Брад Мелцър
Първият съветник (24)

Глава 24

— Притесняваш ли се? — пита Лам и ме гледа. Седя съвършено неподвижно на стола пред бюрото му и съм опрял длани на коленете си.

— Не, никак — отговарям. Да, как ли пък не, страхливец такъв!

Той се подсмихва на лъжата, но не ме изобличава.

— Оценявам, че ме приехте така — добавям веднага. Това е най-голямата неискреност на века — в администрацията има хора, които са готови да убият за един частен урок при най-добре облечения стар професионалист в Белия дом.

— Първия път винаги е най-труден. След това се свиква.

Знам, че би трябвало да го слушам, но в ума ми се върти само първото изречение: Добро утро, господин президент. Добро утро, господин президент. Добро утро…

— Само помни едно — продължава Лам. — Когато отидеш там, не поздравявай президента. Влизаш, той те поглежда и веднага започваш. Всичко друго е губене на време, а ние знаем, че той няма такова.

Кимвам, сякаш съм го знаел от край време.

— Освен това, не се подвеждай по реакциите му. Първият отговор, който дава, винаги е провокиращ… Може да крещи, да вика, да беснее. „Защо го правим така, а не иначе?“

— Не разбирам.

— Така се освобождава — обяснява ми Лам. — Знае, че решението винаги ще бъде компромисно, но има нужда да покаже на всички, включително и на себе си, че все още напипва пулса на морала.

Гледам втренчено Лам и ми иде да го разцелувам. Ако Хартсън избухне, поне ще съм подготвен.

— Нещо друго?

Лам кимва.

— Не забравяй за какво си там.

Пак не схващам.

— Майкъл, има три типа съвети. Юридически съвет, морален съвет, политически съвет. Какво можеш да направиш, какво искаш да направиш и какво трябва да направиш. Ти си обучен да даваш от първия тип, но той ще иска от теб и трите. С други думи, не можеш просто да влезеш там и да кажеш „махнете подслушвателните устройства — това е правилната постъпка“.

Продължавам да държа длани върху коленете си.

— Ами ако наистина е правилната постъпка?

— Зависи от теб. Аз ти казвам само, че не бива да се смяташ оженен за победата. Според мен този въпрос потенциално може да донесе гласове.

Чутото не ми харесва. След като Лам го казва, сигурно е истина.

— Значи смятате, че обича подслушвателните устройства?

— Не е важно какво смятам аз. Знам само, че този въпрос е важен за него.

— Защо?

— Иначе защо ще те вика в девет и половина, веднага след заседанието на Националния съвет за сигурност? Това не е дреболия, която може да остане за края на деня. Ти ще свириш соловата партия.

За първи път чувам Лам да признава йерархията на властта. Въпреки това, не й отделя кой знае какво внимание. Това е красотата на високото положение — случва му се всеки ден.

— Има ли някакъв шанс да променя мнението му? — питам.

— Времето ще покаже — отговаря Лам. — Но не бих се обзаложил, че ще успееш.

Няма какво повече да кажа и ставам, за да си вървя.

— Между другото — добавя Лам, — размених няколко телефонни разговора с помощника на Аденауер, по-късно днес ще се срещна с него, така че следобед се надявам да имам пълния списък на заподозрените, най-късно утре сутринта.

— Това е чудесно — отбелязвам, но се опитвам да се концентрирам върху предстоящия брифинг. Каня се да се върна към Овалния кабинет, когато се сещам, че трябва да му кажа още нещо.

— Имах още една среща с ФБР.

— Знам — казва Лам уморено и опира лакти на бюрото. — Благодаря ти, че ме държиш в течение.

В подобни моменти, когато торбичките под очите му са по-силно изразени от обикновено, възрастта на Лорънс Лам започва да личи.

— Нещата не изглеждат добре, нали? — подхвърлям.

— Започват да разработват версии. Личи си по начина, по който задават въпросите си.

— Дадоха ми краен срок в петък.

Лам вдига поглед. Това не му беше известно.

— Убеден съм, че ще имаме списъка до утре. — Преди да успея да му благодаря, ме пита: — Майкъл, сигурен ли си, че тя не познава Вон?

— Мисля, че да — отговарям, като си давам сметка, че ще разбера отговора само след няколко часа. Това е панически въпрос на човек, който никога не се поддава на паника. Дори и Лорънс Лам обаче не може да предугади Нора.

 

 

Влизам в Западното крило петнайсет минути по-рано и макар и да знам, че се смята за лош вкус да се явяваш рано, в действителност ми е все едно. Обичам да отивам по-рано. Обичам лошия вкус. Така съм по-честен.

Стискам дебелата два пръста папка в запотената си ръка и пристъпвам в малката чакалня, от която се влиза в Овалния.

— Аз съм Майкъл Гарик — обявявам гордо, след като заставам пред бюрото на Барбара Сандбърг. — Имам уговорена среща с президента.

Ентусиазмът ми я кара да погледне към тавана. Като лична секретарка на Хартсън, чува това всеки ден.

— За първи път ли? — пита ме.

Евтин изстрел, но пък ми показва кой е босът. Ниска, сериозна нюйоркчанка, която обича да дъвче дръжката на очилата си за четене, Барбара е с президента още от дните му като сенатор от Флорида.

— Да — отговарям с насилена усмивка. — В графика ли е засега?

— Спокойно — казва ми тя малко по-топло. — Ще оцелееш. Седни. Итън ще те повика, когато е готов. Ако искаш, хапни малко фъч. Ще те успокои.

Не съм гладен, но въпреки това вземам клечка за зъби и забождам парченце фъч от стъклената купа на бюрото на Барбара. Слушам за това нещо от две години. Оооо, трябва да опиташ фъча на Барбара! Невероятен е! За големите клечки това е кодова фраза, означаваща посещение при президента. За нас, останалите, това е тема на безброй шеги и подмятания. Така или иначе, сядам на един от столовете и най-накрая научавам отговора за себе си — фъчът на Барбара е… просто страхотен!

След пет минути започвам да се боря с предизвиканото от фъча пресъхване на устната кухина и полагам всички възможни усилия да не гледам часовника си. Не ми е останала и капка слюнка и единственото облекчение е да гледам огромната снимка зад гърба на Барбара — фотос на президента, в нощта на избирането му. Стои на подиума в „Коукоунът Гроув“, във Флорида, вдясно от него е Първата дама, вляво са синът му и Нора. Секундите продължават да минават, а аз се съсредоточавам върху нея — Нора, Замръзнала е както пищи, безумно усмихната, едната й ръка е вдигната за поздрав, другата е около врата на брат й. Това победно ликуване — няма болка, няма тъга, само чиста еуфория, с широко отворени очи. Не е имала представа какво я очаква. Нито пък аз.

— Искаш ли още малко фъч? — пита Барбара. Нямам какво друго да правя, така че ставам и отивам до бюрото. Преди да стигна обаче, тя поглежда зад гърба ми и се усмихва. Някой е влязъл.

Обръщам се и го виждам пред себе си. Гледа в другата посока, но позата му е същата — Саймън.

— Здрасти, бонбонче — поздравява той и грабва парче фъч. — Навреме ли сме?

— Почти — отговаря Барбара. — Ще ви извикат всеки момент.

— Здравей, Майкъл — казва Саймън и сяда на стола, на който бях аз.

Чувствам се като човек, когото са ударили в корема. Октоподът на гнева вече пълзи по раменете ми.

— Какво правиш тук?

— Стига — отвръща Саймън. — Наистина ли си мислеше, че ще се явиш сам?

Преди да успея да отговоря, той пъхва в ръцете ми голям плик. Вътре е това, което вече съм изпратил на президента — меморандума ми, плюс резюмето на секретаря на екипа. Под меморандума забелязвам още нещо. Нещо познато. Писмо, адресирано до Бюрото по управленска етика. Отнася се за Саймън. Подписано е от мен. Не мога да повярвам! Затова не съм получил декларациите за имотно състояние на Саймън! Виждам, че подписът ми е оригинален — значи писмото изобщо не е напускало сградата.

— Има грешка във втория абзац — казва ми Саймън и ме наблюдава внимателно. — Реших, че ще искаш да я поправиш.

Как, по дяволите, е…

Чувам, че вратата на Овалния кабинет зад гърба ми се отваря.

— Той ви очаква — обявява Барбара. — Влизайте.

Саймън минава покрай мен и се насочва към вратата. Тръгвам след него с чувството, че всеки момент ще повърна.

 

 

— Как мина? — пита ме Пам, когато заставам пред бюрото й.

— Не знам. Беше нещо като…

Звъненето на телефона й прекъсва мисълта ми.

— Почакай секунда — казва тя и вдига слушалката. — Ало? Пам. Не, не. Знам. Ще го имаш до следващата седмица. Много добре. Благодаря. — Затваря и вдига очи към мен. — Извинявай, какво каза?

— Трудно е да се прецени. Когато Саймън се появи там…

Телефонът ни прекъсва отново.

— Не се безпокой — подхвърля Пам. — Нека си звъни.

Тъкмо се каня да продължа, когато виждам погледа й, насочен към дисплея на апарата. Разговорът очевидно е важен.

— Не се притеснявай. Обади се — подканям я.

— Само минутка — казва тя и вдига слушалката. — Ало? Да, аз… Какво? Не, няма. Казвам ти, че няма. — Следва дълга пауза, през която слуша. Разговорът няма да е минутка.

— Ще дойда по-късно — шепна аз.

— Съжалявам — движи устни Пам, след като закрива микрофона.

— Не се тревожи. Не е кой знае какво. — Излизам от кабинета на Пам и опитвам да убедя себе си, че това е истината. Не би трябвало да е кой знае какво. Така или иначе обаче, напоследък е.

Прекосявам преддверието и решавам да се обадя на Трей, въпреки че вероятно още ми е сърдит, задето избухнах така.

Тръгвам към вратата на кабинета си и виждам чифт бели мъжки гащи, окачени на дръжката. Над тях има отпечатана на лазерен принтер бележка:

Добре дошъл у дома, майсторе на късите форми. Целувки и пеперуди.

От обожаващите те фенове

Свалям бельото от дръжката и отварям вратата. Вътре е още по-лошо. Навсякъде — по столовете, лампите, на канапето — има мъжко бельо. Боксерки, пликчета, дори един бандаж. За капак, с помощта на десетина бели ластични чорапа, на плота на бюрото ми е изписано „МАЙК“.

— САЛЮТ ЗА МАЙСТОРА НА КЪСИТЕ ФОРМИ! — реве Трей и изскача от скривалището си зад вратата. Пада на колене и се покланя до земята. — Какво ще кажеш, о, майсторе на късите…

— Невероятно — прекъсвам го аз и се възхищавам на усилието му. — Откъде взе тези неща?

— Мои са.

— Смрад — казвам аз и хвърлям чифт гащи в другия край на стаята.

— Ей, да не мислиш, че ще си купувам ново бельо заради една шега? Хуморът си има цена, момче. — Подушва въздуха два пъти. — И вече я плащаш.

Трябва да призная, че имам нужда точно от нещо такова.

— Благодаря ти, Трей. Оценявам го.

— Да, да. А сега ми кажи как мина. Успя ли да се наместиш в добра позиция за снимката?

— Каква снимка?

— Стига, Майкъл, говориш с мен. Видял си фотографа. Това е първият ти брифинг. Знаеш, че са те снимали. Няма значение колко изплашен си бил. Тук всеки, винаги, гледа с едното око към обектива. Винаги.

Усмихвам се леко.

— Знаех си! — Трей се смее. — Ти си по-предсказуем от банков график. Какво направи? Стиснати зъби? Примижали очи?

— Шегуваш ли се? Извадих тежката артилерия. Стиснати зъби, присвити устни и освен това посочих доклада си, за да подчертая динамиката на отношенията между учител и ученик.

— Хубаво — кимва Трей. — Това убеди ли го за подслушвателните устройства?

— Ето какво. Нали знаеш онова чувство, което изпитваш, преди да се подстрижеш? Един ден се събуждаш и си даваш сметка, че косата ти прилича на изтривалка за баня. С всеки следващ ден става още по-зле. Тогава обаче, в деня, когато наистина трябва да отидеш в бръснарницата, се събуждаш и изведнъж, незнайно как, косата ти изглежда страхотно. Нали знаеш какво имам предвид? Чувството, че всичките ти страхове са били напразни. — Трей кимва, а аз правя пауза за по-голям ефект. — ДНЕС НЕ БЕШЕ ТАКА! — крещя с цяло гърло. — Косата ми изглеждаше гадно цял ден!

— Едва ли е било чак толкова зле — смее се Трей.

— Беше. Беше по-лошо от лошо. Беше ужасно. Трагично. Толкова трагично, че напомняше поетично.

— Поетичното е хубаво. Всички обичат добрите римувани куплети.

— Теб те нямаше там, Трей. Не видя. Бях достатъчно притеснен и бездруго. Не исках да идва Саймън. А когато той извади искането ми за информация и го натика в гърлото ми… Кучият му син избра този момент единствено, за да ме извади от релси. Заради това не съм получил документите. Знаел е, не знам откъде, какво правя. След това загубих равновесие окончателно. Всеки път, когато президентът ми задаваше въпрос, имах чувството, че мога само да мигам насреща му.

— Повярвай ми, всеки има това чувство, когато е при президента.

— Това не е…

— Вярно е. В момента, в който влезе в стаята… подмокряш гащите моментално.

Все още не съм убеден, но се усмихвам.

— Щом ти го казваш…

— Знаеш, че е така. При президента няма нищо незначително. И когато ти зададе въпрос, иска да получи отговор. Кажи ми какво още стана. Дадоха ли ти нещо готино? Химикалка? Молив? Фланелка с надпис: „Във вените ми тече президентска власт“?

— Не — отвръщам и сядам. — Само тези…

Бръквам в джоба си и вадя чифт копчета за ръкавели с президентския печат.

— Не ми казвай, че…

— Свали ги направо от ризата си. По този начин, струва ми се, искаше да ме успокои.

— Да те успокои!? Глупак! Получил си великите копчета на президента! Сигурно е харесал това, което си му казал.

— Ще видим, когато вземе решението. Би трябвало да го гласуват всеки мо…

Прекъсва ме звъненето на телефона. На дисплея пише, че е външен разговор. Може би е това.

— Няма ли да се обадиш? — пита Трей.

— Ало?

— Е, каза ли му за нас? — пита Нора и се смее.

— На кого да съм…

— На баща ми. Каза ли му, че си пипал сладостите ми?

— Реших да не го споменавам — отговарям и продължавам да се чудя как Саймън е разбрал за искането ми. — Защо да му давам още един повод да ме мрази?

— Сигурна съм, че си се справил добре. Даде ти копчета за ръкавели, нали?

— Откъде знаеш, че…

— Дава на всички, при първия брифинг, освен на абсолютните задници. В бюрото му има десетки чифтове. Никсън е правел същото. За да има какво да разказваш на децата си.

Грабвам копчетата и ги прибирам в джоба си. Не знам какво повече да кажа и с облекчение виждам, че малката червена лампа на телефона ми свети — търси ме някой друг.

— Почакай малко — казвам на Нора и превключвам на другата линия, без дори да погледна кой се обажда. Грешка.

— Ало?

— Добре се представи днес — заявява доволен глас. Саймън.

— Б-благодаря.

— Говоря сериозно, Майкъл. В началото малко запъна, но мисля, че вече си научил урока си. Прав ли съм?

Пита ме дали смятам да си мълча. След като съм чул, че е насочил Аденауер към мен, алтернативата е очевидна. Все пак има нещо, което пропуска. Ако знаеше, че ще се срещам с Вон, би казал нещо по този повод. Не каза, а това може да означава едното от две неща — или Вон наистина има какво да ми предложи, или ми залага дяволски добър капан.

— Да — мърморя. — Научих урока си.

— Добре. Тогава да поговорим за резултата от брифинга ти.

— Един момент. — Превключвам отново на Нора. — Слушай, трябва да затварям. Обажда се Саймън.

— Какво иска?

Твърде късно. Прекъсвам линията.

— Там ли си? — питам, когато отново се свързвам със Саймън.

— Разбира се, че съм тук — дразни ме той. — Къде да съм?

Нямам време за ребуси.

— Та, какво каза за резултата?

— Беше много интересно. Когато си тръгна, отидох в Стаята на Рузвелт, за да присъствам на предварителното гласуване. Проблемът беше, че всички — ФБР, правосъдието, дори момчетата от полицията — бяха против нас.

Не ми харесва начина, по който казва нас.

— Е, какво стана?

— Каквото ти казах. — След това обяснява: — Когато Уесли — това е шефът на екипа — броеше гласовете, вдигна глава и каза: „Седем на два. Губиш“. Отиде при Хартсън с доволна физиономия. След десет минути се върна и каза: „Гласовете сега са седем на три. Печелиш“.

Минава известно време, преди да разбера за какво става дума. Тогава изведнъж ме осенява.

— Спечелил съм?

— Ние спечелихме — поправя ме Саймън. — Хартсън каза, че не било правилно да се приема предложението. Смятай го за подарък. — След това чувам силно щракване. Затворил е.

— Спечелил си? — пита Трей.

Все още не мога да си поема дъх.

— Стига, Майкъл, давам ти трийсет секунди, за да…

По дяволите! Времето! Поглеждам часовника си и хуквам към вратата. Обръщам се и подвиквам на Трей през рамо:

— Спечелихме! Хартсън го е прокарал.

— Къде си хукнал тогава? Да празнуваш победата?

— Закъснявам за Вон.

Трей скача от мястото си и тръгва след мен.

— Сигурен ли си, че не искаш да…

— Сигурен съм. Не и когато ФБР ме следи.

— Значи ще отидеш сам?

— Ако заедно са убили Карълайн, Вон разполага с нещо против Саймън. След това, което се случи в музея, просто нямам избор, ако искам да науча за какво става дума.

Очите на Трей се присвиват.

— Какво? — питам го аз. — Да не би вече да смяташ, че не трябва да ходя?

— Не. Просто смятам, че не бива да си сам.

— Оценявам предложението ти, но… не, няма начин. — Няма да го изложа на риск. Лицето му придобива ядосан, почти обиден вид. Познавам го достатъчно дълго, за да знам какво си мисли. — Смяташ, че няма да се справя, нали?

— Искаш ли да знаеш какво смятам? — залепва дланта си върху бюрото, после я вдига и удря със свит юмрук. После пак залепва дланта си. Юмрук, длан, юмрук, длан. — Ето това ще стане, ако отидеш сам, Майкъл. Риба на сухо.

— Благодаря за чудесната илюстрация, но ще се справя.

— Ами ако е някаква засада? И си съвсем сам?

— Не е — упорствам аз и тръгвам към вратата. — Усещането ми е добро.

 

 

Спускам се по стъпалата пред входа на Старата административна сграда и плувам срещу потока на връщащите се от обяд колеги. Излизам на Седемнайсета улица. Няма време да чакам метрото.

— Такси! — викам и вдигам ръка във въздуха. Първите две таксита ме отминават. Продължавам да махам и слизам на платното.

Едно изумрудено зелено такси на отсрещната страна прави непозволен обратен завой и спира пред мен. Секунда, преди да се кача, чувам името си.

— Майкъл!

Обръщам се и виждам жена с гарвановочерна коса, която приближава към мен. Пластмасовата чаша кафе в ръката й показва, че се връща от обяд, но много повече ме интересува табелата на врата й. Това е първият инстинкт на всеки при нас — виж значката. Това, което виждам, не ми харесва. Кафяв фон. Журналистка.

— Майкъл Гарик, нали?

— А вие сте…?

— Инес Котилиано — отговаря тя и протяга ръка. — Изпратих ви…

— Получих съобщението. Имейлът също.

— Но още не сте ми отговорили — заяжда се тя. — Ще нараните чувствата ми.

— Не го приемайте лично. Имах много работа.

— Разбрах. Според програмата, днес сте имали брифинг. Как мина?

Типична репортерка — нищо, освен въпроси. Решавам да й отвърна с типичното за Белия дом — нищо, освен нищо.

— Не искам да проявявам грубост, но знаете правилата. Обърнете се към пресслужбата.

Затръшвам вратата на таксито и Инес се навежда към стъклото. В ръката си държи папка, на която пише „Списък на допуснатите“. Боже, дали е взела разпечатката или иска да се добере до нея? Тя поглежда надолу, за да види в какво съм се вторачил. И се усмихва.

— Говоря сериозно, Майкъл. Все още проявяваме интерес. Така имате шанс да представите вашата версия за събитията.

Не съм толкова глупав.

— Ако ви трябва някой, когото да цитирате, сбъркали сте адреса.

— Ще стане ли по-лесно, ако предложа финансов стимул?

— Откога „Поуст“ плаща за новините?

— Не плаща — отговаря тя. — Това е между нас. Смятайте, че по този начин казвам „благодаря“.

— Май наистина не разбирате. — Клатя глава. — Някои неща не са за продан.

Тя се усмихва иронично.

— Както желаете. — Таксито потегля. — Макар че на ваше място не бих била толкова сигурна.

Десет минути след това съм заобиколен от деца. Малки, дебели, тихи, ревящи, даже едно с масленозелен анцуг, което яростно човърка нещо по чатала си. Националният зоопарк, на Кънектикът авеню, дом на Син-Син, последната оцеляла панда на Никсън, е може би най-добрата семейна атракция в града. И най-лошото място за дискретни срещи. Крача по бетонната алея, която служи за вход към зоопарка, с костюм на тънки райета, сред видеокамери и вързани на опашки коси. Нямаше да бия повече на очи, дори ако бях обхванат от пламъци.

Забравям, засега, разговора с Инес и се моля наистина да разполагам с времето до петък. Първите няколко минути оглеждам ситуацията. За разлика от Музея на Холокоста, навсякъде тук виждам усмивки. Може би на това се е надявал Вон — ако агентите на ФБР са тук, за тях ще е също толкова трудно да се скрият. Прегръщам тази хипотеза и започвам да търся хора без деца. Край количката за сладолед има двама младежи. Някаква жена слиза от такси сама. Би могла да е…

— Пуууканкиии! — реве някой зад мен. Обръщам се сепнато. Виждам хлапе на около осемнайсет, което държи по една кутия на червени и бели райета във всяка ръка. — Пуууканкиии! — проточва последната сричка.

— Не, благодаря — казвам аз.

Невъзмутимо, хлапето преминава на следващия посетител. От другата страна на алеята виждам още едно хлапе, застанало пред яркочервена количка за пуканки. То причаква излизащите семейства и реагира на всяко: „Татко, може ли малко пуканки?“.

За да се отдалеча от шумотевицата и за да разгледам по-добре наоколо, тръгвам към дървените пейки. Малко преди да седна, виждам надпис: „Този район се наблюдава с видеокамери“. Оглеждам се инстинктивно, за да видя камерите. Дървета, сергии, будки за информация — не се виждат никакви камери. Няма значение. Те са някъде тук. Наблюдават ме. Наблюдават нас. Моля се Вон да е наясно какво прави.

 

 

Половин час по-късно продължавам да седя на същата дървена пейка и да наблюдавам тълпата. Скоро забелязвам закономерността — семейство влиза, семейство излиза. Не е чудно, че откакто живея във Вашингтон, никога не съм идвал в зоопарка. Едно нещо обаче остава неизменно — „Пуууканкиии! Пуууканкиии!“ Започва да ми лази по нервите. И всеки път, когато хлапето изкрещи, имам чувството, че удължава последната сричка с една идея.

— Ще взема една — казва гърлен глас. Вдигам поглед, но мъжът гледа в другата посока — висок, с черни джинси и червено поло. Дава един долар на хлапето и взема една кутия пуканки. После намества тъмните си очила и тръгва към една пейка на отсрещната страна на алеята. Не знам защо — може би защото е сам или поради собствената ми параноя — решавам, че трябва да го наблюдавам. Когато обаче се настанява на пейката и имам възможност да го разгледам по-добре, някой се изпречва пред очите ми.

— Пуууканкиии! — реве хлапето и държи кутията пред носа ми.

— Махай се! — крещя.

Не ми обръща никакво внимание.

— Пуууканкиии! П. Вон.

Сепвам се.

— Какво каза?

— Пуууканкиии! Пуууканкиии!

Когато се отдръпва, поглеждам пейката отсреща. Мъжът с червеното поло го няма. Обръщам се пак към хлапето и го питам:

— Какво каза преди…

То вдига последната кутия и вика:

— Пуууканкиии!

— Дай ми я.

Хлапето взема долара ми и се отдалечава, а аз оставам сам на пейката. Изкушавам се да погледна назад, но в момента е много важно да изглеждам спокоен. Отварям кутията колкото е възможно по-спокойно. Вътре няма никакви пуканки. Отстрани е залепена написана на ръка бележка. За да я прочета, трябва да наклоня кутията. „Бирария «Четирите П». Три пресечки на север, до «Ъптаун»“.

Затварям кутията. Повече не мога да се боря с инстинктите си. Озъртам се, за да видя кой ме гледа. Никой, доколкото мога да преценя. Всичко изглежда нормално. Семейство влиза, семейство излиза. Парадът от усмивки продължава, а аз ставам и тръгвам към Кънектикът авеню. Минавам покрай количката за пуканки.

— Пуууканкиии! Пуууканкиии! — Хлапето е подновило запасите си и без да ме погледне, отново тръгва сред тълпата. Аз тръгвам в северна посока.

 

 

Вървя по сенчестата страна на улицата и се стремя да крача колкото мога по-бързо. Така, ако след мен има някой, би трябвало да го забележа лесно. Разбира се, в никакъв случай не се чувствам по-спокоен. Оглеждам всяка спряла кола, всяка минаваща кола, витрините, дърветата. Всичко ми се струва подозрително. Пред себе си виждам жена, която тича с кучето си. Веднага слизам на платното и се обръщам на другата страна. Не мога да рискувам. Докато държа главата си наведена, не може да ме разпознае. Когато отминава, отново се качвам на тротоара.

В далечината се появява неоновата реклама на „Ъптаун“ — последното старомодно кино в града. Естествено, огромната конструкция е най-популярната сграда в района. Вляво от нея за внимание се борят десетина ресторантчета и барове. В сравнение с киното изглеждат невзрачни. За мен обаче едно от тях бие много силно на очи. Бирария „Четирите П“.

Заставам под очуканата фирма и се оглеждам. Всичко изглежда нормално — не се виждат подозрителни физиономии, наблизо няма коли с правителствени номера. Поглеждам дори към покрива на „Ъптаун“. Никой не снима, доколкото мога да преценя. Тръгвам към вратата. Това е то. Време е да се запозная с Вон.

Отварям и ме лъхва миризма на кръчма, която ми напомня за нощта с Нора. Заведението вътре е обзаведено като ирландски пъб. Двайсетина маси, стъклописи, масивен дъбов бар. За моя изненада, заведението е пълно с хора. Виждам един мъж с униформа на пощенската служба. Друг е от „Федерал Експрес“. Мястото ми харесва. Никакви туристи. Местни хора.

— Седни на бара — подмята ми келнерка, която профучава покрай мен. — Ще имам маса след минутка.

Изпълнявам заръката й, сядам на бара и оглеждам още веднъж клиентите. Нищо подозрително.

— Как си? — пита ме барманът, докато налива две чаши сода.

— Добре — отвръщам. — А ти?

Преди да отговори, чувам, че вдясно от мен, в дъното, се отваря скърцаща врата. Поглеждам натам и виждам мускулест мъж, с вехта черна фланелка, да излиза от мъжката тоалетна. Има страховито неандерталско чело, което подлага теорията на Дарвин на съмнение. Чете резултатите от боксовите мачове от сгънат вестник и ми се струва, че се сепва, когато ме забелязва.

След миг изненадата се превръща в гняв.

— Какво ме зяпаш, а, хуй сплескан!? — ръмжи с тежък бруклински акцент.

— Н-нищо — отговарям. — Нищо.

Онзи свива рамене и се връща на масата си в ъгъла.

— Къде ми е сан’вича, а? — пита той келнерката.

— Не ми крещи на мен — отговаря тя. — В кухнята са затрупани.

Убеден, че келнерката ще се изплюе в обяда му, го оставям да си чете резултатите от бокса. Преди обаче да се обърна в друга посока, виждам как оставя сгънатия вестник на масата. Чувам странно тупване. И виждам. Във вестника е скрито нещо. Краят му стърчи навън. Прилича на дебел черен маркер. Или антена на портативна станция… По гърба ми пробягват тръпки. Кучи син. Този тип е от ФБР.

Моментално се обръщам на другата страна и се правя, че не съм видял нищо. Тогава се отваря вратата към улицата и в заведението нахлува лъч слънчева светлина. На прага застава сам мъж. Онзи, с червеното поло, който купи пуканките. Тъмните очила го издават. ФБР. Вон би трябвало да влезе през същата тази врата всеки момент. След това тези типове ще наскачат. Това е, което чакат. Доказателства.

Умът ми работи трескаво. Типът с червеното поло тръгва към мен. Независимо дали ми харесва, или не, ще трябва да се откажа от срещата. Скачам от стола си и тръгвам към вратата. Агентът с радиостанцията става едновременно с мен. Масата му скърца по изпоплескания с бира под. Един пред мен, друг вдясно от мен. И двамата са нащрек, готови да реагират, ако реша да избягам. Колкото и да съм бърз, няма да успея да се отърва от тях, ако не им отвлека вниманието. Соча агента с радиостанцията и крещя с цяло гърло:

— ТОЙ ИМА ПИСТОЛЕТ! ИМА ПИСТОЛЕТ!

Няма нужда от повече. Настъпва мигновен хаос. Посетителите скачат от местата си и се втурват към вратата, повличат агентите със себе си. Каня се да ги последвам, когато усещам, че някой ме сграбчва за яката отзад и ме влачи към кухнята. Влитаме през двойната врата и падам на пода, пред голям хладилник. Изправям се и вдигам очи към нападателя. Барманът.

— Какво, по дяволите…

Той сграбчва възела на вратовръзката ми и ме влачи към задната част на кухнята. Опитвам да се съпротивлявам, но не мога да запазя равновесие. Размахвам ръце и събарям тенджери и тигани от рафтовете.

— Извинявай, синко — казва барманът и с едно бързо движение ме изхвърля навън, през задната врата.

От другата страна на малката задна уличка има врата. Отваря се почти в същия момент.

— Ела тук — вика някой с бостънски акцент.

Закуцуквам натам. Все още се мъча да си поема дъх. Влизам и попадам в някакъв мрачен коридор, който притежава целия чар на недовършено мазе. На тавана мига една-единствена флуоресцентна лампа. Някъде навътре се чуват гласовете на двама души, които разговарят. Като на кино. В другия край на коридора има метална врата. Ако се съди по местоположението, намирам се в аварийния изход на киното.

Облягам се на стената и бавно клякам на пода.

— Забавляваш ли се? — пита ме домакинът ми.

Поглеждам го и веднага разпознавам физиономията от полицейската снимка. Най-накрая. Вон.

Той вади пистолет и притиска цевта в средата на челото ми.

— Имаш точно три секунди да ми кажеш защо уби Карълайн Пенцлър.