Пол Андерсън
Прокълнатият меч (5)

Глава 4
Планината на джуджетата

Когато юношеските мускули на Скефлок поукрепнаха, Имрик започна постепенно да го приобщава към военното дело — в началото рядко, а после все по-често и по-често, докато доведеният му не заприлича на истински воин от земята на елфите.

Ограничените от краткия си живот хора по природа усвояваха всичко с по голяма лекота от жителите на народа феъри, а знанията на Скефлок растяха дори по-бързо и от тялото му. Той се научи майсторски да язди буйните коне на Елфландия, белите и черни вихрогони — жребци и кобили — които бяха пословично красиви, бързи и неуморими като ветровете по скалистия бряг. Скоро те го носеха в галоп от Кейтнис чай до края на света и от бързината им въздухът свистеше в ушите му. Той овладя изкуството на бойните оръжия: научи се да върти тежък меч, да хвърля копие в близка и далечна цел, да се цели с лък и да отмерва точно съкрушителния размах на секирата.

Не бе чак толкова повратлив и гъвкав като елфите, но по сила превъзхождаше всеки от тях. Беше в състояние да издържа тежестта на военното снаряжение толкова дни и нощи, колкото е необходимо, а що се отнася до красотата му — неведнъж беше отбелязвано, че всеки друг смъртен би изглеждал урод в сравнение с него.

Ловът се превърна в ненаситна страст — независимо дали излизаше в усоите сам или в компанията на Им-рик и неговите слуги. Безчет бързоноги елени с едри клонести рога срази брадвата му, свирепи бивнести глигани рухваха, настигнати от копието му.

А имаше и още едно вихрено увлечение, по-изтънчено и не толкова жестоко като лова: надбягването с бясно носещи се еднорози и грифони, които Имрик беше довел просто за забава някъде от края на света.

Скефлок се школува също така и в обноските на елфите, осанката му придоби тяхната величественост, очите му — тяхната загадъчност, а езикът му владееше неизменно изисканата им реч.

Като истински елф танцуваше под акомпанимента на двуянка или арфа, в порой от лунна светлина, разголен и безсрамен като най-само дивия между елфите. Умееше също да свири на тези основни инструменти и да пее по-древните от човека елфически балади. Той овладя изкуството на певците скалди толкова добре, че можеше да говори направо в стихове, сякаш са обикновена реч. Научи всички езици на феъри и три от човешките. Опозна тънкостите на изисканите ястия на елфите и вкуса на отлежалите парливи напитки, съхранявани под замъка в побелели от паяжина бутилки. Въпреки това не презря черния ловджийски хляб, соленото месо и противоречивия дъждовно слънчев аромат на пресните горски плодове.

Когато набоде първата му брада, жените елфи внезапно започнаха да му отделят много повече и по-особено внимание, отколкото преди. Елфите не познаваха боязън от Боговете и имаха твърде малък брой деца, за да изпитват необходимост от семейство. Освен това природата им бе такава, че техните жени повече, а мъжете по-малко бяха склонни към любовна утеха, отколкото е при хората. Затова Скефлок можеше спокойно да се ползва от проявяваната към него немалка благосклонност от страна на вълшебния — в буквалния смисъл на тази дума — пол и полагаше усилия да защити по достойнство нарастващия си успех.

А по-трудната част на неговото обучение си оставаше школуването на магически умения. Тук той беше изцяло под опеката на Имрик, готов обаче да отиде по-далеч от простите заклинания, достъпни за едно дете. И въпреки че заради човешкия произход и краткия си живот не можеше да се надява на онази дълбочина в магическото изкуство, присъща на неговия учител, дори така постигна поне такава вещина в това направление, каквото повечето вождове с малко по-нисък ранг от този на Имрик.

Доведеният син на аристокрацията на вълшебния народ научи — и дълго време спазваше — правилото да избягва допир до всякакви предмети, съдържащи желязо, какъвто допир нито елфите, нито троловете, нито коболдите можеха да понесат без неприятни последствия, но когато му бе обяснено — а и сам се убеди, докосвайки един железен гвоздей в човешки дом — че за него, човешкото отроче, желязото и стоманата са безвредни, забрави ненужната боязън.

След това изучи лечебните руни, които правеха така, че раните да заздравяват и болестите да се неутрализират, и които според нуждата или отклоняваха беди, или донасяха нещастие на враговете.

Запя с ясен глас и песните, които можеха или да предизвикат, или да укротяват бури, да донасят добра или лоша реколта, да събуждат гнева или да посяват мир в душата на смъртния.

Научи се да извлича от дълбока руда неизвестните на човека твърди, неръждаеми метали, явяващи се за народа феъри заместител на стоманата. Научи се да се използва укритието на тъмнината, да обработва магически и да нахлузва кожите на зверове, за да приеме при нужда техния образ.

Към края на своето обучение дори овладя руни, които донасяха смърт, и с помощта на които можеше да се предсказва бъдещето, и даже — да се подчиняват Боговете. Тези древни заклинания, с изключение на най-крайни случаи, никой, дори и най-изкусният елфически маг, не се решаваше да използва, поради риска сам да бъде унищожен от тях.

Скефлок често слизаше до морето, за да прекара на брега дълги часове, загледан в мъгливата линия, където водата привидно се слива с небето. Никога не му омръзваха нито мощния рев на прибоя под стръмните скали, нито соления привкус на водата му, нито просторите, населени от ветрове, нито непостоянството на водната шир. Нали произлизаше от род на мореплаватели, и морето си му беше в кръвта. В такива часове разговаряше с чайките на собствения им лаещ език, докато те кръжаха над главата му, за да му съобщят вести от всички краища на света.

Понякога, особено ако бродеше по брега в компанията и на други воини, от глъбините изплуваха русалки, излизаха на сушата и бавно изцеждаха зелените си коси, което означаваше началото на нестихващо веселие. Морските момичета бяха всъщност студени и мокри на опип и дори малко дъхтяха на водорасли, а след целувка с някоя от тях устните на Скефлок запазваха странния вкус на дънна риба, но те все пак му харесваха така, както малко неща на този свят можеха да се харесват.

На петнайсет Скефлок вече беше на ръст почти колкото Имрик: широкоплещест, със здрави, изпъкнали мускули, с дълга коса с цвят на слама, контрастираща със загорилата му кожа. Той имаше правилно, грубовато лице, голяма уста, която леко се разтягаше в усмивка и грамадни, раздалечени тъмносини очи. Обикновен смъртен, не минал магическата школа, през която той беше минал, на момента би отбелязал, че в дълбочината на погледа му е зарита някаква необяснима тайна. И щеше да е прав, защото това бе поглед, който виждаше повече от обикновения човек. Нещо от придобитата елфическа загадъчност намираше изява и в леопардовата му походка.

Веднъж Имрик му каза:

— Ти вече порасна и ти е нужно не моето старо, а твое собствено оръжие… — добавяйки — Освен това Ерлкинг, нашият крал, ме вика при себе си. Отплаваме в моретата.

Като чу тези думи, Скефлок се затича по полето, за да крещи и да гримасничи на воля в необезпокоено, диво тържество, след което се метна на коня си и препусна в бесен галоп през Земята на хората, ръсейки магии по пътя си просто така, заради едната юношеска щуротия. Заставяше тенджерите в хорските къщи да танцуват по печките, камбаните да звънят в камбанариите, брадвите сами да секат дърва, а песните му качваха кравите по покривите на плевниците, принуждавайки вятъра да разнася грабнато сено из цялото графство, и то рукваше като златист дъжд от небето — обратно в дворовете на стъписаните стопани.

Той дори целуваше момичетата, работещи в здрача по полето и разбъркваше косите им, избутвайки мъжете им в канавките.

Дни наред след това в църквите се лееха непрекъснати Богослужения за погасяване на набедено магьосничеството, но по това време Скефлок вече бе препуснал по вълните с войнствен екипаж.

Черният кораб на Имрик бързо се носеше с издути платна, които графът на елфите собственоръчно вдигна. Командата му се състоеше от воини елфи, тъй като допускаше възможността за среща с тролове и морски чудовища.

Скефлок бе застанал на носа на кораба, изрязан във формата на дракон, и жадно се вглеждаше в далечината. Още в детството му бе дадено особеното вълшебно зрение на елфите и той виждаше през нощта не по-зле, отколкото денем. Забеляза делфини, сребристосиви в лунната пътека, и обмени поздрави с един стар тюлен, с когото от малък се познаваше. Веднъж наблизо преплува кит, сред талази бълбукаща вода. Неща, които обикновените моряци можеха да мярнат само с крайчеца на окото или насън, бяха обичайни за тъмните бързи очи на елфите и за зрението на Скефлок: морски русалки, кръжащи и пеещи сред пяната, потъналата крепост Айз, загадъчни припламвания в бяло и златно… Призивният крясък на сокол над главите им означаваше, че валкириите бързат за някакво сражение на изток. Още преди пукването на зората корабът достигна до другия бряг, бе изтеглен на сушата и скрит от човешки взор чрез съответни заклинания.

Елфите се скриха от дневната светлина под навеса на кораба си, но Скефлок прекара почти целия ден навън. Около обяд се покатери на едно дърво и отправи любопитни очи към разораната земя, простираща се на юг. Къщите тук не бяха такива като в Англия… А сред тях се издигаше мрачния, сивкав замък на местния барон.

Скефлок си помисли със съжаление за скучните съдби на тези, които живееха в здрача зад стените му.

С настъпването на нощта елфите оседлаха конете, които бяха довели със себе си и се отправиха в галоп навътре в страната. Към полунощ достигнаха до планините, където сребристата лунна светлина изрязваше дълги сенки под скалите, урвите и между далечните, зеленикави сияния на глетчерите. Елфите яздеха по тясна пътека, доспехите им звъняха, копията им бяха насочени нагоре, а мантиите им се развяваха. Тропотът на копитата отлиташе от камъните, за да възседне на свой ред ехото на дивата нощ.

Внезапно някъде в здрачните скалисти висини протръби дрезгав рог. После още един — този път в ниското. Воините дочуха дрънчене на метал, приглушено от тропот на множество нозе. Но едва когато достигнаха края на пътеката, съзряха войска от яки джуджета, строени в бойна готовност на входа на обширна пещера.

Тези кривоноги създания едва достигаха до пояса им, но имаха широки рамене и дълги ръце. Очите им святкаха изпод веждите на сърдити, брадати лица, почернели от ковашки сажди. В китките си стискаха мечове, брадви и яки железни щитове. Елфите веднъж вече бяха удържали победа над подобна сърдита войска, снаряжена изцяло с опасното за тях и то — подсилено със заклинания — желязно оръжие, благодарение на пословичната им бързина и ловкост, съчетани с хитроумна военна тактика и необорими, самоцелещи се копия и стрели.

— Какво искате от нас? — провикна се главатарят на джуджетата. — Не ни ли причиниха елфите и троновете вече достатъчно беди, разорявайки земите ни и отвличайки хората ни в робство? — и продължи малко самохвално. — Но бъдете нащрек, елфи, този път нашите сили са по-големи от вашите, и ако приближите, просто ще ви избием! До крак!

— Ние идваме с мир, Модсогнир — отвърна кротко Имрик, — искаме само да купим ваши изделия.

— Как пък не! Познавам коварството ти, Имрик Вероломний! — изръмжа Модсогнир, кралят на джуджетата, който по снаряжение не се отличаваше дори от редовите си бранници. — Искате само да ни нападнете, когато най-малко очакваме, това искате вие!

— Ако трябва, ще ви оставя заложници — предложи не без известна досада в гласа си елфът и кралят на джуджетата размисли, почеса се по тила и се съгласи неохотно на подобна уговорка.

Неколцина елфи наистина останаха — невъоръжени — в обкръжението на джуджета, а останалите Модсогнир, силно намръщен, пусна в пещерата. Все още таеше известно съмнение относно намеренията на вълшебника, когото — поне в този момент — считаше за въплъщение на самото коварство.

Смолисти огньове оцветяваха скалистите стени вътре в пещерата с мътна кафеникава светлина, а навсякъде над наковалните усърдно се трудеха джуджетата. Чуковете им подскачаха и звънтяха.

Всъщност тук се изготвяха най-изкусните неща в света: купички и чаши, украсени със скъпоценни камъни, златни пръстени и накити с причудливи форми… но и оръжие, което се ковеше от метали, извлечени от самото сърце на планината — оръжие като за Богове… Действително, джуджетата работеха предимно за Боговете, но произвеждаха и друго оръжие, предназначено за самото Зло. Във всички случаи обаче — могъщи бяха заклинанията и руните, които джуджетата вграждаха в метала, и много мъчно бе изкуството, което владееха.

— Изковете оръжие за моя син! — заповяда Имрик с властен тон.

Мъничките очи на Модсогнир се бяха закотвили във високата осанка на Скефлок — мержелееща се в примигващата светлина на ковашките пламъци. Гласът на малкия крал простърга насред шума на работилницата му:

— Ама… ти май отново си подхванал старите фокуси с подмените, а, Имрик? Ей, един ден ще надминеш самия себе си! Но щом въпросният е човек… може да предпочете все пак… стоманеното оръжие?

Скефлок се поколеба. Усещаше, че трябва да решава сам. И с предпазливостта, придобита с годините, претегли тихичко някои неща.

— Да, стоманено! — каза сухо той.

— Прекрасно, прекрасно… — изломоти Модсогнир с тънка усмивка върху грубоватите си черти и се обърна към своята наковалня. — Позволи ми да ти кажа все пак, момчето ми, че вие, хората, бидейки слаби и ограничени от краткия ви живот, без сами да го съзнавате, сте по-силни и от елфи и тролове, и от великаните — и дори от Боговете. А това, че можете да се докоснете до хладната стомана, е само една от причините… Ей! — извика той — Ей, Синдри, Тек, Драупонир! Бързо насам, да помогнете!

Пъргаво заработиха чуковете, металът заискри и застена.

Тези дребни ковачи умееха така да работят, че не след дълго Скефлок вече стоеше, свирепо украсен с крилат шлем, сияйна ризница, щит на гърба, меч на хълбока и секира в китките — всичко това от блестяща синкава стомана, подсилена с бързи, но могъщи заклинания. Той повдигна високо новото си оръжие и нададе бойния вик на елфите.

— Ха-а-а!!! — провикна се той, втъквайки тежкия меч в ножницата му. — Давайте, тролове и коболди! Ха-а-а, само разни великанчета да се осмелят да пристъпят в Земята на елфите! Ще ги поразим като гръм и мълния, ще опожарим собствените им земи! И на момента съчини стих:

Остриета се точат

под сънливата луна.

Игра на мечове се почва

в самодивска планина.

И ето — копията мълнии

през облака от звезден прах!

Очите на врага са пълни

с мъглата на смразяаващ страх.

Под потна ризница се стича

кръвта на гнусен, зъл корем.

И меч на елф с размах посича

до раменника шлем след шлем.

Трещят секири. И стрелите

са с яростта на ураган.

Отстъпват трол, разбити,

в безредица, към своя стан.

Когато елфи си играят

на мечове с нечисти тролове,

дори човекът ще узнае

как изпълняват тази роля.

И всеки трол ще бъде зрител

на собствената смърт в зори.

Елате да си заплатите

за рунд от елфови игри!

Вълшебното ни представление

обаче ще ви струва скъпо!

Горите чакат, притаени.

Гневът на елфите настъпва.

Трещят секири. И стрелите

в ехо от ураган свистят.

Побягват траловете, избити,

направо към отвъден свят.

Но не смъртта е тук цената

за вашата безславна драма,

а липса на почетна памет,

когато повече ви няма.

Забравата е назидание

за всичките ви зли дела.

И само вълк и черна врана

ще помнят мъртвите тела!

— Добре казано, макар и малко по момчешки, — усмихна се Имрик в отговор на стиховете. — Но гледай никога да не използваш играчките си против елфите. Да вървим! — Той пъхна в ръцете на Модсогнир кесия със злато: — Това е отплатата за твоя труд.

— Най-добрата отплата за мен ще бъде освобождението на моите роднини от робство! — каза натъртено джуджето.

— Те са ни нужни! — отсече Имрик и излезе.

На разсъмване отрядът му се укри в недрата на една скала и едва през следващата нощ навлезе в огромната усойна гора, в която се намираше замъкът на Ерлкинг.

Магията тук се заплиташе във фигури, разклонения и дантели, които Скефлок не можеше още нито да разчете, нито да разгадае или разплете докрай. Само смътно различи високи, тънки кули — подпиращи едва ли не луната — в синкав здрач, в който кръжаха и танцуваха звездите. Дочу смътно и музика, която трогваше и проникваше в самата душа, но чак когато се оказаха в тронната зала, зрението и слухът му се проясниха докрай.

Обкръжен от слугите си, на високия трон седеше кралят на елфите — Ерлкинг. Короната и скиптърът му бяха златни, розовите му одеяния се сливаха с вездесъщия здрач, а брадата и косата му бяха бели. Той беше единственият между елфите, по челото и по бузите на когото се забелязваха първите бръчки на старостта. Лицето му сякаш бе изсечено от бял мрамор, но в очите му гореше огън.