живите.

Сякаш дори огънят на звездите и лунната светлина бяха замръзнали във вечната неподвижност. Заклинанията на Мананан постепенно губеха мощ, докато силата им угасна напълно. В този свят дори Кралят на моретата беше на косъм от това, което представляваше обикновеният смъртен.