Пол Андерсън
Прокълнатият меч (26)

Глава 25
Завръщане сред хората

Призори Фреда се добра до дома на Ерлендсон.

Стопанинът току-що се бе събудил и излязъл да види какво е времето навън. В първия миг не повярва на очите си: девойка, нарамила щит и оръжие от неизвестна сплав, в бляскави доспехи и дрехи с неземна кройка, залитаща и препъваща се, като ослепяла вървеше към него, без да го забелязва.

Той стисна копието, подпряно зад вратата. Но ръката му се отпусна, когато внимателно разгледа момичето. Познаваше я: изнемощяла, с отсъстващ поглед, но все пак беше Фреда, дъщерята на Орм Силния.

Торкел мълчаливо я пусна да влезе. Щом ги съзря, жена му, Ааса, изостави домакинските занимания и с бърза крачка се запъти към тях. Не откъсваше очи от Ормовата дъщеря и за няколко мига те се изпълниха със загриженост.

— Бога ми, Фреда! Колко време те нямаше! — възкликна развълнувано тя. — Добре си ми дошла, миличка!

Момичето се опита да отговори, но устните му се раздвижиха, без да издадат звук.

— Бедното дете! — мълвеше Ааса с притихнал глас. — Бедното дете! Ела. Ще ти постеля да си легнеш. Първо трябва да се наспиш, момиченцето ми.

Вратата се отвори и вкъщи влезе Аудун, — следващият по старшинство след Ерленд, убития годеник на Фреда.

— Коя е гостенката? — попита изненадано той.

— Познай! — усмихна се майка му, но, разбира се, избърза с отговора. — Фреда бе, синко! Нашата си Фреда, Ормовата щерка. Дето я мислехме за отпътувала… — тя многозначително погледна нагоре. След това продължи: — По някакъв начин все пак е надхитрила разбойниците, тази смела мома. Ама видът й… не е за вярване… на мама душичката!

— Да, наистина! Направо не я познах. Ама че радост! — възкликна Аудун и пристъпи към гостенката: — Хей, стара приятелко! Стара като света! Не сме те забравили, да знаеш! Ама никак! — прегърна я нежно през талията и както я целуваше по бузата, усети ледената тръпка на скръбта й. Объркан, отстъпи встрани:

— Какво всъщност се е случило? — Въпросът бе отправен повече към майката, отколкото към гостенката.

— Случило ли? — отвърна възбудено Ааса, докато изтриваше ръцете си в престилката. — Питай по-скоро какво не се случило! Хайде навън, ще й постеля да си легне. И първо малко ще се поизмием — тя се приближи до Фреда, вдигна буйната й, леко сплъстена от тежкото странстване коса и я забоде с гребен:

— Спокойно, миличка. Само лицето и ръчичките. Съвсем малко да се освежиш — тя натопи гъбата в донесения за целта съд с ароматизирана вода и я прокара по челото на момичето. — Ето така-а…

Гъбата почерня.

Фреда дълго лежа в мълчание, загледана в стената. Ааса й донесе храна и почти я застави да яде. След това се зае да я гали и успокоява като малко дете. Накрая нещо се отпуши и момичето избухна в ридания. И едва когато сълзите й пресъхнаха, Фреда заспа.

След няколко дни се съвзе окончателно и се съгласи да прекара известно време в дома на Торкел. Стопанинът я помоли да разкаже нещо за патилата си. Тя побеля и наведе глава.

— Не, не, недей, ако не искаш, или ако не можеш. По-добре недей.

— Няма причини да скривам истината — промълви тя толкова тихо, че едва беше чута. — Валгард завлече двете ни с Асгерд на изток… имаше намерение да ни продаде на един от езическите крале… да получи в замяна дворцова благосклонност, нали разбирате… Но едва бе доплувал до брега, когато върху него и бандата му от главорези връхлетя друг викинг с цялото си войнство. Валгард избяга, а Асгерд… тя… тя загина по време на боя… Вождът, който ме спаси… той ме взе със себе си, и… беше добър, но… когато се стигна до един военен поход, в който нямаше начин да участвам заедно с него… просто ме остави в имението на татко…

— Ами… всичките тези странни неща? Облеклото, доспехите ти…

— Той ми ги даде. Нещо като… особен подарък. Те са му ценна плячка някъде от много далеч… май казваше откъде, ама не запомних. А имах нужда от бойно снаряжение, разбирате ли… Много често се сражавах на негова страна. Той е добър човек, макар и езичник… — Фреда се загледа в огнените езици на огнището:

— Да, най-добрият, най-смелият и благороден човек… — устните й затрепераха. — И защо да не е такъв? След като… след като произхожда от толкова добър и знатен род! — тя стана и бавно излезе от стаята.

Торкел я проследи с поглед, гладейки с пръсти брадата си.

— Не каза цялата истина… — промърмори той. — Далеч не цялата. Но мисля, че това е всичко, което ще чуем от нея.

Даже пред свещеника, пред когото се разтреперваше от страхопочитание, Фреда не каза нищо. След недоизказаната изповед дълго стоя сама на хълма, загледана в синевата на небето. Зимата бе свършила и денят беше слънчев. Тук-там е островчета сняг блестяха върху притихналата земя.

— Сега вече извърших смъртен грях, като не казах на изповедта с кого съм прекарвала нощите си. Но аз възлагам този грях на душата си и нека тя в мълчание да го носи до гроб. Отче наш, ти, който си сътворил всичко, ти трябва да знаеш, че грехът ни беше твърде радостен и прекрасен, за да бъде наричан с най-ужасното от имената. Накажи мен, но пощади любимия ми — и тя изведнъж се разпали:

— И освен това ми се струва, че нося под сърцето си това, което ти, Мария, би трябвало да помниш… а то не е длъжно да се разплаща за делата на родителите си! Всемогъщи, направи с мен каквото искаш, но пощади невинното дете!

След тази далеч по-искрена изповед от направената в църквата, тя се спусна от хълма с нарастващо чувство на облекчение. И дори се усмихна, когато забеляза идващия насреща й Аудун Ерлендсон.

Той беше висок, силен, похватен мъж и отличен воин, на години съвсем малко по-голям от нея. Когато наближи, й се усмихна в отговор някак смутено, по момичешки срамежливо.

— Аз… ами… бях тръгнал да те търся, Фреда.

— Викат ли ме? — попита тя.

— Не, не че те викат, ама… аз… нали… исках да поговоря с тебе… — измърмори той, като изравни хода си с нейния — Искам да те питам… такова де… какво смяташ да правиш по-нататък?

— Аз?! Какво бих могла да правя?

— Ами да. Изобщо така… за в бъдеще…

Радостта й бързо се изпари, а очите й препуснаха по небето и полята наоколо. Оттук морето не се виждаше, но вятърът довяваше отглас от пулса на прибоя.

— Не знам… — отговори Фреда с престорена небрежност. — Няма да оставам дълго у вас.

— О, не, за бога, ще останеш! — извика той. Думите му прозвучаха като вопъл, но езикът му на мига се оплете и младият мъж прокле себе си за това, че не можа повече да изтръгне от гърлото си нито една дума.

Пролетта напредна. Фреда все още живееше в дома на Торкел. Никой от новите й близки не каза зла дума по повод на това, че очакваше дете. Но не страдаше от обичайните за това състояние утринни пристъпи на гадене… може би заради укрепващото си здраве, а може би и заради нещо мъничко, преминало в нея от жизнеността на елфите — те не познаваха болести и дълги векове запазваха душевната свежест на юношеството. Скефлок понякога се бе впускал в обяснения за техните странни разбирания: за това, че животът не е създаден за мъка, вечна вина и самоизтезание, а по волята на самите богове се подчинява на Върховния удоволствен принцип на Мирозданието, за това, че грях е само потайната злина и радостта на откритото сърце е първи враг на Злото, за Детското начало, залегнало в тайнството на почти безкрайната младост, за върховната магия на любовта… и още много, много други неща… но, разбира се, те си бяха чисто езическо богохулство… и все пак… Все пак! Колкото и да не искаше, колкото и да се съпротивляваше християнската й душа… дълбоко в себе си май се бе съгласила поне с половината от тях. И сега, като че ли не упованието във Всевишния, а богохулните разбирания на омразните елфи я възраждаха за нов живот… О, не! Това още повече утежняваше греха й!

Фреда много се трудеше. Стараеше се всякак да бъде полезна на приютилото я семейство. А когато нямаше работа, се усамотяваше сред природата — далеч от човешки поглед — и по време на тези разходки потъваше в мислите си. Съмненията не закъсняваха да връхлетят като буреносни облаци дори от ясното пролетно небе, Фреда трябваше всеки път да си признава отново и отново, че не всемилостивият бог я прави благодарна на благодетелите си, а бликналата дълбоко в нея радост от живота, онази радост, която не можеше да не свързва със спомена за Скефлок и Елфхайм…

Новата й майка, Ааса, беше не само предоволна от помощта й, но се стараеше да бъде добра събеседница и приятелка — тя си нямаше дъщери. Но как да сподели с нея всички тези трепети и съмнения? Не, не може да си позволи това…

Така — особено в началото — времето беше безпощаден мъчител. Дори не толкова тежестта на греха и гибелта на близките й, колкото загубата на Скефлок бе това, с което времето дълбаеше душата й. От него нямаше ни звук, ни стон, още от нощта, в която се разделиха пред гробницата на Орм. Той сякаш потъна — сред облак от врагове — в най-мрачната земя на този свят, за да търси отчаяно нещо, което, дори и да намери, със сигурност ще стовари върху изстрадалите му плещи нечувано и невиждано проклятие.

Къде ли е сега? Жив ли е още, или е паднал сразен и врани кълват очите му? Дали сам не е пожелал смъртта така, както някога е желаел Фреда? Или е предпочел да се освободи от непоносимо мъчителните спомени и е предал човешката си същност на хладна забрава в прегръдките на Лиа? Не, не може да бъде… докато е жив, няма да забрави любовта си…

Докато е жив… Но дали е? И къде?

Все по-често го сънуваше: изправен пред нея… и гърдите им пулсират заедно… и ръцете му са силни и нежни… Той й шепне нещо на ухото… и двамата се смеят… а после й чете стихове…

Един ден окончателно си призна, че в земята на Имрик се беше променила. Животът на хората сега й се струваше някак безрадостен и сив, всичко наоколо изглеждаше безнадеждно унило в сравнение с двора на елфите и великолепието на тяхната жизненост… Но дали елфите нямат душа? Нали така я учеше светото писание? Въпросът оставаше без отговор, докато всяка разцветка на човешката пролет все повече избледняваше в сравнение с безумните, но щастливи дни на суровата зима, през която двамата със Скефлок преследваха тролове в дивите усои.

Дали тя единствена си спомняше с тъга за вълшебствата на феъри! Не бяха ли добрият Торкел и жена му приели християнството само за да се задържат на английска земя? Не беше ли случайно дочула как двамата си шепнат за произхода на доспехите й — явно досещащи се за много повече, отколкото им беше казала? Те бяха стигнали до извода, че любимият й е елф! Разбира се, бъркаха, но не докрай… Защо Торкел не я издаде, защо не огласи, че е имала работа с нечисти сили, защо въпреки това я приемаше толкова радушно? Или може би — поне донякъде — именно затова я обгръщаше с благосклонност? Не беше ли таен почитател на елфите? Колко ли от хората наоколо скрито мечтаеха или сънуваха по малко от всичко, което тя наистина бе преживяла? Дали не я смятаха дори и за щастлива избраница между смъртните, въпреки тежките изпитания, през които беше минала? И не подвеждаха ли по този начин душите си към тежък грях?

Колкото и да бяха налудничави, тези мисли й носеха облекчение. Дори започна да изпитва някаква радост, че самата тя е грешница. Някак си това я доближаваше до хората, които я сгряваха с топлота и добрина.

А църквата й изглеждаше мрачна… — Боже опази! — демонично мрачна след песента на елфите по усои и по бреговете на бъбривото море… На огромна гробница й приличаше светата църква…

Не. Нещо не беше както трябва. Нещо се беше променило. Или в нея самата, или в света наоколо. Или просто го виждаше по друг начин с греховните си очи… Но нали цялото мироздание е Негово дело, а църквата е само творение на хората… Да, това е обяснението. Не можеше да е друго…

Фреда продължаваше да обича своя Господ, но все по-рядко се обръщаше към него. Някак, без да си признава докрай, бе започнала да се съмнява, че ще я разбере.

Понякога не можеше повече да се сдържа, мяташе се посред нощ на коня и препускаше на север. С придобитото вълшебно зрение жадно улавяше с поглед отблясъците на феъри в лъчите на ясната луна — минаващ наблизо гном или черен кораб край мирните брегове. Но тези, които се осмеляваше да заговори, бягаха от нея, покръстената, и така не й се удаваше да разбере нещо за развоя на войната.

Този едва уловим за очите свят беше светът на Скефлок! Но в някаква степен вече бе станал и нейният…

Минаха седмици, след това месеци и един ден тя усети, че бебето рита в утробата й. Тя разгледа отражението си във водите на близкото езеро и този образ й подсказа, че е станала истинска жена — закръглена, с налята гръд. Да би могъл сега той да я види… Не, не!

Това не трябва да се случва. А аз го обичам, толкова го обичам…

С напредването на пролетта снегът бе сменен от проливен дъжд, мълнии и пукотевица между налетите с влага облаци. Птиците се връщаха у дома. Бебето растеше в корема й. Угасналите надежди отново се събуждаха. Ето, Фреда стоеше под клоните на цъфнала ябълка. Наистина повече нямаше зима! И образът на Скефлок бе обвеян от меки облаци и сенки, озарен от ярки изгреви и залези, обкръжен от пъстри ливади… и сякаш след дълго мълчание отново проговори в нея — с песните на пролетния вятър и смеха на закачливото море. Да, пак ще има зима — и още една, и още една… но в сърцето й ще бъде лято… онова вечно лято, което вълшебството на Скефлок й бе поднесло в дар там, в заледените горски усои. Не беше ли станало през първия ден на любовта им?

Торкел се подготвяше за търговско плаване на изток, което отдавна бе планирал заедно със своите синове. Но Аудун нещо се разколеба. Мисълта за пътуването все по-малко му харесваше, докато накрая каза:

— Не, татко, няма да замина.

— Тоест как? Нали ти най-страстно от всички копнееше за това пътешествие?

— Да, но… размислих. Виждаш ли, тук също ще имат нужда от мен. Добре е все пак някой да остане. Да има мъжка ръка наоколо…

— И тази мъжка ръка си ти? — усмихна се баща му с присвити очи.

— Ами да.

— Ами да-а-а. Колко жалко за добрите ни слуги — няма да могат да се проявят!

Аудун почервеня като варен рак. Баща му явно се досещаше. Но все пак потърси подходящи доводи.

— Нали някой трябва да защити имението ни в случай на нужда. Да не забравяме какво сполетя собствеността на Орм.

— Да не забравяме, че фермата ни е доста по-малка и доста по-безинтересна в някои отношения — възрази баща му. — Да не забравяме, че съседите ни са доста по-близо и отдавна всички са нащрек, сине! — умните очи на Торкел пронизваха младия човек като наточени стрели. — Изплювай камъчето, синче. Откога се страхуваш от сражения?

Аудун пламна, но баща му явно точно това целеше.

— Глупости! — избухна младежът, захапал уловката. — Не съм страхливец и съм готов с голи ръце да убия всеки, който ме нарече така!

— И баща си?

— Татко! Объркваш ме, да, да, признавам… Но не искам да замина и толкоз. Мисли каквото си искаш!

— Да кажем, че мисля… че си готов да се сражаваш като лъв, но не от боязън за нашата ферма, а за нещо, останало от фермата на Орм. Прав ли съм?

— Ами…

— Заради Фреда няма да пътуваш. Така си и мислех. Но тя няма роднини, които да оспорват правата й.

— Да, но… земите на баща й трябва на всяка цена да й принадлежат. Искам да й помогна в случай на нужда. А до другото лято сам ще събера пари и сам ще отпътувам на търговско плаване. Обещавам!

— А детето, което носи в утробата си? Детето на странника, за когото нищо не споменава, но за когото не спира да мисли? Последното… не ти ли е направило впечатление?

Аудун не вдигаше поглед от нозете си.

— Направило ми е. Е, и? А и детето, естествено… което, впрочем с радост ще сложа на коленете си, все едно че е мое. Решил съм. Някой трябва да й помогне. Да, някой трябва да го направи — за да изпъди от паметта си този човек, който просто я е захвърлил. Видяхме, че е захвърлена. Тоя не я заслужава! Ако само ми се мерне, всички ще се убедят, че не се боя от сражение!

— Ами ако този човек… е елф?

— Татко! Добре, и елф да е. Толкова по-зле за него. Ние сме християни.

— Но не и детето, ако е заченато от него… може би с магия. Не е изключено да си поиска детето… заедно със жената.

— Ще се сражавам с христовия кръст на гърдите! И ще победя езичника!

— Не разчитай толкова много на неща, в които не вярваш толкова много.

— В какво не вярвам?

— Знаеш си. Е, добре… — Торкел сви рамене. — Остани, ако чувстваш, че си длъжен да го направиш. За огромните владения на Орм всъщност си прав — не трябва да пустеят. А ако успееш да я накараш да забрави странника, Фреда може да стане добра жена. И да ти роди много и силни синове — той се усмихна, въпреки че в очите му се таеше тревога. — Спечели сърцето й, сине. Опитай се. Дано да имаш повече късмет от Ерленд, брат си… — и с тежка въздишка се раздели със сина си.

Веднага щом зърното бе посято в браздите, Тор-кел отплава с останалите си синове. И тъй като възнамеряваха да навестят не една страна по бреговете на Северно море, не се предвиждаше да се върнат преди късната есен или ранната зима. Развеселен, Аудун изпращаше с поглед отдалечаващия се кораб. Извърна се и видя Фреда до себе си.

— Наистина ли оставаш само за да наглеждаш реколтата? — осведоми се тя.

Ушите му пламнаха, но той намери сила за решителен отговор.

— Би трябвало да знаеш, Фреда: не само за това.

Тя нищо не каза.

Минаваха дни, земята разцъфтяваше. Вееха топли ветрове, дъждът шумеше, птиците пееха, рибите скачаха в реките и потоците и нощите ставаха все по-светли. Фреда все по-силно усещаше как детето й шава в утробата.

Аудун все по-често се навърташе около нея. Тя все по-често го молеше да я остави на мира. И опечаленото му лице пробуждаше в гърдите й разкаяние.

Той продължи да я ухажва, произнасяйки тромави, безсмислени речи, които тя едва изтърпяваше. Фреда вдъхваше аромата на цветя и букети, които той късаше за нея и през листата им наблюдаваше срамежливата му усмивка. Странно, че такъв голям и силен човек можеше да бъде по-слаб от нея.

Ако наистина се оженеха, мислеше си Фреда, по-скоро тя щеше да го вземе за мъж, отколкото той нея за жена. Все пак, беше си само Аудун, а не Скефлок… О, любими!

Фреда си спомняше за Скефлок така, както се помни предишното лято през новата година. Той сгряваше сърцето й — любовта към него беше взела образа на спокойно езеро, по водите на което танцуват слънчеви зайчета. Да скърби безкрайно с такъв образ в сърцето си би означавало да бъде слаба.

Аудун започна да й харесва. Можеше да бъде надеждна защита за сина на Скефлок… Кой знае.

Една вечер се разхождаха по брега, морето шумеше в нозете им, а залезът пръскаше вълните с маслинени багри. Аудун взе ръцете й в своите и заяви с непоклатима твърдост:

— Знаеш, Фреда, колко отдавна те обичам. Още отпреди отвличането. И колко пъти през последните седмици молех за ръката ти. В началото не искаше да ме чуеш, после само не ми отговаряше. Сега те моля само за едно: за последен откровен отговор. И ако пожелаеш, повече няма да те безпокоя. Ще се омъжиш ли за мен, Фреда?

Тя се вгледа в очите му и гласът й бе тих и спокоен:

— Да.