Пол Андерсън
Прокълнатият меч (4)

Глава 3
Дарът НА Езир

Имрик нарече откраднатото дете Скефлок и повери възпитанието му на сестра си Лиа.

Тя беше не по-малко красива от брат си.

Същите тънки черти на лицето. Дълги, разпуснати коси, преливащи в златно и сребърно, падаха под украсена със скъпоценни камъни корона. А в очите й — лунносинкавата дълбочина, с каквато омайваше и погледът на Имрик.

Одеяния, тъкани от вълшебна паяжина, се вееха свободно около стройната й снага и когато танцуваше, беше изглеждаше лумнал бял пламък.

Лиа предано се посвети на детето. Младенецът напускаше прегръдката й толкова рядко, колкото усмивката — сочните й, прекрасни устни… а млякото, с което го засищаше, разливаше сладък огън по вените му.

Аристократите на Елфхайм с радост почетоха ритуалния пир в чест на именуването и донесоха многобройни дарове: изкусно изработени украшения и пръстени, дрехи от кожа, сатен и злато, магически амулети и талисмани, дори бойно снаряжение, ковано от тролове — което включваше непроницаеми ризници, шлемове и щитове.

Тъй като елфите, подобно на Боговете, троловете, великаните и другите същества от народа феъри, не познаваха старостта, те раждаха и отглеждаха малък брой деца, а разликата във възрастта на тези, които имаха, наброяваше стотици години. Затова появата на новородено се считаше за знаменателно събитие, а отглеждането на човешко дете бе винаги желано и дори представляваше особена привилегия.

Ритуалният пир беше в разгара си, когато се чу страшен тропот на копита, приближаващи към замъка. Скоро дори стените се затресоха, а медните врати глухо забучаха.

Часовите по кулите издуха за поздрав тромпети, украсени с пъстри знамена, но въпреки това никой не изпита желание да се изправи пред задаващия се конник и се наложи Имрик сам да го посрещне — с нисък поклон пред входните порти на замъка. Очите на конника бяха като стоманени остриета, блеснали по-ярко от шлема и ризницата, надянати на могъща, повеляващо красива фигура. Земята продължаваше да се тресе под стъпките на неговия кон.

— Приветствам те, Скирнир! — каза Имрик — Твоето посещение е повече от чест за нас.

Посланикът на Езир влезе в двора и се възправи на залетите от лунна светлина мраморни плочи. На хълбока му висеше меч, ослепителен като самото слънце. Беше мечът Фрейра, дарен на Скирнир от Боговете по време на неговия поход в името на Герд от Ютландия.

А във всяка от китките си бе стиснал половинките на друг меч — дълъг и широк, без следи от ръжда, въпреки че все още чернееше от пръстта, в която много дълго време е бил зарит. Този меч беше счупен на две.

— Донесох дар за твоя доведен син, Имрик — отвърна тържествено гостът. — Съхрани това свещено острие, а когато синът ти порасне достатъчно, че да може да замахне с него, предай му, че великанът Болверк може да направи този меч отново цял. Вече си познал, че това е творението на трола Трейн, Ковача. Настъпи ли ден Скефлок да изпита остра нужда от най-доброто оръжие дарът на бог Езир ще му дойде точно навреме!

Той хвърли счупения меч на пода, обърна коня си и изчезна в нощта под оглушителния грохот на копитата му. Елфите останаха безмълвни — те разбираха, че правейки този подарък, бог Езир преследва някаква своя цел, но Имрик нямаше друг избор, освен да се подчини.

Никой от тях не желаеше да се докосва до меча и Имрик накара джуджета-роби да приберат оръжието. Следвайки припрения му ход, те отнесоха дара на Езир в най-дълбокото подземие и го зазидаха в стената, непосредствено до тъмницата на Гора. Имрик отбеляза мястото с рунически знаци и дълго време след това го отбягваше.

Минаха години, но от Боговете не пристигнаха повече никакви вести.

Скефлок порасна бързо. Стана здраво момче, едро и весело, със сини очи и рижавокафява коса. Беше по-шумен и по-енергичен от децата на елфите и растеше толкова по-бързо от тях, че когато окончателно възмъжа, те едва започваха да напредват в развитието си.

Елфите нямаха навика да показват на децата любовта си към тях, но Лиа не желаеше да скрива своите чувства от Скефлок. Напротив, обгръщаше го с нежност и търпеливо, всестранно го възпитаваше. Учеше го както на изтънчените обноски на елфическата аристокрация, така и на танците, които корибантите танцуваха боси по росата, унесени в музика от лунни нюанси. Въведе го и в изкуството на вълшебствата: докато той спеше, тя му пееше песни, напомнящи едновременно на море, вятър и шумолящи клони.

Така човешкото дете без усилие възприе магията на елфическата мелодика — в песни, които примамваха и омайваха, успиваха слуха и замъгляваха зрението; в песни, които позволяваха само с глас да разместваш тежки камъни и вкоренени дървета; дори песни без звук, песните на бялата тишина — тези, на които нимфите танцуваха през зимните нощи.

Скефлок имаше щастливо детство, което мина в игри с децата на елфите и с приятелски настроени същества. А те бяха многобройни по върховете и в тесните планински долини — навсякъде, където царстваше Магията и откъдето случайно попадналите смъртни хора или животни рядко успяваха да се завърнат… Там, от един сатир-изгнаник от далечния юг, той научи и запомни за цял живот следното: „Магия само магията среща на хладен пясък, в усои редки. Щастливите само света усещат с дванайсет милиарда вълшебни клетки. Магия само магията вика през континенти и през години. Вълшебни извори тихо бликват, където боса Магията мине…“

В мъглите около водопадите кръжаха феи, а гласовете им звъняха, умножени от ехото в скалните урви. Скефлок едва различаваше през водната мараня грациозните им, светещи тела, обкръжени от пъстрата аура на дъгите.

Но поне в лунните нощи тези омайни осанки не правеха изключение от останалия народ феъри и прекъсваха въздушната си игра, неустоимо привличани от лунните лъчи. В бели сияния те се приземяваха, за да насядат по мъхестите брегове — голи, само с тревички или гирлянди от водни лилии в косите, и тогава децата на елфите дори успяваха да разговарят с тях.

А феите знаеха да разказват увлекателно: за течащите реки и стрелкащите се в тях риби, за омагьосани жаби, за тайните на видрите и зимородките.

Случваше се да разкажат и за това, което обикновено споделят само помежду си — спомени за залети от слънчева светлина речни дъна, недостъпни езерца с вълшебно спокойна зелена вода, и дори за неукротимия устрем на грейнали от дъги водопади, решили да се излеят с грохот във вихъра на водовъртежите.

Скефлок обичаше да наблюдава възторжения танц на феите, а в лунни нощи да присяда край тях и да слуша като омагьосан палавите им разкази.

Но имаше и водоеми, за които елфите го предупреждаваха да не припарва до тях — блата и черни езера, които никому не вещаеха нещо добро. И с право — не всички жители на магическите усои бяха безопасни и дружелюбни като феите. Имрик, освен това бе дал указание на някои от своите слуги да следват навсякъде доведения му син. За всеки случай.

Скефлок често пребиваваше и в гората, за да посещава малкия народ, живеещ там: плахите гноми в сиви и кафяви дрехи — нахлупили дългите си калпаци над бради до пояса, имащи странна прилика с брадите на хората.

Гномите живееха сред уюта на клоните по перести дървета и винаги се радваха на срещи с деца на елфи, но малко се бояха от възрастните и затова се радваха, че нито един възрастен елф не можеше да се промъкне в техните жилища, освен, разбира се, ако не се смали до размера им, за което едва ли би имал достатъчно търпение.

Недалеч живееха и няколко коболда. Някога те се славили с могъщество в тези земи, но когато дошъл Имрик и с огън и меч ги погазил, тези, които не били убити или прогонени другаде, били насилствено лишени от предишната си сила. Коболдите смятаха елфите за завоеватели. Сега те живееха тайно по пещерите, но Скефлок, който все пак беше човек, а не елф, се сдружи с един от тях и благодарение на него бе удостоен с посвещение в тайните им знания.

Веднъж момчето случайно дочу звуци на двуянка далеч отвъд гората. Бе се научил да се прокрадва безшумно, така че изникна пред съществото, леещо тъга от свирката си, преди то да го е забелязало.

Беше странно създание, приличащо на човек, но с уши, копита и рога като на козел. Имаше палав вид, но двуянката му издаваше звуци, печални като очите му.

— Кой си ти? — попита изумен Скефлок.

Съществото изпусна свирката си от изненада. За миг се поколеба дали да не избяга, но само въздъхна и седна на съборено дърво.

— Аз съм фавн, според както произнасяте името на народа ми по тези земи — каза то със странен акцент. — Иначе съм си… сатир отвсякъде!

— Никога не съм чувал за такъв! — Скефлок седна на тревата със скръстени нозе.

В здрача сатирът продължаваше да се усмихва тъжно. Вечерницата бавно пламна над главата му.

— Тук няма никой от моя род, освен мен. Изгнаник съм.

— Откъде си дошъл, фавн?

— Пристигнах от юг, след като Великият Пан умря и новият бог, чието име не желая да произнасям, се появи в Елада и Тракия. И то така, че за предишните Богове и предишните същества, живеещи в нашите гори, изобщо не остана място. Свещениците на новия бог изсякоха свещените ни гори… О, аз помня отчаяните вопли на дриадите, за които поповете оставаха глухи, воплите, които трептяха в нажежения, размътен въздух, сякаш искаха да се зареят в него завинаги! Те все още болезнено кънтят в ушите ми и ще отекват вечно… — фавнът поклати къдравата си глава. — Аз избягах на север, но се питам — не бяха ли по-мъдри моите приятел и сатири, които останаха, бореха се и бяха сразени от църквата, впрегнала за целите си най-тъмните заклинания на отвъдното. Вече отдавна съм съвсем сам на този свят. Последният сатир… който вече е всичко, освен палав… — сълзи блеснаха в очите му. — Нимфите, събратята ми и Боговете на древността станаха на прах. Храмовете опустяха и ден след ден се превръщат в руини. Ето ме и мен… скитам се самотен по чуждата земя, презиран от нейните Богове и отбягван от хората на новия бог, които ме бъркат с дявола, само защото имам рога и копита.

Той бавно пое падналата в тревата свирка и подхвана тъжната си мелодия, като от време на време сменяше свиренето с пеене — а пееше също така омайно като самите елфи.

Често под честното, сенчесто, сигурно

дълго не мигнало старо дърво,

вместо да бягат, лягат тревите —

в стъпкани стръкове спят… за какво?

Бедната, бедната, бедност в сърцето ми!

Силна, последна, обилна тъга…

Зрели череши… валежи в горещите,

с нещо не срещнати дни… докога?

Бялата, бялата амфора в тръните,

цялата — в бяло напъпил бръшлян…

Връщат се всички изсъхнали сънища —

клас непожънат… далече отвян!

Бедната, бедната, бедност в сърцето ми.

Стръмни, осъмнали, мокри ели.

Мед във иглите. И в утрото ледено литват

последните гладни пчели…

Когато довърши песента, фавнът положи двуянката на коленете си и за пореден път въздъхна.

— Тук е страна на мъгли, ледени дъждове и хапливи зими… На сърдити, сивеещи морета, озарени от мъждукащи лъчи, които едва си пробиват път сред облаците. Няма за мен вече лазурни води и полегати, топли хълмове, няма ги малките скалисти острови и милите на сърцето ми летни гори, където ни очакваха страстните нимфи, няма лозя и смокинови дръвчета, натежали от плод, нито величествени Богове… А знаеш ли как беше? Слушай!

Фавнът се изправи, нахлузи върху рогата си примка с медни звънчета, наду свирката и затанцува като пламъка на факел през ветровита нощ. Сякаш едновременно със свирнята успяваше и да пее, а при всеки вихрен скок копитата му отброяваха неравноделна дроб по някой близък дънер. Доведеният син на елфите наблюдаваше това представление напълно объркан.

Залезът когато влачи

пухче от топола в здрача

в пътен прах с размах запратил

шепа разпиляно злато

от тракийското си лято —

в някаква усойна местност

нека стана знойна песен,

нека бъда припев луд

на задъхан, скътан скут!

Слят със сянката на здрача

нека скрито да провлача

недогонената воля

на заронили тополи,

нека път като змия

да се вие и да хапе

ядно жадните ми вени,

и безвременно родени

гроздове, от огън грети,

да узряват по ребрата

на разперените флейти —

духнати от бесен вятър

във брадата на Козел.

Той е дал. И той е взел.

От препуснала двуколка

на една самотна болка

нека да простра десница

към изгарящите спици

на по-друга колесница,

взрян във слънчевия бог.

И в свободното копито,

вдигнал с шеговита строгост

маската на монолога,

да река на своята свита:

— Аз съм плод на късно лято,

път на песните поел.

Нямам лик, но имам цел.

Аз съм Белият Козел.

Авой, Дионис!

Авой, Бендида!

Авой, Аполон!

Ерос, орфика, тенамос!

След виртуозното представление сатирът рязко отпусна раменете си и отново придоби прегърбен и отчаян изглед.

— Е, видя ли? — каза той. — Нищо от това, за което пях, не е останало на високия Олимп… — Скефлок мълчеше, все още непреодолял смайването си, а звънчетата между рогата на съществото продължаваха тихо да подрънкват. Не след дълго обаче лютата страст на сатира отново се разля по вените му.

— Е-я, Родопа! — наруши той на странен език настъпилото мълчание, докато очите му се рееха над безбрежно далечни хоризонти. — Тенами еклексия сатирикон! — след което подметка: — Поне да имаше вино… Малко винце… — и хвърли присмехулен поглед към Скефлок: — Слушай какво съчиних малко преди да стана изгнаник. Бях го посветил на една палавница в далечната планина, носеща името на царицата на нимфите — Родопея.

Фавнът запази дяволитото си изражение, което май му отиваше доста повече от опечаленото.

Житото люшва се

в края на лятото —

в светла вихрушка…

но, ех, да не бе

тази проклета

и винаги всякога

люта градушка

от ясно небе!

Песните плисват

в края на лятото!

Всяко надвиснало

клонче звучи!

Никога всякога, само понякога…

скършена билка в сеното мълчи.

Е, та какво, че към края на лятото

някакви никакви дребни беди

все се натикват по чуждите работи!

Днес. Или утре. Сега. И преди.

Може би сигурно в края на лятото

някой ще бъде от някой желан?

Е, не чак толкова.

И не навсякъде. Само понякога. И не дотам.

Е, та какво, че към края на лятото

някой отпуснал студена ръка?

Никога винаги. Само понякога.

Само донякъде става така.

Вино за никого.

Дълго е зреело в тази отпусната, хладна ръка.

Никога всякога. Само понякога.

Само донякъде става така.

Е, та какво, че към края на лятото

нещо не ставало точно съвсем?

Никога всякога. Само понякога.

Само донякъде има проблем.

Всичко се случва

в края на лятото.

Всеки навсякъде

ще разбере.

Може би никога. Може би някога.

Само, че всякога

все по-добре.

Сигурно никога.

Само понякога

пак на дланта ми

калинка пълзи.

Аз те обичам

в края на лятото.

Пиеш ли вино от диви лози?

Грозд от жълтици в смолистото вино.

Давам го, лисвам го —

меден запой.

Нищо, че виното ми е невидимо,

нищо, че няма къде и за кой…

Дивите сокове

пак са се пръкнали —

вена до вена

над вехти треви…

Време в безвремие…

Сладост в безпътица.

Дивото лозе,

небрано, кърви.

Пътища в сънища.

Кротко оцъклени

капки поръсват

лозарския кош.

Кой ще отпие от

кипнала бъклица

в първата мокра,

претръпнала нощ?

Вино за никого.

Зрялост без стряха.

Тъй е понякога.

Смях през сълзи.

Капки от залеза

в края на лятото

зреят в зърната

на диви лози.

Сплетени корени

в сляпа прегръдка.

Плод върху плод

за мъртвата плесен.

В лозова сянка

тихо пристъпва

смътният крясък

на гневната есен.

Фавнът замълча по-дълго от първия път, след това се напрегна, мръдна с уши и скочи в храстите, без да каже „Сбогом“. Скоро някъде иззад дърветата отново се разнесе гласът му: „Аз съм седнал на цвете и си клатя краката — лекомислен и светъл, и бъбрив като вятър.“ А след още малко:

Магия само магията вика

от изненада през континенти и през години.

Вълшебни извори тихо бликват

където боса магията мине.

И нека има езични хора,

които тайно й се покланят —

с ръце нагоре и все нагоре,

против канони и през забрани!

И нека вечно да ги преследват,

да ги изгарят до болка млади —

огън е тяхната първа стихия.

Има ли клади, ще има магия!

Като лист. Като цвят.

Като пчелния глад.

Скефлок се огледа и съзря своите охранители, които идваха да го върнат у дома.

Винаги щеше да си спомня за тази среща. Особено когато е сам със себе си.

А той често бе оставян на самия себе си.

Скефлок можеше да се разхожда и на дневна светлина, която народът феъри избягваше, а и Имрик не виждаше нищо опасно за него в нещата, които иначе бяха опасни за смъртните хора. Затова пътешестваше доста по-често и по-надалеч от другите деца на елфите и запомняше местата, които бе обходил, по-добре от всеки друг смъртен дори този друг да е прекарал там живота си.

От дивите животни най-дружелюбни към елфите бяха лисиците и видрите: считаше се, че те имат някакво тайнствено родство с тях. Елфите познаваха езика на тези животни — или по-точно това, което можеше да се нарече език. От една лисица Скефлок узна скритите пътечки в гъсталака и поляните, научи да различава следите в сенчеста гора и множество други знаци, които разказваха много на този, който умееше да ги вижда и чува. В компанията на една видра изследва света на езерата и потоците, научи се да плува като нея и по същия начин да се прикрива зад предмети, които скриват едва половината от тялото.

Не по-зле опозна и останалите животни. Най-плашливите птици долетяваха и кацаха на ръцете му, когато им подсвирваше на техния език. Мечката изръмжаваше приветствени слова, щом пристъпеше в бърлогата й.

Елените, лосовете, зайците и дивите патици, обаче, се стараеха вече да не го срещат, след като започна да се занимава и с лов, въпреки че с някои от тях остана в приятелски отношения. Но историята на всичките му скитания сред животни и птици ще бъде твърде дълга, затова я спестявам.

Годините се редяха, той растеше.

Обкръжен от боязлива, зелена светлина, когато горите се пробуждаха — когато ставаха шумни и птиците се връщаха в тях — той се вслушваше в звъна на топящия се в реките лед и присядаше до белите цветенца, накацали насред мъха като още неразтопени снежни калпачета.

Посрещаше лятото разголен, с потъмняла кожа и избелели от слънцето коси, гонещ пеперуди по високите хълмове, след което със смях се пързулваше или търкаляше надолу по тревата; а през светлите нощи — призрачните спомени на дните — наблюдаваше звездите над главата си, безшумно крачещ между бъбриви щурци и светулки като капки лунна роса.

Проливните есенни дъждове се стичаха по раменете му. Понякога, с венче от пламтящи есенни листа, разперени като длани върху челото и слепоочията, замираше в хладния въздух, за да вниква в крясъка на отлитащите птичи ята.

През зимата с лека стъпка пробягваше между преспите или безстрашно полягаше насред виелица, от яростта на която дърветата стенеха; понякога заставаше на залятото с лунна светлина бяло поле, за да изостри слух за пукането на езерния лед под стъпките на невидим мразовит великан. Понякога пукането проехтяваше чак сред хълмовете. Но, както всичко в природата, както и в съдбините на хора и богове, идва промяна. Пролетта безшумно и властно встъпи в своите права и полята отново се раззелениха. Младият Скефлок растеше и скоро просторите на Елфхайм отесняха за него…