Пол Андерсън
Прокълнатият меч (20)

Глава 19
Проклятието

По-бързо, по-бързо, избрани коне!

Тъпчете брега на сърдито море!

Копитата нека да пръскат искри!

Пътеки да пламват, скала да гори!

По-бързо, по-бързо напред и напред!

Дробете гърдите на мъртвия лед!

Покрусен, светът е до пулса премръзнал,

но вие препускайте още по-бързо

и дръзкият тропот на бели копита

да цепи нощта като гръм над скалите!

Де екне, потресен, отвесният бряг!

Изригнали преспи. Скосен храсталак.

От тласък на тласък, от сипей на друг!

Прелитайте пропасти! Право на юг!

От полет към полет — в пламтяща дъга —

по тъмния път под носа на врага!

Не след дълго препускаха вече покрай стените на самия Елфхюф. Някъде встрани се чу рог на трол, тръбящ тревога. Тропотът на вражески копита се смеси с техния, но скоро остана далеч назад. Троловете нито можеха да галопират със съизмерима скорост, нито изпитваха особено желание да следват тяхната посока, нито можеха да подозират кои са двете светли точки, които се изгубиха в далечината.

По-бързо, по-бързо, вълшебни коне,

край пенести гребени в бурно море,

по стръмните хълмове на рохкия бряг!

Две блеснали мълнии в мокрия сняг!

През здрачни блата и усойни гори,

по-бързи от хала, в рояк от искри

носете съвсем неочакван живец

към гроба на скъп и оплакван мъртвец…

За броени часове бяха се придвижили дълбоко на юг и климатът осезаемо омекна. А и пътят беше започнал да става познат на Фреда. Вятърът все още ги шибаше с рядка лапавица, но облаците над тях бяха станали далеч по-редки и луната хвърляше през пролуките ярки отблясъци върху застелените с мокър сняг пасбища и обработваеми поля.

Колко често дъщерята на Орм бе бродила из този край в миналите дни! Ето тук беше ходила на лов с Кетил, а на реката там в горещи слънчеви дни бе ловила риба с Асмунд… А ето, на тази поляна едно щастливо момиче беше късало маргаритки и изплитало кокетни венчета… колко отдавна ли е било това?

Сълзите се втвърдяваха на бузите й, смразявани от шибащия вятър… Конете намалиха устрема си и минаха в тръс, Фреда усети върху китката си допира на успокояваща длан… Скефлок. Обърна се и му се усмихна. Да, потискаше я това връщане към миналото, но нали той бе до нея — а заедно можеха да понесат всичко.

Дръпнаха юздите и няколко мигновения се гледаха очи в очи от седлата на спрелите коне. След това се хванаха за ръка и бавно, без да промълвят и дума, подкараха конете си към това, което някога е било имението на Орм. Видяха огромни преспи, от които стърчаха краищата на обгорели греди — като множество килнати кръстове върху немислимо големи гробове. А близо до залива се издигаше висока гробница.

Около нея припламваха сини огньове, а хладният им пламък се издигаше толкова високо, че на моменти лизваше облаците. Фреда трепна и се прекръсти — беше чувала, че такъв огън може да пламне по залез около гробовете на езическите герои и да не угасне чак до първи петли. За миг й хрумна, че нахлуването им тук с нечестиви намерения е запалило този огън — земята, в която лежеше Орм, не е бивала осветявана по канона на правата вяра. Но в каквато и земя да лежеше, той беше нейният баща.

Не можеше да се бои от човека, на чиито колене някога е седяла, заслушана в песните му. И все пак трепереше.

Скефлок слезе от коня. Дрехите му бяха мокри от пот. Никога досега не бе използвал заклинанията, които трябваше да произнесе днес.

Пристъпи напред, но внезапно се спря, сложил ръка на меча си: на билото на хълма се чернееше човешка фигура, огряна от лунна светлина, около която ревеше и съскаше буен огън. Ами ако му се наложи да се сражава с призрак…

Фреда изстена. Гласът й беше пропит с отчаянието на изгубено дете.

— Мамо!

Скефлок стисна ръката й. Заедно се изкатериха по стръмнината. Когато приближиха до самотната фигура на върха, той с учудване констатира, че би могла да бъде взета за Фреда — толкова очебийна беше приликата им. Жената седеше на земята, вперила очи в мрачната далечина, без да обръща никакво внимание на бушуващия около нея огън.

Същото смело лице, същите раздалечени сиви очи, същите кестеняви коси с проблясващи медни нишки… Но не… тя беше доста по-възрастна и видимо опустошена от скръб. Скулите й бяха суховати, страните — хлътнали, а погледът й — безсмислено зареян над морето. Безредните й коси танцуваха в струите на мразовития вятър. Под леката й кожена наметка сивееха раздърпани дрипи.

Когато младите окончателно изплуваха от мрака и застанаха в огнения кръг, тя бавно извърна глава към тях и измери Скефлок с недружелюбен взор.

— Добре си дошъл, Валгард… — изрече тя уморено. — Тук съм, както виждаш. Но повече не можеш да ми причиниш никакво зло. Хайде, убий ме. Така ще изпълниш заветното ми желание.

— Мамо! — Фреда коленичи пред нея, а тя, Елфрида, я изгледа втренчено. Цяла малка вечност не откъсна поглед от дъщеря си.

— Не разбирам… — въздъхна тя накрая. — Приличаш на малката ми Фреда, но… ти си мъртва. Валгард те похити и в ръцете му едва ли си живяла дълго… — Елфрида поклати глава, усмихна се примирено и протегна ръце към дъщеря си: — Наистина, много мило от твоя страна да се разделиш за малко с тихия си гроб за среща с мен… Ела, мое малко, мъртво момиче, ела, сложи още веднъж къдрите си на скута ми… и мама ще ти изпее приспивна песничка… същата, която някога ти пеех, помниш ли?

— Жива съм, мамо, жива съм! Виж, пипни ме, жива съм! И ти си жива… А това не е Валгард, мамо, това е Скефлок, героят, който ме спаси, мамо! Скефлок, когото избрах за господар на съдбата си, мамо! Виждаш ли? Той е новият ти син.

Елфрида се изправи на крака, опирайки се на ръката на дъщеря си. И отново помълча, оглеждайки Скефлок от главата до петите.

— Чаках… — промълви тя. — През цялото време чаках тук… а те решиха, че съм се побъркала. Донасят ми храна, но не се заседяват много, страхуват се от лудата, нали разбирате. Хората. От лудата, която не пожела да се раздели със своите мъртви… — и тихо се засмя. — А къде е тук безумието? Луд е само този, който напуска любимите си… — Елфрида погледна Скефлок право в очите: — Приличаш на Валгард, без съмнение! — заключи тя със същия приглушен глас. — И ти си снажен като Орм и си одрал кожата на двама ни! Да, приличаш на двама ни едновременно… — морната усмивка отново заигра на устните й. — Нека! Нека сега да разправят, че съм луда. Чаках. Просто чаках… И ето. От смъртта при мен се връщат две от децата ми.

Фреда и Скефлок й помогнаха да се спусне от хълма.

— Мама е жива! — шепнеше момичето. — А си мислех, че също е умряла… както и тя си мислеше за мен… А е жива! Горката… Колко ли безкрайни зимни нощи е седяла тук? Как можах да го допусна!

Фреда се разрида, а майка й я галеше по главата и я успокояваше.

Но Скефлок не можеше повече да отлага. До всеки ъгъл на гробницата втъкна в земята по една пръчица, изографисана с руни, а на големия пръст на лявата си ръка наниза бронзов пръстен с изпъкнал кремък. След това застана пред западната страна на могилата и разпери високо ръцете си. От източната страна шумеше морето. Луната пробягваше край накъсани облаци. Падаше сняг, примесен с дъжд.

Сега оставаше да произнесе заклинанието. То изсуши гърлото му и стисна тялото му в ледени клещи. Разтърсван от силите, които забушуваха вътре него, Скефлок направи магическите знаци с високо вдигнати ръце.

Горе, на хълма, огънят заплющя по-силно от всякога. Вятърът изсъска като рис, а облаците внезапно се събраха и закриха луната. Гласът на човека елф отекна повелително:

Вождове горди! Паднали воини!

Скефлок зове ви със песен безсънна!

Нека да литнат сенки покойни,

нека нахлуе минало в бъдно!

Нека ви будят думи рождени,

нека да живнете чак до петлите!

Аз ви заклинам с руни свещени

и повелявам пред мен да мълвите!

Гробницата изстена. Огънят избълва сноп искрящи пламъци. Скефлок продължи да заклина:

Сразени герои, не жалейте покоя!

Гроб, отвори се! Мъртви, излезте!

С ръждиви мечове, с разбити щитове,

с кървави копия, въстанете!

Заклинанието подейства. Курганът зейна, самият обзет от внезапен огън. Могилата се отвори. Орм и синовете му изплуваха от мрака на небитието.

Вождът гневно промълви:

Кой си, какъв си, как ли си дръзнал

мен да пробуждаш с песни и руни?

Бой се, несретнико, крехък и смъртен!

Страшен е тъмният гняв на умрелите!

Скоро, несретнико, знай, ще е късно,

ако не върнеш покоя на мъртвите!

Орм стоеше, опрян на копието си. Беше покрит със скреж и замръзнали буци кал. В тъмните му очи искряха отраженията на бушуващите наоколо пламъци. От дясната му страна се бе изправил Кетил, неподвижен и бледен, със зейнала в главата му рана. От лявата стоеше Асмунд — двете му ръце бяха сграбчили копието, стърчащо от гърдите му. Някъде зад тях от мрака бавно изплуваше кораб. Скефлок съзря как екипажът се пробужда.

Той прогони страха си и продължи:

— Ужасът няма да ме спре! Руните здраво ще обвържат тъмната ви сила! Станете и мълвете! Под ребрата ви ще се пръкнат плъхове, ако не отговорите на всичко, което ще ви попитам!

Гласът на Орм прозвуча като далечен вятър:

— Дълбок е сънят на мъртвите, магьоснико! И ярост обзема духовете, пробудени насила! Страшна е тяхната мъст и горко на този, който ги вдига от могилата! Горко на този, който посяга на костите им!

Внезапно Фреда пристъпи към мъртвия.

— Татко! — провикна се тя — Татко, не позна ли дъщеря си?

Тлеещите очи на Орм се спряха върху нея и гневът им утихна. Той склони главата си и остана така — сред бушуващия, съскащ пламък. Тогава Кетил проговори вместо него:

С радост те срещаме, дева прекрасна!

Мила сестричке, слънце сияйно,

с обич и нежност ти казвам „Здравей!“

Дълго в могилата мръзна гръдта ми…

Сгрей ни, душице, златна косице!

Елфрида на свой ред — много бавно, но без колебание — пристъпи към покойния си мъж. Известно време се гледаха в очите. Тя пое ръцете му и усети, че са мразовити като земята, в която е лежал. А той отново промълви:

Не беше спокоен сънят на мъртвеца.

Сълзите ти, мила, пареха гроба.

Всеки път, щом те дочувах да плачеш,

сякаш горчива отрова отпивах.

Моля те, мила, нека изпълниш

тази последна съпружеска воля:

нека дори и без мен си щастлива!

Радостни песни, смях да дочувам.

Само тогава смъртта е приятна.

Нека сънят ми на рози ухае!

— Това е свръх силите ми, Орм! — отговори простичко Елфрида и докосна лицето му. — В косата ти белее сняг… В устата ти чернее пръст… Студен си, Орм.

— Мъртъв съм. Между теб и мен стои една могила. — Тогава не трябва да бъде повече между нас. Вземи ме със себе си, Орм!

Устните им се докоснаха.

Междувременно Скефлок се обърна към Кетил:

Разкажи, мъртвец достоен, воин,

с коварство поразен,

всяка истина за Болверк…

Как, кога, къде да търся

този мрачен великан?

И когато го намеря

там, с какво да го заставя

скършен преди векове

но за подвизи орисан —

меч в едно да изкове?

А Кетил отговори:

Меч, орисан за злодейства!

Забрави го, храбър воин!

Не дразни със зло съдбата…

Остави ни в мир. И бързай,

ако искаш да живееш.

Скефлок твърдо поклати глава. Тогава Кетил отново проговори, този път опрян на меча си.

Явно няма да се вслушаш

в мъдрото предупреждение…

Виждам, че си упорит…

Там, на север, във Утгардия,

в дебрите на Етунхайм,

великанът ти битува.

Зъл е, но — велик ковач.

Знай, че кораб ще получиш

от божествените сили.

А когато го намериш,

с тези думи го плени:

„Локи заговор заплита,

в кръв разстила пелени“.

Кетил замълча. Беше казал всичко, което трябва. Но сега проговори Асмунд. Очите му бяха печални, а гласът му — горестен:

Горка и страшна е, сестро и братко,

тъжната участ, която ви прати

вечната Норна.

Ех, да не бяхте мъртви заклинали,

ех, да не бяхте гроб осквернявали,

нямаше страшния срам да познаете…

вие, рождените брат и сестра!

Щяхте греха си във сладко невежество

още да носите — участ донякъде

май по-добра…

Сякаш не думи, а хищна птица връхлетя върху Фреда и впи нокти в гърлото й. След миг вече бе загубила ума и дума. Но все още се притискаше силно до Скефлок и все още не проумяваше докрай чутото. Така стояха двамата, загледани в големите, печални очи на Асмунд, който продължи все така бавно, сякаш обявяваше неотменима присъда. Пламъците образуваха около сенчестата му фигура ленив, белезникав ореол.

Даже за мъртви законът свещен е!

Вие живеете в грях! В неведение!

Твърде горчива е цялата истина.

Твърде боли ме, че казвам я пръв:

брат и сестра сте. От плът и от кръв.

Едва бе изрекъл тези думи и портите на гробницата с грохот се закриха. Околните пламъци угаснаха.

Фреда се отдръпна от Скефлок с такъв устрем, сякаш любимият й се бе превърнал в трол. Той се опита да я последва, но залиташе и се препъваше като слепец. Фреда нададе жален стон и увеличи разстоянието помежду им. Очите й търсеха нещо в тъмнината.

— Мамо! — шепнеше отчаяно тя. — Мамо!

Но наоколо беше пусто. Никой никога нямаше да види повече Елфрида на този свят.

Небето надвисна ниско над залива. Прехвърчаха редки снежинки, Фреда се отпусна на стъпалата на гробницата и заби поглед пред себе си. Не плачеше. Сълзите й бяха пресъхнали.

Скефлок се върна изпод навеса, където беше проверил състоянието на конете. Бе мрачен като настъпващата зимна зора.

— Обичам те, Фреда! — промълви той с чудовищна болка в пресекващия глас, но не получи отговор. Все пак продължи, малко по-уверено — Не мога да не те обичам. Какво толкова ни засяга, че по волята на случая се оказахме от една кръв? Нима сме виновни, Фреда? Не мисля, че е така. Вината не е наша. И защо изобщо трябва да има някаква вина за нещо, което нищо не означава? А, Фреда? Защо? Знам страни — и то страни на човешки същества като нас — където подобни бракове никого не тревожат. Вярно е, Фреда, когато кръвта се смеси, има известен риск за здравето на децата, и признавам: тези бракове и там са изключението, а не правилото. Но са напълно допустими. По природа допустими. Ако кръвта не се смесва отново и отново, рискът е пренебрежим, разбери, Фреда. В края на краищата това, което ни свързва, е една голяма любов и тя не се корени в сходството на кръвта, а в сходството на душите ни. Не кръвта, а природата е направила избора си, Фреда! Ние сме създадени един за друг — и ти го знаеш! Съдбата, която Норна ни е определила, не е наказание, а дар, Фреда. Така мисля. Изключителен дар, който си струва изпитанията. Остани с мен и забрави този проклет закон, който ти забранява…

— Това е Законът Божи — прекъсна го тя със сподавен глас. — И аз не мога по своя воля да го нарушавам. Дори неволен, грехът ми вече е достатъчно тежък.

— Такъв бог! — възкликна отчаяно Скефлок. — Що за бог, който дръзва да раздели двама души, които значат толкова много един за друг… Не струва пукната пара! Такъв бог никога не бих допуснал близо до себе си! Такъв бог не заслужава капка внимание!

— Ти винаги си бил и си оставаш езичник! Бях забравила за това! — избухна Фреда. — Осиновен от бездушни елфи, заради които си готов дори да безпокоиш покойници и да ги обричаш на нови страдания! — тя стана мъртвешки бледа. — Връщай се при своите елфи! При Лиа, тази подлога на троловете! Махай се!

Тя скочи на крака. Скефлок също. Опита се да й хване ръката, но Фреда рязко я отдръпна.

И… няма никаква надежда?

— Не! — Фреда го загърби и направи няколко крачки. — Отивам в съседното имение. Може би ще ми се удаде да изкупя някак тежкия си грях… — но внезапно се извърна към него. — Ела с мен, Скефлок. Ела, забрави греховното си езичество, покръсти се и приеми в душата си бога на християните.

Той поклати енергично глава.

— Не! Само не ТАКЪВ бог!

— Но… аз те обичам, Скефлок, обичам те и искам да има за душата ти място на небето.

— На измисленото небе на бога на лицемерното самоизтезание? На този, който говори уж за велика и всеобща любов, а всъщност… където може да застава на пътя на влюбените? Да разделя тези, които се обичат повече от живота?! Не, благодаря! Ако наистина обичаш душата ми, Фреда, не я запращай на небето на този зъл лицемер, където — обзалагам се! — тя няма да изтърпи и един ден, а се слей с нея тук, на земята, тук, където ни чакат още толкова много недовършени… и добри човешки дела! И човеците, и народите на феъри имат нужда от нас двамата, Фреда. Тук и сега. Остани с мен, любима. Обещавам, че няма да те докосвам повече… освен по братски. Остани с мен!

— Не! — отсече тя. — Прощавай…

И побягна.

Скефлок се втурна след нея. Снегът хрускаше под краката им. Когато я догони и се опита да я целуне, тя отскочи от него така, сякаш беше замахнал с нож.

— Дори няма да ме целунеш на прощаване, Фреда? — попита той.

— Не! Не смея… Това е грях… — и отново побягна.

 

 

Скефлок дълго гледа след нея. Дори отдалеч в косите й проблясваха бронзови искри — като самотни цветни прашинки в сиво-белия свят на зимното утро. Дока-то изчезна от погледа му.

Той се обърна и пое в друга посока.

Само след няколко дни суровата зима вече умираше.