Брад Мелцър
Първият съветник (17)

Глава 17

— Чук, чук — обявявам, когато влизам в малката стаичка. Вляво има легло, вдясно едно-единствено гардеробче. Татко седи пред бюрото край далечната стена. — Има ли някой тук?

— Майки! — вика баща ми и пуска ослепителна усмивка, само зъби. Скача от стола и събаря консервна кутия с флумастери от бюрото. Дори не забелязва. Вижда единствено мен.

Прегръща ме с мечешка прегръдка и опитва да ме вдигне от земята. Точно както едно време, когато бях малък.

— Внимавай, татко. Вече съм тежък.

— Не си прекалено тежък за това! — Вдига ме и ме завърта, оставя ме в средата на стаята. — Тежък си — казва носово. — И изглеждаш уморен.

Стои с гръб към вратата и не вижда Нора, която е на прага. Навеждам се и събирам падналите флумастери. Забелязвам вестника върху бюрото и питам:

— Какво правиш?

— Кръстословица.

— Наистина? Я да видя.

Той вдига вестника и ми го подава. Начинът, по който баща ми решава кръстословици — запълва всяко квадратче с различен цвят.

— Какво ще кажеш?

— Фантастична е — отвръщам. — Най-хубавата досега.

— Наистина ли? — пита той и пуска усмивката си. Тя е бяла, щастлива и осветява стаята. Разпъва петте пръста на едната си ръка, обхваща ухото си отзад между палеца и показалеца, после сгъва ухото си и рязко го пуска. Когато бях малък, това ми напомняше котка, която се мие. Харесваше ми.

— Ще сложиш ли вътре букви? — пита ме той.

— И да разваля тази картина? Никакъв шанс. Твърде хубава е.

Потупвам го по гърба и мушвам в яката му етикета на ризата. През рамото му следя изражението на Нора. Най-накрая започва да загрява. Време е за представянето.

— Татко, искам да те запозная с някого. — Посочвам към вратата и добавям: — Това е приятелката ми Нора.

Той се обръща и двамата се изучават известно време с очи. На петдесет и седем, той се усмихва непрекъснато, като десетгодишно момче, но въпреки това е хубав мъж, с гъста сива коса, почти незабележимо оредяла на слепоочията. Облякъл е любимата си тениска — с кръгло усмихнато лице, с три очи отпред — и вечните памучни панталони, вдигнати твърде високо на корема му. Обул е бели платнени обувки и черни чорапи. Докато я гледа, започва да се поклаща напред-назад на пети. Напред-назад, напред-назад. Напред-назад.

Виждам изненадата върху лицето на Нора.

— Приятно ми е, господин Гарик — казва тя и сваля бейзболната шапка. Прави го за първи път пред непознати хора. Вече не се крие.

— Знаеш ли коя е тя? — питам го и моментът започва да ми доставя удоволствие.

— Той е моето момче — казва той на Нора и гордо ме прегръща през раменете. След това поглежда встрани. Винаги широко отворените му очи се насочват към ъгъла на стаята и раменете му увисват неловко надолу. Така говори той — винаги гледа нещо друго. — Моето момче.

Нора се смее.

— Наистина прилича на вас.

— Татко, попитах те нещо. Знаеш ли коя е тя?

Той се обръща към нея и й хвърля продължителен, кос поглед. Мърмори объркано:

— Хубаво момиче с малки гърди ли?

— ТАТКО!

— Не е ли? — пита той още по-объркано и извръща лице.

— Извинявай — казвам на Нора.

— Не се притеснявай — отвръща тя, пристъпва напред и протяга ръка. — Аз съм Нора.

— Франк — представя се баща ми и се ухилва. — Приятно ми е. — Избърсва длан в корема си и стиска ръката на Нора.

Знам какво си мисли тя. Вечно отворената му уста, зареяния в далечината поглед — не е каквото е очаквала. Зъбите му са леко издадени напред, вратът му е изпънат. Баща ми е възрастен човек, но повече прилича на прекалено пораснало дете, което не знае как да се облича.

— Татко, защо още носиш тези черни чорапи? Казах ти, че изглеждат ужасно с бели обувки.

— Не ми се смъкват — отговаря той и дръпва нагоре двата чорапа. — Много са си хубави.

— Разбира се — намесва се Нора. — Мисля, че изглеждате много добре.

— Тя каза, че изглеждам добре — повтаря той и пак започва да се поклаща напред-назад.

Усмихвам се на Нора, но тя се обръща, за да огледа стаята. Над леглото на баща ми има снимка в рамка, от Специалните олимпийски игри в Мичиган. Млад мъж се състезава в дългия скок — замръзнал във въздуха, сякаш лети. На отсрещната стена е колажът, който направих, когато дойде да живее в груповия дом. Съставен е от снимки, правени през последните трийсет години, за да сме винаги с него.

— Това ти ли си? — пита ме Нора, докато разглежда колажа.

— Кое точно?

— Ето това момче, подстригано на паница, с розовата риза.

— Това е Майки с риза за голямо момче — обяснява гордо баща ми. — Тръгвай на училище! Тръгвай на училище!

В ъгъла е радостта и гордостта на баща ми — черен гетинаксов шкаф, пълен с десетки празни бутилки от кетчуп. Леглото му, до него, е оправено, но на бюрото цари пълен хаос. Насред хаоса има обрамчена сватбена снимка. Нора се приближава до нея.

Баща ми веднага започва да щрака с пръсти — средния пръст и палеца. Щрак, щрак, щрак.

— Тя е жена ми. Фили. Филис, Филис — повтаря, а Нора вдига снимката и я разглежда. Баща ми е с официален костюм, майка ми е с булчинска рокля. Той изглежда млад, а тя — възпълна.

— Много е хубава — казва Нора.

— Красива е. И аз съм хубав — казва той. Щрак, щрак, щрак. — А това е Майкъл с президента. Истинският.

Подава на Нора моя снимка с баща й.

— Ау! — възкликва тя. — Майкъл ли ви я даде?

— Нали ти казах? Той е моето момче.

Наблюдавам двамата и очаквам всеки момент да захлопа и другата дъска. Работата е, че не захлопва. Трудно е да се обясни, но… Нора го разбира идеално. Той стои плътно до нея — изцяло в личното й пространство, — но Нора не отстъпва.

— Прочети какво пише — казва баща ми и сочи долния край на снимката с президента.

— „Скъпи Франк, благодаря ти за ценните мнения относно кетчупа“ — прочита Нора, а баща ми закрива уста и се кикоти. Нора повдига вежди. — Не разбирам…

— Нора, недей…

— … Какво е това за кетчупа?

Твърде късно е. Шлюзът е отворен.

— Търсеше си го — заявявам със смях.

Баща ми отваря черния шкаф, който е пълен с всевъзможни опаковки от кетчуп, надписани с черен маркер. Грабва няколко с двете си ръце и ги стоварва върху бюрото.

— Имам отвсякъде! — вика той и възбудата в гласа му расте с всеки миг. — 1971-а, 1972-а, 1973-а, 1974-а, 1975-а, 1976-а…

— Татко, мисля, че тя разбра.

— Майкъл има един от кралицата. — Баща ми бърка в пластмасовата купчина и вади английската добавка към комплекта на „Хайнц“, с одобрението на Нейно кралско величество, със златна корона и кралския герб. Когато донесох кетчупа след една обиколка с раница на гърба из Европа, баща ми искаше да го сложи в рамка.

— Този е от Мичиган. И от Охайо. А този е от Четвърти юли, когато леля Тери каза, че ще има и знаменца, но нямаше, защото се загубих и не взеха. — Нора едва успява да следи събитията. Баща ми, без да забелязва каквото и да било, отново се втурва към шкафа и грабва нов наръч празни опаковки от кетчуп. — Имам от всичките — казва той, когато ги стоварва върху бюрото. Стъклена, пластмасова, ниска стъклена, дебела пластмасова, гигантска пластмасова, пластмасова за пикник, дори от двойните. — По-трудно се намират — шепне доверително.

— Татко, защо не ги прибереш в шкафа? Нора няма да може да ги разгледа така.

— Точно така! На рафта! — Също толкова бързо, той грабва опаковките от Нора и ги подрежда в шкафа една по една.

— Мисля, че е влюбен — отбелязвам аз. — Обикновено не е толкова доверчив със съкровището си.

Нора се усмихва.

— При този ентусиазъм — казва тя, — май трябва да му намерим някаква работа при нас.

— Не се шегувай. Помниш ли, когато Роналд Рейгън каза, че кетчупът е зеленчук? Това е напълно достатъчно, за да станеш министър на земеделието.

 

 

След кратка игра на точки, отиваме в задния двор, за да обядваме. Сядаме на стара дървена кухненска маса и изяждаме сандвичите си с пуйка и кетчуп.

— Искате ли една изненада за десерт? — пита баща ми, след като свършваме с яденето.

— Аз искам — отговаря Нора веднага.

— Майкъл, а ти…

— И аз искам изненада — добавям.

— Готово! Чакайте тук! — Скача от стола и едва не събаря чинията си.

— Къде отиваш? — питам го, защото виждам, че не тръгва към къщата.

— У съседите. Ще видиш — обяснява той и продължава.

Не го изпускам от поглед, докато прескача дървената ограда, която разделя двата имота. Чорапите му все още са изпънати нагоре.

— Внимавай! — викам му.

— Тревожиш се за него, нали? — пита Нора.

Късам парче хляб и започвам да го троша. Превръща се в трохи за секунда.

— Не мога да не се тревожа. Откакто онзи фотограф…

— Мислех, че днес няма да говорим за това.

— Значи просто да се правя, че не забелязвам, така ли? Нора, той ме снимаше. След като проявяват такъв интерес, няма начин да не дойдат тук.

— И какво от това?

Мисли си, че се срамувам от баща си. Ще ми се да беше толкова просто.

— Не ми казвай, че няма защо да се безпокоя.

— Може да е било само ход на Саймън. Искал е да ти подскаже, че трябва да мълчиш.

— Ами, ако не е? Ако пресата вече е научила за онзи тип, Вон?

— Казах ти. Недей да си играеш на „ако“. В понеделник ще се срещнеш с Вон и ще разбереш за какво става дума достатъчно скоро. Дотогава ще кажем на Марлон да внимава.

— Ами, ако… — Усещам се навреме. — Може би трябва да го взема с мен в града. Може да остане при мен.

— Това е тъпа идея и ти го знаеш.

— Имаш ли по-добра?

— Ще поискам от Сикрет Сървис да го наблюдават тук.

— И ще го направят?

— Това е Сикрет Сървис. Ще ядат и куршуми за автомат, ако сметнат, че това ще осигури безопасността ни.

— Искаш да кажеш твоята безопасност.

— Чашата на привилегиите прелива — казва тя и повдига вежди. — Ако нещо подозрително се случи с мой приятел, аз съм длъжна да им съобщя. Те отварят досие и проверяват всичко. Това ще е повече от достатъчно, за да бъде той в безопасност.

Събирам трохите пред себе си на малка спретната купчинка — време е да се въведе малко ред.

— Благодаря ти, Нора. Би било чудесно. — Вдигам поглед и забелязвам, че още не е сложила бейзболната си шапка. — Сигурен съм, че това ще означава много за него.

Тя само кимва. Не е нужно да казва нищо повече. Става от мястото си и започва да разтребва масата.

— Остави — казвам й. — Марлон предпочита да го върши баща ми. Това е целта на този дом — да ги направи самостоятелни.

— Но той не е ли… — Нора млъква.

— Какво?

— Не… нищо. Просто не разбирам защо… — И пак не довършва. Цял живот е получавала. Запленена е от баща ми. Умира да любопитства.

— Той е със забавено умствено развитие — казвам й. — И… не се безпокой. Нямам нищо против да питаш.

Тя извръща лице, но скулите й се наливат с кръв. Изчервява се. Значи това е достатъчно, за да я извадиш от равновесие. Така или иначе, всичко е открито.

— Откога страда така? — пита ме.

— Той не страда — обяснявам. — Просто е роден с намалена способност да се учи… Което означава, че му е нужно малко повече време, когато става дума за логика или други сложни размишления. Добрата му страна е, че никога няма да те излъже за чувствата си. Той е очарователно прям и открит. Говори точно това, което мисли.

— Означава ли това, че гърдите ми наистина са малки?

Смея се.

— Съжалявам. Понякога страдат и светските му обноски.

— Значи майка ти…

Това е то — първият въпрос, който задават всички.

— Не, майка ми беше напълно нормална. Поне така се смяташе.

— Не разбирам.

— Погледни пак сватбената им снимка. Майка ми е била възпълна медицинска сестра с дебели очила. От жените, които не можеш да видиш по улиците, защото никога не излизат. Седеше у дома и четеше книги. Много книги. И само фантазии. Баща ми попаднал в болницата с инфекция на пикочния мехур и тя се грижела за него. Ако оставим настрана вицовете за пениса, той я обожавал, не можел да й се насити. Непрекъснато натискал копчето до леглото, за да дойде да го види. Наричал я „ангел мой“. Повече не й било нужно. За първи път някой й казвал, че е красива и при това съвсем искрено.

— Това не означава, че не са били влюбени.

— Така е. Не означава. Майка ми го обичала такъв, какъвто е, той й отвръщал със същото. Нещата никога не са еднозначни. Той учи бавно, но не е без душа. Бил е любящ, грижовен човек и е избрал нея. В продължение на известно време недостатъкът му не й е пречел да го възприема какъвто е в действителност. А фактът, че е можела да се грижи за него… а той също се е грижел за нея… Е, всеки желае да бъде желан. Дори медицинските сестри.

— Значи тя те е отгледала?

Нора задава този въпрос много внимателно. Всъщност, интересува я следното: как съм станал толкова нормален.

— Когато бях малък, ни помагаха някои чичовци и лели, които бяха доста богати хора, от Охайо. Лошото беше, че всички те бяха смахнати, включително и тези, които сега живеят съвсем близо дотук. Верни на себе си, най-напред опитаха да накарат майка ми да се разведе, но тя им каза да си гледат работата. Те й казаха същото. Това е едно от нещата, заради които я уважавам. Родена с всичко, тя предпочете нищото.

— А ти как си? Роден с нищо, искаш всичко?

— Все е по-добре от нищо.

— Не разбираш ли? — пита Нора и клати глава. — Майка ти е имала всичко. По дефиниция.

Мога само да свия рамене.

Тя ме гледа продължително, сякаш изучава лицето ми. Късите й нокти чоплят ръба на картонената чиния. Нямам представа какво мисли, но упорито продължавам да мълча. Винаги съм бил убеден, че хората се свързват в тишината. Някои го наричат „умствено храносмилане“. Това, което се случва между думите.

Най-накрая Нора престава да чопли чинията. Нещо прищраква.

— Добре ли си? — питам я.

Тя ми хвърля поглед, какъвто досега не съм виждал.

— Случвало ли ти се е да не искаш да се грижиш за баща си? Искам да кажа… Чувстваш ли го понякога като бреме? Или че е… Не знам… Че не можеш да се справиш?

За първи път я чувам да казва, че нещо е трудно. Дори и мисълта не е лесна.

— Майка ми казваше, че винаги някой е по-зле от теб.

— Била е права, предполагам — въздъхва Нора. — Просто понякога… Дори и самото идване дотук… Това място сигурно ти струва половината заплата.

— Всъщност, малко повече от четвърт. Останалото плаща „Медикейд“. Не видя ли как крачеше, докато ни показваше кухнята? Изпъчени гърди, усмивка от ухо до ухо. Той се гордее с това място. И със себе си.

— И това е достатъчно за теб? Само да го виждаш да се смее?

Обръщам се към царевичните стъбла, които се поклащат в съседната нива.

— Нора, заради това Карълайн е извадила досието ми. — Казах го. Не изпитвам съжаление. Само облекчение.

— Моля?

— Досието ми. Чакаме ФБР да го прегледа, но Карълайн го е взела поради някаква причина.

— Мислех, че е заради „Медикейд“. След като те плащат за престоя на баща ти тук, ти не би трябвало да работиш по проблема.

— Не е само това — поклащам глава аз.

Тя не трепва. Трудно ще изненадаш някой, който е виждал всичко.

— Стига толкова. Слушам те.

Накланям се напред и вдигам ръкавите до лактите си.

— Стана почти веднага, щом започнах работа. Току-що се бях преместил във Вашингтон и все още не бях намерил място за баща ми. Трябва да ме разбереш. Не исках да го изпратя, където и да е. В Мичиган беше на много добро място. Беше ферма, като това тук, там се грижеха за него, даваха му работа…

— Разбирам.

— Не мисля така. Не е същото, като да осигуриш грижи през деня. А в щат като Вирджиния, където правителствените помощи са направо жалки…

— Какво направи?

— Ако не го бях довел тук, щяха да го изпратят в център за обучение. Психиатрична институция, Нора. Там нямаше да води нормален живот. Щеше да залинее и да умре.

— Кажи ми какво направи. Майкъл.

Не се отказва. Иска да го чуе на всяка цена. Изгризаните ми нокти се забиват в дървения плот на масата. Време е да поискам своето.

— Когато започнах работа в екипа на съветника, използвах бланка на Белия дом, за да се свържа с шефа на социалната служба на Вирджиния. След още две писма и четири телефонни разговора му дадох да разбере, че ако уреди приемането на баща ми в частен дом за групова терапия, той и всички, които се занимават с умствено изостаналите, ще имат приятел в Белия дом.

Млъквам. Следва продължителна пауза. Знам, че Нора е разочарована и нямам сили да я погледна в очите. Отчаяно се вглеждам в царевичните стъбла.

— Това ли е всичко? — пита тя и се смее.

— Нора, става дума за злоупотреба със служебно положение. Използвах влиянието на…

— Да, бе. Ти си истинско чудовище. Прередил си се на опашката в кафенето, за да помогнеш на умствено изостаналия си баща. Ужас! Покажи ми един човек в Америка, който не би постъпил по същия начин.

— Карълайн — отговарям рязко.

— И тя е научила за това?

— Разбира се, че научи. Видя писмото на бюрото ми.

— Успокой се — казва Нора. — Не те издаде, нали?

Клатя нервно глава.

— Извика ме в кабинета си, зададе ми няколко въпроса за всичко това и ме отпрати. Каза ми, да си мълча. Затова досието ми беше при нея. Кълна се, това е единствената причина.

— Майкъл, всичко е наред. Не е нужно да се тревожиш за…

— Съжалявам, че излъгах. Просто… ако репортерите го надушат…

— Няма.

— Достатъчно е само Саймън да даде досието ми на Инес. Само толкова. — Светът пред очите ми се замъглява. — Нора, знаеш какво ще направят… Той не може да оживее в психиатрич…

— Майкъл…

— Не разбираш.

— Разбирам. — Тя се опира на лакти и ме гледа право в очите. — Ако бях на твое място, бих направила съвсем същото. Не бих се поколебала да направя всичко възможно, за да спася баща си.

— Да, но ако…

— Никой няма да разбере. Умея да пазя тайна. Ти също.

Обръщам се бавно към нея. Тя протяга ръка през масата. Разтваря пръстите ми един по един. Прави го за втори път днес. Ноктите й започват да рисуват кръгчета в дланта ми и постепенно се успокоявам.

— Харесва ли ти? — пита тя.

Не съм чувал въпрос, зададен с по-голяма лекота. Слънцето, зад гърба й, осветява контура на косата й. Жълтите стъбла все още се поклащат в далечината. Човек може да чака цял живот и пак да не дочака такъв хубав момент. Не искам да отмине, накланям се напред и затварям очи.

— Мики, Майки, Му! — крещи баща ми с цяло гърло.

Стряскам се и се отдръпвам. Спокойно, много по-уравновесено, Нора също се отдръпва. Обляга се назад и поглежда над рамото ми. Мигът е изгубен. Появява се татко.

— Имам изненада! — вика той с цяло гърло.

— Откъде го изнамери? — усмихва се широко Нора. Скача от мястото си.

Обръщам се и виждам за какво говорят. От другата страна на дървената ограда баща ми държи кожената юзда на великолепен шоколадово кафяв кон. Води го към нас толкова щастлив, колкото в деня, в който завърших гимназия, когато синът му стигна до „самия връх“.

— Красива е — казва Нора и се промушва между хоризонталните пръти на оградата. — Как се казва?

— Щеше да го целунеш, нали? — пита баща ми и отваря очи още по-широко от обикновено.

— Кого да целуна? — пита Нора и ме сочи. — Него? — Баща ми кима енергично. — Никакъв шанс.

— Мисля, че сте приятел и приятелка — заявява той и се киска.

— Много си умен — похвалва го тя.

— Може би ще се ожените? В добро и лошо и нищо да не ви раздели?

— Не знам за това, но не бих изключила ни…

— Нора — прекъсвам я. — Той не…

— Не се безпокой. Чудесен е. — Обръща се пак към баща ми и добавя: — Отгледали сте добър син, господин Гарик. Ако не беше така, нямаше да съм с него. Той е първият истински приятел, който съм имала от… доста време.

Баща ми попива всяка нейна дума като хипнотизиран. Гледа я втренчено. Това го издава. Изведнъж устните му започват да треперят. Стиска палци в юмруците си. Знаех, че ще стане така. Преди Нора изобщо да разбере, очите му се пълнят със сълзи, а челото му се сбръчква от гняв.

— Какво има? — пита Нора объркано.

Гласът му е като на ядосано малко момче:

— Няма да ме поканите на сватбата, нали? — крещи той. — Нямаше дори да ми кажете!

Нора се стъписва от избухването му, но само след миг протяга ръка напред, към него.

— Разбира се, че…

— Не лъжи! — крещи той и удря протегнатата й ръка с края на кожената юзда. Лицето му е мораво червено. Изпада в пълен бяс. — Мразя лъжите! Мразя лъжите!

— Татко, не се разстройвай.

Нора прави крачка към него.

— Не е нужно да…

— Правя каквото искам! Правя каквото искам! — крещи той и по бузите му се стичат сълзи. Като укротител на лъвове, замахва към нея с юздата, за да я държи в подчинение.

— Татко! Не я удряй! — крещя аз и се втурвам към оградата. Нора няма да се справи с тази ситуация. Баща ми замахва пак, тя се отдръпва. По изражението на лицето й виждам, че се е стреснала, но и че е решена да овладее положението. Той замахва с пълна сила и преди да успее да вдигне юздата отново, Нора се спуска напред. Прескачам оградата, а тя го прегръща. Баща ми се опитва да се измъкне, но тя го държи здраво.

— Шшшшт — шепне Нора и леко разтрива гърба му.

Постепенно баща ми престава да се съпротивлява, макар и тялото му все още да трепери.

— Как така ти… защо не мога да…

— Всичко е наред, всичко е наред — говори му тя тихо и продължава да го държи. — Разбира се, че си поканен.

— Н-н-наистина ли? — хълца той.

Тя вдига брадичката му и бърше сълзите.

— Ти си баща му, нали? Ти си го направил.

— Аз — казва той гордо и опитва да си поеме дъх. — Той е от мен.

Докосва върха на носа си със средния пръст, останалите са изправени. Става все по-уверен, след малко и той я прегръща. Все още хълца, но очите му се усмихват. Този път сълзите нямат нищо общо с гнева или срама. Това са сълзи на радост. Той просто е искал да участва. Да не бъде изолиран.

Когато съм при тях, всичко е приключило. Нора все още го държи в ръцете си, главата му е опряна на рамото й, той се поклаща напред-назад. Напред-назад, напред-назад, напред-назад. Тя е овладяла положението и си давам сметка, за първи път, че това е нейна дарба. Да долавя какво липсва. И какво никога не е било налице. Пълно разбиране. Продължава да го успокоява цяла минута, пред шоколадово кафявия кон.

— Твоя ли е тази кобила? — пита го Нора, когато вижда, че юздата все още е в ръката му.

— Т-това е Комета — шепне той. — На съседите е… на госпожа Холт. Лора Холт. Тя е много мила.

— И ти позволява да се грижиш за Комета, нали?

— Чистя й, реша я, давам й да яде — отговаря баща ми с нарастваща възбуда в гласа. — Помагам за конете. Първо лопатата, после гребена, после зобта. Това е моята работа. Имам си работа.

— Ау! Имаш работа, имаш и син. Какво повече ти трябва?

Той свива рамене и поглежда встрани.

— Нищо, нали?

— Точно така — казва Нора. — Абсолютно нищо.

 

 

Подкарвам колата по черния път. С Нора сме показали по една ръка през прозорците и му махаме, той също ни маха.

— Довиждане, татко! — реве с цяло гърло.

— Довиждане, сине — отговарям аз. Беше видял тази смяна на обръщенията в един стар филм и моментално се бе влюбил в нея. Оттогава се сбогувахме само по този начин. „Това маха сълзите“, ми бе казал веднъж.

Отново излизаме сред хълмовете на Вирджиния и поглеждам назад, в огледалото. Хари е на мястото си, с черния експлорър.

— Искаш ли пак да опитаме да се отървем от него? — пита Нора, след като проследява погледа ми.

— Много смешно — казвам и излизам на главния път. Слънцето най-накрая се е показало. Дори само гледката е достатъчна, за да се успокоя. Не остава нищо друго, освен да попитам. С ръце на волана, опитвам да се правя на безразличен. — Е, какво мислиш?

— Той е чудесен, Майкъл. Наистина.

Нора не си пада по комплиментите, така че й вярвам.

— Значи всичко това не те притеснява?

— Не се безпокой. Няма за какво да се срамуваш.

— Не се срамувам. Просто… — Млъквам.

— Просто какво?

— Не се срамувам — повтарям.

— На кого друг си казал за него? Трей? Пам? На кого?

— Трей знае. Освен това му казах, че може да сподели с Пам, но самият аз не съм й го казвал.

— О-о-о, сигурно е побесняла, когато е разбрала.

— Защо казваш това?

— Шегуваш ли се? Любовта на живота й крие от нея подобен факт! Това сигурно е разбило малкото й сърце.

— Любовта на живота й?

— Хайде, красавецо, не са нужни рентгенови очила, за да го разбереш. Видях как държеше ръката ти на погребението. Пам просто умира да те сграбчи в обятията си.

— Дори не я познаваш.

— Нека ти кажа нещо. Виждала съм стотици такива като нея. Предсказуеми провинциалистки. Ако влезеш в спалнята й, ще видиш, че вече е извадила дрехите си за следващия ден.

— Първо, това съвсем не е така. Второ, няма никакво значение. Ние сме само приятели. При това добри приятели, така че не се заяждай.

— След като сте толкова добри приятели, защо не й каза за баща си?

— Защото предпочитам да не говоря за това. Когато го спомена, хората изведнъж започват да се притесняват и да си мислят, че трябва да се покажат чувствителни. — Гледам електрическите стълбове край пътя и добавям: — Трудно мога да го обясня, но понякога ми се иска да ги сграбча за реверите и да изкрещя: „Чупката, това не ви е някакво шибано шоу!“ Да, такъв е животът ми, но той не е за публична консумация. Не знам дали ме разбираш…

Поглеждам я бързо, с ъгълчето на окото си. Понякога съм кошмарно тъп. Потънал в собствения си свят, забравям с кого разговарям. Тя е Нора Хартсън. Закърмена е с политика. Знам, че на последния си рожден ден е изкачила планината Рейниър с агентите на Сикрет Сървис. Обръща се към мен и повдига едната си вежда — можеш да ми се довериш за това. Няма какво повече да каже. Нора разбира идеално.

 

 

— Здрасти, Ванс — подвиква тя на охраната на Югоизточния портал на Белия дом.

— Добър вечер, госпожице Хартсън.

— Нора — настоява тя. — Нора, Нора, Нора.

— Както желаете — казва той и ни махва да влизаме.

Голямата черна порта се отваря със силно изщракване. Не е нужно да му показвам пропуск или служебна карта. Достатъчно е, че съм с Нора.

— Благодаря, Ванс — подвиква тя и гласът й звучи по-силно и по-открито откогато и да било.

Приближавам колоните на южния вход и едва се сдържам. Сега е много по-различно от последния път. Няма бързане, няма криене, няма преправяне. Няма страх. В продължение на няколко часа Саймън, Карълайн, парите — целият кошмар е снишил глас и от писък се е превърнал в моментен шепот. Останала е само Нора. И аз.

Влизаме под козирката и натискам спирачките.

— Какво правиш? — пита Нора.

— Няма ли да те оставя?

— Да — казва тя и изведнъж увереността в гласа й изчезва. Кани се да слезе от колата, но се колебае. — Или… ако искаш, можеш да се качиш горе.

Поглеждам блестящата бяла фасада на най-известната сграда в света.

— Сериозно ли говориш?

— Винаги говоря сериозно — отвръща тя и увереността й се възвръща. — Готов ли си?

Преди сгреших. Това е зададеният с най-голяма лекота въпрос.

— Къде да паркирам?

Тя посочва обширната южна морава на Белия дом.

— Където поискаш.