Пол Андерсън
Прокълнатият меч (15)

Глава 14
Поражението

Във водата Валгард се опита да се освободи от ризницата си, за да не го повлече към дъното, но скоро откри, че това няма да е нужно. Предостатъчен брой кораби вече бяха потопени по време на боя. Сграбчи с лявата си ръка плуващата наблизо мачта. В дясната все още стискаше секирата Братоубиец. За миг си помисли, че може би ще по-добре да я хвърли на дъното. Но защо… Проклета или не, тя все пак си беше отлично оръжие. За мачтата се държаха и други тролове, скочили като него през борда. Те се бяха освободили от оръжията си.

Братлета, ще се доберем до наш кораб и ще се понесем към победата!

От борда на флагманския боен съд на троловете се разнесе ликуващият вик на елфите. Но Скефлок търсеше нещо с очи.

— Къде е Илрид? — Трябваше да е на борда на този кораб, но не се мярна пред очите ми…

Кратката тишина след затихналите ликувания бе нарушена от мрачния глас на графа на елфите:

— Лошо, много лошо. Колкото и храбро да се сражавахме, троловете са два пъти повече от нас. Част от войската им безпрепятствено се спуска на брега.

— Лоши новини, наистина… — рече Горлик — Трябва да се бием като демони, за да не си проиграем шансовете!

— Боя се, че това вече се е случило — отсече Имрик.

Скефлок още не можеше да възприеме това с разума си. Погледът му изпитателно закръжа наоколо — за да замре в изненада. Корабите и на двата флота бяха безредно разхвърляни по студените вълни. По някои от тях все още провисваха разкъсаните в битката съединителни въжета, флотът на троловете бе претърпял далеч по-малко поражения, а преобладаващият брой собствени бойни съдове бяха плътно обкръжени от противниковите. Превзетият флагмански кораб, на който се намираха, се полюшваше сам-самичък.

— На веслата! — провикна се той — Нужна им е помощ! На веслата!

— Идеята не е лоша — усмихна се мрачно Имрик.

Корабът припряно се хлъзна по вълните към самия център на боя. Отгоре му се посипаха стрели.

— Стреляйте! — крещеше Скефлок. — Защо не стреляте, да ви вземат дяволите?!

— Колчаните ни са празни, господарю! — отговори му един боец.

Заслонени от щитовете си, елфите продължиха да гребат към развоя на битката. Два кораба от тяхната бойна сила бяха обкръжени от три наемни съда и един с тролове. Когато превзетият флагмански кораб наближи обкръжението, към него се насочи летяща орда от байкалски демони. Елфите яростно отбиваха атаките, но да сразиш враг, който с копие в ръка се сгромолясва отвисоко, никак не е лесно. Те изстреляха към небето последните си стрели, но оскъдният им брой не впечатли отново и отново връхлитащата отвисоко смърт.

Въпреки това успяха да вземат на абордаж кораба на коболдите. Сега крилатата вражеска орда бе подкрепена от нов рояк вражески стрели. Скефлок се прехвърли през парапета, сграбчил в ръцете си меч, кован от елфи. Дребните коболди не издържаха много на близък бой.

Първият, който попадна под острието му, беше разсечен на две половини. Вторият успя поне да изкрещи от ужас, преди да рухне изкормен на палубата, а главата на третия безмълвно отлетя от раменете му. Файърспир наниза на копието си двама едновременно и почти веднага успя да прободе трети. И останалите елфи се прехвърлиха на борда. Коболдите отстъпваха. Скефлок намери сандъците им със стрели и ги прехвърли през борда на превзетия кораб. Вместо да продължи клането по посока на кърмата, той протръби с рога си отбой — коболдите повече не го интересуваха. Лъковете на елфите бръмнаха и демоните се стопиха в небето. Но към тях вече настъпваше корабът на троловете.

Скефлок забеляза, че два от собствените им бойни съдове се сражават с коболди и бесове.

Само да се справят с тях, ние ще се погрижим за троловете! — обърна се той към бойците си.

Зеленокожите воини вече бяха доплували, готови за абордаж. С боен вик нахлуха на превзетия от елфите кораб. Скефлок се втурна насреща им, но се подхлъзна на омазаните с кръв дъски и падна на палубата. Към гърдите му вече летеше копие, запратено с такава сила, че можеше не само да пробие ризницата му, но и да го прикове за пода. В неизмеримо кратък миг обаче Горлик Корнуелски се хвърли напред, заслонявайки бойния си другар със собствените си гърди… и бе пронизан право в сърцето.

— Благодаря ти! — възкликна Скефлок, изправяйки се на нозе. Все още, полуприклекнал, видя пред себе си стена от тролове. По щита и шлема му от всички страни — дори отгоре — се посипаха удари. Той посече един трол през краката. Но преди да успее да развърти повторно меча, друг с размах се приведе над него, нацелил секирата си право в лицето му. Скефлок мигновено обърна нагоре обкования си с желязо щит. При вида на желязото нападателят нададе ужасен вопъл и се оттегли с клатушкане — напълно замаян и неспиращ да крещи. Скефлок с два скока се озова при редовете на собствените бойци. Заваля обилен сняг. Ударите на оръжията трещяха като гръмотевици в облак от едри снежни парцали. Скоро се вдигна и виелица. Вятърът така залюшка прилепналите един към друг кораби, че те все по-често се сблъскваха с глух трясък и неистово стържене; тласъците събаряха на палубата бойци и от двете противникови страни. Щитът на Скефлок престана да му върши работа — беше понесъл твърде много удари. Той го метна право в лицето на поредния си противник и без да срещне повече съпротива изтърбуши сърцето му с вече притъпения меч.

Но в този миг две яки ръце зад гърба му го сграбчиха през кръста. Скефлок отметна назад железния си шлем, надявайки се желязото да обезсили коварната хватка. Но нищо не се случи. Един поглед през рамо му бе достатъчен, за да разбере причината: противникът носеше плътен костюм от лъскава кожа с качулка и дълбоки ръкавици — всичко това го предпазваше от вредното за троловете въздействие на желязото. Скефлок се опита да се изтръгне от ръцете му с рязко извъртане — така, както го бяха учили елфите — но за беда окончателно попадна в капана на мечешките обятия. В този момент поредният тласък при сблъсъка на корабите събори и двамата на палубата.

Но дори сега Скефлок не успяваше да се изплъзне. Бодна го мисълта, че съществото с лекота би могло да потроши ребрата му като снопче дървени стрели. Той опря коляно в корема на трола, сграбчи в жилавите си китки масивния му врат и с цялата си мускулна мощ изопна свободния крак. Гръбнакът на всеки друг смъртен не би издържал на подобно напрежение. Скефлок за миг усети, че силата го напуска като вино, разлято от обърната чаша. С неизмерим устрем на волята той събра последните й капки, съсредоточавайки изцяло съзнанието си върху мускулите на краката, плешките и ръцете, с които беше стиснал в мъртва хватка гърлото на трола. Стори му се, че тази странна прегръдка ще продължи вечно, а той нямаше да може да издържи дори още няколко мига.

Но тролът от своя страна започна да отслабва като риба на сухо, опитвайки се на пресекулки да си поеме дъх. Оголените му зъби остъргваха и драскаха китките на човека елф. Скефлок блъсна челото на трола със собственото си и незащитеният тил на противника се удари в основата на близката мачта, отново и отново. Под опнатата върху главата му лакирана кожа темето на противника се раздроби, омекна и подгизна в кръв.

Задъхан и замаян, Скефлок пролежа цяла малка вечност върху безжизненото тяло на противника. Пулсът неистово барабанеше в слепоочията му. Като през мъгла съзря приведеният над него Файърспир. Бойният другар почтително поклати глава:

— Никога досега нито елф, нито човек е успявал да убие трол с голи ръце. Твоят подвиг е достоен за самия Беоулф^[1] и няма да бъде забравен до края на света. Сега вече сме победители.

Той прихвана приемния син на Имрик под лакът и му помогна да се изправи на крака. Скефлок хвърли изпитателен поглед наоколо и забеляза, че армадата на наемниците се е стопила зад линията на хоризонта.

Но на каква цена… На всеки три кораба на елфите не можеха да се намерят повече от шепа боеспособни воини. Безбройни жертви лежаха проснати по палубите или изхвърлени в морето. А повечето от останалите живи бяха понесли изключително тежки наранявания.

Корабите бавно се носеха към брега. Екипажите им се състояха от безчетни мъртъвци и само тук-там по няколко воини, които едва съумяваха да вдигнат меча си.

Взрян в мрака, Скефлок различи очертанията на незабелязан досега противников кораб. Той идваше насреща им. На борда му се тълпяха тролове.

— Боя се, че все пак сме загубили! — изръмжа той. — Не ни остава нищо друго, освен да спасяваме това, което можем.

Безпомощните кораби се носеха към брега, където спокойно ги причакваха кавалерийски части на троловете — ездачи, възседнали огромни черни коне. От пелената на падащия сняг неочаквано изникна чайка… тупна на палубата и се превърна в Имрик.

— Направихме всичко, каквото можахме! — мрачно каза графът на елфите. — Почти половината флот на троловете е унищожен. Но тази половина в основни линии се състоеше от кораби на техни съюзници, а ние… ние сме разбити. Тази част от нашата войска, която все още е в състояние да се сражава, сега се спасява с бягство, а останалите, като тези там, просто очакват своята участ! — В хладните му очи блеснаха сълзи — може би първите за много, много столетия. — Това беше краят на Англия. Опасявам се, че е краят и на Елфхайм.

Файърспир стисна в ръка копието.

— Ще се сражаваме! — гласът му почти виеше от умора и мъка.

Скефлок заклати скептично глава, но когато си спомни за чакащата го в Елфхюф Фреда, силите му се върнаха.

— Ще се сражаваме… — съгласи се той — Но като начало трябва да спасим живота си.

— Интересно как?! — въздъхна Файърспир.

Скефлок взе шлема си в ръка.

— Започваме с това, че ще свалим доспехите си.

С не малко труд елфите успяха да съберат заедно загубилите маневреност кораби. Прехвърлиха се на единия от тях и вдигнаха платна. Но положението им оставаше тежко: троловете се приближаваха с попътен вятър, отнасящ и тролове, и елфи право към брега.

Скефлок се бореше с рулевото весло. Троловете наблегнаха на своите весла, с намерението да притиснат елфите към чернеещия се отпред риф.

— Виж, това няма да им се удаде лесно — каза Имрик.

— Дори ще им се види нанагорно! — допълни Скефлок с горчива усмивка и се вгледа напред, опитвайки се да различи бреговата линия през парцалите сняг.

Той видя как вълните се разбиват в рифа, до ушите му отчетливо достигаше ревът на прибоя, който — в такава близост — дори скимтящият вятър не беше в състояние да заглуши. Мъглата от водни капчици се разстилаше в широка пелена над чакъла зад скалите.

Троловете наближаваха. Скефлок отдаде разпорежданията си — надвиквайки се с вятъра — и нахлузи шлема си. Натисна рулевото весло със всичка сила, докато останалите елфи забиха весла откъм левия бряг. Корабът рязко се извърна, подемайки високо своя собствена вълна. Твърде късно се усетиха троловете какво всъщност става и опитът им да се изплъзнат се оказа предварително обречен на неуспех. Скефлок заби носовия таран почти в идеалната среда на противниковия бакборд — майсторски удар в хълбока! Дървенията на вражеския съд изскърца на умряло. Останалото се случи от само себе си. Вълните на сърдития прибой сякаш само това чакаха: да им падне кораб, загубил управлението си, за да го сграбчат и премажат върху настръхналите скали.

Естествено, и Скефлок не хранеше надежди да спаси своя кораб, който обаче беше в състояние да управлява до последния момент — дори когато използва останките от вражеския съд за буферна възглавница. Успя накрая да натика обречения си кораб в едно съседно стеснение, където водите не бяха склонни към безумна ярост. При фаталния за съда удар в рифа от полегатия чакъл ги отделяше вече само тесен базалтов гребен. Бяха акостирали успешно.

— Спасявай се, който може-е-е! — провикна се Скефлок. Скочи върху сравнително плосък, хлъзгав камък и плавно цамбурна от другата страна в почти спокойната вода. Впрегна цялата си сила за да доплува колкото се може по-бързо до брега. Последваха го всички останали, с изключение на тези, които бяха обездвижени от раните си. Те бяха осъдени да потънат с разнебитения кораб под носа на спасителния бряг.

Оцелелите вкупом се добраха до брега, където безшумно пробягваха от скала до скала — и вече им се струваше, че са се промъкнали през стражевата линия на врага, когато един часовой все пак забеляза хлъзгащите се сенки.

— Разбягай се-е-е!! — изкомандва Скефлок в мрака. — На повечето ще хванат опашките-е!!

Самият той се затича лудешки насред виелицата по остри камъни и между бодливи храсталаци. С ъгълчето на очите си съзираше как имащите по-малко късмет бяха пронизвани от вражески копия и чуваше как ги премачкват копитата на черните коне. Но наистина, повечето добрали се до брега успяха накрая да се измъкнат в безопасност.

Високо в небето кръжеше чайка. Но от още по-високо я връхлетя огромен орел. Когато се спусна на Земята, хищната птица стискаше в ноктите си полуудушената чайка. Докоснали пръстта, нападателят и жертвата се превърнаха в Илрид и Имрик.

Едва графът на елфите бе приел истинския си образ и върху главата му и раздрания му гръб се посипа рояк цепеници. И докато го омотаваха с въжета, вече се беше проснал неподвижен в локвата на собствената си кръв.

Ако Имрик загине… Елфхайм ще загуби един от най-способните си вождове, мислеше си Скефлок, а ако оцелее… горко му!

Приемният син на пленения вожд запълзя по открита заснежена повърхност, загубил всякакъв усет за студ, умора и болка. Елфите бяха разбити и сега той имаше само една цел: да се добере до Елфхюф и Фреда преди зеленокожите орди.

 

 

Междувременно войската на Илрид се беше скрила от слънчевите лъчи и си даде два дена отдих, за да възстанови силите си. На третия ден се отправиха на юг — по море и по суша. Корабите още същата нощ акостираха на Елфхюфските кейове. Екипажите им се спуснаха на брега, разграбиха всичко извън стените на замъка, обкръжиха го търпеливо и зачакаха кавалерията и пехотинците.

Сухопътните войски под командата на Грум и Валгард напредваха далеч по-бавно. Не на последно място, защото конниците тършуваха трескаво из селата, та да доунищожат отделни малки групи от елфи, за което плащаха скъпа цена с немалобройни жертви. По-отдалечените имения биваха разграбвани и след това опожарявани, а обитателите им — оковавани във вериги, захванати за метални гривни на шиите им. Начело на дългите върволици от пленници крачеше унило самият Имрик. Пренаситени със заграбена храна, вино и жени, развеселените тролове не бързаха чак толкова много към крайната цел на похода.

По някакъв начин обаче обитателите на замъка бяха узнали за фаталното сражение и поражението на Имрик. Щом по-късно съзряха от високите стени и кули обкръжаващите ги лагерни огньове, вече не се съмняваха, че троловете са удържали окончателна победа.

Фреда бе застанала до прозорците на своята спалня, загледана мълчаливо навън, когато слухът й улови тихия шепот на копринени одеяния. Обърна се и видя пред себе си Лиа.

В ръцете на жената елф блестеше нож, а в очите й — злъч и горест. Лицето й вече не приличаше на идол, изрязан от слонова кост. Тя промълви съвсем по човешки:

— Май не оплакваш много любимия, когото враните кълват!

— Ще заплача едва когато се убедя, че е мъртъв… — отвърна Фреда с равен глас. — В него имаше толкова много живот… Трудно ми е да повярвам, че лежи там някъде като камък…

— Тогава къде е? За какво му е притрябвало да се крие? — побледнелите сочни устни на Лиа се свиха: — Виждаш ли този кинжал, Фреда? Троловете обкръжиха Елфхюф, а твоят закон ти забранява да сложиш край на живота си. Нали така? — и тя с усмивка доближи кинжала до очите на момичето. — Нали така? Или?

Фреда извърна глава и погледна встрани.

— Знаех си — процеди Лиа през зъби. — Но тогава не ти остава много време за празни човешки мисли. Ако искаш да избягаш, сега е моментът! Ще ти помогна с голяма охота.

— Не. Ще чакам тук Скефлок — каза твърдо Фреда. — И нима тук нямаме копия, стрели и всякакви военни съоръжения? Нима запасите ни от храна и вода не са предостатъчни? Нима не са високи стените на замъка и не са яки портите му? Нека останалите тук да го защитават в името на тези, които паднаха!

Лиа отпусна ръката, в която държеше ножа. Дълго и мълчаливо се взираше в стройната сивоока девойка. Накрая бавно изцеди:

— Мисля, че започвам да разбирам какво е намерил Скефлок в теб… Но съветът ти е неизпълним. Глупав съвет на безразсъдно човешко същество. Като всички човешки нищожества! Какво те кара да мислиш, че жените могат да устоят на урагана, повалил мъжете им?

— Длъжни са да опитат… или да последват мъжете си в достойна смърт!

— Не съвсем, момиченце! Съвсем не. Забравяш, че жените имат свое оръжие. Женственото! Но то може да влезе в ход само при широко отворени врати. Нали искаш да отмъстиш за любимия?

— Да… със стрела, кинжал, или дори с отрова, ако трябва!

— Точно така… Сама не знаеш колко добре ме разбираш.

— Теб?

— Мен, момиченце. Ето, даряваш троловете с най-изискани целувки — бързи като стрели, остри като ками и по-фатални от ухапването на змия. Така постъпват истинските жени на Елфхайм, ясно ли ти е?

— Не! По-скоро бих нарушила Неговия закон и бих се убила, отколкото да блудствам с убийците на мъжа ми! — избухна девойката.

— Човешки безсмислици! — ухили се Лиа, придобила нещо котешко в изражението си. — Известно време недодяланите ласки на троловете дори ще ме забавляват. Докато ми втръснат и ги намразя ако не за друго, то от скука. Няма по-опасен враг за мъжете от скучаещата жена, така да знаеш. И ти не си по-различна, ако още не си го разбрала. А в края на краищата троловете наистина са нещо ново тук, поне засега. След толкова столетия с едни и същи мъже — накрая една свежа струя. О, да, ще отворим широко портите на Елфхюф — и да заповяда новият ни граф!

Фреда седна на леглото и покри лицето си с длани. Лиа само се засмя с тъжен смях:

— Затова ти казвам, момиченце, ако толкова държиш да си отидеш при безмозъчните съплеменници, сега е моментът. Сега или никога. Повярвай ми, с преголяма радост ще се отърва от теб! Утре призори, когато троловете захъркат след нощния си пир там долу, ще те изведа съвсем успешно от замъка. И освен това можеш да вземеш със себе си всичко, каквото душата ти поиска — стига да си готова да го носиш. Фрък! И си на свобода. Тичай презглава към Земята на хората и бързай да присъединиш безценния си гласец към пронизителния вой на подходящо хорче от монахини. Препоръчвам ти го само защото така или иначе ще го направиш. Успех, пиленце!

И тя се оттегли с ироничен поклон.

Фреда се отпусна и лежа известно време, обхваната от отчаяние. В гърдите й се стелеше лепкав мрак. Сълзите й сякаш бяха пресъхнали, риданията — заседнали в гърлото. Всичко беше свършило. Нито близки, нито любов.

— Не!

Тя отново седна на ръба на леглото и стисна юмруци. Скефлок не може да е загинал. Няма, няма да го повярва, преди да е целунала безжизнените му устни, след което… ако бог бъде милостив с нея, сърцето й ще се разкъса и тя ще рухне до тялото на любимия. Но ако още е жив… Ами ако лежи — тежко ранен, обкръжен от врагове? Трябва да му се притече на помощ!

Фреда припряно започна да събира всичко, което й се струваше от първа необходимост. Шлемът му, ризницата му, съответното облекло… секира, меч, щит, копие, няколко лъка и куп стрели. Снаряди и себе си с лека ризница: от тези, които жените елфи от време на време носеха. Ризницата направо й отиваше и тя не можа да сдържи усмивката си пред огледалото, особено когато нахлузи върху пламтящите си къдри шлем със златни крилца. Любимият обожаваше да я вижда облечена във военни дрехи.

Все пак остави някои иначе необходими оръжия: всичко трябваше да бъде само от метала на елфите, защото дори конете им не понасяха желязото.

Тя опакова също така малка бала сушена риба, разнообразни провизии, мях за вода — изобщо всичко, което й хрумна, че може да потрябва.

„Започвам да ставам домакиня!“, каза си тя и се усмихна още по-широко. „Просто да не повярваш!“ Тази дума я лъхна с повея на собствен дом и тя й се зарадва, като на стар приятел.

Накрая дойде ред и на такива вещи, за употребата на които не знаеше нищо, но от които Скефлок имаше пълен склад: вълчи тулупи, кожи на видри, орлови пера, съчки и пръчици, резбовани със загадъчни руни, обръч с необяснимо преливащи се цветове.

Когато всичко бе събрано и опаковано, тя повика Лиа. Сестрата на графа замря от учудване при вида на опакованите вещи. Не бе очаквала, че Фреда ще вземе толкова буквално предложението й да отнесе със себе си всичко необходимо. Още по-малко пък че ще се нагърби и с личните вещи на Скефлок. Особено я впечатли фигурата на Валкирия. Значи момичето е убедено, че Скефлок е жив.

— Какво всъщност си намислила? — осведоми се тя след краткия оглед.

— Нужни са ми четири коня — отговори сухо Фреда, — на единия от които с твоя помощ да натоваря опакованото. След което трябва незабавно да ме изведеш оттук.

— Още е нощ и троловете не спят, а ринат навсякъде. Добре е да почакаш да пукне зората. От друга страна, конете на елфите са неизползваеми през деня. С една дума, не виждам как ще вземеш всичко това със себе си.

— Някак. Вашите са най-бързите коне в света, а скоростта е тази, която решава всичко сега!

— А, бе… имаш шанс да се добереш до някоя църква още преди съмнало, стига да успееш да се промъкнеш покрай троловете. Доспехите и оръжието ще ти осигурят някаква защита по пътя… Но не си прави илюзии, че ще можеш дълго да притежаваш златото на феъри. Все пак си само човек.

— Не съм натоварила злато и изобщо не се отправям към Земята на хората. Ще те помоля да ми открехнеш северните порти.

Зениците на Лиа за миг се разшириха, но тя се овладя и хладнокръвно сви рамене.

— Доста неразумно. Каква работа ще ти свърши трупът на Скефлок? Но нека бъде както ти желаеш — и доста по-меко добави. — Целуни го от мен, моля те. И аз го обичам…

Фреда не отговори, но си знаеше, че — жив или мъртъв — любимият й за нищо на света нямаше да получи тази целувка.

Навън обилно валеше сняг. Безшумно се отвори вратата, и стражите коболди, на които за услугата им беше обещана свобода, сърдечно й махнаха за сбогом.

Фреда препусна, без да хвърли поглед назад — без Скефлок всички чудеса на Елфхюф бяха само пепел. Но внимателно се оглеждаше встрани.

Вятърът виеше все по-силно, право в лицето й. Тя се приведе към ухото на коня и му прошепна:

— Бързай, бързай, вихрогон! Носи ме на север, към Скефлок! Открий го с вълшебните си сетива и ще спиш в златна конюшня и неоседлан ще хрупаш залети от слънцето ливади до края на стогодишния си живот!

Наблизо се разнесе пронизителен вик. Фреда рязко се изправи в седлото. Нищо не й вдъхваше такъв ужас както троловете, а те я бяха забелязали…

— О, по-бързо, по-бързо, вихрогоне мой!

Вятърът засвистя още по-силно насреща й — за малко да я изтръгне от седлото. Нищо повече не можеше да види в мрака, но чуваше тропота на копита зад гърба си. Все по-бързо и по-бързо на север, вятърът ръмжеше и скимтеше, преследвачите шумно подвикваха на конете си и копитата ромоляха като барабанна дроб. Тя се обърна назад и съзря тролове, които се носеха като нощни сенки. Май нищо повече не й оставаше, освен да спре и да направи опит в името на Исус да ги накара да се отвърнат.

Снегът заваля още по-силно. Троловете малко изостанаха, но тя знаеше, че ще я преследват неуморно. И това, за което се сети с малко закъснение бе, че движейки се на север, съкращава разстоянието между себе си и крачещата на юг армия на Илрид.

Времето летеше като вятъра, шибащ лицето й. На някакъв далечен хълм съзря огнени отблясъци — навярно горящо имение на елфи. Може би войската на победителите вече беше наблизо, а наоколо шареха съгледвачи.

Сякаш в отговор на мислите й отдясно се чу протяжен вой и затопуркаха копита. Ако успеят да я хванат…

На пътя й се изпречи чудовищна фигура: гигантски рунтав кон — по-черен от нощта! — с очи като тлеещи въглени, яхнат от боец с черна ризница, огромни мускули и отвратително лице… това беше трол!

Фреда закрещя. Но преди да успее да произнесе светите имена, той я издърпа от седлото, притисна я здраво до себе си с едната си ръка, а с другата и закри устата.

— Ха-ха-ха-а-а!! — гръмко се разсмя тролът.

Все още задъхан от дългия бяг и все още задавен от ужас да не закъснее непоправимо, някъде от мрака като хала излетя Скефлок и с дивашки скок се хвърли върху похитителя. Кракът му се приземи право в стремето на коня му, изригвайки встрани стъпалото на трола. В следващия миг вече се беше метнал на седлото и преряза гърлото на зеленокожия, преди да е успял да мигне.

И подхвана падащата Фреда…