Пол Андерсън
Прокълнатият меч (8)

Глава 7
Тролхайм

Викингите натовариха корабите и ги изведоха в открито море, гребейки против вятъра, който обстрелваше палубите с ледени вълни.

— Така никога няма да се доберем до Финландия! — измърмори кормчията, извърнал мокрото си лице към берсеркера.

— На друго мнение съм — възрази спокойно той.

И точно по изгрев-слънце, както му беше наредила вещицата, размота възлите на поверената му кожена торба. На момента връхлетя северен вятър. Платната се издуха, корабите изскърцаха и се понесоха по вълните.

Когато бързащите на помощ съседи се стекоха от всички страни към имението на Орм, намериха само обгорели греди, планини от пепел, тлеещи въглени и няколко обезчестени жени, ридаещи заедно с децата.

Само Елфрида не проронваше нито сълза, нито дума. Тя бе приклекнала до общия гроб на мъжа и синовете си, а дрехите и косите й се вееха на вятъра. Седеше така и не помръдваше, а празният й поглед се рееше над морето.

Вече три дни и три нощи минаха, откакто корабите на Валгард, благодарение на северния вятър, бяха отплавали право към целта, без нито веднъж да намалят ход. Един от тях дори не издържа натиска на вълните и потъна. На останалите постоянно изтребваха нахлуващата през борда вода. По корабите зашумоля сподавен ропот, но страхът от Валгард надделяваше над мисълта за бунт.

А той прекара почти цялото това време закован на носа на своя кораб, загърнат в дълъг, побелял от морска сол кожен плащ, и не откъсваше поглед от хоризонта. Веднъж някакъв член на екипажа се осмели да влезе в спор с него и берсеркерът на място го пречука, а тялото му безцеремонно изхвърли зад борда. Той говореше малко, пестеше думите си и това напълно устройваше екипажа, който изтръпваше всеки път, когато тежкият му поглед се стоварваше върху някой от тях.

През цялото време не откликна на нито една молба на сестрите си, но ги бе разположил на сигурно място под палубата, не позволяваше на мъжете да ги безпокоят и им заделяше от най-хубавата храна.

В началото Фреда упорито отказваше да яде.

— Никога няма да пипна нещо от ръцете на този коварен братоубиец! — избухваше тя всеки път, когато й носеха храна. На бузите й се утаяваше сол не само от морската вода…

— Напротив, яж поне за да поддържаш силите си! — съветваше я Асгерд — Първо, ти не приемаш негова храна, защото нищо тук не е негово, след като е заграбено, и второ — може би ще имаме все някакъв шанс да избягаме. Ако не паднем от изтощение и не спрем да молим Господа наш за помощ…

Веднъж Валгард, промъкнал се незабелязано зад тях и надаващ любопитно ухо, рязко се намеси в разговора им.

— Именно това ви забранявам! И ако чуя нещо подобно, ще се наложи да ви запуша сладките устенца!

— Така да бъде — отговори му Фрида, не особено изненадана от присъствието му, — но молитвата живее по-скоро в сърцето, отколкото на устата, убиецо.

— Въпреки че и там е съвършено безполезна — подхвърли лукаво Валгард. — Да знаете само колко от женичките, които са ми падали в ръцете, са викали на помощ своя Господ, ехе-е, но от това имаха много малко полза. Впрочем, така или иначе не смятам да търпя разговори за каквито и да било Богове на своя кораб — той наистина не смяташе, че небесата ще им се притекат на помощ, но все пак не желаеше да поема и най-малкия риск, а и го дразнеше да слуша за нещо, което бе завинаги изгубено за него.

След краткия разговор той потъна в мислите си, а сестрите му се умълчаха.

Скоро на кораба се възцари пълна тишина. Нищо не се чуваше, освен свиренето на вятъра в такелажа, плисъка на кипналите вълни зад борда и скрибуцането на такелажните лебедки. Над главите им плуваха сиви облаци, сипещи ту сняг, ту градушка. Корабите се изкатерваха до гребените на високите вълни и плавно се спускаха по гърбовете им.

На третия ден, почти през нощта, когато небето беше толкова ниско, че изглеждаше изтъкано от мрак, те достигнаха Финландия. Приливът разбиваше вълните си в мрачния назъбен бряг, изникнал съвсем неочаквано на един хвърлей от тях.

— Това е гадна земя — изломоти кормчията с тръпка на омерзение в гласа — и май няма следа от имението, за което ни говореше…

Вождът на главорезите, по изключение, пусна хапливата забележка покрай ушите си.

— Дръж курс към онзи фиорд там! — заповяда той.

Отнякъде задуха попътен вятър и зъбчатият бряг бързо остана зад гърба им. Но с навлизането навътре във фиорда вятърът отслабваше. Скоро се наложи да спуснат платната и гребците запретнаха ръкави. Единствените звуци, които продължиха да се чуват зад кърмата, бяха от плискането на веслата в утихналата тъмна вода. Наближаваха посочения от Валгард скалист склон, където с помощта на новопридобитото вълшебно зрение той бе успял да различи осанките на троловете, невидими за екипажа. На ръст те бяха по-ниски от него, но практически двойно по-широки в рамената. Имаха къси, криви нозе и плоски, ноктести стъпала. Ръцете им наподобяваха дървесни клони и провисваха до коленете им. Широките им тела бяха покрити с опната, студена и хлъзгава зелена кожа. Почти всички бяха плешиви и техните грамадни глави с масивни носове, несъразмерно големи, зъбати морди, хлътнали очи и заострени връхчета на ушите наподобяваха недрани черепи, сушени на кол. Нямаха бяло около зениците — очите им приличаха на черни локвички от двете страни на подпухналия нос.

При вида им берсеркерът не можа да избегне хладната тръпка по кожата си.

— Да не замръзнеш, ей! — обади се загрижено един от неговите хора.

— Не, не, всичко е наред… — изломоти той. А на себе си прошепна: — Надявам се жените на елфите да са малко по-сносни от тези там. Ама както и да изглеждат, троловете са великолепни воини, поне така съм чувал!

Викингите доплуваха до брега и изтеглиха корабите си на суша. След това някак объркано се заоглеждаха в тъмнината. Валгард виждаше много добре как троловете ги обкръжават.

Схватката беше поразително кратка и ужасяваща, най-вече защото хората не можеха да виждат нападащия ги враг. Колкото до троловете, те носеха съвсем малък риск, въпреки че случайното докосване на желязо би убило на място всеки от тях — но в повечето случаи те умело избягваха подобни случайности.

Смехът им, по-скоро дрезгава кашлица, отколкото смях, се подемаше и усилваше от ехото на скалите, докато те сластно разчленяваха с кривите си пръсти човешките черепни кости или насичаха на кръгчета всеки отделен крайник на поредната жертва. Избягалите викинги се превръщаха в плячката на забавен лов сред близките гори.

Кормчията видя как погиват един по един приятелите му, докато вождът им стои спокойно, небрежно опрян на секирата си.

— Това е твое дело! — нададе той отчаян вопъл.

— Представи си, да! — отвърна предизвикателно берсеркерът и мечовете им с дрънчене се кръстосаха. Полутролът бързо се справи с кормчията си, а и схватката наоколо вече утихваше.

Капитанът на безвкусните същества тържествено пристъпи към Валгард.

— Изказвам ти всеобща благодарност за страхотното представление, с което ни удостои! А сега приеми поканата на краля, който ти оказва чест, дори по-голяма от тази, с която размекна сърцата ни!

— Приемам покорно и ще побързам да последвам високата повеля! — отвърна Валгард в същия дух.

Тронната зала на краля на троловете беше огромна като дворец, изсечен направо в скалния масив и пребогато украсен със скъпоценности, награбени в битките с елфи, коболди, джуджета и други същества — в това число и хора.

Скъпоценни камъни с невиждана големина блестяха по стените, между впечатляващи с пъстротата си гоблени, а масите от черно сандалово дърво и слонова кост — застлани с покривки от златна сърма — бяха отрупани с изящни съдове, пълни с обещаващи блюда. Безкрайната редица от огньове, лумнали в основата на стените, хвърляха обилна светлина върху пищните одеяния на троловете-господари и на техните държанки.

Робите — елфи, джуджета и коболди — сновяха припряно из тронната зала, накичени като елхи със сребърни подноси и всякакви съдове с ястия.

Очертаваше се особено тържествен пир, за блюдата на който бяха внимателно откраднати особено невинни, апетитни дечица — както човешки, така и от народа феъри, а по-обикновените манджи бяха приготвени от разнообразен скот, коне, цели свине и птици. Изобилието се допълваше от преливащи кани с отлежали южни вина. В задимения въздух ехтеше ръмжаща музика от фалшиво изпълнени дисонанси — каквато именно обожаваха напърчените ушища на троловете.

Покрай стените, между огньовете, бяха наредени многочислени стражи — неподвижни като езически идоли от сечен камък. Червеникавата светлина превръщаше бляскавите остриета на копията им в кръшно извиващи се, заострени пламъчета.

Тези от троловете, които вече нетърпеливо се бяха нахвърлили върху вечерята, лакомо помляскваха младо човешко, елфско и друго полусурово месо, сърбайки направо от каните с вино, а между хапките и глътките любезно си разменяха пищни ругатни сред невъобразимия грохот на тържеството.

Но властелините на Тролхайм седяха спокойно и неподвижно в своите изпъстрени с хитроумна дърворезба господарски кресла.

Валгард отправи любопитен поглед към Илрид, краля на троловете. Владетелят беше необичайно широк и късоврат, имаше едро лице, прорязано от бръчки, и дълга зелена брада. Когато неговите черни като омут очи на свой ред се спряха върху пришълците, по гърба на подхвърленяка-берсеркер запълзяха мравки и той изпита почти непреодолимото желание да се скрие някъде. Но все пак трябваше да се представи.

— Привет на теб, благородни Кралю, най-велик измежду властелините! — изскърца пресипналият му глас — Аз, Валгард Главореза, с право наричан Берсеркер Братоубиец и приходящ от Земите на датския закон в Англия, съм тук, за да заема смирено място сред редиците на непобедимите ти бойци! Бе ми казано от една зла-презла вещица, че си баща на моята майка и повярвах на тези прекрасни слова. Сега с радост те уведомявам за произхода си.

Крал Илрид поклати благосклонно короната си от чисто злато.

— Знам, знам. Всичко знам аз… Е, като си вече тук, както казват, добре дошъл у дома, Братоубиецо, надявам се, че Тролхайм ще бъде съвсем по вкуса ти. — Страховитият кралски взор се спря на двете вързани момичета, които, не виждайки с обикновените си човешки очи троловете, мълчаливо — и дори някак с достойнство — очакваха по-нататъшната си съдба. — Това пък какво е? А?

— Скромен дар — малко сухо отвърна Валгард, но се поклони доземи. — Дъщеричките на приемния ми баща… този, при когото още в бебешката люлка бях подхвърлен от коварния граф на елфите Имрик Вероломни, и който беше удостоен с щастливата злочестина да ме отгледа като свой син, докато заклах и него, и приемните си братя… А тези, двечките… Познавам ги от деца — какви са палави и гъвкави, та си рекох… Ами, може и да ти се усладят, така, нали.

— Хо-хо, хо-хо, хо-хо! Ха-а-а!! — смехът на краля разтърси настъпилата тишина — Прекрасен дар! Откога не съм драл и мачкал в лапите си стенеща, разтреперана, олигавена, мно-о-ого послушничка и доскоро малко нещо девствена човешка самка… Ох-ххх!! Ей, добре си ми дошъл, Валгард Берсеркер! Рицар си ти, рицар! Чувате ли всички? Рицар и благороден трол е моят внук!

Той скочи от трона и пристъпи към момичетата.

Фреда и Асгерд сляпо се оглеждаха — нали човешките същества не можеха да виждат троловете. Затова не беше трудно да се отгадаят мислите им: „Къде сме всъщност? Тъмна пещера и Валгард разговаря с нищото… А ехото му отвръща с някакъв гнусен глас…“

Същинският притежател на гласа сякаш прочете тези мисли.

— Не, първо трябва да видите новия си дом! — постанови Илрид и докосна очите им. И момичетата незабавно придобиха магическото зрение, позволяващо им да съзрат кой се е привел над тях. Смелостта им мигновено се изпари. Не зависимо от клетвите, които взаимно си бяха дали — да пазят достойно самообладание при всички обстоятелства — ужасените им вопли дълго огласяха тронната зала, докато крал Илрид се гърчеше от демоничен смях…