Пол Андерсън
Прокълнатият меч (23)

Глава 22
Мечът на Гибелта

Етунът имаше такива внушителни размери, че главата му се губеше в червеникавия здрач и беше толкова широк, че изглеждаше почти квадратен. Косматото му туловище бе наметнато с драконова мантия. Краката му бяха несъразмерно къси и криви, а ръцете му — несъразмерно дълги. Беше се привел над наковалнята така, че китките му почти допираха каменния под. Скефлок за първи път виждаше великан. Учудването го закова на едно място.

Но етунът ги усети, колкото и тихо да се бяха промъкнали в пещерата.

Извърна се към тях с лице, насечено от бръчки и белези. Тази ужасяваща гледка се довършваше от месест нос и крива, широка уста. Изпод рунтавите вежди в здрача се взираха белезникави, безизразни зеници. Бе напълно сляп.

— Как пък не! — избоботи великанът. — Триста години Болверк се труди в самота и забрава. Никой не се интересуваше от ненадминатото му изкуство. Но дойде време да изкове достоен меч! И точно сега някакви твари му се пречкат в краката! Ааааа! Амахаааа!!! — той грабна това, което обработваше и ядно го захвърли встрани. Оръжието със звън се удари в каменната стена. Ехото повтори този звън отново и отново. — Не-не-не-не-не! Глупав съм! Глупав съм… Глупав съм бил, а?! А кой е най-великият ковач, а? Но съм глупав, глупав, глупав… когато ми пречат!!!

— Не се сърди, велики Болверк! — провикна се Скефлок и пристъпи смело напред. — Нося ти нова, още по-достойна поръчка! И толкова повече ще те зарадва, Болверк, защото вече ти е позната!

— Този смъртен е луд! — заключи Богът на моретата. — Винаги съм го знаел, но сега го видях с очите си…

— Велик ли съм? — изкиска се грозно етунът. — Велик, защото съм великан, а? Но изкуството ми е презряно, а? Лицемерни нищи твари! Не знаете ли, че Злото е велико само по себе си? А аз съм неговият ковач! — Етунът замря за миг, сякаш трескаво обмисляше нещо — Я, чакай-чакай-чакай! Чакай-чакай-чакай-чакай! — избухна отново той. — Да не би да искате да кажете, че сте почитатели на Великото Зло? Ама ми смърдите на добрички малки гадинки. Лъжливи, малки, гнусни… гниди!

— Великанът се обиди! — заключи отново Кралят на моретата, без страх в гласа.

— Защо изобщо разговарям с вас?! — изрева с нова сила Болверк — Какво съм седнал да си губя времето! Я, елате-елате-елате! — Той се впусна да ги търси пипнешком — Не-ми-харесвате-не-ми-харесвате вие двамата! Усещам миризмата на смъртен, но смъртният смърди и на феъри… Ужасна смес! А другият ми смърди на полубог… на бивш бог… на една четвърт бог… осминка бог, прашинка от бог! Но богоравният не смърди… така де, не принадлежи нито на Езир, нито на Ванир! Богоравен ли е изобщо?

— Толкова обиди за толкова кратко време! — клатеше глава Кралят на моретата, в ситен тръс обикаляйки напред и назад из ковачницата. — Чисто изтезание за изискания вкус!

— Елате-елате-елате! Не-ми-харесвате-не-ми-харесвате! — плещеше великанът, размахал ръце, но внезапно спря и пак се замисли за миг.

— Доообре! — каза той, внезапно смекчил тона. — Смятате се за хитри. Защото все още имате проклетите си очи. Но сте убедени, че великаните закусват с човешко. Слухове, които наричате „приказки“. Обаче грешите. Не закусвам с гниди. Но им вадя очите, преди да ги стъпча. И за още нещо грешите. Оттук няма да излезете, освен като мръвки за кучето ми. Но за едно не грешите. Глупав съм. Глупав съм, защото позволих да презират изкуството ми. А сега позволих и да ми попречат. В много важен момент. Добре. Ще поиграем на криеница. Или, ако искате — на криеница с думи. Ще си поговорим. Нали-нали-нали?

— Велики Болверк! — провикна се отново Скефлок, надеждно скрит зад наковалнята. — Дали ще ми повярваш или не, аз уважавам злото ти дело! Поне дотолкова, доколкото смятам да се възползвам от него.

— Ти ли бе, добричък?! Ти, гнидо, ме уважаваш?! — изрева великанът.

— Добър в злото или зъл в доброто. Разбирай ме както искаш. Но знай, че не те лъжа. Знай, че съм дошъл, за да умра. Но не тук и не сега. И знай още, че ще те принудя да приемеш поръчката ми! Ще те принудя да ме послушаш като кученце!

— Повече от луд! — прошепна Мананан.

Великанът замря с тежко дишане. Кралят на моретата реши, че е крайно време някой в тази безумна пещера да каже нещо смислено:

— Хей, Болверк! — намеси се той в препирнята. — Тук сме с мисия, срещу която наистина не можеш да гъкнеш!

— Каква е тая мисия бе, добрички! — изрева великанът. Ноздрите му лукаво надушваха правилната посока.

Скефлок накрая съобрази да каже паролата:

Аса Локи линее в тъмница.

Иска кръв. Иска зло и вина.

Само майсторската десница

ще го събуди за война.

След което отгърна вълчата кожа и запрати половинките на счупения меч в нозете на великана. Етунът се склони над собственото си произведение. Въпреки че бяха слепи, зениците му широко се отвориха. Слепоочията му набъбнаха от вълнение, сякаш съзираше любимо и дълго отсъствало дете.

— Виждам спомени! О, как добре помня това оръжие! Бях на върха на майсторството си! Именно към мен се обърнаха Дурин и Дуалин, когато им потрябва истински боен меч, за да се откупят от суетния Свафламир. Поискаха острие, което хем да подкупи глупака, хем самичко да отмъсти за бедите им. Поискаха най-проклетото острие между небето и ада! И кой можеше да го измайстори? Аз! Аз и никой друг! Вдъхнах му лед, смърт и вятър. Обвеях го с могъщи руни и заклинания. Създадох специално за него демона Аса Локи. Най-щастливият и велик зъл дух: никой друг измежду демоните няма такъв прекрасен дом! — Великанът се усмихна. — Много воини владееха този меч, защото носи победа, която дори боговете не могат да оспорят. Няма нищо, което да не може да разсече и острието му никога не се притъпява. Раните, които нанася, не могат да се излекуват нито с билки, нито с магия, нито с молитви! Но в него е заложено най-изтънченото проклятие: той трябва постоянно да се напива с кръв и рано или късно, по някакъв начин причинява гибелта на владетеля си. Затова… — тук етунът понижи гласа си с нескрита болка. — Тор го строши… Беше много отдавна… и този бог се оказа единственият във всичките девет свята, който имаше силата да го направи… Но сега… сега, както ти сам каза… Локи зове — зове на оръжие, мечът му отново е нужен!

— Казах… — измърмори сам на себе си Скефлок. — Но само защото исках ти да мислиш така.

Великанът не го чу.

— Чакай-чакай-чакай! — продължи той. — Май беше прав. Май ти дължа извинение.

— Запази си извинението! — провикна се Скефлок, този път достатъчно силно. — Няма да ти приляга на злината!

— Нима? — великанът искрено се учуди. — Ти ми върна болното дете. А кой баща е зъл към децата си? Дори да има такъв, той не се казва Болверк!

— Не съм ти го върнал, тиквоумнико! — избухна човекът елф. — А само ти поръчвам да го изковеш отново! Мечът е за мен!

— Не е ли това едно и също? — възрази великанът. — Ти ще умреш за детето ми. А значи и за мен. И значи си мой приятел.

— Интересно виждане… — поклати глава Скефлок. Мананан се приближи до него и леко го сръга.

— Давай по-накратко. Току-виж ни почерпил с две каци чай.

— Е, и? — ухили се Скефлок. — Защо да му отказваме. Свещеният закон на гостоприемството…

— Мразя чай.

— Ще поискаме вино.

— Наивник! Този идиот не лизва дори бира.

Междувременно Болверк беше престанал да им обръща внимание. Етунът галеше детето си.

— Ето го и краят… — шепнеше той — Настъпва последният здрач на света. Боговете и великаните ще разрушат мирозданието и един друг ще се унищожат. Сурт ще раздуха огън, който ще се вдигне чак до нажежените небеса… Слънцето ще угасне… Земята ще рухне под вечните води, а звездите ще се сринат. Настъпва краят на моето робство, краят на мъките в утробата на планината, краят на слепотата ми — всичко това ще изчезне под езиците на всепоглъщащия пламък… Обичам смъртта! Ей, смъртен! — обърна се той към Скефлок. — Ей, приятелю! Ще изкова за теб този меч! И когато умираш на върха на славата си, не забравяй да ме споменеш с най-злата мисъл, която ти хрумне!

След това запретна ръкави и се хвана за работа.

Чудовищен звън изпълни пещерата. Летяха облаци от искри, а ковашките мехове вдигнаха ураганен вятър. Когато допря нажежените половинки на демоничното оръжие, великанът произнесе заклинания, които разтърсиха утробата на планината. Скефлок и Мананан навреме се бяха скрили в тунела.

— Не ми харесва цялата работа… по-добре да не бяхме идвали тук — каза Морският крал. — Чуваш ли как нов живот се вдъхва на злото? Никой не би дръзнал да ме нарече страхливец, но аз все пак не бих се докоснал до този меч. Ако имаш капка разум, и ти няма да го направиш. Той ще бъде злата ти гибел.

— Какво от това? — мрачно отвърна Скефлок.

— Слушай, момче, не погубвай живота си заради една изгубена любов! — убеждаваше го с последни сили Богът на моряците. — Още си толкова млад!

— Млад и смъртен. Като всички човешки същества… — отвърна горчиво Скефлок, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.

Времето препускаше. Още се чудеха как така в пълна слепота и без помощници великанът се справя толкова бързо с работата си, когато чуха гласа му:

— Заповядайте, воини! Влезте и бъдете тук за тържествения миг!

Те отново пристъпиха в здрачно осветената планинска утроба. Болверк се наведе и внимателно им подаде меча. По острието пробягваха множество малки огнени езичета. Очите на дракона от предпазителя на ръкохватката горяха като зелени смарагди, а златните му люспи светеха като лятно слънце. Вперил очи в новото си оръжие, Скефлок не помръдваше.

— Хайде, вземи го, де! — подкани го нетърпеливо великанът. — Не съм ли по̀ майстор от Трейн-ковача?

Човекът елф сключи пръсти около ръкохватката. Мечът бе неимоверно тежък, но придаваше могъща сила на държащата го ръка. Усещането беше такова, сякаш е станал част от нея. Скефлок замахна и стовари острието върху близката канара. Тя се разцепи като орех. Той войнствено се развика и развъртя меча над главата си.

Болверк се разсмя почти бащински.

— Давай, млади момко! Размахвай го наляво и надясно! По-весело! По-весело! Сечи враговете си: богове, великани, хора — не е нужно да подбираш. Все едно, краят на света наближава, щом мечът е на свобода! — внезапно великанът мина в свойствената си скоропоговорка. — Чакай-чакай-чакай-чакай! — извърна се за миг и му подаде ножница от чисто злато. — Слушай, смъртен воин! Ти, който ще останеш безсмъртен чрез делата си! Положи това оръжие в ножницата и не го вади оттам до мига, в който не решиш да убиваш! За да не убиеш някой или нещо по погрешка! — и отново се усмихна. — В нужния момент мечът сам ще скокне в ръката ти. И никога не забравяй, че след последния от отредените ти подвизи ще се обърне против самия теб. Имаш честната ми дума.

— Нека първо се разправи с враговете ми, а какво ще става след това малко ме вълнува! — отвърна Скефлок и приклекна на коляно. — Поклон на теб, велики Болверк! Ще изпълня молбата ти: последната ми мисъл ще е пожелание за твоята гибел. Имаш честната ми дума!

— След триста години самота накрая един истински приятел! — зарадва се искрено великанът. Смърт! Обичам!!

— Във всичките Девет Свята няма по-луди от тези двамата… — промълви тихо Мананан.

Когато излизаха навън, гигантското кутре на веригата отскочи от тях със жално скимтене. Те бързо се спуснаха по ледника, но когато наближиха основата на планината, чуха зад себе си тътен и грохот. Обърнаха се.

Три черни фигури, по-високи от самата планина, бързаха да ги настигнат.

Вече на кораба, на който припряно се покатериха, Мананан каза:

— Мисля, че Утгард Локи по някакъв начин е узнал за твоята хитрост и възнамерява да осуети плановете на Езир… Няма да ни е леко да се измъкнем от тази страна…