Брад Мелцър
Първият съветник (36)

Глава 36

Саймън се събужда в 4:30 сутринта, после взема бърз душ и се бръсне. Обикновено спи до пет и половина, но ако днес иска да изпревари пресата, ще трябва да излезе по-рано. Естествено, по това време пред вратата му все още няма вестник, но той надниква, за да провери въпреки всичко.

Навън, там, където седя, е съвършено тъмно, така че спокойно мога да го наблюдавам, като се движи из стаите. Доколкото мога да преценя, жилището му е обзаведено с вкус, намира се в добър квартал. Това не е най-доброто от предградията, но тъкмо поради тази причина го е избрал. Спомням си, че веднъж, през една почивка, разказа историята. В деня, когато с жена му решили да купят къщата, агентът по недвижими имоти им се обадил и им казал, че се продава съвсем нова къща, в най-престижната част на Маклийн. Наистина, била по-скъпа, настоявала жената на Саймън, но пък можели да си го позволят. Саймън не щял и да чуе. Ако искал да даде на децата си стойностна система, трябвало да има към какво да се стремят. Човек не можел да спечели нищо, ако вечно стои на върха.

Като се замисля, тази история вероятно е измислица. Но допреди няколко седмици Саймън беше човек, на когото можеше да се вярва. Това е и причината сега да седя на задната седалка на волвото му.

 

 

Все още е тъмно като в рог, когато Саймън излиза през задната врата на къщата си. Виждам го как заключва и оглежда двора. Все още е много рано. Не се виждат никакви репортери. Крачи по алеята с походка на човек, който няма никакви грижи. На мен повече ми прилича на невнимание. Дори не ме забелязва, когато се насочва към предната врата на колата си. Твърде радостен е, че му се е разминало.

Хвърля куфарчето си в скута ми и се настанява на кожената седалка, както прави всеки ден.

— Добро утро, господин Червей… Аз съм ранната птичка — казвам силно. Той се стряска, изпуска ключовете и се хваща за гърдите. Въпреки всичко, не мога да не отбележа самообладанието му. Само след секунда раменете му, като дъска за гладене, се надигат раздразнено. Прокарва пръсти през прошарената си коса и непоклатимото му спокойствие се връща даже по-бързо, отколкото го е напуснало. Дръпва ядосано вратата и я затваря. Плафонът в купето угасва и пак става тъмно.

— Мислех, че ще изчакаш, докато отида на работа. — Гласът му стърже като чакъл.

— За толкова глупав ли ме смяташ?

— Ти ми кажи. Кой от двама ни спи в колата ми?

— Не съм спал тук. Бях в…

— … Просто причакваш шефа си в пет сутринта? Стига, Майкъл. Наистина ли мислеше, че всичко това ще ти се размине безнаказано?

— Безнаказано…

— Всичко свърши, Майкъл. По-добре кажи, че си се побъркал, отколкото, че си невинен. — Смее се и добавя: — Бях прав, нали? Карълайн организира всичко, ти прибра парите.

— Какво?

— Не бих си го и помислил, ако не те бях видял онази нощ. После, когато разбрах какво е станало с парите ми, когато полицаите прибраха десетте хилядарки… тогава всичко рухна, нали? Тя си мислеше, че я лъжеш. Затова го направи, нали? Затова ли я уби?

— Аз съм я убил!?

— Това е глупав изход, Майкъл. Беше тогава, е и сега. Никога няма да успееш два пъти.

— Два пъти!? — Не знам за какво говори, но е ясно, че има своя собствена версия за реалността. Време е да прекратя глупостите.

— Не съм малоумен, Саймън. Видях те в „Пендулум“ онази нощ.

— Това отлично обясня…

— Тълкувай го както искаш, все пак плати откупа. Четирийсет бона, за да остане шкафът заключен. — Хвърля ми бърз поглед. — Знае ли жена ти? Ка…

— Имаш ли микрофон? Затова ли си тук? — прекъсва ме. Преди да направя каквото и да е, протяга ръка назад и опипва гърдите ми.

— Разкарай се от мен, по дяволите! — крещя извън себе си.

Той се убеждава, че не крия нищо под ризата си и пак сяда спокойно. Клатя глава. Този човек ми беше шеф.

— Дори не си й казал, нали? Ти продължаваш да си играеш наоколо, а тя е в пълно неведение. Ами децата ти? И тях ли лъжеш? — Виждам, че съм привлякъл вниманието му и соча къщата му. — Те плащат за всичко това, Едгар.

Отново прокарва ръка през косата си. За първи път, откакто го познавам, кичурите не застават по местата си.

— Трябва да ти кажа… Не мислех, че си способен на това, Майкъл.

Провлачва думите особено и си мисля, че е потресен. Или изплашен.

Но се оказва, че не е така. Разочарован е.

— Винаги съм смятал, че Карълайн е безмилостният сред нас. Сега знам, че не е така.

— Аз не съм…

— Кажи, на когото искаш — прекъсва ме той и гледа право напред през стъклото. — На пресата, на целия проклет свят. Не се срамувам.

— Тогава…

— Защо дадох парите ли? — поглежда към хубавата си къща. — Как, според теб, щяха да реагират другите петокласници, когато разберат, че таткото на Кати обича да спи с други мъже? Ами момчетата от девети клас? Ами онези от колежа? Не беше заради мен, Майкъл. Аз знам кой съм. Направих го заради тях.

Слушам мъчителните думи и забелязвам колко силно стиска волана.

— Значи затова си казал на Карълайн, че аз съм оставил там парите?

— За какво говориш?

— За следващата сутрин. След заседанието. Казал си й, че четирийсетте бона са мои, че аз съм ги оставил в гората.

Той пуска волана и ме поглежда объркано.

— Мисля, че си разбрал наопаки. Казах й само, че искам да видя досието ти. Смятах, че ти ме изнудваш.

— Аз?

— Дявол да го вземе. Майкъл! Престани да ме лъжеш в очите! Ти взе парите… ти си съучастник. Знам, че заради това си я убил.

Казва още нещо, но не го слушам.

— Значи не си й казвал, че парите са мои?

— Защо ми е да го правя? Ако Карълайн беше в играта, а винаги съм смятал, че е, и беше разбрала, че знам… щеше да ме изкорми, за да ме накара да мълча.

Усещам как кръвта се оттегля от лицето ми. Не мога да повярвам… През цялото това време… измислила го е, за да не си отворя устата… и за да обвиня Саймън! Като се замислиш, планът е идеален. Пуснала ни е да се боричкаме помежду си. Търся опора и сграбчвам дръжката на вратата. Бавно, мъчително, вдигам очи към Саймън. И за първи път след онази вечер, в бара, през ума ми минава мисълта, че може би е невинен.

— Добре ли си? — пита той, защото е забелязал изражението ми.

Не разбирам.

— Не съм го направил аз — настоявам. — Не съм убивал никого. — Вон… Трей… дори Нора каза, че…

— Казал си на Нора за това?

Зад нас, на улицата, мощни фарове прорязват тъмнината. Някаква кола е свила в пресечката. Не, не е кола. Микробус. Приближава и забелязвам антената, монтирана на покрива. По дяволите! Това не е колата на съседа. Това е новинарски екип. Няма време.

Отварям вратата, но Саймън ме улавя за ръкава.

— Нора знае ли? Казала ли е на Хартсън?

— Пусни ме!

— Не прави това сега, Майкъл. Моля те! Децата ми са вкъщи.

— Няма да кажа на никого. Просто искам да се махна оттук. — Измъквам ръката си и излизам от колата. Микробусът е почти пред къщата.

— Попитай Аденауер! Не съм направил нищо нередно! — вика Саймън.

Каня се да тръгвам, но… трудно е да се опише… в гласа ми има болка. Остават ми някакви секунди и се обръщам назад, за да задам един последен въпрос.

— Кажи ми истината, Едгар. Спал ли си с Нора?

— Какво!?

Това е единственото, което искам да чуя.

Вратата на микробуса се плъзва назад и слизат двама души. Трудно могат да не забележат светлините от колата на Саймън.

— Ето там! — крещи репортер и операторът насочва прожектора.

— Пали колата и изчезвай оттук — ръмжа аз. — И кажи на Аденауер, че съм невинен.

— Ами…

Затръшвам вратата и се спускам към дървената ограда в задната част на двора. Като прожектор в затвор, ослепителен лъч изкуствена светлина облива колата на Саймън и осветява лявата половина на лицето му. Докато насочат прожектора към задната част на двора, аз вече не съм там.

 

 

— Оператор двайсет и седем — обявява мъжки глас.

— Току-що ми изпратиха съобщение на пейджъра — казвам аз. — Бихте ли ме свързали със стая сто и шейсет?

— Дайте ми име, сър.

— Телефонът не се води на никого. В тази стая има стажанти.

Пуска ми музика, докато провери. Типичен телефонист от Белия дом. Няма време за…

— Свързвам ви — казва след миг.

Докато телефонът звъни, аз се свивам край телефона на една бензиностанция и благодаря, че тази централа съществува. Поглеждам надолу и забелязвам, че обувките ми са се прокъсали. Твърде много огради прескочих. Историята на живота ми. Телефонът иззвънява трети път и започвам да нервнича. Досега трябваше да се обадят. Освен, ако няма никой. Поглеждам часовника си. Минава девет. Все някой има нужда от копия…

— Белият дом — чувам мъжки глас.

— С кого говоря? — пролайвам веднага.

— А… Андрю Шотенщайн.

— Слушай, Андрю, аз съм Реджи Дуаит от кабинета на Първата дама. Знаеш ли къде е стая 144?

— Да, струва ми се.

— Добре. Искам да изтичаш дотам и да повикаш Трей Пауъл. Кажи му, че трябва да говориш с него и го доведи на телефона.

— Не разбирам… защо…

— Слушай, младежо, остават три минути, преди Първата дама да трябва да пусне изявлението си за фиаското с този Гарик, а само господин Пауъл има последната редакция. Кажи му, че го търси Реджи Дуайт и че трябва да говоря с него.

Чувам как вратата се затръшва и Андрю Шотен-нещо-си изскача в коридора. Като стажант, той е един от малцината, които биха се хванали на подобен номер, по-важното е, че като председател на клуба на феновете на Елтън Джон, Трей е един от малцината, които ще разпознаят истинското име на певеца.

Разчитам и на двете. Докато чакам, наблюдавам минаващите край мен коли.

— Хайде! Побързай! — мърморя и потропвам с крак по цимента. Бави се твърде много. Нещо е станало. Вдясно от мен, край колонките за бензин, спира сива кола. Може хлапето да е заподозряло нещо и да се е обадило на някого. Без да отделям очи от колата, бавно отпускам слушалката надолу. Вратата се отваря и слиза жена. Усмивката й и елегантната й рокля ми подсказват, че не е от ФБР. Отново залепвам слушалката за ухото си и чувам, че вратата се затваря.

— Ало? — казвам нетърпеливо. — Има ли някой?

— Знаех си! — обажда се Трей. — Как си?

— Къде е стажантът? — питам аз.

— Изпратих го в стая 152. Реших, че ще искаш да говориш на спокойствие.

Кимвам одобрително. Няма стая 152. Ще има да я търси поне половин час.

— А сега ще ми кажеш ли какво правиш? — подканя ме Трей. — Къде спа снощи? На летището ли?

Както винаги, всичко му е ясно.

— Може би не бива да ти казвам… в случай че попитат.

— Добре, само ми кажи дали си добре.

— Добре съм. Какво става там?

Мълчи, което означава, че е по-зле, отколкото си мисля.

— Трей, може да ми ка…

— Наистина ли са блокирали банковите ти сметки? Защото тази сутрин минах покрай един банкомат и изтеглих всичко, което мога. Не е кой знае какво, около триста долара, но мога да ти ги оставя в…

— Говорих със Саймън — прекъсвам го.

— Така ли? Кога?

— Рано тази сутрин. Изненадах го, когато се качи в колата си.

— Какво ти каза?

Нужни са ми десет минути, за да предам петминутния ни разговор.

— Чакай малко! — казва Трей после. — Той е смятал, че ти си убиецът?

— Смяташе, че всичко му е ясно… че аз и Карълайн заедно сме изнудвали колегите.

— Тогава защо не те е накиснал?

— Не знам. Предполагам, страхувал се е да не се разчуе за собствените му сексуални наклонности.

— И ти му повярва?

— Има ли причина да не му вярвам.

— Мисля, че се сещам една. Започва с „Н“. Завършва на „а“. Татенцето й е президен…

— Схванах. Трей.

— Сигурен ли си? Ако спи с Нора, ще ти каже всичко, само и само да…

— Не спи с нея.

— Стига, Майкъл. Връщаме се там, откъдето започнахме.

— Не е така, повярвай ми.

Долавя промяната в гласа ми. Прави кратка пауза.

— Знаеш кой го е направил, нали?

— Това не означава нищо без доказателства.

Този път Трей отвръща веднага.

— Кажи ми какво искаш да направя.

— Сигурен ли си, че си готов? — питам го. — Защото ще е цяло чудо, ако се справим.