Брад Мелцър
Първият съветник (7)

Глава 7

Униформен служител на Сикрет Сървис със зловеща крива брадичка ми помага да се изправя.

— Добре ли си? Добре ли си? Чуваш ли ме? — крещи той, докато не кимна утвърдително. Жицата на телефона е оплетена около краката ми — след като дръпнах апарата от бюрото. Само това успях да измисля. Единственият начин да повикам помощ. Униформеният изритва телефона встрани и ми помага да стигна до канапето в ъгъла. Поглеждам към Карълайн, чиито очи са все така широко отворени. До края на живота ми ще си я спомням замръзнала в това положение.

Следващите петнайсет минути са обвити в мъгла. Започва разследване. Преди да осъзная какво точно става, стаята се изпълва с всевъзможни следователи и блюстители на закона — още двама униформени и двама цивилни от Сикрет Сървис, оперативна група на ФБР от пет души, човек от екипа за бързо реагиране, който застава с автомат „Узи“ пред вратата. След кратка разправия за това, чия е юрисдикцията, агентите на Сикрет Сървис оставят ФБР да работи. Висок мъж с яке на ФБР започва да снима кабинета, а една азиатка и още двама мъже се заемат да разглобят всичко на съставните му части. Нарежданията дава пети мъж, с южняшки акцент.

— Момчета — казва той на униформените служители, — ще сте много по-полезни, ако чакате вън. — Преди да успеят да помръднат, той добавя: — Благодаря ви за усилията. — После оглежда цивилните. Могат да останат. След това идва при мен.

— Майкъл Гарик — прочита името ми от пропуска. — Добре ли си, Майкъл? Можеш ли да говориш?

Кимвам, забил поглед в килима. В другия край на кабинета фотографът снима трупа на Карълайн. Когато светкавицата проблясва за първи път, всичко изглежда нормално — фотографи присъстват на всяко събитие в Белия дом. След това погледът ми се спира на увисналата на една страна глава на Карълайн, на неестествено изкривената й уста и осъзнавам, че това вече не е Карълайн. Нея я няма. Сега е само труп. Бавно вкочаняваща се коруба, позираща за зловеща снимка.

Агентът с южняшки акцент повдига брадичката ми и гумените му ръкавици драскат по остатъците от сутрешното ми бръснене. Преди да кажа и дума, той ме поглежда в очите.

— Сигурен ли си, че си добре? Можем да го направим и по-късно, но…

— Не, не… Разбирам. Мога и сега.

Слага силната си ръка на рамото ми.

— Оценявам помощта ти, Майкъл.

За разлика от агентите на ФБР, които са с якета, този е със сив костюм, с малко петно на десния ревер. Връзката му е силно стегната, но копчето на бялата му яка е разкопчано. Ефектът е едва доловим намек за непринуденост в иначе професионалния му вид.

— Какъв ден, а, Майкъл?

За трети път произнася името ми, което ме кара да включа радарите си. Както някога обясняваше старият ни професор по криминалистика, повтарянето на името е първият трик, който се прилага при разпитите, за да се установи някакво начално ниво на близост. Вторият трик е физическият контакт. Поглеждам ръката му на рамото ми.

Отдръпва я, сваля ръкавицата и протяга длан за ръкостискане.

— Майкъл, аз съм Рендъл Аденауер, специален агент, шеф на отдела за тежки престъпления на ФБР.

Последното ме стряска.

— Мислите, че е била убита?

— Нека не изпреварваме събитията, какво ще кажеш? — пита той със смях, който е дори по-напрегнат от копчетата на ризата му. — Доколкото мога да кажа сега, прилича на обикновен инфаркт. Аутопсията ще покаже. Така. Ти я намери, нали?

Кимвам.

— Кога извика помощ?

— Веднага, щом разбрах, че е мъртва.

— Когато я намери, в такава поза ли беше? Нищо ли не си пипал?

— Когато влязох, главата й беше напред. Разтърсих рамото й и главата й клюмна, както е сега. Видях очите й и тогава залитнах към стената.

— Значи ти си счупил тази рамка?

— Да. Не очаквах да видя това и…

— Не те обвинявам, Майкъл.

Прав е, казвам си. Няма нужда да се оправдавам безпричинно.

— А телефона на пода? — продължава той.

— Зави ми се свят… Седнах, за да поема въздух. Изплаших се и дръпнах апарата, за да потърся помощ.

Докато обяснявам какво се е случило, забелязвам, че не записва нищо. Просто ме наблюдава втренчено, пронизващите му сини очи гледат някъде над главата ми. Ако не знаех какво прави, можех да си помисля, че чете репликите от някакъв комикс над главата ми, вместо да ме слуша. Колкото и да опитвам да привлека вниманието му, погледите ни не се срещат. Най-накрая вади от джоба си пакет шоколадови вафли и ми предлага да си взема.

Клатя глава.

— Както искаш — вдига рамене той, мушка една в устата си и отхапва. — Направо съм пристрастен към тези вафли — обяснява. — Изяждам по пакет на ден.

— По-добре е, отколкото да пушиш — отбелязвам аз и посочвам пепелниците върху бюрото на Карълайн.

Той кимва и отново започва да чете над главата ми. Край на празните приказки.

— Така. Когато я намери тук… за какво дойде да я видиш?

Над рамото му виждам купчината червени папки, които все още са на бюрото.

— По работа.

— Лична?

— Не, защо?

Поглежда към пакета вафли в ръката си и се преструва на безразличен.

— Просто се опитвам да разбера защо досието ти е тук.

Аденауер не е глупак. Веднага ме хвана.

— Ще ми кажеш ли какво всъщност става?

— Нищо особено, кълна се. Обсъждахме конфликт на интереси. Тя отговаря за етиката, с това се занимава. Взела е досието ми, за да провери как стоят нещата. — Не съм сигурен, че ми вярва и соча бюрото на Карълайн. — Погледни сам… освен моето, има и други досиета.

Преди да отговори, при нас идва азиатката.

— Шефе — казва тя, — униформените оставиха ли ти комбинацията на…

— Ето я — отговаря Аденауер, бръква в джоба на сакото си и й подава жълто листче.

Тя го взема и застава пред сейфа зад бюрото на Карълайн.

Когато това приключва, Аденауер се обръща към мен и ме гледа изпитателно. Аз се облягам на канапето и се мъча да изглеждам спокоен. Откъм бюрото се чува силно щракване. Азиатката е отворила сейфа.

— Майкъл, разбирам защо искаш да си колкото може по-далеч от това нещо… знам как е при вас. Все пак, не те обвинявам в абсолютно нищо. Просто искам да разбера какво се е случило.

— Вече казах всичко, което знам.

— Шефе, ела да видиш това — обажда се азиатката зад бюрото.

Аденауер става и отива при нея. Тя вади отвътре голям книжен плик. Обръща го и съдържанието му пада върху плота на бюрото. Една. Две. Три пачки банкноти. Стодоларови. С бандерол от банка „Фърст ъв Америка“.

Правя всичко възможно да изглеждам изненадан и, за моя чест, смятам, че се справям. Дълбоко в себе си обаче, докато гледам трите пачки пари, които Нора остави там, си давам сметка, че всичко едва сега започва.