Брад Мелцър
Първият съветник (8)

Глава 8

Два часа по-късно тръгвам назад, към кабинета си, с безмилостна мигрена и пулсираща болка в основата на врата. Още не мога да повярвам, че парите са били у Карълайн. Защо тя… значи, след като са били там… означава ли това, че и тя е била в гората? Или просто ги е взела по-късно? Затова ли се заяде със Саймън на сутрешното заседание? Защото липсваха десет хилядарки? Умът ми се лута между възможните обяснения, търси ъгловите парченца от мозайката. Струва ми се, че не виждам никакви очертания.

Коридорите наоколо са пусти и докато минавам покрай вратите, чувам тихия звук на десетки телевизори. Обикновено телевизорите в административната сграда работят с изключен звук. При новини като днешните, всички слушат.

Реакцията е типична за Белия дом. Както преди години ми обясни един съветник на Клинтън, структурата на властта в Белия дом е като футболен мач между десетгодишни. Можеш да дадеш на всеки играч позиция и можеш да настояваш всеки да стои там, където би трябвало, но в момента, в който играта започне, всички тичат към топката.

Та, за какво ставаше дума — пустите коридори на административната сграда. Още преди да се консултирам с Трей, знам какво става. Президентът изисква информация, което означава, че шефът на екипа иска информация, което означава, че главните съветници изискват информация, което означава, че пресата изисква информация. Всички по-надолу търсят — звънят си по телефоните един на друг и на всички контакти, за които могат да се сетят, опитват се да са първите, добрали се до отговорите. В една йерархия, в която повечето получаваме горе-долу еднакви правителствени заплати, предпочитаната валута е достъпът, до когото трябва и влиятелността. Информацията е ключ и към двете.

Когато хлапетата отчаяно се спуснат след топката, всички други кризи са забравени. При всякакви други обстоятелства щях да съм сред тях. Днес обаче, когато крача към кабинета си, не мога да не си мисля, че топката съм самият аз.

Затварям вратата след себе си и се устремявам направо към телевизора. Както би трябвало да се очаква, всички телевизионни мрежи с акредитация за Белия дом предават на живо. За да се уверя с очите си, поглеждам през прозореца и виждам редицата репортери, които говорят пред камерите в северозападния ъгъл на моравата.

Грабвам слушалката и набирам номера на Нора. Според „тостъра“ тя все още е в Резиденцията, но и този път не се обажда никой. Трябва да разбера какво става. Нужен ми е Трей.

— Майкъл, времето не е много подходящо — казва той, когато вдига слушалката. Някъде около него се чуват гласове, като от пълна с хора стая, телефоните звънят непрекъснато. Лош ден за един прессекретар в Белия дом.

— Само ми кажи какво става — моля го. — Какво разбра?

— Според слуховете, било е инфаркт, макар че от ФБР няма да съобщят нищо преди два. Най-много научихме от първия, който е огледал трупа. Нямало външни наранявания. Нищо подозрително. — Докато Трей обяснява, телефоните около него не престават да звънят. — Трябва да видиш този тип… Типично униформено ченге… Чуди се как да привлече вниманието, а после се прави, че не иска да говори.

— Значи аз не съм на топа на устата?

— Защо трябва да си?

— Защото аз я намерих.

— Значи това е потвърдено? Джейми, чуй това… Научих…

— ТРЕЙ! МЛЪКНИ! — викам с цяло гърло.

— … Най-добрата клюка за Мартин Ван Бурън. Знаеше ли, че са си правели майтап с него, защото е носел корсети? Не е ли страхотно? Да му се не начудиш на този тип! Демократче с корсет! Страхотно. Мога да ти кажа, че паниката от 1837-а е била изцяло вестникарска. Не вярвам и една дума от…

— Джейми отиде ли си?

— Да, да, тръгна си — отговаря той. — А сега ми кажи защо си толкова превъртял? Какво има?

— Нищо. Не е голяма работа.

— Не е голяма работа? С кого си мислиш, че разговаряш? Знаеш ли колко позвънявания имам заради това нещо, само откакто говоря с теб?

— Четиринайсет — отговарям. — Броих ги.

Трей млъква за момент. Познава ме твърде добре.

— Може би трябва да говорим по-късно.

— Да. Мисля, че така е най-добре. — Отново поглеждам през прозореца, към редицата репортери. — Мислиш ли, че можеш да не споменаваш за мен?

— Майкъл, мога да ти дам информация, но не мога да правя чудеса. Зависи какво ще съобщят от ФБР.

— А ти не можеш ли да…

— Слушай, униформеното ченге говореше така, сякаш то я е открило. За всеки друг, който се интересува, името ти официално е променено на „колега от екипа на Белия дом“. Това ще те отърве поне от хиляда писма на избиратели.

— Благодаря ти, Трей. Оценявам го, наистина.

— Старая се — отвръща той и вратата на кабинета ми се отваря. Надниква Пам.

— Слушай, трябва да затварям. Ще говорим по-късно.

Затварям телефона и Пам пита колебливо:

— Удобен ли е моментът, защото…

— Не се безпокой… влизай.

Тя тръгва към мен и забелязвам отпуснатостта в походката й. Обикновено крачи енергично, без умора, а сега се движи като в забавен филмов кадър, раменете й са отпуснати.

— Можеш ли да повярваш! — възкликва тя и се отпуска на стола пред бюрото ми. Очите й са уморени. И зачервени. Плакала е.

— Добре ли си? — питам я.

Въпросът ми отново събужда емоции, които пълнят очите й със сълзи. Пам стиска зъби и се мъчи да се овладее. Не е от тези, които плачат пред хората. Бръквам в едно чекмедже, за да намеря носни кърпички. Откривам единствено няколко салфетки с президентския печат. Подавам й ги, но тя клати глава.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Тя ме взе на работа тук, знаеше ли? — казва Пам и добавя: — Когато се явих на интервюто, единствено Карълайн ме хареса. Саймън, Лам и всички останали решиха, че не съм достатъчно устойчива. Саймън дори написа „Мека Мария“ на формуляра ми.

— Стига бе! Сериозно?

— Напълно. Карълайн ми го показа — обяснява Пам с усмивка. — Успя да ме вкара, защото щях да работя при нея. Още първия ден, когато започнах, тя ми показа формуляра и ми поръча да го запазя. Един ден, каза ми, ще му го натъпчеш в гърлото.

— Запази ли го?

Пам продължава да се усмихва.

— Какво?

Усмивката й става зла.

— Помниш ли, когато празнувахме победата за рекламите на цигари? Когато Саймън докладва пред Конгреса?

Кимвам.

— А помниш ли тортата, която сервирахме? Карълайн каза, че изцяло сме я направили сами, нали?

— Не!

— Да — добавя Пам с още по-широка усмивка. — На сто петдесет и втория ден, откакто работех тук, Саймън изяде думите си.

Разсмивам се заедно с нея.

— Сложила си формуляра от интервюто в тортата?!

— Няма да призная нищо.

— Как е възможно? Той не усети ли вкуса?

— Как така „той“? Повярвай ми, гледах всичко с очите си. Ти също изяде солидна част от него.

— И ти не ме спря?

— Тогава не те харесвах чак толкова.

— Но как така си у…

— Намокрихме листа, скъсахме го на малки парченца и ги мушнахме в миксера. Превърна се в тесто за нула време. Най-добрият готварски урок, който съм имала. Карълайн беше смахнат гений. А що се отнася до Саймън… Тя направо го ненавиждаше.

— До момента, в който у… — Млъквам. — Съжалявам, не исках да прозвучи…

— Няма нищо — казва тя. След това двамата мълчим цяла минута. Импровизирано отдаване на последна почит за една от нас. Честно казано, едва сега си давам сметка какво съм пропуснал. През двата часа, докато ме разпитваха, докато се безпокоях и се чудех как да се защитя, бях забравил нещо много важно — да скърбя. Краката ми се втвърдяват, сърцето ми се свива. Днес умря Карълайн Пенцлър. Каквото и да съм си мислел за нея, едва сега го осъзнавам. Краткото мълчание не я прави светица, но ми се отразява много добре.

Пам вдига очи и вижда промяната в изражението ми.

— Добре ли си?

— Д-да… Просто още не мога да го осъзная.

Пам кимва и се отпуска на стола си.

— Как изглеждаше?

— Какво имаш предвид?

— Тялото. Нали ти я откри?

Кимвам. Не мога да отговоря.

— Кой ти каза?

— Деби, от връзки с обществеността, го чула от шефа си, който има приятел, чийто офис е точно срещу…

— Разбрах — прекъсвам я. Няма да е никак лесно.

— Мога ли да ти задам един друг въпрос? — пита Пам. От тона й се досещам какво ще последва. — Снощи… в каквото и да си се забъркал… затова ли умря Карълайн?

— Не знам за какво говориш.

— Не на мен, Майкъл. Каза, че имало нещо, достойно за корицата на „Нюзуик“. Нали затова отиде да говориш с нея?

Не отговарям.

— Във връзка с Нора е, нали?

Мълча.

— Ако Карълайн е била убита заради…

— Не е убита! Беше инфаркт!

Пам ме наблюдава съсредоточено.

— Убеден ли си в това?

— Напълно.

Когато започнахме да работим в съседни кабинети, Пам описа себе си като момиче, което в училище е било на заден план и никога не е било популярно сред съучениците си. С тази фраза за разчупване на леда тя се самоподценяваше, но трябва да кажа, че дори тогава, в първия момент, не й повярвах. Беше твърде симпатична, за да е истина — ако не беше, нямаше да е тук. Така че, колкото и да обича да се прави на незначителна, колкото и да смята, че е нужно да намалява очакванията на околните, аз, до ден-днешен, винаги съм смятал, че е факир на междуличностната динамика.

— Толкова много ли означава Нора за теб? — пита ме.

— Може и да ти е трудно да го повярваш, но тя е добър човек.

— Ако е толкова добър, къде е сега?

Поглеждам към „тостъра“. Нищо не се е променило. Зелените знаци на дисплея изписват същото: Резиденция, втори етаж.

 

 

Докато тичам по коридора на административната сграда, ясно си давам сметка, че единственият начин да разбера какво всъщност става, е разговорът очи в очи. Стиснал празен контейнер за вътрешноведомствена поща, излитам през изхода към Западното крило, прекосявам алеята между сградите и влизам в Белия дом. Връхлитам през вратата под козирката и махвам забързано на Фил.

— Горе ли? — пита и ми вика асансьора.

Клатя глава.

— Лоша работа, а? — казва той.

— Ужасно — отвръщам и минавам покрай него. Изкачвам се по няколкото стъпала вдясно и забавям темпото — човек не тича толкова близо до Овалния кабинет. Освен ако не иска да го застрелят или закопчаят с белезници. Надниквам при секретарката на Хартсън, за да видя как са нещата. Както винаги, Овалният кабинет и всичко около него е нажежено до бяло. Невъзможно е да се опише енергията, с която е заредено това място. Не е паника — когато си близо до президента, няма паника. Това наистина е някаква енергия, която е видимо и безмилостно жива. Като Нора.

Продължавам по пътя си. Пред себе си виждам двама униформени и пресслужбата. По нататък е Западната колонада. Отварям вратите и излизам вън, минавам покрай внушителните колони и отново влизам в сградата, в коридора на приземния етаж.

Точно насреща, от другата страна на разкошния, бледочервен килим, има два сгъваеми паравана от черешово дърво, които отделят задната част на коридора. От другата им страна устройват публичните обиколки. Всяка година хиляди туристи минават оттук, за да разгледат първите два етажа на Белия дом. Показват им Залата с картите, Порцелановата зала, Синята зала, Червената зала, Зелената зала, не знам още каква зала. Не виждат обаче къде президентът и семейството му живеят наистина — къде спят, къде канят гости, къде прекарват времето си. Горните два етажа на Белия дом. Резиденцията.

Нататък по коридора, втората врата вляво, са стълбите и асансьорът към Резиденцията. Единственото препятствие по пътя ми са хората от Сикрет Сървис — един униформен на този етаж, двама на горния. Няма смисъл да губя темпото, казвам си. Това е като всичко останало в живота — тръгваш съсредоточено и целенасочено и влизаш. Забързано, вдигам нагоре контейнера за вътрешна поща и тръгвам по коридора към първия униформен служител. Той се е облегнал на стената и по всичко личи, че гледа върховете на обувките си. Главата наведена, главата наведена, главата наведена. Вече съм само на два метра от вратата. Един метър от вратата. Остават сантиметри… Изведнъж униформеният вдига глава. Не спирам. Кимам му дружелюбно, докато гледа пропуска ми. Синият фон има достъп почти навсякъде. Контейнерът за поща може да стигне до най-горе, до кабинета на Разпоредителя.

— Приятен ден — подхвърлям, за да изглеждам по-автентично. Той отново забива поглед в обувките си, без да каже дума. Самоувереността отново се оказва съвършеният пропуск. Тръгвам нагоре по стълбите. Остава още един етаж.

Въпреки че се изкушавам да се зарадвам, знам, че униформеният долу всъщност е там, за да връща назад случайно отклонилите се туристи. Истинският пропускателен пункт към Резиденцията е на втория етаж. Изкачвам се и виждам, че двама униформени вече ме очакват. Тези стоят срещу асансьора и не гледат върховете на обувките си. Без да ги гледам в очите, продължавам да крача целенасочено.

— Мога ли да ви помогна? — пита единият униформен.

Продължавай да крачиш, казвам си. Номерът ще мине.

— Как сте? — питам с тон, който непрекъснато е там. — Тя ме очаква.

Другият униформен застава пред мен и препречва пътя ми към стълбите нагоре.

— Кой ви очаква?

— Нора — отговарям и показвам контейнера. Правя крачка вдясно и се преструвам, че смятам да взема асансьора, за да се изкача до горе. Когато натискам бутона за повикване, на площадката забръмчава дрезгав зумер.

Обръщам се. Двамата униформени ме гледат.

— Можете да оставите пощата при разпоредителя — казва единият.

— Тя поиска да й се достави лично.

Това не ги впечатлява. След като прочитат името ми от пропуска, по-високият влиза в кабинета на разпоредителя, който е до стълбите, и вдига телефона.

— Тук е дошъл някой си Майкъл Гарик — казва той и изслушва отговора. — Не… Да. Ще му кажа. Благодаря. — Затваря телефона и ме поглежда. — Тя не е горе.

— Какво? Не е възможно. Кога е излязла?

— Казаха, че преди десет минути. Ако е слязла с асансьора, няма как да я видим.

— Не съобщават ли по радиото къде се намира?

— Не и преди да излезе от сградата.

Гледам го втренчено. Няма какво повече да се каже.

— Кажете й, че съм идвал — добавям и тръгвам надолу.

Докато слизам по стълбата, срещам човек, който се изкачва. Стълбата не е достатъчно широка, така че раменете ни се докосват и успявам да го огледам добре — маскировъчен панталон, памучно поло. Издава го слушалката в ухото му. Сикрет Сървис. Един от агентите на Нора. Хари. Името му е Хари. От личната й охрана. Отделя се от нея само в един случай — когато тя е горе, в Резиденцията.

Обръщам се и пак тръгвам нагоре. Униформените разбират защо се връщам веднага.

— Защо ме излъгахте? — питам по-високия.

— Слушай, синко, няма нужда да…

— Зададох ви въпрос. Защо ме излъгахте?

— Спокойно! — намесва се Хари.

След секунда нагоре по стълбата дотичва цивилен агент. Втори, с черен костюм, идва след още малко и ми препречва пътя.

Как успяха да реагират толкова бързо? Поглеждам през рамо и виждам отговора. Във вентилационния отвор до вратата има съвсем малка камера, насочена право към мен. Хари слага ръка на рамото ми.

— Можеш да ми вярваш — казва той. — Не печелиш.

Тук е прав. Отдръпвам се от него и се насочвам към стълбата надолу. Обръщам се към Хари и промърморвам:

— Кажи й, че трябва да поговорим.

Той кимва, без да каже дума.

Спускам се по стълбата и минавам край униформения долу.

— Приятен ден — подвиква той след мен.

 

 

Докато крача към административната сграда, осъзнавам, че съм стиснал и двете си ръце в юмруци. Изпъвам пръсти и се мъча да се отърся от нежеланието на Нора да ме види. Не е чак толкова лошо, казвам си. Ще дойде. Засега просто е предпазлива. Освен това, аз само открих трупа и малко покрещях. Не съм заподозрян. Никой не знае за парите. Освен Нора. И полицията. И Карълайн. По-скоро тези, на които е казала… Дявол да го вземе, слуховете вече може и да са плъзнали. И когато разберат за какво става дума, всичко ще тръгне по реда си…

Вибрирането на пейджъра прекъсва мислите ми. Изваждам го от джоба си и прочитам съобщението. Тогава си спомням и другия човек, който знае за парите. Съобщението гласи: „Искам да говоря с теб. Е. С.“.

Е. С. е Едгар Саймън.