Брад Мелцър
Първият съветник (9)

Глава 9

Докато чакам в приемната пред кабинета на Саймън, единственото ми забавление е чаткането на компютъра на Моли. Моли Стор, личната му секретарка, е ниска, пълна жена, с боядисана в червеникаво коса. Беше се развела в годината, в която Хартсън бе решил да се кандидатира за президент, бе се отказала от мъжете, бе се преместила в родния щат на Хартсън, Флорида, и се бе присъединила към кампанията му. Моли се бе превърнала в жива енциклопедия за всичко случило се оттогава и обича новия си живот. Като майка обаче на две деца, които са на възраст за колежа, тя никога няма да може да стане по-различна от това, което е била. Или което все още е.

— Какво ти е? Изглеждаш болен.

— Добре съм — казвам й.

— Не ми казвай, че си добре. Не си добре.

— Моли, наистина, всичко е наред. — Тя ме гледа с укор и аз добавям: — Тъжно ми е за Карълайн.

— Да, това е ужасно. И на най-лошия си враг не бих пожелала такава… — Телефонът позвънява и тя се сепва. Натиска някакъв бутон и започва да говори в малкия микрофон, увиснал от слушалките пред устата й, с който, според някои разкази, стояла по цял ден.

— Да. Не… Това не са единствените съболезнования. Пресслужбата издаде изявление на президента и, ако не се лъжа, на госпожа Хартсън. — Замълчава за момент. — Съжалявам, но той няма да прави повече изявления, докато не приключи първоначалното разследване. Приятен ден.

Когато затваря, аз посочвам вратата на Саймън и я питам:

— Има ли някой при него?

— Не. Само говори по телефона. Той каза на Президента. И на семейството на Карълайн. Сега говори с по-големите издания…

— Защо? — питам неспокойно.

— Неговата служба е негова територия. Пресата иска отзиви от шефа й.

Звучи логично. Няма нищо необичайно.

— Някакви други новини?

Моли се обляга назад и се наслаждава на момента, в който е най-добре информирана.

— Получила е инфаркт. ФБР още претърсва кабинета й, но вече са наясно за какво става дума… Карълайн пушеше като комин и пиеше по шест кафета на ден. Не искам да звучи грубо, но какво друго би могла да очаква?

Свивам рамене, защото не знам как да отговоря.

Докато мълча, Моли съзира нещо в очите ми.

— Искаш ли да ми кажеш какво всъщност те тревожи, Майкъл?

— Нищо, наистина. Всичко е наред.

— Нали вече не се притесняваш от онези типове? Не бива — ти си по-добър от всички тях. С теб да се говори с удоволствие, защото ти си истински жив човек. Затова хората те харесват.

През първата ми седмица, след първото сдърпване със Саймън, направих грешката да кажа на Моли колко е лошо да си момче от обикновено училище, сред завършилите престижните университети служители на Белия дом. След това бях установил, че мога да се справям отлично. За мен проблемът престана да е проблем. За Моли това винаги ще си остане мой проблем.

— Колкото повече успяваш, толкова повече се плашат — обяснява тя. — Ти си заплаха за тези момченца с много връзки. Желязно доказателство, че не е важно в какво училище си учил и какви са били родителите ти…

— Знам — казвам леко троснато.

Моли ми дава секунда, за да се успокоя.

— Още не си го преодолял, нали?

— Всичко е наред, Моли. Просто трябва да говоря със Саймън.

 

 

До миналата нощ смятах Едгар Саймън за страхотен тип. Роден и отраснал в Шарлът, Северна Каролина, той не е така надут, както властниците от Източното крайбрежие и откърмените с политика вътрешни хора, заемали поста преди него. Завършил две висши образования в Харвард, той има предостатъчно сиво вещество, но аз никога не съм обръщал кой знае какво внимание на служебните биографии — у Саймън най-много ме впечатли личният му живот.

Няколко месеца, след като постъпих на работа, пресата започна да подозира, че президентът Хартсън крие, че има рак на простатата. Когато „Ню Йорк Таймс“ обяви, че Хартсън има юридическо задължение да съобщава публично заболяванията си, Саймън се зае с първата си сериозна криза. Четирийсет и осем часа след това стана ясно, че дванайсетгодишният му син има неврофиброматоза — генетично заболяване, много опасно за децата.

След три безсънни денонощия, през които проведе маратонско проучване на юридическите аспекти на правото на президента да не обявява болестите си, Саймън връчи на Хартсън две неща — брошурка с инструкции във връзка с кризата и собствената си оставка. Даде ясно да се разбере — синът му беше на първо място.

Излишно е да се казва, че пресата излапа историята като пуканки. Списание „Родител“ го коронова като Баща на годината. После, месец по-късно, когато първоначалната криза бе преминала, Саймън се върна на поста си. Каза, че президентът е извил ръцете му. Други говореха, че Саймън не бил в състояние да остане встрани от властта. Едното или другото, няма значение. В зенита на кариерата си Едгар Саймън изостави всичко. Заради сина си. Винаги ще го уважавам заради това.

Влизам в кабинета му и се мъча да си го представя такъв, какъвто го познавам. Само че виждам единствено човека от предната нощ — пепелянката с тайна, струваща четирийсет хиляди долара.

Седнал зад бюрото си, той ми се усмихва със същата закачлива усмивка, с която ме посрещна сутринта. За разлика обаче оттогава, сега вече знам, че ни е видял предната нощ. И знам, че е казал на Карълайн — независимо от неразбирателствата помежду им, той ме е обвинил. Въпреки това, на лицето му няма и следа от гняв. Дори, ако се съди по повдигнатите му вежди, изглежда загрижен.

— Как си? — пита ме, след като сядам пред него.

— Добре.

— Съжалявам, че ти трябваше да я намериш така.

— И аз. — Гледам в пода.

Следва дълга пауза — една от онези, когато знаеш, че лошата новина танцува по носа ти и само чака удобен момент да скочи. Най-накрая вдигам глава.

— Майкъл — казва той веднага, щом погледите ни се срещат, — мисля, че е най-добре да си отидеш у дома.

— Какво?

— Не се разстройвай. За твоята собствена сигурност.

Едва се сдържам. Няма да го оставя да стовари тази история на моя гръб.

— Изпращаш ме у дома? Какво общо има това с моята сигурност?

Саймън не обича да го предизвикват. Говори бавно и обмислено.

— Чули са те да й крещиш. След това си намерил трупа. Последното, което бихме ис…

— За какво, по дяволите, говориш? — питам и скачам на крака.

— Майкъл, изслушай ме. Типовете от кампанията дишат огън навсякъде около нас. Това е опасна игра. Ако създадеш погрешно впечатление, всички гласоподаватели ще започнат да си задават въпроси.

— Но аз не съм…

— Не те обвинявам в нищо. Просто ти казвам да си отидеш у дома, за да си поемеш дъх. Тази сутрин беше тежка за теб и почивката ще ти се отрази добре.

— Не трябва…

— Не подлежи на обсъждане. Върви си у дома.

Прехапвам устни и сядам на стола, без да знам какво да кажа. Ако заговоря за снощи, ще ме погребе — ще ме даде на пресата с доволна усмивка. По-добре да стоя спокойно и да видя накъде ще се насочи. Едно временно примирение може да ме отведе далеч, особено, ако по този начин успея да остана край него. И зад гърба му.

Въпреки това не мога да се сдържа. Има твърде много неизвестни. Какво би станало, ако започна отзад напред? Може би има и друго, освен онова снощи. Саймън не изглежда изпълнен с подозрения, не ме обвинява, но това не ме кара да се чувствам по-спокоен.

— Знаеш ли защо се скарахме с Карълайн? — изръмжавам аз, в стремежа си да съм честен. Преди да отговори, добавям: — Тя смяташе, че криминалното досие на баща ми е в конфликт с работата ми по реформата в…

— Сега не му е времето, Майкъл.

— А не мислиш ли, че ФБР…

Саймън не ми дава възможност да довърша.

— Знаеш ли защо в този кабинет има ламперия?

— Моля?

— Кабинетът — отвръща той и сочи ореховата ламперия, която покрива четирите стени.

Клатя глава озадачено.

— По времето на администрацията на Никсън тук е бил директорът по бюджетните въпроси Рой Аш. Кабинетът по-нататък по коридора е бил на Джон Ерлихман. И двата кабинета са престижни. Единствената разлика обаче била, че в онзи имало ламперия, а в този — не. Тъй като тук е Белия дом, Аш решил, че това вероятно означава нещо. Смятал, че хората гледат и си правят изводи. Понеже бил богат, Аш сложил ламперията със свои собствени средства. След това кабинетите станали равни.

— Съжалявам, но не разбирам.

— Искам да ти кажа, Майкъл, че не бива да се защитаваш. Аш е бил прав. Всички гледат. В момента виждат една жена, получила инфаркт. Ако вземеш да се извиняваш, ще започнат да си мислят нещо друго.

Седя с изправен гръб.

— Какво би трябвало да означава това?

— Нищо — отговаря той весело. — Просто се опитвам да те предпазя. Белегът на челото ти до утре ще изчезне. Послушай ме, не ти е нужен още един.

— Не съм направил нищо нередно — упорствам аз.

— Никой не казва, че си. Било е инфаркт. Всички го знаем. — Опира показалците си един в друг и ги доближава до устните си. Отправя заплахата до местоназначението й с безмълвна усмивка. Отиди си у дома и си мълчи, или стой тук и плати цената.

— Между другото, Майкъл, не влизай повече в разправии с охраната. Не искам да ми се обаждат пак.

Погледът ми се плъзва по стената на неговото его. В сребърна рамка е поставил копие от приетия миналата година закон за престъпността и една от четирите химикалки, с които Хартсън го е подписал. Има снимка на Саймън и президента на рибарска моторница в Кий Уест. И една, на която Саймън съветва президента в Овалния кабинет. Виждам и лично писмо до Саймън, в което Хартсън го приветства с добре дошъл при завръщането му на работа. И голяма фотография на двамата в салона на президентския самолет — Саймън се смее, а президентът показва стикер за кола, на който пише „Моят адвокат е по-добър от твоя“.

— Повярвай ми, така е най-добре — казва той. — Отиди си у дома и си почини.

Безмилостен кучи син, мисля си, докато се надигам от стола. Като типичен адвокат от Белия дом, успява да каже каквото иска, без да спомене нищо конкретно, най-безопасната стратегия в момента е да си мълча. Това не ме радва, но, както се убедих в кабинета на Карълайн тази сутрин, алтернативата има своя цена. Преди да тръгна към изхода, правя единственото, което ми идва наум — кимвам и се съгласявам. Засега.

 

 

Връщам се у дома и се насочвам право към единствената мебел, която съм донесъл със себе си от Мичиган — едно саморъчно направено бюро от голяма дъбова плоскост, поставена върху два черни шкафа. Колкото и очукано и неугледно да е, то е много удобно и ме кара да се чувствам добре.

Останалите ми мебели са взети под наем. Черното канапе, което се разгъва и става на легло, малката масичка, голямото кресло, квадратната маса в кухнята, дори голямото двойно легло в спалнята — нищо не е мое. Когато видях апартамента обаче, веднага го харесах, а многото черни мебели вътре бяха достатъчни, за да може ергенът в мен да се чувства мъжествен. За да допълня мебелировката, добавих телевизор и висока черна библиотека. Разбира се, да ползваш чужди мебели е малко безлично, но когато дойдох в града за първи път, не исках да купувам никакви мебели, преди да съм сигурен, че ще мога да ги платя. Това беше преди две години.

Както и в кабинета ми, и тук стените са това, което превръща мястото в мое. Над канапето съм окачил два плаката в червено, бяло и синьо с най-лошите предизборни послания, които успях да намеря. Едното е от надпреварата за Конгреса през 1982 година в Мейн и гласи: „Чарлз Ръс се римува с хъс“. Другото е от изборите в Орегон през 1996-а и довежда липсата на творчество до нови низини: „Бъди Елдън — американец, патриот, американец“. Ако бяха измислили още едно съществително, плакатът със сигурност нямаше да се търси толкова на битака във Вашингтон.

Придърпвам стола си към бюрото, отварям капака на преносимия си компютър и се готвя да поработя. За мен това винаги е било най-доброто средство за успокояване. Когато майка ми си тръгна, когато отведоха баща ми, инстинктивната ми реакция беше да погреба всичко в работа. Тази изкривена логика може би ме е направила това, което съм днес, но сега, за първи път, тя не ми помага да се почувствам по-добре.

Цели двайсет минути се ровя в статистическите справочници, преди да си дам сметка, че проучването за преброяването не ме води никъде. Колкото и да се мъча да се съсредоточа, умът ми неизменно се връща към последните няколко часа. Карълайн. Саймън. И Нора. Изкушавам се да й се обадя, но бързо се отказвам. Обажданията от служебните телефони в Белия дом не могат да бъдат документирани. Обаждане от апартамента ми може. Моментът не е подходящ да поемам рискове.

Вместо това изваждам портфейла си, измъквам от него специалната кодираща карта и набирам телефона в кабинета си. Картата прилича на малък калкулатор, но без бутоните с цифри. Има дисплей, на който е изписан шестзначен код, който се променя на всеки шейсет секунди — това е парола, с която мога да прослушам съобщенията на телефонния си секретар отвън, без да се опасявам, че някой ще я разгадае и ще я използва вместо мен.

Механичният глас ме подканя да набера кода. Установявам, че имам три съобщения. Едното е от Пам. Пита ме къде съм. Другото е от Трей. Интересува се какво правя. Третото е от секретарката на Лорънс Лам, която ме уведомява, че насроченото за днес следобед съвещание при секретаря по търговията се отменя. Нищо от Нора. Не обичам да ме зарязват така. Ядосвам се.

Бях осемгодишен, когато майка ми ни изостави за първи път. Бе изчезнала от три дни, а с баща ми нямахме представа къде е отишла. Беше медицинска сестра и веднага попитахме в болницата, но и там не знаеха нищо. Остатъците ни стигнаха за два дни, но след това вече трябваше да намерим нещо за храна. Баща ми имаше работа и не бяхме бедни, но той не бе в състояние да отиде до магазина. Когато предложих да отида аз, натъпка в ръката ми шепа смачкани банкноти и ми каза да купя, каквото искам. Изпълнен с гордост заради новопридобитото богатство, отидох в супермаркета и напълних една цяла количка. „Скипи“, вместо обикновено фъстъчено масло, кока-кола, вместо евтината марка на супермаркета. Поне веднъж щяхме да поживеем стилно. Избирах продуктите близо два часа. Напълних количката до ръба.

Касиерката започна да маркира нещата едно по едно, докато преглеждах едно списание с програмите на телевизията. Бях татко — липсваха ми само лулата и смокинга. Когато обаче дойде време да плащам и извадих шепата смачкани банкноти от джоба си, ми обясниха, че три долара няма да са достатъчни. След като помощник-управителят ми се накара хубаво, ме накараха да върна всичко, откъдето съм го взел. Направих го. До последното пакетче. Задържах само фъстъченото масло — все отнякъде трябваше да започнем.

 

 

Два часа по-късно седя пред телевизора и прехвърлям в ума си възможните причини Саймън да желае смъртта на Карълайн. Честно казано, оказва се по-трудно, отколкото си мислех. Заради служебното си положение Карълайн знаеше мръсотията на всеки — така бе разбрала за мен самия — и очевидният отговор беше, че е открила нещо и за Саймън. Може би тъкмо затова бе оставил парите. Може би го шантажираха. Това би обяснило защо пликът се бе оказал в сейфа на Карълайн. Иначе защо ще отидат там? И, ако обяснението е това, то става съвсем ясно, че Карълайн не е умряла от обикновен инфаркт. Проблемът е, че ако замирише на непочтена игра, с моя живот е свършено.

Притеснен, грабвам слушалката и започвам да набирам. Искам да разбера как се развиват нещата, но нито Пам, нито Трей са на местата си. Бих могъл да се обадя и на други, но не желая да будя подозрения. Ако разберат, че Саймън ме е изпратил у дома, по коридорите ще плъзнат нови слухове. Оставям слушалката и се вторачвам в телевизора. Минали са три часа, откакто съм напуснал службата и вече се чувствам изолиран.

Прищраквам всички новинарски емисии, които мога да открия, и търся може би най-меродавната реакция — официалната пресконференция на Белия дом. Поглеждам часовника си и виждам, че е почти пет и половина. Вероятно ще се състои всеки момент. Пресслужбата се съобразява с новините от шест и не би допуснала подобно съобщение да мине без намесата й.

Верни на себе си, правят съобщението точно в пет и половина. Сдържам дишането си, докато прессекретарката Еми Голдфарб изрежда фактите — рано тази сутрин Карълайн Пенцлър е била намерена мъртва в кабинета си, вследствие на инфаркт, причинен от коронарно заболяване. Когато чувам тези думи, отново започвам да дишам. След това кратко и елегантно съобщение, Голдфарб дава думата на доктор Лиън Уелп, специалист по сърдечносъдови заболявания от Джорджтаунския медицински център, който обяснява, че преди няколко години Карълайн е била подложена на хистеректомия, което е довело до преждевременно настъпване на менопаузата. Снижаването на нивата на естрогена в комбинация с тютюнопушенето, просто било готова рецепта за предизвикване на инфаркт.

Преди да започнат въпросите се появява лично президентът, за да изкаже съжалението си. Това е фокус на пресслужбата — забравете „как“ и „защо“, вижте емоциите. Буквално вкусвам подтекста — нашият лидер. Човекът, който може да се справя с кризите. Човек, който се грижи.

Мразя годините, в които има избори.

Президентът сграбчва трибуната с два здрави юмрука и не мога да не забележа приликата с Нора. Черната коса. Пронизващите очи. Безразсъдната брадичка. Непрекъснат контрол над положението. Преди да отвори уста, вече всички знаят какво ще се чуе: Мрачен ден. Тя ще липсва на всички ни. Отправяме молитвите си за семейството й. Нищо подозрително. Никакъв повод за безпокойство. За капак на всичко леко докосва окото си — не плаче, но жестът е достатъчен, за да си мислим, че ако остане за малко сам, ще го направи.

Голдфарб, лекарят, президентът — всеки изпълнява ролята си. Единственото, което забелязвам, е, че никой не споменава за разследване. Естествено, семейството е поискало аутопсия, но Голдфарб го усуква така, че да изглежда като загриженост за други с подобни заболявания. Брилянтно. За по-голяма безопасност обаче, аутопсията е насрочена за неделя, което означава, че няма да се превърне в тема на неделните коментарни предавания, а, ако се окаже убийство, ще е твърде късно и големите списания няма да могат да подхванат историята на първа страница. Поне два дни ще съм в безопасност. Опитвам се да си кажа, че ще свърши, че ще премине, но, както каза Нора, не ме бива да лъжа.

Идва време за вечеря и отминава, а все още не съм помръднал от канапето. Стомахът ми пищи от глад, но не мога да престана да превключвам каналите. Трябва да съм сигурен. Искам да се убедя, че никой не споменава думите „подозрение“, „непочтена игра“, „убийство“.

Наистина такива неща не се споменават никъде. Каквото и да е научил Аденауер от ФБР, запазил го е за себе си. Отпускам се с облекчение на наетото канапе и най-накрая приемам, че нощта ще бъде спокойна.

Някой чука на вратата. Силно.

— Кой е? — питам.

Няма отговор. Просто чукат по-силно.

— Кой е? — повтарям по-високо.

Нищо.

Бързо ставам от канапето и отивам до вратата. Пътьом грабвам чадъра, който виси на дръжката на вградения гардероб. Това е смешно и лошо оръжие, но в момента е единственото, с което разполагам. Бавно доближавам око до шпионката и поглеждам към въображаемия си враг. Пам.

Отключвам и отварям вратата. В едната си ръка Пам държи куфарче, а в другата — син найлонов плик от магазин. Погледът й моментално се насочва към чадъра.

— Нерви, а?

— Не знаех кой е.

— И грабна това? Кухнята ти е пълна с ножове за месо, а ти взе чадъра? Какво смяташ да правиш? Да ме държиш на сухо, докато умра? — Усмихва ми се топло и вдига синия плик. — А сега какво? Няма ли да ме поканиш да вляза? Донесох тайландска храна.

Отмествам се, за да й направя място и тя влиза.

— И наричаш мен скаут? — подхвърлям аз.

— Майка ти не те ли е научила да бъдеш мил с хората?

Виждам я как пуска куфарчето си в кухнята и разбирам, че това не е въпрос, на който трябва да отговоря. Преди да успея да реагирам, тя вече тършува из шкафове и чекмеджета, вади чинии и прибори. След като е извадила всичко необходимо, отива в ъгъла за хранене до кухнята и вади от синия плик три кутии тайландски специалитети.

Объркан, продължавам да стоя край вратата.

— Пам, може ли да ти задам един въпрос?

— Стига да е бързо, защото умирам от глад.

— Какво правиш тук?

Тя вдига поглед от тайландските ястия и изражението й се променя.

— Тук ли? — пита ме. Гласът й звучи обидено, почти с болка. — Безпокоях се за теб.

Отговорът й ме сварва неподготвен. Твърде честен е. Пристъпвам към масата в ъгъла за хранене и също се усмихвам. Тя наистина е добър приятел. Аз пък имам нужда от компания.

— Оценявам това, което правиш.

— Трябваше да ми се обадиш по-рано.

— Опитвах цял следобед, но те нямаше.

— Защото ФБР ме разпитва два часа. Все пак работим врата до врата.

В този момент апетитът ми се изпарява.

— Какво им каза?

— Отговорих на въпросите им. Попитаха ме върху какво работи Карълайн и аз им казах всичко, което знам.

— Каза ли им за мен и Нора?

— Няма нищо за казване — отговаря тя с усмивка. — Не знам нищо. Спомням си само, когато излезе от кабинета си.

Както вече споменах, Пам е добър приятел.

— Разпитваха ли те много за мен?

— Подозрителни са, но не мисля, че знаят нещо. Искаш ли да ми кажеш какво всъщност става?

Изкушавам се, но решавам да не го правя.

— Знам, че имаш проблеми, Майкъл. Личи по лицето ти.

Гледам тайландската храна. Няма причина да замесвам и Пам.

— Не знам какво си мислиш, но няма начин да се справиш сам. Нора вече те е накиснала, нали? Няма да можеш да направиш нищо. Единственият въпрос сега е дали трябва да проявяваш упорство и да не потърсиш помощ. — Протяга ръка и я слага на рамото ми. — Никога няма да злоупотребя с доверието ти, Майкъл. Ако исках да се удавиш, щях да го направя.

— Да направиш какво?

— Да им кажа какво мисля.

— А именно?

— Мисля, че с Нора сте видели нещо, което не е трябвало да виждате. Каквото и да е било, то те кара да мислиш, че инфарктът на Карълайн не е това, което написаха в съобщението за пресата.

Мълча.

— Мислиш, че някой я е убил, нали?

Не й казвай. Гледай тайландската храна.

— Ще те измъкнем от тази каша, Майкъл — обещава тя. — Само ми кажи кой е бил. Кого видяхте? Не бива да го държиш в себе си.

— Саймън — шепна аз.

— Какво?

— Саймън — повтарям. — Знам, че звучи безумно, но снощи го видяхме.

След като веднъж вратата е отворена, не ми е нужно много време, за да й разкажа цялата история. Как се отървахме от агентите. Бара. Как проследихме Саймън. Как ни хванаха с парите. Когато приключвам, не мога да не призная, че ми олеква. Няма нищо по-лошо от това, да си сам.

Пам избърсва устните си със салфетка, бавно, и продължава да обработва новата информация.

— Мислиш, че той я е убил?

— Не знам какво да мисля. Едва имах време да си поема дъх.

Пам клати глава.

— Проблемът ти е сериозен, Майкъл — казва тя. — Говорим не за друг, а за самия Саймън. — Казва още нещо, но не го чувам. Единственото, което забелязвам, е, че „ние“ пак стана „ти“.

Вилицата ми пада и издрънчава в чинията. Звукът ме стряска. Имам чувството, че съм се върнал там, откъдето съм започнал.

— Значи няма да ми помогнеш?

— Н-не. Разбира се, че ще ти помогна — отвръща тя и поглежда надолу. — Категорично.

Прехапвам долната си устна и единственото, което ми се иска, е да приема предложението. Колкото повече я гледам как побутва храната в чинията си обаче… Не, няма да я забъркам в това. Особено след като самият аз все още не съм наясно какво трябва да направя, за да се измъкна.

— Оценявам това, че ме изслуша, но…

— Всичко е наред, Майкъл. Знам какво правя.

— Не, ти…

— Знам — прекъсва ме тя и става по-уверена. — Не дойдох тук, за да те оставя да се оправяш сам. — След кратка пауза добавя: — Ще те измъкнем.

Лицето ми се усмихва в отговор, но вътре в себе си се моля да е права.

— Мислех да взема досиетата на Саймън и Карълайн от ФБР. Може би те ще ни подскажат…

— Забрави тези досиета — казва тя. — Смятам, че трябва да отидем във ФБР и…

— Не! — прекъсвам я рязко и изненадвам и двама ни. — Извинявай… Просто… Вече съм виждал резултатите от подобно нещо. Ако отворя уста, Саймън ще отвори своята.

— Но ако им кажеш, че…

— На кого, според теб ще повярват? На съветника на президента или на младия сътрудник, който е бил спипан с десет хилядарки в жабката на колата? По-добре е да вземем досиетата и да ги разгледаме сами. Освен това в момента, в който пропея, ще ликвидирам живота си. Лешоядите с камери и микрофони ще започнат да душат и ще извадят на показ всички кирливи ризи, до които успеят да се докопат.

— За баща си ли се безпокоиш?

— На мое място ти не би ли се безпокоила?

Пам не отговаря. Занася чинията си в кухнята и казва:

— Все пак не смятам, че трябва да стоиш и да чакаш всичко да се оправи само.

— Не чакам… Просто… Трябваше да чуеш какво каза Саймън днес… Само ако си мълча, ще мога да остана в играта. А щом съм в играта… — Млъквам, защото пак си давам сметка за какво става дума. — Това е единствената ми възможност, Пам. Да си мълча и да започна да търся. Всичко останало е равносилно на самоубийство. — Изчаквам малко, за да схване логиката ми, и добавям: — Освен това не бива да забравяме в какъв момент става всичко това. Подобен скандал ще нарасне като снежна топка в предизборното време. Убеден съм, че тъкмо заради това ФБР не вдига шум по въпроса.

Мълчанието й ми казва, че съм прав. Вземам чинията си и също я отнасям в кухнята. Пам изсипва половината си порция в боклука. И тя е загубила апетит.

Без да се обръща, ме пита:

— Ами Нора?

Отпивам нервно глътка вода.

— Какво Нора?

— Какво ще направи, за да ти помогне? В края на краищата, ако не е била тя, нямаше да се окажеш в това положение.

— Вината не е изцяло нейна. Подобни неща се случват поради определени причини.

— Причини? — пита Пам и се обръща към мен. Виждам го в бръчките на челото й. Винаги е смятала, че прощавам твърде лесно. — Проявяваш чиста глупост — добавя.

— Съжалявам, ако го виждаш така.

— Добре, независимо от това, колко сляп искаш да бъдеш, имаш нужда от помощ. Единствено тя може да потвърди версията ти за Саймън.

Кимвам и опитвам да не мисля за причините, поради които днес не искаше да ме види.

— Когато нещата се успокоят — отбелязвам, — не се съмнявам, че ще се отзове.

— Защо ми е толкова трудно да повярвам?

— Защото не я харесваш.

— Тя ми е напълно безразлична. Безпокоя се единствено за теб.

— Не се безпокой. Няма да ме предаде.

— Дано си прав — въздъхва Пам. — Защото ако не си, ще полетиш в бездната без парашут. И ще вкусиш всяка секунда от това падане.

 

 

Поради финансови причини, в събота сутринта пред вратата си намирам само два от четирите вестника. Дори и адвокатите на държавна заплата не могат да си позволят повече. Независимо от всичко, ритуалът до голяма степен е същият. Внасям вестниците и впервам поглед в снимката на Бартлет, която втори последователен ден е на първа страница — ухилен, гледа с жена си футболен мач, в който играе синът им. О, по дяволите, това е такова… Не сега, не сега, не сега — казвам си. Поне сега не обръщай внимание. Намирам съобщението за смъртта на Карълайн и трескаво търся името си. Няма го. Засега.

Вместо това прочитам кратък разказ за смъртта й и за приятелството й с Първата дама. Според цитата, поместен под една стара снимка на двете приятелки, връзката променила живота на Карълайн. Докато гледам тази правена преди години снимка, разбирам защо. Карълайн, студентката по право, гледа с широко отворени очи, въодушевена, с евтината си блуза и изпомачкана пола. Госпожа Хартсън е неин шеф — блестящата директорка на фондацията за борба с Паркинсоновата болест, облечена в бял много скъп костюм. Връзка, прекратена от един инфаркт. Инфаркт, не преставам да си повтарям.

 

 

Навън съботното шофиране до центъра на града носи със себе си нещо повече от настроението на почивния ден. Докато приближавам Белия дом, Пенсилвания авеню е пълно с велосипедисти и бягащи за здраве, които искат да се отърсят от отминалата работна седмица. Зад тях слънцето огрява белите колони на сградата и вечно блещукащите прозорци. Подобни гледки те карат да искаш да прекараш целия ден навън. Тоест, ако можеш да освободиш ума си от мислите за работата.

Спирам на първия пропускателен пункт, югозападния портал и показвам пропуска си на униформения служител на Сикрет Сървис. Той поглежда снимката ми и се подсмихва едва забележимо. В дясната си ръка държи нещо подобно на щека за билярд, с кръгло огледало, прикрепено към единия край. Без да каже дума, прокарва огледалото под колата. Няма бомби, няма неканени посетители. Знам какъв е ритуалът и отварям багажника. Униформеният започва да тършува отзад, а в това време приближава негов колега, с голяма немска овчарка. След като кучето подушва нещата ми, двамата ми махват да продължавам.

Намирам свободно място на паркинга, точно пред металната решетка на същинския портал. Това е най-доброто място за паркиране, което мога да получа за нивото си в йерархията. Извън портала. Все пак имам разрешително да го ползвам.

Продължавам пеша. Показвам пропуска си на други двама униформени, на втория пункт и изчаквам да ми отворят. Не ме поглеждат повече. След малко поглеждам назад, през рамо, и виждам първия униформен, с огледалото — продължава да ме гледа. Усмивката все още е на лицето му.

Продължавам да крача забързано. Вляво е административната сграда, вдясно е Западното крило. На алеята между тях са спрели мерцедеси, ягуари, сааби и други подобни — това е най-престижният паркинг в града. Всичко това е вътре в оградата. Служебният паркинг пред Западното крило, нещо като остров, е единственото място, където светът може да види йерархията на Белия дом. Старателно надписаните места водят до едно категорично заключение — колкото по-близо до входа на Белия дом е мястото, толкова по-високо в йерархията е собственикът му. Шефът на екипа е по-близо от заместника си, който пък е по-близо от съветника по вътрешната политика, той пък е по-близо от мен. И въпреки че рядко ходя на работа с кола, това не означава, че не искам да имам място в оградата.

Приближавам входа и отново се изкушавам. Преструвам се, че съм чул нещо и се обръщам назад. Униформеният още е там. Погледите ни се срещат и го виждам да говори нещо по радиостанцията си. Какво, по дяволите… Не. Забрави. Просто иска да ме изплаши. И с кого би могъл да разговаря? Обръщам се пак напред и на място двайсет и шест виждам черно волво. Саймън е някъде в сградата. В края на реда, на място деветдесет и четири, е спряла стара сива хонда. Значи и Трей е тук — шефът му позволява да използва колата и през почивните дни. По средата на разстоянието между тях виждам чисто нова червена кола. Място четирийсет и едно. Карълайн бе умряла преди по-малко от двайсет и четири часа, а някой вече бе взел мястото й за паркиране.

Стигам до входа на административната сграда и поглеждам към портала за последен път. Униформеният вече не е там. Въпреки всичко се чувствам като онази нощ в гората — не мога да се отърва от усещането, че някой ме наблюдава.

Без дори да се замисля, поглеждам десетките сиви прозорци от тази страна на огромната сграда. Не виждам никой, но ми се струва, че самите прозорци ме гледат втренчено, като някакви увеличителни стъкла. Погледът ми се плъзва по редиците. Искам да видя познато лице. Няма никой.

Влизам в сградата и скоро се оказвам в малкото преддверие пред кабинета си. Отварям вратата и с изненада забелязвам, че лампата свети. Не видях колата на Джулиан на паркинга, а Пам ми бе казала, че ще работи у дома. Не би трябвало лампата да свети. Реших, че чистачката я е забравила и мушкам ръка зад най-високия шкаф, за да деактивирам алармената инсталация. Това, което откривам обаче, никак не ми харесва — алармата вече е деактивирана.

— Пам? — викам. — Джулиан? Тук ли сте?

Никой не отговаря.

Виждам, под вратата на Пам, че лампата в кабинета й свети.

— Пам, вътре ли си?

Тръгвам към вратата й, но погледът ми се спира върху пластмасовите подноси, които ни служат за пощенски кутии. И трите са пълни. Кафемашината е изключена. Миг преди да отворя вратата й, замръзвам. Познавам Пам. Който и да е вътре, не е тя.

Втурвам се към кабинета си, отварям вратата и влизам. Не се безпокой, казвам си, това е най-сигурната, най-добре охраняваната сграда в света. Няма нужда да изперколясваш. Въпреки всичко се обръщам и заключвам. След това осъзнавам. Не би трябвало да успея да отворя вратата. Би трябвало да е заключена.

Нещо помръдва на канапето край мен. След това зад бюрото ми. Скърцане на винил. Молив се търкаля по клавиатурата. Не са в кабинета на Пам. В моя са.

Обръщам се и се мъча да си поема въздух. Твърде късно. Двама мъже ме чакат. И двамата тръгват към мен. Обръщам се към вратата, но е заключена. Опитвам да отворя, ала ръцете ми треперят.

Първият вече е до мен и ме удря по ръката. Не се отказвам от опитите да отворя. Напрягам сили. Готов съм на всичко, за да се измъкна.

Една месеста ръка се протяга през рамото ми и ми запушва устата. Опитвам да извикам, но ръката стиска твърде силно. Върховете на пръстите се забиват в челюстта ми. Ноктите драскат бузата ми.

— Не се съпротивлявай — предупреждава ме той. — Ще отнеме само секунда.