Пол Андерсън
Прокълнатият меч (16)

Глава 15
Жените на елфите

Когато войската на троловете наближи Елфхюф, в кулата на замъка протръби рог и огромните бронзови порти широко се отвориха. Валгард мина през тях, оглеждайки се на всички страни от седлото си.

— Хитрост! — измърмори той.

— Мисля, че не! — каза Грум. — В замъка са останали само жени, които чакат с нетърпение да се възползваме от услугите им. — После дяволито намигна: — Което ще направим, което ще направим!

Копитата гръмко затрополиха по каменните плочи на вътрешния двор. Тук беше топло и спокойно, а синкавите лъчи на зимната луна хвърляха пастелни отблясъци по стените на високите кули. От градините, където шептяха фонтани и кристалночисти поточета бълбукаха край китни беседки, лъхаше омайващ аромат.

Жените на Елфхюф се бяха насъбрали около главната кула на замъка, за да посрещнат завоевателите. Въпреки че Валгард не само бе виждал, но и бе вкусвал от чаровете на елфки по време на завоевателния поход на юг, при вида на тези тук дъхът му спря.

Една от тях пристъпи напред. Тънките й одеяния подчертаваха всяка извивка на тялото й. Красотата на останалите бледнееше пред нейната така, както бледнеят изумрудените звезди пред златната луна. Тя направи дълбок реверанс пред Грум. Дългите й мигли предизвикателно замрежваха блясъка на хладните й тайнствени очи.

— Привет на теб, Господарю! — по-скоро пропя, отколкото промълви тя — Елфхюф ти се покорява.

Графът на троловете засия от суетна гордост и в отговор на приветствието изхриптя най-тържествените слова, които му идваха на ум. За миг дори съжали, че не владее спонтанната мерена реч, която ползват елфите при важните поврати на съдбата им.

— От стари времена се въздига този замък — каза той. — Прекланям се пред славата му на твърдина, издържала на безброй набези и обсади. Но вие, красавици, постъпихте мъдро, дарявайки покорството си на вождовете на Тролхайм. Защото славата на силните разказва: безпощадни сме към враговете и щедри към приятелите — графът не успя да овладее напиращата самодоволна усмивка — Скоро и ти ще получиш от мен щедър дар, красавице! Ще ми кажеш ли името си?

— Лиа, господарю. Сестра на графа на елфите Имрик.

— Не дръзвай повече да го наричаш така! Аз, Грум, съм граф на съществата феъри в това кралство, на този остров, а Имрик Низвергнатия е само най-жалък роб сред жалките ми роби! Разбра ли? Ей, вие! — обърна се той към войската си. — Въведете пленниците!

Бавно, с наведени глави, влачейки изранените си нозе, през двора на замъка премина знатният цвят на Елфхайм. Лицата им излъчваха мрачно отчаяние, а раменете им се огъваха под бреме, значително по-тежко от скърцащите вериги.

Косата на Имрик бе сплъстена от съсиреци, а босите му нозе оставяха кървави следи.

Пленените аристократи минаваха мълчаливо, без да удостоят с поглед жените си. Поведоха ги надолу към подземията. Последва още една върволица от по-малко знатни пленници.

Роговете на троловете протръбиха. От корабите идваше Илрид. Конят му се изравни с този на Грум.

— Елфхюф е наш — каза кралят на троловете. — Ние възлагаме на теб, Грум, да го управляваш, докато не подчиним и останалите земи на презрените елфи. Има още доста работа. Остават английските, шотландските и уелските им владения. А много от тях се мотаят сред планини и гори… Така че и ти ще имаш предостатъчно грижи, графе! — той подкара коня си към главната кула на замъка. — Но преди да си тръгнем, длъжни сме да изпълним още една важна задача — подхвърли кралят през рамо. — Преди деветстотин години Имрик коварно беше похитил нашата дъщеря Гора. Пуснете я на свобода!

Междувременно Лиа пристъпи към коня на воина, който бе последвал краля дотук и сграбчи китката му. Погледът й издаваше решителност.

— В първия миг те взех за Скефлок — заговори му тя отривисто и бързо, почти в шепот, — нали знаеш, и той беше човек като теб… и живя сред нас… — въздишката сама се откъсна от гърдите й. — Приличате си! Но вече усещам, че не си в пълния смисъл на думата човешко същество… Нали?

— Разбира се. Аз съм Валгард, берсеркер от Тролхайм. Права си за приликата, ние донякъде сме братя. Аз съм син на Имрик, роден от Гора, пленената дъщеря на краля. Бившият граф, твоят брат, ме подхвърли в люлката — на мястото на детето, което вие нарекохте Скефлок.

— Тогава… — пръстите й се впиха в китката му и гласът й изцяло премина в шепот. — Значи ти си Валгард, за когото разказваше Фреда? Нейният брат?

— Същият! — очите му добиха твърд блясък. — А тя къде е? — берсеркерът сграбчи Лиа за раменете и грубо я разтърси. — Къде е Скефлок?

— Не знам… Фреда избяга от замъка… казваше, че отива да го търси!

— И след като няма вест, че е заловена, значи го е намерила. Лошо!

На устните на Лиа заигра усмивка. „Ето каква била работата!“, каза си тя, „Сега разбирам, какво е имал пред вид Тор… и защо Имрик го пазеше в тайна!“ А към Валгард се обърна с видима смелост, подкрепена от ослепителната й усмивка:

— Защо трябва да мислиш, че е лошо? Ти си посякъл целия род на Орм, освен тези двамата, но… не са ли въвлечени сега в най-коварното зло, което може да им се пожелае? Ако наистина ненавиждаш дома на Орм то… по-страшна мъст от тази не би могла да им бъде измислена!

Валгард поклати глава.

— Нямам нищо против Орм и неговия род! — изломоти той и, оглеждайки се със странно учудване — сякаш се събуждаше от дълбок сън, продължи — Въпреки че… май ги ненавиждам, щом причиних толкова зло… на брат си и сестра си… — берсеркерът покри челото си с длан. — Не… те не са ми брат и сестра… да?

Той й обърна гръб и се отправи към краля. Лиа бавно вървеше след него, все още усмихната.

Илрид седеше във високото кресло на Имрик, заковал поглед върху вратата, отваряща път към дълбините на замъка. На устните му заигра весела усмивка, когато най-накрая чу иззад нея стъпките на приближаващите стражници.

— Водят Гора! — развълнувано промълви той. — Моето малко момиченце, което винаги седеше на коленете ми… — кралят положи длан върху рамото на берсеркера. — Водят майка ти, Валгард!

Тя влезе в залата: огромна, намръщена и прегъната под тежестта на столетията, прекарани в тясната тъмница. — Гора… — Илрид се приповдигна, но отново се отпусна в креслото.

Обезумялата тролка огледа залата с празния поглед на слепец. Зрението й беше в ред, но не и умът.

— Кой вика Гора? — попита тя. — Който вика Гора, вика слепец. Гора умря, господарю, тя умря преди деветстотин години. Погребаха я под замъка… ей, под този тук… — и тя замахна неопределено с ръка. — Виждате ли го? Замъка? Белите й кости, господарю, подпираха основите на чезнещите в звездното небе кули… Ето ги… Виждате ли ги? Кулите? А? — и тя се хвърли в краката на Илрид. — Смилете се, господарю, позволете на бедната мъртва жена трол да си отдъхне!

Валгард, застанал до краля, направи крачка назад и вдигна ръце, сякаш искаше да се защити от невидима опасност.

— Гора! — извика в лицето й кралят с нотка на отчаяние. — Гора, не ме ли познаваш? Аз съм твоят баща, Гора! — и посочи към Валгард. — Не можеш ли да познаеш поне сина си? Гора!

Гласът й прозвуча като далечен вятър:

— Как може мъртвата, господарю, да познае когото и да било? Нима мъртвата може да ражда, господарю? Само мозъкът има родилна власт над битието, на което е господар повече от всеки суетен крал. Но той не ражда друго, освен сънища и мечти, а те пък раждат червеи, защото по неведоми закони им е съдено да станат лоно на уют за трупни гниди. Мравчици! Да! Малки мравчици с мънички крачета — таба-даба-даба-даба! — лудешки се надбягват там, където лудешки е биело сърцето. О, върни си ми веригата! Моля, моля, моля! Върнете ми любимия, който ме държеше под Земята, в пълен мрак… само за да светят по-ярко чувствата ни!!! — безумната дъщеря на краля избухна в ридания. — Не събуждайте бедната, уплашена покойница, господарю, не пропъждайте невинния сън на лудостта й! Тя не иска да живее и не иска да бъде разумна. Защото животът и разумът имат една-единствена цел: да оплюскват това, което ги поражда! — лицето й се изкриви в погнуса — Да оплюсква-а-а-т! — риданията спряха така внезапно, както я бяха връхлетели. Гора склони глава, сякаш се прислушваше към нещо. — Чувам тропот на копита… — тихо промълви тя. — Чувам пулса на копитата… и виждам кон, понесъл ездача си към края на света… Това е Времето! То язди! И снегът се рони от гривата на коня му, а копитата му изсичат мълнии… и там, където времето е минало, където е вилняло като ураган, остават само… нали знаете какво, господарю? Листенца малки, отбрулени, повяхнали листенца. Рехава шума… Лесно се стрива на прах. Чувате ли Времето?! То наближава, казвам ви, наближава и не само царствата, световете — разтреперани — отстъпват, преди да станат малки, рехави листенца… Върнете ми смъртта-а-а-а!! — нададе тя пронизителен крясък. — Нека пак да запълзя в могилата си и да се скрия там от хищното Време, защото само гробът е убежище, което не отстъпва пред дъха му. Помнете, самомнителни крале, че гробът е единствената крепост, надмогнала безчислени обсади! — в нови ридания Гора рухна на пода.

Илрид повика с пръст стражниците.

— Да бъде волята й. Отведете я и сложете край на мъчителния й живот — след тези думи се обърна към Грум: — Искам да обесите Имрик на палците на ръцете му, а под стъпалата му да тлеят въглени! Нека виси така, докато не завоюваме Елфхайм. А после ще помислим за още по-достойна награда — накрая се провикна, изправяйки се на крака: — Хей, тролове! Гответе се за поход! Ще отплаваме още сега!

Въпреки че воинските духове се бяха настроили много повече за пир в замъка Елфхюф, отколкото за неотложни подвизи, никой не посмя да спори с краля — и особено тези, които видяха изражението му.

— Толкова по-добре за нас! — засмя се Грум, изпращайки с поглед отплаващите кораби. И, забелязал колко блед е Валгард, добави: — Мисля, че ще е най-добре тази вечер да се натряскаш до козирката!

— Нямам друго намерение — потвърди берсеркерът. — Но щом успея да организирам собствена войска, и аз ще се включа в сраженията.

След това вождовете на троловете събраха жените на замъка и всеки си избра каквато си поиска. Грум положи единствената си ръка на талията на Лиа.

— Не съм забравил колко мъдро постъпихте, като ни се подчинихте. Затова ти ще продължаваш да заемаш тук високо положение. Ще продължаваш да бъдеш дамата на графа.

Тя послушно го последва, но мимоходом се усмихна на Валгард. Грум не видя за кого беше запазена усмивката. Берсеркерът не можеше да откъсне очите си от нея. Никога още не бе срещал такава жена: да, с нея можеше да забрави тъмнокосата магьосница, която нощем все още посещаваше въображението му.

Троловете пируваха няколко дни, след което Валгард поведе воините към съседен замък, в който бяха потърсили укритие част от оцелелите елфи и затова още не се беше предал. Въпреки че въпросната твърдина не беше с кой знае колко внушителни размери, стените й бяха високи и масивни, а стрелите на елфите не допускаха троловете да се приближат.

Целият ден премина в изчакване — единствено берсеркерът не се страхуваше от слънчевите лъчи. Малко преди залез, използвайки за прикритие храсти и камънаци, той се промъкна до самата стена на замъка. Заслепени от дневната светлина, елфите не го забелязаха.

Щом се стъмни, затръбиха роговете и троловете се хвърлиха да щурмуват твърдината. Снишеният под стените Валгард леко се приповдигна и запрати към крепостния зъб над себе си масивна кука. Тя веднага се закотви и вързаното за нея въже подканващо увисна. Валгард пъргаво се изкатери по него и щом прехвърли горния ръб на стената, незабавно изду рога си.

Часовите елфи също не закъсняха да връхлетят. Въпреки че беше от горе до долу облечен в желязо — каквито бяха и оръжията му — схватката с тях не обещаваше да бъде лека. Но троловете бързо намериха въжето и се качиха при него. Когато разчистиха достатъчно място, тези, които бяха долу, облегнаха на стената донесените стълби. Скоро на върха й се събраха достатъчно сили, за да успеят да си пробият път и да отворят портите на замъка за напиращата отвън войска.

Започна необуздано клане. Оцелелите елфи бяха взети в плен и с робски вериги на шиите проводени в Елфхюф. В последна сметка Валгард дълго граби и опожари всичко в околностите на замъка, за да се върне, натоварен с богата плячка.

Грум мрачно го приветства — вече имаше едно наум, че името на берсеркера става твърде знаменито сред троловете.

— Би могъл да останеш в замъка, който завоюва — предложи му той. — Тук е твърде тясно за двама ни.

— Именно! — приглушено отвърна Валгард, измервайки графа с хладен поглед.

Но Грум не можеше да си позволи да не устрои пир в негова чест. Валгард седеше до него. Жените елфи се суетяха около троловете, а Лиа лично поднасяше на берсеркера рог след рог крепко вино.

— За нашия герой, вожд на всички воини, както в земите на хората, така и сред народите на феъри — провъзгласи тя тост и отпи от рога си. Сребристата светлина безпрепятствено се промъкваше под прозрачните й одеяния и главата на Валгард се замая не само от изпитото вино.

— Има по-добър начин да ми се отблагодариш! — провикна се той на всеослушание, придръпвайки я на коленете си. Тя страстно го целуна.

Грум побърза да пресуши своя рог и също се провикна, почервенял от гняв:

— Пръждосвай се, вероломна кучко! — това се отнасяше за Лиа. След това се обърна и към Валгард: — Остави жена ми на мира, ей!!! Имаш си своя!

— Да, ама тази повече ми харесва! — нагло му се ухили Валгард. — Давам ти за нея три.

— Твоите три мога и сам да си ги взема, не е нужно да те питам! Стига да поискам! Аз съм твоят граф! Тук всичко е мое! Цялата плячка! Оставяй я и се махай!

Без да помръдне от коленете на берсеркера, Лиа се намеси в препирнята, отправяйки към графа не по-малко нагла усмивка от тази на Валгард.

— Да, ама плячката трябва да се разпределя и според това кой може по-добре да я стопанисва! А ти си еднорък. Виж се в огледалото, ако не вярваш! — сляп от ярост, тролът скочи, издърпвайки с размах меча си от ножницата. — Помо-ощ! — закрещя Лиа — Помогнете! Този еднорък е луд!!

Секирата на Валгард сякаш сама скочи в ръката му. И преди тромавият Грум да успее да вдигне меча си, братоубийцата на берсеркера потъна в шията му.

Гейзер от кръв избликна от смъртоносната рана. Грум се свлече в краката на Валгард, с разкривено и бяло като тебешир лице.

— Ти си само опасен гад, но тя — тя е чудовище! — рече с последни сили той и издъхна.

В залата се вдигна пронизителен шум, зазвъня метал. Троловете скачаха от местата си и се скупчваха около Валгард. Едни призоваваха към разправа с берсеркера, други се кълняха, че ще го защитават. По всичко личеше, че ще предстои кърваво сбиване.

Тогава Валгард подхвана опръсканата с кръв корона, която само до преди няколко дни украсяваше челото на Имрик, и я нахлузи на главата си. Той скочи на високото графско кресло и с гърлен рев поиска тишина.

Постепенно глъчката утихна. Чуваше се само задъханото дишане на по-разгорещените воини. Валгард се обърна към множеството с метал в гласа си:

— Това наистина се случи по-рано, отколкото исках, но трябваше да се случи! Каква полза можеше да има Тролхайм от един сакат вожд? От този Грум — отдавна безполезен в сраженията, отдавна малодушен в пиенето! Този Грум, който знае само да плюска и да дразни с нищожеството си жените, които с радост биха се отдали на по-добри воини?! Всеки от вас е по-добър воин от него! А аз, който по произход не стоя по-долу от всички тук — и дори имам кралска кръв! Аз, който в безчет сражения доказах, че умея да побеждавам, аз, вашият истински вожд, не подхождам ли повече за достойнството на един граф на троловете? Още повече че това става с благата воля на моя баща, крал Илрид! Тази корона, която отсега нататък ми се полага по достойнство и произход, ще донесе много блага на всички тролове! И най-вече, най-вече на английските! Обещавам ви победа, богатства, разкошен живот, слава… всичко това — като бъда отсега нататък вашият граф! — той измъкна братоубийцата от шията на Грум и високо я вдигна. От нея капеше кръв. — И ако някой се опита да оспори полагаемото ми се право, нека го направи през трупа ми! За сметка на това… всички воини, предани на своя велик вожд, ще получат хилядократна отплата!

Преди още да е довършил словото си, участвалите в успешната обсада на замъка нададоха ликуващи викове. Останалите, бързо губещи всякаква охота за сбиване с берсеркера и неговите хора, един по един се присъединиха. Всичко свърши с това, че Валгард зае мястото на графа и пирът продължи.

Грум не беше много обичан, нямаше предани поддръжници, а присъствуващите му роднини тайничко се зарадваха, че ще си разделят и неговия вергелд.

По-късно, в спалнята, насаме с Лиа, подхвърленикът я изгледа изпитателно.

— За втори път в живота ми жена ме подтикна към убийство… — процеди той през зъби. — Ако бях малко по-умен, щях да те насека поне на три части!

— Няма да се противя, господарю… — Меките й длани легнаха на мощните му плещи.

— Много добре знаеш, че не съм в състояние да го направя! — Гласът му беше окончателно пресипнал. — Само думи. Животът ми и без тези думи е достатъчно черен… — И малко по-късно я попита: — А ти… правила ли си това… искам да кажа… с елфите… или в леглото на Скефлок?

— И така, и така съм твоя, господарю… — прошепна тя и го целуна.

 

 

Валгард пое управлението на Елфхюф. Още от ранна пролет започна често да излиза на поход — рушеше крепости, с отряди от воини и глутници от хрътки устройваше хайки за бегълци. Почти всички имения биваха опожарени, а когато елфите се опитваха да се отбраняват, стоварваше върху тях ударната мощ на армията си. Повечето елфи падаха убити, но имаше и пленени, които или затваряше в тъмници, или ги правеше роби, а жените им разделяше между воините си. Самият той не посегна на нито една — не желаеше друга, освен Лиа.

От юг пристигна вест, че войските на Илрид овладяват все повече територии на елфи. Вече и земите на Валендия и Фландрия във феъри се намираха под контрола на троловете. Единствено на север, в Скания, елфите все още бяха свободни; но обръчът около тях се стесняваше и унищожението им напредваше толкова бързо, колкото само позволяваха непроходимите гори. Скоро троловете щяха да стъпят и в централните земи, в самото кралство Ерлкинг.

Хората също забелязваха отделни отблясъци от пламъците на войната — далечни огньове, препускащи в галоп сенки, бурни ветрове, отекнали с бронзов звън. А изтърваната на воля черна магия причиняваше не малко беди: стадата биваха покосени от чума, зърното изгниваше без видима причина, семействата ставаха жертва на различни нещастия. От време на време случаен ловец се натъкваше на разтъпкана, залята с кръв поляна — а там пред изумения му взор гарваните кълвяха трупове, които не приличаха на човешки същества. Хората се залостваха по домовете си, трупаха желязо до прага и молеха своите Богове за помощ.

Но минаваха седмици, и Валгард малко по малко започна да се застоява в Елфхюф. Вече бе шарил по всички възможни замъци и крепости, които успяваше да открие — от Оркни до Корнуел — а малкото оцелели след многочислените му чистки елфи явно бяха намерили по-надеждно укритие. Те нападаха от засада неговите воини, поради което много тролове, излезли извън стените на Елфхюф, правеха това за последен път в живота си. Отряди от неуловимата съпротива на елфите често отравяха храната и водоизточниците, клъцваха жилите на конете или превръщаха с помощта на рунически заклинания оръжейните складове в купища ръждиви отломъци. Магията им завихряше убийствени снежни бури: толкова метежни, че изглеждаше сякаш самата природа е въстанала против завоевателите.

Извън всяко съмнение бе, че Англия е във властта на троловете, извън всяко съмнение бе, че тази власт расте от ден на ден, но никога досега Валгард не бе очаквал така нетърпеливо пролетта, както сега.