Брад Мелцър
Първият съветник (15)

Глава 15

В петък сутринта се събуждам с чувството, че някой ме е цапардосал по тила с чук. Тревогите ми бушуват, струва ми се, че няма да мога да отворя очите си, защото са подпухнали. Седмицата неспокоен сън най-накрая си казва думата. Отивам като призрак до външната врата и отварям очи само колкото да взема вестниците. Шест и две минути е, а все още не съм разговарял с Трей. Трябва да се обади всеки момент.

Правя две крачки към масата в кухнята и телефонът звъни. Както винаги. Вдигам слушалката и казвам „ало“.

— Как са героите? — пее Трей.

Отговарям с невъзможно дълга прозявка.

— Още не си взел душ, нали?

— Даже не съм се и почесал.

Трей млъква за момент.

— Не искам да чувам това. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, да… Кажи ми какви са новините. — Дръпвам „Уошингтън Поуст“ от купчината и го слагам на масата. Погледът ми се насочва към малкото заглавие в долния десен ъгъл на страницата: „Спермата може да е истинска, но според властите, осигуровките не са“.

— Какво е това със спермата, Трей?

Пак мълчи.

— Надявай се никой да не подслушва тези разговори.

— Кажи ми за какво става дума.

— Доста е объркано. Нали знаеш, че непълнолетните деца получават социални помощи, ако родителите им умрат?

— Е?

— Някакъв тип замразил спермата си, за да може един ден жена му да забременее. Скоро след това умрял, а пет години по-късно жена му забременяла с изкуствено осеменяване и родила детето му. Когато обаче парите свършили и майката подала молба, за да получи социалната осигуровка на покойния си съпруг, й било отказано, защото детето е заченато след смъртта на бащата.

— Чакай да позная. Сега искат Белия дом да преразгледа решението на социалната служба, нали?

— Дай на кучето кокал — пее той. — Защо да се занимават със съдилища, след като могат да го публикуват на първа страница? Сега въпросът е кой ще се натресе с тази история.

— На бас за десет долара, че ще сме ние. Винаги ни се падат семантичните дивотии. — Разгръщам вестника и питам: — Нещо друго интересно?

— Зависи дали смяташ губенето на бас за интересно.

— Какво?

— Колонката на Джак Танди в „Таймс“. В интервю за „Венити Феър“, което ще се появи следващата седмица, Бартлет казва, цитирам: „След като не можеш да се погрижиш за Първото семейство, как би могъл да твърдиш, че за теб семейството е на първо място?“

Фразата ме кара да трепна. Зарежи баса. Това е много добро.

— Мислиш ли, че ще се запомни?

— Шегуваш ли се? Такъв цитат! Не ми се ще да е така, Майкъл, но това изречение е изречение на победител. Промяната се чувства физически. Освен ако населението не изпадне в истеричен припадък, до следващите новини изречението ще стане абсолютен хит. Гласоподавателите не обичат лошите родители. И благодарение на твоята приятелка, Бартлет току-що получи нов повод за аплодисменти. Тъкмо затова го публикува „Таймс“.

Посягам инстинктивно към „Таймс“, но когато го разгръщам върху масата, най-напред забелязвам снимка на Хартсън и Първата дама — разговарят с група религиозни лидери пред Белия дом. В задния десен ъгъл на снимката обаче, сред иначе забавляващите се посетители, виждам едно лице, което не се смее — агент Рандъл Аденауер от ФБР.

Моментално ме облива пот. Какво, по дяволите, прави той там?

— Майкъл, слушаш ли ме? — крещи Трей по телефона.

— Да — казвам и вдигам слушалката. — Аз… слушам те.

— Какво не е наред? Звучиш ми като смъртта.

— Нищо — отговарям. — Ще ти се обадя по-късно.

 

 

След четирийсет и пет минути съм взел душ, избръснал съм се и съм прочел два от вестниците за деня. Излизам от апартамента си и продължавам да мисля за Аденауер. Няма никаква причина да е толкова близо до президента и само стресът е достатъчен, за да закъснея за работа с петнайсет минути. Това е то — няма да има повече прекъсвания. Тръгвам забързано към метрото и виждам бездомнико чистачка за стъкла на автомобили. В момента, в който погледите ни се срещат, разбирам, че добрите ми намерения ще понесат още един удар.

— Добрутро, добрутро, добрутро — казва той и вдига чистачката. Облечен е със зелени военни панталони и има най-мръсната брада, която съм виждал някога. От джоба му стърчи пластмасова бутилка със сивкава вода. Когато приближава, забелязвам, че е с доста износена фланелка с емблемата на Юридическия факултет в Харвард.

— Къде е твоето порше? Къде е твоето порше? Къде е твоето порше? — повтаря той и тръгва с мен.

Виждал съм го и друг път. Мисля, че на Дюпон Съркъл. Мие прозорците на колата ти против волята ти.

— Съжалявам — отговарям. — Днес не съм с кола. Ще се возя с метрото.

— Не, не, не. Не ти. Хубавите обувки винаги се возят в кола.

— Днес не. Наистина съм…

— Къде е твоето порше? Къ…

— Казах ти.

— … де е твоето порше? Къде е твоето порше?

Очевидно е, че не ме слуша. Преставам да му обръщам внимание и тръгвам към станцията на метрото. Бездомникът не се отказва. Крачи заедно с мен пресечка и половина и бърше с чистачката въображаемото стъкло на колата ми. И непрекъснато повтаря, като мантра:

— Къде е твоето порше? Къде е твоето порше? Къде е твоето порше?

За останалите пешеходци той е истинско представление. Мен ме вбесява. Остават ми още две пресечки, така че бръквам в джоба си и вадя един долар.

— Ааааа, ето го — казва мъжът. — Господин Порше.

Подавам му долара и той най-накрая сваля чистачката.

— Рестото ви, сър — обявява и вади нещо от джоба си. — Вон каза, че трябва да поговорите — прошепва. — В Музея на Холокоста, понеделник, един часа. И да не водиш негъра, който беше до уличния телефон.

— Моля?

Бездомникът се усмихва и пъхва нещо в ръката ми. Сгънато листче.

— Какво е това?

Няма да получа отговор. Той се отдалечава. Виждам го зад мен как се приближава към плешив мъж с костюм на тънки райета.

— Къде е твоето порше? — пита го и вдига чистачката.

Поглеждам листчето и го разгъвам. Празно е. Няма нищо и от двете страни. Колкото да отвлече вниманието ми за миг.

Обръщам се, за да видя мъжа още веднъж. Твърде късно е. Него го няма.

 

 

Хвърлям куфарчето си на бюрото и проверявам дисплея на телефона в кабинета си. Чакат ме четири нови съобщения. Натискам бутона, за да видя от кого са, но всички са от външен телефон. Явно е било много важно да се свържат с мен. Вероятно е бил Во… Телефонът ми звъни и аз се отдръпвам, стреснат. Отново е външен телефон.

Грабвам слушалката веднага.

— Ало?

— Майкъл — шепне мек женски глас.

— Нора? Ти ли…

— Видя ли какво е казал Бартлет? — прекъсва ме тя.

По дяволите. Трей ми бе казал, че след онова в „Ролинг Стоун“ Нора е престанала да чете вестници и списания.

— Видя го, нали? — повтаря тя. Гласът й трепери, но не мога да преценя дали от гняв или тъга. Така или иначе, тонът ми е познат. Чух го онзи ден в стаята за боулинг. Тревожи се за баща си.

— Какво каза Трей? — пита ме тя.

— Трей? На кого му пука какво е казал Трей! Ти как си?

Тя мълчи объркано.

— Не разбирам.

— Попитах как си. Добре ли си? Не искам да обиждам баща ти, но атаката е срещу теб.

Следва още една пауза, този път малко по-дълга. Като че ли изобщо не е чула въпроса ми.

— Добре съм. Всичко е наред. — Гласът й се променя. Сякаш й е олекнало. — А ти как си?

— Не се безпокой за мен. Какво каза за цитата на Бартлет?

— Нищо… Нищо. Всичко е наред.

— Мислех, че искаш да говорим за това.

— Не. Вече не — отвръща със смях. — Слушай, трябва да бягам.

— Значи ще се чуем по-късно?

— Да — казва тя. — Непременно.

 

 

Когато затварям телефона, вече съм закъснял за седмичната среща на Саймън. Излизам бързо от кабинета си и се запътвам към Западното крило.

— Здрасти, Фил — кимвам, когато минавам покрай бюрото на любимия си служител на Сикрет Сървис.

Той скача от мястото си и ме улавя за ръката.

— Какво…

— Трябва да видя пропуска ти — заявява студено.

— Шегуваш ли се? Знаеш, че съм в…

— Трябва, Майкъл.

Отдръпвам се, но оставам спокоен. Мушнал съм окачения на врата си пропуск в джобчето на ризата. Не би трябвало да има значение. Никога досега не ме е спирал.

Поглежда го бързо и ме пуска да мина.

— Благодаря — казва навъсено.

— Няма защо — отвръщам.

Просто внимава, успокоявам се. Приближавам асансьора и си мисля, че ще се реваншира, като ми отвори вратата. Поглеждам го, но той не ми обръща внимание. Натискам бутона сам. Сигурен съм само в едно — започват слуховете. Денят ще е гаден.

 

 

Промъквам се в пълния с хора кабинет на Саймън и виждам всички на обичайните им места: Саймън в единия край на масата, Лам на любимия си стол, Джулиан колкото може по-напред, а Пам… Един момент. Пам седи на канапето. Когато погледите ни се срещат, очаквам да свие рамене или да намигне, да покаже по някакъв начин колко нелепа е промяната в положението й. Не го прави. Просто седи неподвижно. Е, поне някои хора се изкачват нагоре.

Доколкото виждам, все още изслушват колегите около масата. В момента говори Джулиан:

— … Но все още не искат да направят нищо по наказателните плащания. Знаете как се инатят хората на Терил. Затънали са до шия в лайна, но не искат да признаят, че вони. Предлагам да ги дадем на пресата и да разкрием съдържанието на сделката. Добро или лошо, това поне ще доведе до някакво решение.

— Днес следобед ще имам разговор с Терил. Нека първо видим какво ще излезе от това — предлага Саймън. — Сега ми кажете какво мислят в Правосъдието за подслушването.

— Продължават да държат на своето. Искат да станат главните герои в платформата на Хартсън за борбата с престъпността. — Джулиан продължава да обяснява, поглежда ме и се подсмихва едва забележимо. Нахалното копеле. Това е мой въпрос.

 

 

— Този въпрос беше мой — казвам на Саймън след срещата. — Блъскам си задника от седмици, а сега…

— Разбирам, че си разстроен — прекъсва ме Саймън.

— Разбира се, че съм! Взе ми темата и я даде направо на главния вампир. Знаеш, че Джулиан ще я ликвидира!

Саймън протяга меката си длан и я слага на рамото ми. Това е пасивноагресивният му метод за успокояване. На мен ми се иска единствено да забия тухла между зъбите му.

— Заради разследването ли го направи? — питам най-накрая.

Преструва се на загрижен, но ми е дал да разбера — продължавай да се занимаваш с мен и ще те унищожа. Парче по парче. Тъжното е, че може да го направи.

— Майкъл, в момента си подложен на голямо напрежение. Проблемът с подслушвателните устройства само ще влоши положението. Повярвай ми, наистина се безпокоя за теб. Мисля, че докато това отмине, е по-добре да не се претоварваш с работа.

— Мога да се справя.

— Сигурен съм, че можеш — усмихва Саймън и видимо се наслаждава, докато гледа как се гърча. — Всъщност, току-що дойде нов проблем… Важен е, но не би трябвало да е труден. Става дума за една жена, изкуствено оплодена с…

— Видях го — прекъсвам го. — Замразената сперма.

— Точно така — казва той и пуска нова, черна като въглен усмивка. — Можеш да вземеш материалите от Моли. Не би трябвало да ти отнеме много време. Освен това, след като Бартлет се насочва към семейството, това също може да се превърне в голям въпрос.

Сега вече си играе с мен. Цялата случка е просто въртене на ножа в раната. Виждам блясъка в очите му — доставя му истинска наслада.

— Ще се заема веднага — заявявам ентусиазирано. Няма да му доставя и това удоволствие.

— Сигурен ли си, че си добре? — пита ме и пак докосва рамото ми.

Поглеждам го право в очите и се усмихвам.

— Никога не съм бил по-добре.

Тръгвам към вратата и се замислям за срещата с Вон в понеделник. Питам се дали не става дума за нещо повече от среща на голям шеф в бар за обратни. Каквото и да крие, Саймън бавно повишава мизата. И въпреки че не знам как е започнало всичко и в какво всъщност се е забъркал, едно е ясно — ще направи и невъзможното, за да запуши устата на всеки, да спре кръвотечението.

 

 

Връщам се в кабинета си, но натрапчивата усмивка на Саймън все още е пред очите ми. Ако в някой момент съм го смятал за жертва, този момент вече е отминал. Всъщност, това ме плаши най-много — дори и Саймън да е станал обект на шантаж, това, което прави, му доставя твърде голямо удоволствие. Което ме кара да мисля, че ще се случи нещо повече.

Все пак трябва да призная, че е прав за едно — от началото на кризата работата ми се вози на задната седалка. По телефона са ме търсили множество хора, на които не съм се обадил, не съм чел електронната си поща от седмица, бюрото ми е затрупано с кореспонденция. За една седмица съм засипан от урагана хартия, който вилнее в Белия дом.

Нямам никакво желание да разчиствам, а още по-малко да говоря, така че се заемам с електронната поща. Преглеждам безкрайния списък на получените съобщения и виждам едно от баща ми. Почти бях забравил, че са му дали ограничен достъп до компютър. Отварям краткото му писмо и го прочитам: „Кога ще дойдеш на гости?“ Има право — минал е повече от месец от последния път. Винаги, когато отивам там, се чувствам виновен и потиснат. Но той все пак е мой баща. Отговарям веднага: „Ще опитам в края на тази седмица“.

След като изтривам около трийсет версии на седмичното, месечното и почасовото разписание на президента, забелязвам съобщение отпреди два дни, изпратено от адрес на „Уошингтън Поуст“. Решавам, че е свързано с преброяването или с някой от другите въпроси, с които се занимавам. Репортерите винаги успяват да научат кой какво прави. Самото съобщение е кратко: „Господин Гарик, ако разполагате с малко време, бих желала да поговорим за Карълайн Пенцлър. Естествено, можем да запазим разговора в тайна. Ако сте готов да ми окажете съдействие, моля, уведомете ме“. Подписано е: „Инес Котилиано, щатен репортер, «Уошингтън Поуст»“.

Гърлото ми се свива и ми е трудно да поема дъх. С връзките на Карълайн с нашия отдел и хората в него, не е чудно, че някой започва да души около нас. Това обаче не е поредният, печатан в някой гараж парцал, който търси конспиративната теория на месеца. Това е „Уошингтън Поуст“. Преди не бях прав. Кръвотечението едва сега започва.

Опитвам се да не позволя на ръцете си да треперят и се насочвам към по-спокойна територия. Пам е специалистът по всичко, свързано с Карълайн. С нея трябва да говоря. Тръгвам забързано към вратата и я отварям. В преддверието обаче с изненада откривам Пам, която седи на обикновено незаетото бюро, точно до вратата ми. То е импровизиран дом за машината ни за кафе и купчини ненужни списания, никой не го използва от незапомнени времена.

— Защо си…

— Не питай — отговаря тя и затваря телефона. — Тъкмо говорех с кабинета на вицепрезидента и линията прекъсна. Никакво обяснение, никаква причина. Сега ми обясниха, че били изостанали с поръчките за поправка, така че съм вързана тук до утре. Отгоре на всичко, не разбирам и половината от тези неща. Трябваше да изберат някой друг. Няма да се справя. — Малкото бюро пред нея е затрупано с червени папки и книжа. Пам не се обръща, но не ми е нужно да видя дълбоките сенки под очите й, за да кажа, че е уморена и напрегната. Чувам го в гласа й. Дори русата й коса, която обикновено е безупречна, сега изглежда разрошена и разхлабена. Човек не би могъл лесно да обуе обувките, оставени от Карълайн. И, както каза Трей, новите обувки убиват.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — пита ме тя, без да изчака отговор. — Всички нови кандидати са еднакви. Няма значение дали искат да станат посланици, помощник-секретари или членове на проклетия Кабинет. Девет от всеки десет изневеряват на половинките си или ходят на терапия. Има и още нещо. Никой, ама никой от цялото правителство не плаща данъци! Ох, не знаех, кълна се! А са тръгнали да стават шефове на данъчната служба, по дяволите!

Беснеещата Пам най-накрая се обръща към мен.

— Е, кажи какво искаш?

— Ами…

— Ако не е толкова бързо, може ли да почака, докато приключа с този боклук?

— Разбира се — отвръщам и поглеждам временното й работно място. До купчината червени папки забелязвам плик, на който пише „ЗСИ — Карълайн Пенцлър“. Инициалите са ми познати — Закон за свобода на информацията.

— Кой иска информация? — питам.

— Някаква репортерка от „Уошингтън Поуст“. Инес не знам каква си.

— Котилиано.

— Точно така — кимва Пам.

Причернява ми. Чувствам, че пребледнявам. Грабвам плика и вадя дебелия формуляр.

— Кога получи това?

— Мисля, че вчера…

— Защо не ми каза? — крещя. Преди Пам да успее да отговори, виждам какво пише най-горе на вътрешния меморандум:

До: Всички служители

От: Едгар В. Саймън, съветник на президента

След като пресата проявява такъв голям интерес, мога да се обзаложа, че ще се заеме с това лично. Разлиствам бележката на Саймън и виждам, че е включил самото искане за документи на Инес. По силата на ЗСИ, тя иска да й дадат достъп до служебни досиета, съдебни досиета, вътрешни заповеди и разпореждания във връзка с етиката — всички публични документи, които имат някакво отношение към Карълайн. За щастие, кореспонденцията на отдела ни в по-голямата си част е защитена от разкриване по силата на ЗСИ. Тогава виждам последното в списъка и сърцето ми престава да бие. Написано е черно на бяло. Най-лесното, до което пресата може да се добере. Списъкът на допуснатите в сградата от 4-и. Денят, в който умря Карълайн.

— Майкъл, преди да…

Твърде късно е. След като е поискала този списък, Инес вече е запалила фитила. Можем да протакаме колкото си искаме, но в края на краищата, всичко е до време. След това целият свят ще разбере, че съм поканил в сградата заподозрян в убийство. Сега вече въпросът не е дали документите ще излязат наяве. Въпросът е кога.

Онемял, мушкам ръка в празната си пощенска кутия и се питам къде е моето копие на меморандума. След това вдигам очи към Пам.

— Съжалявам — казва тя. — Мислех, че знаеш.

— Очевидно не. — Хвърлям плика на бюрото й и тръгвам към вратата.

— Къде отиваш? — пита ме тя.

— Навън — отговарям. — Сетих се, че трябваше да свърша нещо. — Не я съди прекалено строго — казва Нора от другата страна на линията. — Претрупана е с работа.

— Сигурен съм, че е, но тя знае колко важно е това за мен.

— Значи искаш да ти чете пощата си, така ли? Стига, Майкъл, въобще не е предполагала, че не си получил меморандума.

— Не е само това… Въпросът е, че откакто започна да се изкачва по стълбата, като че ли стана друг човек.

— Говориш, като че ли й завиждаш.

— Не й завиждам. — Стоя пред телефонния автомат на тротоара срещу административната сграда и се вглеждам в лицата на минувачите. Опитвам се да си спомня снимката на Вон.

— Слушай, сладур, започваш да звучиш нелепо. Дори и да те е обзела параноя, да ми се обаждаш от уличен телефон… Стига. Купи си нещо сладко, намери си хоби, направи нещо… Същото е и с тази репортерка от „Поуст“. Пълно е с къртици, които се мъчат да изровят нещо.

Не знам кое ме ядосва повече — случката с Пам или поведението на Нора. Като че ли въобще няма за какво да се тревожа.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Не си ли чувал как Боб Удуърд е събрал материали, за да напише „Братството“? Решил да напише тази книга за Върховния съд, но никой от служителите там не искал да говори с него. И той направил ръкопис от шестстотин страници, основан на клюки и слухове. После размножил ръкописа и го разпратил във Върховния съд. Не минала и седмица и всички его маниаци от сградата започнали да му се обаждат, за да коригират грешките. Това е то. Книга и половина.

— Това не е вярно. Кой ти го каза?

— Боб Удуърд.

Правя се на спокоен.

— Значи е истина?

— Истина е, че говорих с Удуърд.

— А другото? За съда?

— Той ми каза, че това са глупости. Един от митовете на Вашингтон. Не е имал никакъв проблем да си намери източници. Той е Боб Удуърд — казва Нора със смях. — Тази репортерка, която ти е писала, просто лови риба. Това с искането за информация е само опит да се докопа до нещо, каквото и да е. Хайде да говорим за нещо друго. Какво ще правиш през почивните дни? Искам да изляза.

— Не мога. Обещах на баща си да отида да го видя.

— Много мило. Къде живее? В Мичиган?

— Не точно — шепна.

Тя долавя промяната в тона ми.

— Какво има?

— Нищо.

— Тогава защо млъкна така? Хайде, можеш да ми кажеш. Какво всъщност е станало?

— Нищо — упорствам и се каня да сменя темата. Изкушавам се, след обаждането й тази сутрин, но… Не, рано е още. — Ядосвам се заради Саймън.

— Какво е направил?

Казвам й как ме е махнал от проучването за подслушвателните устройства. Както обикновено, реакцията на Нора е мигновена.

— Този задник! Не може да постъпи така с теб!

— Вече го направи.

— Тогава го накарай да промени решението си. Хвани бика за рогата. Обади се на чичо Лари.

— Нора, не смятам да…

— Престани да позволяваш на хората да те разиграват. Саймън, ФБР, Вон… Каквото и да ти сервират, ти го приемаш. Ако в ресторанта ти донесат изстинала порция, трябва да я върнеш.

— Ако я върнеш, готвачът ще плюе в нея.

— Не е вярно.

— Като ученик работих в закусвалня три години. Повярвай ми, предпочитам да взема студената порция.

— Аз пък не предпочитам. Така че, ако не се обадиш на чичо Лари, ще се обадя аз. Ти продължавай да дъвчеш студената си вечеря, а аз ще му позвъня веднага.

— Нора, недей да…

Твърде късно е. Линията прекъсва.

Оставям слушалката и чувам тихо щракване. Зад гърба ми. Обръщам се и виждам някакъв изпомачкан шишко, с рехава брада, която явно трябва да компенсира оредяващото теме. Щрак, щрак, щрак. На рамото му виси вехта зелена фотографска чанта. Снима административната сграда. За част от секундата обаче… Бих могъл да се закълна, че в момента, в който се обърнах, обективът на фотоапарата му беше насочен към мен.

Бързам да се махна, така че се обръщам с гръб към него и слизам от бордюра. Щракането обаче продължава. Едно след друго. Обръщам се още веднъж, вглеждам се в апарата му. Телеобектив. Професионален. Нищо общо със средния турист във Вашингтон.

Връщам се и бавно го приближавам.

— Познаваме ли се? — питам го.

Той сваля апарата от лицето си и ме поглежда право в очите.

— Гледайте си работата.

— Какво?

Не отговаря. Вместо това се обръща рязко и хуква. Докато бяга, успявам да зърна задната част на чантата му, където с черен маркер е написано: „Ако я намерите, моля обадете се на 334-6000“. Запаметявам номера, преставам да тичам след него и се връщам до уличния телефон. Пускам монета в гърлото на машината, набирам номера и чакам някой да вдигне слушалката.

— Хайде… — Докато звъни, виждам как онзи изчезва зад ъгъла. Почти съм се отказал, кога то чувам:

— „Уошингтън Поуст“. — Женски глас. — С кого желаете да ви свържа?

 

 

— Не мога да повярвам! Защо, по дяволите, този тип…

— Майкъл. Успокой се — казва Трей в слушалката. — Доколкото можеш да кажеш…

— Трей, той ме снимаше! Видях го!

— Сигурен ли си, че си прав?

— Когато го попитах, той избяга. Те знаят, Трей. По някакъв начин са разбрали, че трябва да наблюдават мен, а това означава, че няма да престанат да ровят, докато не изровят ковчег или поне… О, по дяволите!

— Какво? — пита Трей. — Какво става?

— Когато разберат какво съм направил, ще го разкъсат на парчета.

— Кого?

— Трябва да затварям. Ще ти се обадя по-късно.

— А какво ще стане с…

Тръшвам слушалката и набирам нов номер.

След десет цифри разговарям с Марлон Поригоу, мъж с гърлен глас, който отговаря за свижданията на баща ми.

— Утре няма проблем — казва ми той с гърмящ креолски акцент. — Ще се погрижа да се подготви.

— Някакви проблеми напоследък? Добре ли е? — питам.

— Никой не обича да е затворник, но се справя. Всички се справяме.

— Така е — съгласявам се аз и стискам неспокойно подлакътника на стола. — Ще се видим утре.

— Няма проблем.

Преди да затворя, добавям:

— Марлон, ще ми направиш ли една услуга.

— Само кажи.

— Работя по нещо… доста важно в момента. Донякъде е лично… Безпокоя се, че пресата може да започне да души прекалено, така че ако…

— Искаш да го наблюдавам малко по-внимателно ли?

— Да. — Още виждам фоторепортера, който изчезна зад ъгъла. — Просто се постарай никой да не разговаря с него. Понякога тези типове са безмилостни.

— Наистина ли мислиш, че някой може да…

— Да — прекъсвам го. — Нямаше да го споменавам, ако не беше така.

Марлон е чувал този тон и друг път.

— Затънал си до колене, нали?

Не отговарям.

— Не се тревожи — продължава той. — Храна, баня, гасене на лампите… Никой няма да доближи до него.

Затварям телефона. Сам съм в кабинета си. Усещам как стените ме притискат. Таванът започва да се спуска. Инес и фоторепортерът… пресата се приближава твърде бързо. И не само това. Саймън, Вон, ФБР — те също вече се вглеждат твърде внимателно. В мен.