Брад Мелцър
Първият съветник (22)

Глава 22

— Какво правиш тук?

— Току-що се връщам от риболов — отговаря Аденауер с приветливия си южняшки акцент. — Тридневно пътуване до Чесапийк. Невероятно хубаво. Някой път трябва да отидеш дотам.

С евтиния си костюм, като на учител по английски, и игривата вратовръзка, Аденауер наистина изглежда приятелски настроен. Като че ли иска да помогне.

— Седни — предлагам му.

Той кимва с благодарност.

— Обещавам, няма да ти загубя много време. — Отпуска се на стола и обяснява: — Докато се ровех из тинята, не можах да си обясня едно нещо. — Млъква за момент. — Какво става между теб и Саймън?

Вече съм чувал този тон. Не ме обвинява. Безпокои се за мен. Независимо от всичко, предпочитам да се правя на тъп.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса.

— Последния път, когато разговаряхме, ти ми предложи да проверим банковите сметки на Саймън. Когато разговарях със Саймън, той предложи да проверим твоите.

Усещам го чак в слабините си и единственото, което мога да направя, е да се помъча да изглеждам спокоен. Бях смятал, че Саймън ще си мълчи. Сега обаче примирието започва да се пропуква. И колкото повече се противя, толкова повече ще ме сочи с пръст. Вече не се безпокоя за работата си. Той може да отнеме живота ми.

— Не се опитвай да го правиш сам, Майкъл. Можем да ти помогнем за това нещо.

— Какво открихте в банковите му сметки?

— Нищо особено. Напоследък е продал малко акции, но ни каза, че с парите преобзавел кухнята си.

— Може да лъже.

— Може и да не лъже. — Макар и да не го показвам, Аденауер знае, че не ми е лесно. С надеждата да ми помогне, добавя: — Ще ти кажа едно. Ако искаш да видиш интересна банкова сметка, трябва да погледнеш сметката на Карълайн. За жена със сравнително скромни приходи, тя е притежавала сериозни пари. Повече от половин милион, ако трябва да бъда точен. Петдесет хиляди, от които, скрити в кутийка от тампони в апартамента й.

Това вече е нещо.

— Значи Карълайн е изнудвала?

— Ти ми кажи.

— Какво може да означава това?

— Майкъл, проверихме и твоята сметка. Извинявай, че ти го казвам, но нещата при теб изглеждат доста тънки.

— Защото четвърт от всяка заплата отива директно за издръжката на баща ми. Можеш да провериш.

Прокарва длан надолу по вратовръзката си, добива почти обиден вид. Не обича да му нареждат какво да прави.

— Майкъл, моля те, опитвам се да помогна. Какво ще кажеш за семейството на майка ти? Те не са ли доста заможни? Какво притежават в момента? Четирийсет магазина из цялата страна?

— Не разговарям с роднините на майка ми. Никога.

Аденауер се накланя напред и пуска мрачна усмивка.

— Дори и при непредвидени ситуации?

Адвокатът в мен застава нащрек.

— Какви непредвидени ситуации?

— Не знам. Какво ще стане, ако баща ти загази? Ако Карълайн беше решила да се разприказва и да го изпрати в някое от заведенията, в които персоналът е с бели престилки? Ако беше поискала четирийсет хилядарки, за да си мълчи? Не би ли им се обадил в такъв случай?

— Не. — Давам си сметка накъде бие и стомахът ми се свива. Забрави Саймън — аз съм заподозреният. Опитвам да прикрия задника си и добавям: — Освен това, откъде взе тези четирийсет хиляди? Мислех, че сте намерили само трийсет.

Ръката му продължава да приглажда вратовръзката.

— Все едно — отвръща той.

Тонът му никак не ми харесва. Крие нещо.

— Накъде биеш? — питам го.

— Никъде. Това е само хипотеза. Виждаш ли, проверихме трийсетте хиляди от сейфа на Карълайн и видяхме, че номерата на банкнотите са последователни. Проблемът е, че по средата има прекъсване в последователността, така че може да има още десет хиляди, за които още не знаем нищо. Ти случайно знаеш ли нещо за това?

Зад бюрото, кракът ми започва нервно да тупа по килима.

— Може би касиерът в банката не е взел последователни пачки.

— А може и с тези десет хиляди да е било платено на Вон. Лесна трансакция е — парите са взети от жертвата. Единственият проблем е, че един от вас е взел неподходяща пачка.

— Един от нас?

Аденауер прокарва език по вътрешната страна на долната си устна. Вече предвкусва удоволствието.

— Е, как са работите между теб и Нора? Забавлявате ли се?

— По-добре от всякога — казвам троснато.

— Това е хубаво. Защото връзка с момиче с положение като нейното винаги е натоварена с допълнително напрежение. А какво ще стане, когато възникнат проблеми? Не можеш да потърсиш помощ никъде. Трябва да ги решаваш сам. Искам да кажа, това е единственият начин да не я разсърдиш, нали?

Това хипотеза ли е? Че съм убил Карълайн заради Нора?

— Не съм тук, за да отправям обвинения, Майкъл. Ако обаче Карълайн е открила, че някой от принципалите взема наркотици… и че той е свързан с човек като Вон… няма да е много трудно да поискат от теб да му уредиш пропуск, нали?

— Ако смяташ да продължаваш с този тормоз…

— Всъщност, аз се опитвам да те защитя. И ако решиш да ни помогнеш, може да видиш как това става на практика.

Лам беше прав за едно — при сегашната ситуация за големите риби аз съм само хапка.

— На нея не й пука за теб — продължава Аденауер. — За подобните на нея всички ние сме като речник — полезен, когато ти е нужен, но можеш да го замениш с всеки друг.

Казва „ние“, за да се почувствам по-комфортно. Номерът не ми минава въобще.

— Очевидно не знаеш нищо за нея.

— Сигурен ли си?

Поглеждам го. Дори не мигва.

— С нея разговарях два пъти. Веднъж по телефона и веднъж в Резиденцията. Всъщност, тя вече ме насочи към теб.

Знам, че е лъжа.

— Нора никога не би направила подобно нещо.

— Не би спасила собствената си кожа? Хора сме, Майкъл. И ако се замислиш за обстоятелствата… ако тя хлътне, хлътваш и ти. Това е част от прочистването. Ако обаче ти хлътнеш, ако ти отнесеш вината, тя ще си остане на мястото. — Млъква за момент, колкото да смеля думите му. — Знам, че не искаш да й навредиш, но има само един начин да си помогнеш… Да ни дадеш Вон.

— Колко пъти трябва да го повторя? Не съм направил нищо и не познавам никакъв Вон.

Аденауер махва едно мъхче от коляното си. Приятният учител по английски отдавна го няма.

— Значи не си се свързвал с него?

— Точно така.

— Не ме ли лъжеш?

Мога или да му кажа за утрешната среща, или да изпробвам дали блъфира. Засега обаче не съм готов да се откажа.

— Никога не съм виждал този тип, никога не съм разговарял с него.

Той чува новината и клати глава.

— Майкъл, нека ти дам един съвет — казва и гласът му отново става угрижен. — Познавам задочно Вон до задниците на въшките му. Каквото и да има с Нора, двамата ще те продадат, без да се замислят.

Заставям крака си да не се тресе повече и въздъхвам мислено. Не му позволявай да се приближи до теб.

— Знам какво пише в разпечатката на Сикрет Сървис, но се кълна, че не аз съм пуснал Вон тук. — Променям темата, с надеждата аз да сграбча юздите. — Какво стана със смъртта на Карълайн? Готови ли са резултатите от анализите?

— Нали мислеше, че е инфаркт?

Не се отказва.

— Знаеш какво имам предвид. Дойде ли доклада от токсикологията?

Накланя глава достатъчно, за да видя повдигнатата му вежда.

— Не знам. От известно време не съм проверявал.

Това е нагла лъжа и иска да разбера, че е такава. Няма да ми каже. Освен ако не му помогна. Особено, когато е толкова близо до целта.

— Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш какво всъщност се случи? — пита той и пак се прави на учител.

Отказвам да отговоря.

— Майкъл, моля те. Каквото и да е станало, искаме да работим с теб.

Предложението е примамливо. Но не е гаранция. Освен това, ако Вон се появи… това ще бъде не само най-бързият начин да докажа, че Саймън е в дъното на всичко, но и най-добрият начин да предпазя Нора. И себе си. Продължавам да мълча. Извръщам лице.

— Изборът е твой — казва ми той. — Ще се видим в петък.

Сепвам се.

— Защо в петък?

— Стига, Майкъл. Да не мислиш, че смятам да стоя край теб и да не правя нищо? Ако до три дни не чуя каквото искам от теб, историята за теб и Вон ще излезе в пресата. Това ще е повече от достатъчно, за да извадя Нора на светло. Петък, Майкъл. Тогава Америка ще се запознае с теб.

Той тръгва към вратата, а аз се свличам на стола си. Хващам се за подлакътниците, за да спра падането, но цялото ми тяло е в шок — не мога да се съсредоточа върху нищо. Останали са ми само думите му, които все още отекват в кабинета.

 

 

— Сериозно ли го каза? — пита Трей по телефона.

Гледам втренчено неработещия телевизор в кабинета си и мълча. На екрана виждам само себе си.

— Майкъл, попитах те нещо. Аденауер сериозно ли каза това?

— Ммм?

— Сериозно ли…

— Д-да, така мисля — отговарям най-накрая. — Имам предвид… чувал ли си някога ФБР да отправя празни закани?

Трей отговаря след секунда. Знае какво преживявам, но това не означава, че ще премълчи.

— Майкъл, не става дума за снимка с лоша прическа — предупреждава ме той. — Хартсън има само седем пункта преднина, непрекъснато му нанасят удари като този днес на първа страница… Ако се чуе дори намек за това, което става…

— Знам, Трей. Повярвай ми, знам. Всяка сутрин ми четеш данните. Кажи ми обаче аз какво мога да направя? Вчера ми каза да се раздрънкам, така че Нора да не може да ме закопае. Днес пищиш, че ако нещо се разчуе, собственоръчно ще закопая президента. Единственото общо в двата случая е това, че аз оставам прецакан.

— Нямах предвид да…

— Единственото, което мога да направя, е да продължа да търся истината. Трябва да се срещна с Вон, за да видя дали няма да разбера какво всъщност е станало. Ако не се получи… — Млъквам, неспособен да довърша.

Трей ми дава няколко секунди, за да се успокоя.

— Ами декларациите за имотно състояние на Саймън? — пита след малко, решен да помогне. — Мислех, че ще ги прегледаме, за да проверим откъде е взел парите.

— Според Аденауер, в банковите му сметки няма нищо нередно.

— И ти си готов да му повярваш?

— А какво друго искаш да направя? Подадох искането преди повече от седмица. Трябва да получа декларациите всеки момент.

— Не ми харесва, че се налага да ти го кажа, но „всеки момент“ не те устройва. Остават ти само три дни. Ако бях на твое място, щях да си взема гласа на мило момче и да поговоря с Нора, което отдавна трябваше да направиш.

Отново се взирам в екрана на телевизора и обмислям варианта. Има право. Въпреки всичко, ако Вон ми каже каквото трябва… Ако заради това се крие от ФБР… защото Саймън е прецакал и него самия… Това ще е врата към една съвсем нова реалност. Може би в бара Саймън се е срещнал именно с Вон. Саймън може да е взел парите назаем. Може би затова в банковите му сметки няма нищо подозрително.

— Е, какво ще кажеш? — подканя ме Трей.

Клатя глава, въпреки че не може да ме види.

— Утре е срещата с Вон — отговарям. — След това винаги ще мога да поговоря с Нора.

По дългата пауза съдя, че Трей не е съгласен.

— Какво? — подканям го. — Нали искаше да се срещна с Вон.

— Още искам.

— Тогава какъв е проблемът?

Нова пауза.

— Знам, че ти е трудно да го приемеш, Майкъл, но понякога трябва да си спомняш, че е нужно да се пазиш сам.

Затварям очи. Все още чувам мелодията, която изсвири Нора в музикалната стая. И думите на Лам за предстоящите избори. И как познатата на Вон тичаше надолу по стълбите на музея.

— Да — шепна в отговор. — Така е.

 

 

Нужен ми е цял половин час, за да се върна отново към работата си, но след това тя ме поглъща изцяло. Папката е отворена пред мен на бюрото, потънал съм в юридически статии, справки, научни изследвания и резултатите от текущите проучвания на общественото мнение. През последните два месеца съм проучил всичко възможно по въпроса. Сега трябва да измисля как най-успешно да го преподавам. Не, не просто да го преподавам. Да го преподам на лидера на свободния свят. Разбира се, той ще поиска мнението на всички висши служители, но аз съм този, който ще го инструктира. Аз съм авторитетът по въпроса. Аз. Само аз.

Два часа по-късно все още работя по въведението. Това не е училищен дебат с преподавателя. Това е Овалният кабинет с Тед Хартсън. Президентът Хартсън. С речник подръка, пренаписвам първото изречение седемнайсет пъти. Всяка дума трябва да е на мястото си. Все още не е.

Начално изречение, дубъл осемнайсети.

 

 

Продължавам да работя и през обедната почивка.

Вече съм в сърцевината на проблема. Наистина, учили са ни да правим безпристрастни изложения, но… хайде да сме честни. Това е Белият дом. Всеки има мнение.

В резултат не ми е никак трудно да изготвя списък с причини, поради които президентът не бива да приема искането за подслушване, без предварително заявено място. Обхватът става прекалено голям. Дори и да улеснява борбата с престъпността, подобно нещо би дало на ФБР прекалено големи правомощия и възможност за погазване на гражданските свободи. Това е лесната част. Трудното е да убедя президента, че съм прав. Особено в годината на изборите.

 

 

В пет часа правя първата си почивка — десетминутна разходка, отиване и връщане, до Западното крило, за да си взема от първата партида ястия, които дават в столовата. През следващите няколко часа преглеждам стотици криминални дела, за да намеря тези, които най-пълно подкрепят тезата ми. Ще работя до късно тази нощ, но ако всичко е спокойно, би трябвало да се справя.

— Сладки! Кой иска сладки! — вика Трей и нахълтва през вратата. — Познай какво продават вече автоматите долу! „Люси“! Сладките от моето детство! Можеш да им се насладиш срещу седемдесет и пет цента!

— Трей, моментът наистина не е подходящ за…

— Разбирам, затънал си до колене. Тогава поне ми позволи да ти кажа за…

— Не мога.

— Няма не мога! Такова нещо не съществува. Освен това, става дума за нещо важ…

— По дяволите, Трей, коя дума не разбра?

Това не му се нрави. Без да каже нищо повече, Трей се обръща и тръгва към вратата.

— Трей…

Отваря.

— Трей, моля те…

В последния миг спира.

— Слушай, момче, нямам нужда от извиненията ти. Единствената причина да дойда тук е фактът, че любимата ти репортерка от „Поуст“ ни се обади за списъка на допуснатите в комплекса. Аденауер може и да чака до петък, но Инес е запретнала ръкави и иска да й върнат всички услуги в пресата, които някога е правила. Това е. Независимо колко усилено се опитваш да се харесаш на президента, трябва да знаеш, че часовникът тиктака и бомбата може да избухне по-скоро, отколкото си мислиш.

Обръща се пак и този път затръшва вратата.

Знам, че е прав. По сметката на Аденауер ми остават малко повече от два дни. Въпреки това, ако Саймън се е срещнал с Вон в онзи бар… и ако той му е дал парите… би трябвало да съм глупак, за да не опитам да се сдобия с допълнителната трета. Дори само заради това, всичко ще трябва да почака до утре. След президента. След Вон.

 

 

Към осем часа виещият ми стомах ми казва, че съм гладен, тъпата болка в кръста ми казва, че съм седял на стола прекалено дълго, а вибрирането на пейджъра ми казва: Погледни надолу, глупако, някой те търси.

Откачам го от колана си и прочитам съобщението. „Спешно е. Ела в кинозалата. Нора“.

Още докато чета думите, лицето ми пребледнява. Каквото и да е, не може да е хубаво. Тръгвам, без даже да се замисля. През вратата и по коридора.

След три минути летя по коридора на приземния етаж. В далечния му край минавам през последните врати и прекосявам малкото помещение, в което продават брошури за туристическите обиколки в Белия дом и възголемия бюст на Ейбрахам Линкълн. През деня тук винаги е пълно с посетители, които разглеждат схемите и известните фотографии от Белия дом, окачени по продължение на едната стена. Общо взето туристите смятат всичко това за доста интересно. Питам се как ли биха реагирали, ако знаеха, че от другата страна на стената е частният киносалон на президента.

Прокарвам длан по челото си, с надеждата да скрия потта. Наближавам униформения служител и посочвам към киносалона.

— Трябва да се срещна с…

— Тя е вътре — прекъсва ме той.

Отварям рязко вратата, долавям лека миризма на пуканки и влизам в салона с петдесет и едно места. Нора седи на първия ред. Краката й са върху подлакътниците на стола, а между тях има голям плик с пуканки.

— Готов ли си да бъдеш изненадан? — пита ме. — Ела, седни.

Не знам дали изпитвам гняв или облекчение.

— Престани да изглеждаш толкова потиснат за разнообразие. Седни — казва тя и тупа стола до себе си.

Тръгвам към първия ред, онемял от изумление. Има девет реда обикновени столове, но най-отпред са поставени четири кожени кресла, чиито облегалки могат да променят ъгъла си. Най-хубавите места в салона. Сядам вляво от Нора.

— Защо ме повика?

— Давай, Франки! — вика тя в момента, в който сядам.

Осветлението изгасва постепенно и се разнася жуженето на прожекционния апарат. Стените на салона са покрити със завеси в мръснооранжево, обсипани с птици от отминала ера. Както и онези в Музикалната зала, Елвис Пресли би ги харесал.

Започват началните надписи и установявам, че е новият филм на Терънс Ландау, който ще се появи по кината след месец. Асоциацията на кинематографистите обаче се грижи всеки четвъртък Белият дом да получава копия от най-новите филми. Величествено лобиране.

— Има ли някаква причина да…

— Шшшшт! — прекъсва ме тя със закачлива усмивка.

Докато текат надписите, се мъча да схвана за какво става дума. Нора мушка в устата си пуканки. След това, когато се появява първият кадър, тя протяга ръка и гъделичка космите на ръката ми.

Поглеждам я. Гледа екрана като хипнотизирана — истинско кино зомби.

— Нора, имаш ли някаква представа върху какво работя в момента?

— Шшшшт!

— Не ми шъткай! Каза, че било спешно.

— Разбира се — отвръща тя и пак ме гъделичка по ръката. — Щеше ли да дойдеш, ако не бях?

Клатя глава и се надигам, за да стана. Тя обаче се вкопчва с двете си ръце в бицепса ми и ме дърпа надолу, като малко момиченце.

— Хайде. Майкъл, само половин час. След това ще спрем и ще го догледаме утре. Почини си малко.

Изкушавам се да й кажа, че не може да спира цяла прожекция просто така, но си спомням с кого си имам работа.

— Ще е забавно — обещава тя. — Само десет минутки.

Трудно мога да възразя срещу десет минути. Освен това наистина имам нужда от почивка.

— Десет — казвам заплашително.

— Най-много петнайсет. А сега мълчи. Не искам да пропусна началото.

Гледам екрана, но продължавам да мисля за конкретната си работа. В продължение на две години съм изготвял юридически анализи на политиката и предложенията на президента. Правото на аборт, религиозните свободи, промени в законите, правото на личен живот — нищо от това не ме вълнува толкова, колкото десет минути, прекарани с Нора Хартсън в тъмното. Намествам се удобно на стола и сплитам пръсти с нейните. Точно от това имам нужда в сегашната ситуация. Един тих момент насаме, когато бихме могли да…

— Нора? — шепне някой. Острие от светлина разрязва тъмнината зад нас.

Двамата се обръщаме и с изненада виждаме Уесли Додз, шефа на екипа на президента. Най-напред се промушва тънкия му като молив врат, после следва цялото му тяло.

— Махай се! — крещи Нора.

Както повечето големи клечки, Уесли не чува. Веднага се устремява към първия ред.

— Извинявам се, че трябва да го направя, но във фоайето чакат шефът на Ай Би Ем и няколко президенти на корпорации. Трябва да използваме залата.

Нора дори не го поглежда.

— Съжалявам.

Той повдига вежда.

— Съжалявам — повтаря тя. — Тоест: „Съжалявам, но ще трябва да ви разочаровам“. Или, още по-добре: „Съжалявам, че ме прекъсвате“.

Той е твърде супер умен, за да влезе в пряк конфликт с дъщерята на боса си, така че използва ранга си.

— Франки, запали осветлението!

Прожекционният апарат спира и лампите светват. Аз и Нора закриваме очи, за да свикнем със светлината. Тя първа скача от мястото си и пликът с пуканки полита.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Казах вече, вън ме чакат важни хора. Знаеш кое време на годината е. Трябва да ги впечатлим.

— Заведи ги в спалнята на Линкъл…

— Вече го направих — крещи в отговор той моментално. — И ако ще се почувстваш по-добре, заявил съм залата преди месец. — Дава си сметка, че става твърде горещо. — Не искам от теб да напуснеш, Нора. Всъщност, ако останеш, би било още по-добре. Тогава ще могат да кажат, че са гледали филм с Първата дъще…

— Махай се! Това е моят дом!

— Несъмнено е така. Ако обаче искаш да живееш в него още четири години, по-добре е да направиш малко място. Разбираш ли какво ти казвам?

Нора не отговаря. За първи път.

— Остави това — намесвам се аз и я потупвам по рамото. — Не е кой знае колко…

— Млък! — крещи тя и се отдръпва.

— Пренавий филма, Франки — вика Уесли.

— Не смей да…

— Край — предупреждава той. — Не ме карай да се обаждам на баща ти.

О, мамка му!

Очите й се присвиват. Уесли не помръдва. Нора протяга ръка и мога да се закълна, че ще го цапардоса. Тогава, най-неочаквано, на лицето й се разлива дяволска усмивка. Тя се киска гърлено, тихо. Определено ще си имаме неприятности. Преди да кажа каквото и да било, Нора грабва чантата си и се устремява към вратата.

В коридора отвън се въртят десетина петдесет-шейсет годишни мъже и зяпат черно-белите фотографии по стените. Шефът на Ай Би Ем, финансовият секретар.

Нора профучава покрай тях, преди да могат да реагират. Те обаче знаят кого са видели. Опитват се да изглеждат спокойни, но очите им са широко отворени от възбуда, докато се споглеждат — Видя ли? Това беше знаеш коя…

Изумително. Дори и най-силните… Тук са като група ученици в училищен двор. И доколкото мога да съдя, тук първото правило на училищния двор важи с пълна сила — винаги има някой по-голям.

Тръгвам по коридора на приземния етаж само на няколко крачки след Нора.

— Нора… — викам я. Тя не отговаря. Точно както онази първа нощ със Сикрет Сървис. Не спира заради когото и да било.

Продължава напред по червената пътека на коридора, ръцете й се люлеят властно покрай тялото. Мисля си, че ще тръгне към Резиденцията, но не свива към стълбите. Продължава напред. Преминава през Стаята на палмите, после навън, през Западната колонада. Малко преди да стигне вратата, която води в Западното крило, свива вляво и се устремява към агент с тъмен костюм.

— О. не… — мърморя, докато тя крачи по терасата пред Западното крило. Оттук може да отиде само на едно място — задния вход на Овалния кабинет. Право на върха.

Знам, че никой не минава оттук и набивам спирачки. За да няма никакво съмнение, агентът ме поглежда утвърдително — тази вечер единственото изключение ще бъде Нора. Облягам се на една от огромните бели колони и продължавам да наблюдавам оттам.

На петдесетина крачки от мен Нора спира пред големите френски прозорци, залепва лице на стъклото и наднича в Овалния кабинет. Ако беше някой друг, досега щяха да я застрелят.

Светлината отвътре й придава вид на гневна светулка. Чука силно по стъклото, за да й обърнат внимание, после улавя дръжката. Сега вече ще стане скоро.

Веднага, щом отваря вратата, цялото й поведение се променя. Като че ли е натиснала някакво копче. Раменете й вече не са наежени, юмруците й се отварят. Тогава, вместо да влезе, тя прави знак на президента да излезе. Вероятно не е видяла през прозореца. При баща й има посетител.

Все пак, когато дъщеря му го повика…

Президентът излиза вън, на терасата и затваря вратата зад себе си. Той е цяла глава по-висок от Нора, което му позволява да се наведе над нея като истински покровител. Личи си, че не му е приятно да го прекъсват. Трябва да управлява страната, Бартлет го настига, свободното време е не просто малко — то не съществува.

Нора разбира това и бързо излага проблема си. Ръцете й помагат в обясненията. Не е ядосана, дори не е възбудена. Движенията й са сдържани. Все едно гледам друга жена. Почти не го гледа, докато му говори. Всичко е под пълен контрол.

Той я слуша, уловил брадичката си с една ръка. Другата подпира лакътя му. На преден план е розовата градина и двамата много напомнят черно-белите снимки на Джон и Робърт Кенеди, които са разговаряли точно на това място.

След малко Хартсън клати глава и слага нежно ръка на рамото на Нора. Докато съм жив, няма да го забравя. Връзката помежду им, начинът, по който я успокоява, като гали рамото й. Властта я няма — това са баща и дъщеря. Съжалявам, сякаш казват жестовете му, този път няма как иначе.

Преди Нора да успее да възрази, Хартсън отваря вратата на кабинета си и кимва на някого да излезе. Не виждам кой е. Президентът ги запознава набързо. Това е дъщеря ми, Нора. Тя се изпъва почтително — цял живот е обучавана да спазва етикета на предизборните кампании. Президентът знае какво прави — пред госта Нора не може да каже нищо.

Тя се обръща да си тръгне и Хартсън поглежда към мен. Скривам се зад колоната. Няма нужда да се показвам преди сутринта, утре.

 

 

— Мамка му! — крещи Нора, когато вече не я чуват, докато крачим забързано по коридора на приземния етаж.

— Забрави за това — казвам й аз още веднъж, като подтичвам след нея. — Остави ги да се радват.

— Ти изобщо не разбираш, нали? — ядосва се тя, когато минаваме покрай големия бюст на Линкълн пред киносалона. — Аз наистина се забавлявах! Един-единствен път се чувствах добре!

— Утре ще поправим нещата. И бездруго щяхме да гледаме само още десет минути.

— Това не е същественото! Това бяха нашите десет минути! Не техните! Нашите! Избрах филма, направих пуканки, изпратих ти съобщението по пейджъра и тогава… — Гласът й започва да трепери. — Майкъл, това би трябвало да е моят дом. Истински шибан дом! Само че винаги става както в стаята за музика. — Бърше очи. — Винаги е като представление. — Прехапва устни и опитва да сдържи сълзите си. Зачервените й очи показват, че няма да се получи. — Не трябва да е така. Когато дойдохме тук в началото, всички говореха за привилегиите. О… чакай да видиш какви привилегии ще има. Е, още чакам! Къде са, Майкъл? Къде? — Поглежда назад, през рамо, сякаш наистина ги търси. Единственото, което вижда, е униформеният, застанал недалеч от киносалона. Той ни гледа втренчено.

— Какво!? — крещи му тя. — Не мога ли да плача у дома си?

Гласът й става още по-неравен. Не е нужно да си психиатър, за да разбереш, че сривът приближава.

Кимвам на униформения да ни остави за момент сами. Той решава, че е време да се разтъпче и изчезва зад ъгъла. Поне един човек на това място проявява разум.

Докато го чака да си отиде, Нора е пред нервна криза. Залита, едва стои на краката си. Не съм я виждал така от вечерта, когато ми показа белега. Гърдите й се повдигат и спускат, устните й треперят. Просто умира да излее яда си, да ми разкаже какво е действителното положение. Не нейното. Положението тук. Продължава да диша тежко и да подсмърча. Някои неща са твърде дълбоко вкоренени.

Бърше носа си с ръка, обляга се на стената и опира глава на бялата метална кутия, в която, както си мисля, може би е монтиран телефон за спешни случаи на Сикрет Сървис.

— Искаш ли да поговорим за това? — питам я.

Тя клати глава, не иска да ме погледне. Продължава. Не, не, не, не, не! Дишането й е мокро — слюнка между стиснатите зъби — и движението на главата й става все по-бързо, по-непреклонно. След миг става твърде много. Все още облегната на стената. Нора вдига ръка напред и забива юмрук в стената.

— По дяволите! — крещи тя. Думите отекват в коридора и като финал на първоначалната й реакция, гневът се превръща в отчаяние, после пак в гняв.

— Нора…

Твърде късно е. Тя се оттласква от стената и кутията, но се чува рязък звук, като от скъсан плат. Острият ръб на кутията е закачил блузата й.

— Мамка му! — Нора освобождава рамото си с рязко движение, ядосана. Пак се чува същия звук и двамата поглеждаме към източника му — блузата й се е разпрала, отдолу се вижда рамото и презрамката на сутиена й.

— Нора, успокой се.

— Гадно копеле! — Тя се обръща и удря кутията отстрани. И пак. И пак. Втурвам се към нея и я улавям отзад.

— Нора, моля те, охраната ще дойде всеки момент…

Тя се опитва да се отскубне от мен, извърта се и забива левия си лакът в челюстта ми. Пускам я и Нора се отскубва. В бесен пристъп на гняв започва да налага кутията. След миг ламаринения капак се изкривява и увисва отворен. Вътре няма телефон. Само един пистолет. Черен и блестящ.

Двамата с Нора замръзваме, еднакво изненадани.

— Защо, по дя…

— Резерва за непредвидени ситуации — казва тя.

Правя няколко крачки и поглеждам зад ъгъла, към другия коридор. Униформеният не се вижда никъде.

На Нора й е абсолютно все едно. Без даже да погледне, протяга ръка със светнал поглед.

— Нора, недей да…

Тя сграбчва пистолета и го вади от скривалището му.