Пол Андерсън
Прокълнатият меч (2)

Глава 1
Земята на датския закон

Имаше един човек на име Орм Силния, син на Кетил Асмудсон, земевладелец от южна Ютландия, където родът Асмудсон се бе заселил от незапомнени времена и притежаваше обширни имения. Съпругата на Кетил и майка на Орм се казваше Асгерд, дъщеря на Рагнар Хеарибрикс. Така, че Орм произлизаше от добро семейство, но бидейки пето мъжко отроче, не можеше да се надява на голямо наследство.

Орм от малък обичаше морето и още от зората на юношеството си прекарваше всяко лято в безбрежно плаване с викингите. А беше още и доста млад, когато баща му почина и управител на фермата стана най-възрастният от братята — Асмунд. Веднъж, когато току-що се беше изтърколила двадесетата зима на живота му, Орм пристъпи към брат си и каза:

— Ето, вече няколко години ти владееш това, което принадлежи на всички ни. Останалите също искат своя дял. Но ако разделим земята на пет части и на всичкото отгоре отцепим полагаемите се зестри на сестрите ни, ще се превърнем в най-обикновени дребни земевладелци и никой вече няма да си спомня за нас след смъртта ни.

— Прав си — отвърна брат му. — По-добре да останем сплотени.

— Да, но не искам да бъда петият на опашката на кормилото… — каза Орм. — Именно затова ти предлагам следното: дай ми три напълно оборудвани кораба, запас от провизии и оръжие за всички, които ще тръгнат с мен. Аз сам ще си намеря земя и няма да претендирам за дял от наследството.

Асмунд остана много доволен от предложението му и се зарадва дори повече, когато още двама братя заявиха, че ще последват Орм. До пукването на пролетта той купи кораби, оборудва ги и намери немалък брой бедни млади хора, които биха дали всичко, за да се отправят на запад. Щом времето се проясни, въпреки че морето все още бе сурово, Орм изведе своите кораби от Лимфорд и Асмунд никога повече не го видя.

Екипажите забързано гребяха на север, докато не оставиха зад гърба си тучните поля и усойните гори под стръмното небе на Химерландия. След като заобиколиха нос Ско, излезе попътен вятър и те вдигнаха платната в желаната посока. Корабите сега се бяха обърнали с кърмата към родната страна и бе настъпил моментът моряците да украсят вирнатите им носове с драконови глави. Вятърът свистеше в такелажите, обшивките им се накичиха с къдрава бяла пяна, а чайките закряскаха около фокмачтите. Орм се почувства щастлив и от устните му политнаха с вятъра новородени стихове:

Белогриви, цвилещи вълни,

гордият ви вал ще се огъне!

Избуял на пролетни земи,

ви посича бичът на гнева ми!

Белогриви, бягащи вълни,

мятайте се, хъркайте, ръмжете!

Викинги от пролетни земи,

на запад води пътят на мъжете!

Благодарение на това че беше отплувал така рано, Орм успя да достигне бреговете на Англия преди другите викинги и необезпокояван от никого награби богата плячка. Към края на лятото корабите му доплаваха до Ирландия. Там младият датчанин намери желания пристан и повече не напусна западните острови. През лятото усилено се занимаваше с грабеж, а през зимата продаваше част от плячката, за да си набавя нови плавателни съдове.

Но дойде време и го осени желанието да съгради собствен дом. Дори викингите понякога го правят…

Той присъедини малката си флотилия към огромния флот на Гаторм, когото англичаните наричаха Гат-румом. Следвайки този лорд както суша, така и по море, Орм много спечели, но и много загуби, когато крал Алфред удържа победа при Етандун. Той и неколцина от неговите хора бяха между онези на които им се отдаде да си пробият път през обкръжението на берсерките с неистова атака и да се спасят. По-късно до ушите му достигна, че животът на Гаторм и на останалите датчани е бил пожален с условието да бъдат покръстени. Орм схвана, че го очаква — макар и неголям — период на мир между датчаните и хората на Алфред. И тогава вече нямаше да може така безнаказано да получава от Англия това, което досега си бе взимал.

В търсене на собствен дом той попадна на местата, които по-късно бяха наречени Земите на датския закон.

Спря се на красиво зелено землище, започващо от неголям залив, в който би могъл да държи корабите си. Живеещият там англичанин беше богат и достатъчно силен, за да не иска да продава имението си. Но Орм го изненада през нощта, обкръжи къщата му със своите хора и я запали. Стопанинът, братята му и по-голямата част от слугите загинаха.

Говореше се, че майката на англичанина, която била вещица, се спасила само защото подпалвачите пуснали на свобода жените, децата и робите, избягали от къщата. Старицата оцеляла благодарение на милостта на победителя, за да стовари върху него проклятие: първородният му син да бъде възпитаван далеч от хората, а самият Орм да отгледа като собствен син вълк единак, който един ден ще разкъса оногова, който си е мислел, че му баща.

Останалите роднини на англичанина, озовали се след събитието малцинство спрямо многочислените датчани, заселили вече околността, нямаха друг избор, освен да приемат от Орм „вергелд“ и платежна сума за земята, с което датчанинът стана законен собственик на фермата. Той построи нов, обширен дом, както и други сгради, а заради парите, доверената му многочислена рат и бойната слава, с която беше покрит, скоро започнаха да го признават и за вожд на цялата околност. Разумните брити прецениха, че силният викингски главатар ще ги брани от себеподобните си, и се примириха с присъствието му на английска земя.

След като поживя около година в новото имение, Орм усети, че е време и за стопанка. Придружен от многобройни воини, препусна към двореца на английския граф Ателстайн, за да поиска ръката на дъщеря му Елфрида, считана за най-красивата девойка на кралството.

Ателстайн дълго мънка и мърмори под носа си, но Елфрида му го каза направо:

— Никога няма да стана жена на куче езичник! А опиташ ли се да ме вземеш насила, кълна се, че това ще ти достави много малко и кратко удоволствие!

Стройна и крехка, с меднокафява коса и ясни сиви очи, Елфрида представляваше пълна противоположност на мастития викинг, чиято обветрена и изпечена кожа отдавна беше придобила мръсночервеникав оттенък, а сплъстените му кичури белееха от слънцето и солените водни пръски. Той обаче усети, че в това момиче се таи сила, може би по-голяма от неговата, и след кратък размисъл отвърна:

— Сега, когато съм уседнал завинаги на тази земя, където хората почитат Христос, наистина ще бъде разумно да се примиря с местната вяра и нейните последователи. Немалък брой датчани вече постъпиха по този начин… Ще се покръстя, ако се ожениш за мен, Елфрида.

— С това нищо няма да постигнеш! Няма да ме спечелиш по този начин, датски главорез! — изкрещя в отговор тя.

— Но помисли… — лукаво добави Орм. — Ако не се ожениш за мен, ще си остана непокръстен, и тогава, ако вярваме на свещениците, душата ми е изгубена навеки! Колкото до теб, жестоко ще отговаряш пред твоя Господ за затритата човешка душа! — след което прошепна в ухото й: — Освен това… подпалвам този дом и те запращам в морските бездни, без да ми мигне окото!

— Да бе, дъще, нямаме право да губим една човешка душа! — припряно се намеси Ателстайн.

Елфрида не се съпротивлява твърде дълго, тъй като Орм посвоему не беше чак толкова страшен и лош човек — пък и този съюз явно щеше да бъде от полза за дома Ателстайн. И така, Орм се набързо се покръсти, сключи брак с Елфрида и я доведе вкъщи. Животът им тръгна спокойно, макар и невинаги мирно…

Но в техния окръг нямаше църква: всички бяха изгорени от викингите. По желание на Елфрида, Орм привлече в семейния кръг свещеник, когото дори засели у дома, а за изкупление на греховете си намисли да му построи църква. Но, бидейки по природа човек предпазлив и не желаейки да оскърби нито една от висшите сили, той продължаваше зимно време да принася жертви на Тор, а през пролетта — на Фрейра, отправяйки към тях молба за мир и добра реколта, също както някога в морето си беше изпросвал късмета от Один и Езир.

По този повод се караха със свещеника цяла зима, а напролет, непосредствено преди жена му да роди, Орм излезе извън себе си от гняв и окончателно прогони свещеника, повелявайки му да се маха където му видят очите. Елфрида ежедневно му отправяше остри упреци за тази постъпка до момента, в който й накрещя, че повече не издържа на бабини деветини, женски ругатни, малоумен брътвеж и сам смята да избяга по-далеч от жена си. И отплува той с корабите си доста по-рано от заплануваното, и прекара лятото в ожесточен и доходен грабеж по бреговете на Шотландия и Ирландия.

Елфрида роди след заминаването му. Бебето беше едро, красиво момченце, което Елфрида, по желание на мъжа си, нарече Валгард — старинно име от неговия род. Но сега вкъщи вече нямаше свещеник, който да кръсти детето, а най-близката църква се намираше на два-три дена път… Елфрида незабавно изпрати натам доверен човек от прислугата.

Бе щастлива и горда с отрочето си и му подпяваше така, както някога майка й на нея:

Стадо блейна, сова писна,

слънце в меден заник висна,

вирът с риба в здрач кипи

и детенце сладко спи.

Светли мигли, млечни скули,

мама с песен ще ви люля!

Звезден дъжд на склон-поляна,

обич моя, нани, нани…

Нани-нани, пиле златно,

най-красиво под луната!

Елфен плам по тъмни чуки…

хайде, бебчо, нуки-нуки…

Спи, обичан, спи до мен

и бъди благословен!

Бог е с теб и бди самин

над съня ти, малък син.