Брад Мелцър
Първият съветник (16)

Глава 16

Сутрешният трафик към Вирджиния в събота не е толкова непоносим, колкото предполагах. Уикендът е в разгара си и смятах, че в асфалтовата прегръдка на междущатско шосе 95 ще сме броня до броня. Вместо това, лошото време ме оставя да бързам към Ричмънд единствено под похлупак от сиви облаци пред очите. Денят е от онези сиви дни, когато ти се струва, че всеки момент ще завали. Като из ведро. От дните, които плашат хората и ги карат да си стоят у дома.

Карам плътно в лявата лента и непрекъснато проверявам огледалото за обратно виждане, докато се отдалечавам от Вашингтон. Минал е повече от месец, откакто го видях за последен път. Не искам да заведа със себе си неканени гости. В продължение на половин час опитвам да се потопя в еднообразния горски пейзаж наоколо, но всяка случайно хрумнала ми мисъл отново ме връща към Карълайн. И Саймън. И Нора. И парите.

— По дяволите! — крещя и удрям с юмруци волана. Няма измъкване. Пускам радиото, завъртам копчето, за да подмина новинарските станции и намирам някаква добра шумна музика с ритъм. Надувам я колкото мога. От джоба на ризата си вадя две малки бели хапчета и ги пъхвам в устата си. Цитеризин. За алергии. Преглъщам ги с остатъка от кафето от поставката за чаши и въпреки лошото време, отварям люка на покрива. Вятърът не е неприятен. През следващите няколко часа ще направя всичко възможно, за да забравя живота. Днешният ден е за семейството.

Забелязвам, че през последния половин час карам в керван от четири коли. Аз съм втори. Пред мен е една тъмносиня тойота, а отзад — зелен шевролет и черен експлорър. Без съмнение, това е едно от забавленията, докато пътуваш — да се движиш с непознати хора, които поддържат твоята скорост. Обща защита против модерните противоскоростни радари на ченгетата.

Два изхода преди разклона за Ашланд, Вирджиния, се отделям от миниатюрната процесия и отивам в най-дясната лента. С ъгълчето на окото си виждам, че черният експлорър ме следва. Съвпадение, решавам. Отпред виждам табелата за „Кингс Доминиън“. Винаги ме е забавлявал фактът, че този развлекателен парк е толкова близо до мястото, където е баща ми. Развлекателен парк — толкова близо. Толкова далеч. Усмихвам се на иронията и пак вдигам очи към огледалото. Експлорърът все още е зад мен.

Вероятно ще свие към развлекателния парк — наоколо няма какво друго да се гледа. Приближаваме разклона, но не дава мигач. Не намалява и скоростта. Усещам, че навлиза в личното ми пространство и решавам, че е време да сложа край. Наближавам разклона, онзи приближава все повече и повече. Добре, хайде, залепи се за бронята ми, левак.

В последната секунда рязко извивам волана вдясно и свивам по разклона. Свиренето на гумите ми му подсказва, че вече е твърде късно. Извива наляво, за да не се удари в мен. Дори и да искаше, не би могъл да ме настигне. Слизам от магистралата и гумите ми вдигат облак чакъл и прахоляк. Аз съм на разклона. Той е на магистралата. Изчезнал е.

След малко завивам в обратна посока и пак се връщам на магистралата. Експлорърът трябва да е поне на половин километър напред. Лошото е, че не го виждам. Добре. Още по-хубаво. Решавам, че съм си го въобразил. Поемам дълбоко дъх и настройвам радиото. И го виждам. Черният експлорър. Не е пред мен. В огледалото за обратно виждане. Кучият му син ме е чакал.

Поглеждам през рамо, за да видя по-добре шофьора, но сенникът закрива по-голямата част от лицето му. Сенник. В облачен ден. Забелязвам само, че е сам. Джипът е твърде нов, за да е на ФБР. И твърде голям, за да е на някой репортер. Остава Вон. Свалям стъклото и му махвам с ръка да се изравни с мен. Не го прави. Просто иска да ме следва. Не виждам смислено обяснение, но всъщност нямам избор. Набирам скорост и продължавам към следващия разклон. Моят — за Ашланд.

Докато карам по изходната рампа, безумното поп парче по радиото превръща живота ми в блудкаво автомобилно преследване на забавен каданс. Пред мен има разклон вдясно, към редица паркинги за камиони, закусвални, ресторанти и други представители на крайпътната кухня. Това е най-гъсто населеното място наоколо. След това ще потъна в дебрите на Вирджиния. Където няма свидетели. Правя още един опит да го отпратя напред. Той не реагира. Стрелката показва повече от деветдесет километра в час, а нищо не се е променило — големият експлорър е точно зад мен. Рекламите на заведенията се превръщат в шарени петна искряща пластмаса. Ясно ми е само едно — каквото и да се случи, няма да заведа този тип до баща ми.

Започвам трескаво да търся някакво решение. Разминавам се с редица бързо движещи се срещу мен коли. Вдясно е входът към „Бъргър Кинг“. Лесно бих могъл да свия натам, но не искам да се откривам напълно, така че посягам към най-долната карта в тестето. Експлорърът е плътно зад мен, така че натискам рязко спирачките.

Гумите просвирват и веднага замирисва на изгоряла гума. Затварям очи и се готвя за удара. Ако онзи не е толкова добър, колкото си мисля, ще ме заболи доста. За щастие, преценката ми се оказва вярна. За да избегне удара на всяка цена, свива рязко вдясно. Бронята му закача моята и експлорърът поднася — завърта се на сто и осемдесет градуса и влита в паркинга на заведението. Спира.

Иска ми се да се махна оттам колкото се може по-бързо, но решавам, че няма смисъл. В момента съм го изненадал, или поне така си мисля, и също влизам в паркинга. Скачам навън и изтичвам до предната лява врата на експлоръра. Изглежда ми познат, но не мога да си спомня откъде.

— Ти ли си Вон? — крещя и удрям по стъклото с юмрук. — Ти ли си Патрик Вон? Отговори ми!

Шофьорът се обръща на другата страна, напълно безразличен към въпроса ми. Гледа нещо на задната седалка. Не. Не е нещо. Някой.

Тя се надига и смехът й прокънтява в ушите ми.

— И казваш, че аз съм смахнат шофьор? — пита Нора и намества бейзболната си шапка. — Скъпи, ти си абсолютен връх!

 

 

— Какво мислиш, че правиш?

— Не се ядосвай — казва Нора и слиза от експлоръра. — Просто исках да…

— Искаше какво? Да ми изкараш ангелите? Да ме изтикаш от пътя? Да ме убиеш в…

— Само… исках да видя къде отиваш — шепне тя, забила поглед в краката си.

— Какво?

— Каза ми, че ще ходиш да видиш баща си… Така го каза обаче, че…

Все още ме изпробва — ужасена е, че може да изгори. Сигурно е много самотно да живееш така. Както се развиват нещата… както сме обвързани… знае, че може да изгуби всичко. Затова е дошла. Приближавам към нея и си давам сметка, че се държа като глупак. Несъмнено, ще изям всяка троха, която ми подхвърли… но… какво друго бих могъл да направя? Дори когато искам да я отрежа, всичко се разпада само за секунда. В началото може би заради това, което е, но сега е заради болката в зелените й очи. Очевидно Трей би ме посъветвал да се махна. Продължавам да стоя. Каквото и да приказват хората, на този свят няма нищо лесно.

Повдигам брадичката й и се моля да не съжалявам за това, което правя.

— Не бих постъпил така с теб, Нора.

Тя се усмихва.

— Значи наистина ще отидеш да видиш баща си?

Кимвам.

— Може ли да дойда и аз?

Отдръпвам се, изненадан от въпроса.

— Не мисля, че това е толкова добра идея.

— Защо?

— Не знам.

— Защо изобщо ти е притрябвало да го виждаш?

— Защото ми е баща.

Казва го веднага, сякаш няма друг възможен отговор. Това обаче не означава, че мога да се заблудя.

— Ако не искаш, ще разбера.

Обзалагам се, че ще разбере. Сигурен съм, че ще разбере. Тя е написала тази книга. Пролога и епилога към тези неща. Може би в това е и проблемът. Отново нещата опират до лоялност. Не мога да искам нещо, ако не го дам.

— Сигурна ли си, че искаш да го видиш? — питам.

— Абсолютно — отговаря тя.

— Значи няма да се притесниш, ако той е…

— Какъвто и да е, няма значение. Той е твой баща. Няма нужда да го криеш.

— Не го крия.

— Искам да се запозная с него, Майкъл.

Трудно мога да откажа.

— Добре, но само ако…

— Хари, ще отида с Майкъл — подвиква тя и преди да успея да кажа и дума, хуква към джипа ми и скача вътре.

— Съжалявам за бронята ти — обръща се към мен Хари. — Имам бюджет за подобни неща, така че мога да платя.

Говоря на Хари, но продължавам да гледам Нора.

— Да… добре… ако има начин… Трябва ли да я наблюдаваш все още?

— Няма да влизам, Майкъл, но съм длъжен да ви следвам.

— Нямам нищо против, но искам да знаеш едно. Стой настрана от баща ми.

— Защо?

— Такъв е. Просто не обича ченгетата.

 

 

Съвсем скоро стигаме до пущинаците. Карам известно време по асфалтирано шосе, после завой вляво и попадаме сред най-живописните хълмове на Вирджиния. Тук вместо светофари има дървета. Вместо паркинги има открити полета. Небето е есе така облачно, но ароматът на диви цветя ме топли като слънчев летен ден.

— Не желая да бъда досадна — казва Нора, — но къде, по дяволите, е това място?

Не отговарям. Искам да види сама.

Теренът на институцията, пред нас, граничи с една семейна ферма, фермерът не бе искал такива съседи, но възможността да използва евтина работна ръка го бе накарала бързо да промени решението си. Минаваме покрай нива, от която стърчат стъбла от царевица, покрай фермата, после рязко свивам през една дървена порта, без надписи. Къс черен път ни отвежда до входа. Спирам и очаквам Нора веднага да изскочи от колата. Но тя не помръдва от мястото си.

— Готова ли си? — питам я.

Кимва.

Донякъде удовлетворен, слизам и затръшвам вратата.

Нора върви отзад, може би за първи път в живота си.

Сградата е ранчо от петдесетте, мрежата против насекоми на вратата е подпряна отворена. Вътре е нормална къща — всекидневна, трапезария, отзад има спални. Единствената разлика са стените — веднага след като влезеш, виждаш табели, сочещи евакуационния изход в случай на пожар и лицензите, издадени от щатските власти. Нора не знае какво е това. В кухнята, веднага след като влизаме, виждаме едър мъж с изрядно сресана коса. Облегнал е лакти на плота и чете отворения пред него вестник.

— Майкъл, Майкъл, Майкъл — запява със сочния си креолски акцент.

— Световноизвестният Марлон.

— Мама е родила само един като мен. — Поглежда бързо към Нора и веднага схваща. Твърде умен е, за да го заблуди бейзболната шапка. Започва се. — Мммм, виж ти. Какво правиш толкова далече на юг?

— Същото, което един креолски акцент прави толкова далече на север — отвръща тя с усмивка.

Марлон се разсмива гръмогласно.

— Браво на теб, сестро. Крайно време беше някой да каже, че не говоря като мелез.

Кашлям, за да му привлека вниманието.

— За баща ми…

— Цяла сутрин пита за теб — казва Марлон. — И, откакто се обади, непрекъснато поглеждам навън, но не дойде никой. Не се безпокой. Тук не е идвал външен човек от вторник.

— А кой дойде във втор…

— Забрави това — казва Нора и се обляга на рамото ми. — Поне за няколко часа.

Права е. Денят трябваше да е за семейството.

— Чака те — добавя Марлон. — В стаята си е.

Нора прави първата крачка.

— Готов ли си?

Юмруците ми са свити, замръзнал съм на мястото си. Не трябваше да правя това.

— Всичко е наред — успокоява ме тя. Разтваря пръстите ми със сила, улавя ме за ръката и ме повежда.

— Нямаш представа какъв е той. Не е…

— Престани да се тревожиш за това — казва Нора и вдига брадичката ми. — Ще ми хареса. Наистина.

Поуспокоен от увереността в гласа й, тръгвам колебливо към вратата.