Брад Мелцър
Първият съветник (35)

Глава 35

В шест без петнайсет се покривам на най-доброто място, което мога да измисля — достъпно с метрото, оживено, на разположение двайсет и четири часа. Националното летище на Вашингтон. Преди да се настаня на сегашното си място, се отбих в един магазин пред Терминал C и за 2,73 — използвах двата долара, които ми бяха талисман и дребните монети от джобовете си — купих дефектен сак, който иначе щеше да бъде върнат на производителя. Какво като ципа е скъсан? На мен ми е нужен, за да вляза в ролята, не за да пътувам. В комбинация с анулирания билет, който изрових от едно кошче за боклук, върши идеална работа.

След това седнах в дъното на рибния ресторант — единственото заведение на летището, в което можеш да гледаш местните новини, и поради това най-подходящото, за да харча пестеливо останалите си дванайсет долара.

— Това е содата ви — казва келнерката и оставя чашата пред мен.

— Благодаря — кимвам аз, без да отделям поглед от телевизионния екран. За моя изненада, местната телевизионна станция е променила програмата си, за да излъчи пресконференция на живо. Това е силен ход на местните станции — по този начин заставят Белия дом да дава повече информация. Естествено, администрацията реагира. Си Ен Ен е едно, но когато цялата страна те гледа на живо — нещата са съвсем други. Хората се паникьосват и гласовете отиват при Бартлет. Затова правят най-доброто, което могат да измислят — пускат материалите в обратен ред. Започват с дреболиите и свършват с десетката.

В резултат на това гледам някакъв бюрократ от Държавния департамент, който обяснява на 85 милиона зрители какви са ползите от споразуменията в Киото и как те ще се отразят на дългосрочните търговски перспективи в Азия. С една мощна масова прозявка, зрителите сменят канала. За телевизионните мрежи това е кошмар — спада броят на зрителите. За пресслужбата е технически нокаут. Посланието е изпратено — не си правете майтап с Белия дом.

Убедени, че са останали само най-упоритите зрители, на подиума се качват прессекретарката Еми Голдфарб и президентът. Тя е там, за да говори. Той — за да ни покаже, че въпросът е сериозен. Кандидат, който умее да овладява кризи.

Без да губи никакво време, Еми Голдфарб започва. Да, смъртта на Карълайн Пенцлър не е настъпила по естествени причини. Белият дом не знаел досега. Защо? Защото токсикологичната експертиза е завършила съвсем скоро. Нищо повече не можело да се обсъжда в този момент, за да не се навреди на продължаващото следствие. Както и друг път, опитва се да приключи бързо и без усложнения. Никакъв шанс — миризмата на кръв вече се носи във въздуха и медиите точат зъбите си.

С разпалеността на участници в събрание на съсобственици в жилищен блок, репортерите скачат на крака и започват да крещят въпроси.

— Кога получихте докладите от токсикологията?

— Вярно ли е публикуваното в „Поуст“?

— Какво ще кажете за Майкъл Гарик?

Посягам към содата си и неволно събарям чашата. Започва да се стича на пода и келнерката идва при мен.

— Съжалявам — извинявам се аз, а тя започва да бърше с парцал.

— Нищо. Случва се — казва ми.

На екрана Еми Голдфарб обяснява, че не иска да се намесва в разследването на ФБР, но репортерите няма да я оставят да се измъкне така лесно. Въпросите заваляват отново, почти веднага.

— Убийството потвърдено ли е или все още се работи по версията за самоубийство?

— Коментирайте десетте хиляди долара.

— Вярно ли е, че Гарик все още е в сградата?

Започват да я обстрелват. Някой трябва да я спаси. И наистина, президентът се намесва. За хората той е герой. Журналистите — още в момента, в който са видели, че влиза в залата — са наясно, че ще могат да го поставят натясно. Президентът не се явява просто така на пресконференции. Въпреки всичко, тълпата притихва.

Хартсън улавя двата края на катедрата и започва от това, от което Голдфарб не би трябвало изобщо да се отделя. Случаят е на ФБР. Точка. Те са разследвали, те са провели експертизите, те са мълчали именно, за да не се случи това, което се случва в момента. След минута вече е прехвърлил топката. Толкова добре се справя с тези неща, че чак плаши.

След като се убеждава, че е останал сух, поема въпросите. Не, не би могъл да коментира Вон или мен. Да, това силно би затруднило следствието. И, да, в случай че журналистите са забравили, хората все още се смятат за невинни, докато не бъде доказана вината им. Много ви благодаря.

— Обаче — казва той и залата отново утихва, — искам да кажа нещо съвсем ясно. — Изчаква достатъчно дълго, за да накара всички ни да отделяме слюнка. — Ако това е убийство… каквото и да ни струва, ще открием човека, лишил от живот моята приятелка Карълайн Пенцлър. — Казва го просто така. „Моята приятелка Карълайн Пенцлър“. Ето това променя фокуса на всичко. От защита в нападение само след няколко срички. Усещам как рейтингът се покачва. По дяволите Бартлет. Америка не обича нищо повече от доза лично отмъщение. След като приключва, Хартсън поглежда камерата, за големия финал: — Които и да са тези хора, където и да са, ще платят за това.

— Това е всичко, което имаме да кажем — намесва се прессекретарката. Хартсън излиза. Журналистите продължават да крещят въпроси. Твърде късно е. Вече е шест часът. Засега местните новини ще трябва да се задоволят с трохи. Разполагат единствено с категорично безупречната словесна захапка на Хартсън. Не мога да не го призная. Хореографията беше далеч по-добра, отколкото на партито на Първата дама. Всичко беше съвършено: Голдфарб се преструва на безпомощна; президентът се намесва и я спасява; разиграва паметта на мъртъв приятел; поръсва с доза отмъщение. Никой, никога не е внушавал по-добре, че е непримирим с престъпността.

Разбира се, след като пушилката се вдига, мога да се съсредоточа само върху това, което интересуваше репортерите. Не Саймън. И, слава богу, не Нора. Само аз. Аз и Вон. Двата трупа.

Към осем часа, за да избегне блудкавите детски сериалчета, ресторантът минава на Си Ен Ен — точно навреме, за да видя репортажа за себе си още веднъж. След изявлението на президента, говорителката казва: „Утре «Уошингтън Поуст» ще публикува материал, в който се твърди, че този човек, Майкъл Гарик, се издирва във връзка с убийството“.

Докато говори, на екрана се появява снимката от пропуска ми. Това става толкова бързо, че нямам време да реагирам. Мога само да се обърна встрани. Когато приключва, оглеждам заведението. Келнерката. Бармана. Бизнесмените, които вечерят сьомга за сметка на фирмите си. Никой не знае, освен мен.

След като съм злоупотребил достатъчно с любезността на келнерката, се премествам на бара. Барманът е свикнал с пътници, които за момента не могат да продължат пътуването си, и просто искат да погледат телевизия.

— Имате ли „Загубени вещи“? — питам го. — Мисля, че преди време забравих нещо тук.

Той вади кашон от кетчуп „Хайнц“ иззад бара и го стоварва пред мен. Сред ключовете и книгите с меки корици, намирам чифт тъмни очила и бейзболна шапка с емблемата на „Маями Долфинс“. Баща ми с удоволствие би взел кашона.

— Всичко наред ли е? — пита барманът.

— Добро начало — отговарям и нахлупвам шапката на главата си.

До девет часа излъчват репортажа четири пъти. Не ми е много ясно защо продължавам да го гледам, но продължавам. Като че ли очаквам нещо в него да се промени — например, говорителката да каже: „Току-що научихме, че Нора Хартсън е признала проблеми с наркотиците, кабинетът на съветника е изцяло компрометиран. Гарик е невинен“. До този момент не се е случило.

Когато неоновите лампи в ресторанта започват да мигат, схващам намека и закуцуквам към изходите за самолетите. Глезенът ми е по-добре, но все още ме боли. Намествам тъмните очила, помъквам сака след себе си и се отпускам на едно ъглово място, откъдето, ако извия врат, виждам окачените на тавана телевизори. След още три часа Си Ен Ен, събитието е излъчено двайсет пъти. Всеки път е еднакво. Разбира се, има някои промени — говорителите променят интонацията, за да не доскучават: този човек, Майкъл Гарик, този човек, Майкъл Гарик, този човек, Майкъл Гарик… Но посланието винаги е едно и също Това на екрана е моето лице. Става дума за моя живот. И докато седя там, потънал в самосъжаление, нещата само ще се влошават още повече.

В два и петнайсет сутринта пристига закъснял полет от Чикаго. С появата на пътниците двама униформени се приближават до мен и ми казват, че терминалът вече е затворен.

— Съжалявам, но ще трябва да ви помоля да напуснете — казва единият.

За да не им дам възможност да ме видят, държа главата си наведена и им показвам единствено емблемата на „Чикаго Долфинс“.

— Мислех, че е отворено двайсет и четири часа.

— Затваряме салоните край изходите от съображения за сигурност. Главният терминал е отворен цяла нощ. Ако желаете да чакате там, няма никакъв проблем.

Без да вдигна очи, грабвам тънкия си сак и оставям Си Ен Ен назад.

В три часа вече съм се изпънал на малко канапе до гишето за информация и съм сложил сака върху гърдите си. През последните петнайсет минути охраната изгони двама бездомници. Аз съм с костюм. Не ме закачат. Това не е най-доброто скривалище, но само тук бих могъл да поспя малко. За разлика от Ню Йорк, метрото във Вашингтон работи само до полунощ. Освен това, ако властите ме търсят, ще се оглеждат за някой, който се опитва да напусне. Аз искам да стоя. През следващите петнайсет минути едва удържам очите си отворени, но пък и не мога да се успокоя достатъчно, за да заспя. Естествено, питам се как би реагирала Нора и какво мисли за всичко това, но истината е, че не мога да спра да мисля за баща си. Ако утре не се появя в апартамента си, журналистите ще разровят всички кътчета на живота ми. Ще разберат много скоро. Колкото и независим да е, няма да издържи подобна атака. Никой не е в състояние да издържи подобно нещо. Освен, може би, Нора.

Докато се унасям в сън, мисля за пътя през парка „Рок Крийк“. Как проследихме Саймън. Как ни хванаха с парите. Как казах, че са мои. Оттам започна да се търкаля снежната топка. Едва преди две седмици. След това спомените се втурват в главата ми — трупът на Вон в хотела. Нора на покрива на Белия дом, очите на Карълайн, едното нормално, другото изкривено. Миговете се сливат и си представям как биха могли да изглеждат нещата. Винаги съществува лесен изход, но просто… Не исках да се измъкна през него. Не си струваше. Досега.

Във Вашингтон… Не. В живота… има два отделни свята. Усещането за това, което е съществено, от една страна, и реално съществуващото, от друга. Мина твърде много време, откакто осъзнах, че има разлика.

Клепачите ми се затварят и придърпвам сака до брадата си. Нощта ще бъде студена, но поне съм взел решението си. Писна ми да вися по телефонните кабини.