Брад Мелцър
Първият съветник (37)

Глава 37

Тичам надолу по бетонните стъпала. Започва да ми се гади. Не обичам да съм толкова дълбоко под земята. Главата ми пулсира. Губя равновесие. Първоначално си мислех, че се дължи на еднообразното спускане. Колкото повече приближавам до последното ниво обаче, толкова по-ясно си давам сметка, че причината е разяждащият страх от това, което ме очаква най-долу. Минавам пред врата, на която пише B-5, и се питам, дали ще се получи. Всичко зависи от нея.

Стълбата завършва с метална врата, на която с оранжево е написано B-6. Отварям я и излизам на най-ниското ниво на подземния паркинг. Наоколо има десетки паркирани коли. Озъртам се, за да видя, дали вече е дошла. Ако се съди по тишината, аз съм първи.

Въздухът е тебеширен и неприятен за дишане, но като място за среща, паркингът е идеален. Съвсем близо и същевременно скрит от хорските очи.

Писък на гуми прорязва тишината. Идва от няколко нива по-нагоре, но отеква чак до дъното. С напредването на колата по спиралата, звукът става по-силен. Който и да е това, идва към мен. И шофира като маниак. Веднага изскачам на стълбището и надниквам през прозорчето на вратата. Горскозелен сааб се появява и рязко спира пред едно свободно място. Слиза служителят на паркинга. Най-накрая поемам дъх и избръсвам лицето си с ръкав.

Той изчезва от очите ми и шумът отново започва — писъкът на гуми тръгва от нивото на улицата и се усилва все повече и повече. Тези типове са психопати. От спиралата изскача черен буик, но не отива към местата за паркиране. Заковава пред вратата на стълбището. Както и преди, вратата се отваря. Аха. Това не е просто психопат. Това е моят психопат.

— Чух, че си искал да дойдеш у дома — казва Нора и се усмихва.

Твърде много се забавлява.

— Къде са бодигардовете?

— Не се тревожи… ще минат петнайсет минути, преди да усетят, че ме няма.

— Откъде взе колата?

— От фризьорката на майка ми. Ще продължаваш ли да ме разпитваш или ще започнеш да се държиш мило?

— Съжалявам — казвам аз. — Просто беше доста напе…

— Не е нужно да го казваш. И аз съжалявам. Не биваше да те оставям да си тръгнеш така, въпреки че настояваше.

Прави крачка към мен и разтваря ръце.

Аз вдигам моите и я отблъсвам.

— Какво…

— Нора, нека да оставим това за по-късно. В момента има по-належащи неща.

— Още ли си ядосан заради Саймън? Кълна се, че никога не съм…

— Знам, че никога не си спала със Саймън. И че никога не би ми навредила. — Поглеждам я в очите и добавям. — Вярвам ти, Нора.

Тя ме гледа втренчено, преценява всяка моя дума. Не съм сигурен какво си мисли, но трябва да знае, че нямам избор. Или това, или ще пропея пред полицията. На това място поне, все още владее положението.

Очите й се присвиват и Нора взема своето решение. Естествено, аз нямам никаква представа какво е то.

— Качвай се в колата — проговаря тя накрая.

Без да кажа и дума повече, заобикалям колата и отварям вратата до шофьора.

— Какво правиш?

— Качвам се. Каза да се кача.

— Не, не, не — кара ми се тя. — Физиономията ти е във всички вестници. — Натиска бутон на ключодържателя си и багажникът се отваря. — Този път ще се возиш отзад.

 

 

Свит в багажника на колата на Първата фризьорка, аз се опитвам да не обръщам внимание на вонята на влажен килим. За моя радост, има предостатъчно интересни неща. Освен кабелите за свещи, които нервно стискам в ръце, има и кутия шах — давам си сметка, че не е затворена както трябва. Докато Нора изкачва колата по спиралата, отвсякъде ме засипват пешки, коне, турове и офицери. Един от тях се удря в окото ми и пада в дланта ми при рязък десен завой, от който разбирам, че вече сме на Седемнайсета улица.

Обвит в тъмнина, правя опит да проследя мислено движението на колата. Трябва да влезем през Югоизточния портал. Не се опасявам, че може да ме предаде на властите, но съм сигурен, че последното, което иска, е да я хванат с „лошото“ момче. Поне на това разчитам.

Има единайсет начина да се влезе в Белия дом и Старата административна сграда, включително входовете за инвалидни колички. Тези, през които се минава пеша, изискват валиден пропуск и преминаване най-малко през двама униформени служители. Тези, през които се минава с кола, изискват голяма клечка и специално разрешение за паркиране. Аз имам Нора. Предостатъчно.

Шумът на трафика заглъхва и разбирам, че вече сме близо. Колата намалява скоростта. Наближаваме първия пропуск. Очаквам да ни спрат, но не го правят — не знам защо. Сега идва същинския портал. Важно е какво ще стане тук.

Спираме рязко и се плъзвам напред, върху няколко шахматни фигури. Чувам електрическо жужене, когато Нора отваря прозореца. Напрягам слух, за да чуя какво говори униформеният. Вечерта, когато се качихме на покрива, въобще не отвориха багажника. Нещата обаче са се променили през последните двайсет и четири часа. Едва дишам.

— Съжалявам, госпожице Хартсън. Такива са нарежданията. От ФБР поискаха да проверяваме всички коли.

— Само ще взема нещо от майка ми. Връщам се след минута.

— Много съжалявам, госпожице Хартсън, не мога.

— Само секунда.

— Няма значение. Отворете багажника, моля.

— Стига, Стиви, опасна ли ти се струвам?

Не флиртувай с него! Тези типове са твърде умни, за да…

Чува се щракване и колата потегля. Нора — едно, пазачи — нула. Вътре сме.

Докато се движим по тясната алея между Белия дом и Старата административна сграда, не мога да преценя дали наоколо има хора, или не. Дори и да няма обаче, винаги може да се появи някой. След малко Нора прави рязък ляв завой, както съм й казал, и свива по наклонената рампа, под високата арка, която води към първия етаж на сградата. Това място се използва предимно за товарене и разтоварване и е доста добре скрито. Колата се изравнява и разбирам, че сме стигнали. Нора изключва двигателя и затръшва вратата. Следва по-трудната част.

Трябва да прецени момента много добре. Въпреки че по права линия арката води към вътрешния двор, от двете й страни има стъклени врати, през които се влиза в сградата и през тях доста често минават хора. За да не ме види никой, Нора трябва да се увери, че в коридорите няма никой.

Аз бавно се обръщам по корем и внимателно заемам изходна позиция. Мускулите ми са напрегнати. Ще изскоча веднага, щом капакът се отвори. Отмахвам непохватно кабелите и шахматните фигури — не бива да ми пречат. Не чувам нищо, но тя не идва при мен. Вероятно наоколо има хора. Това е единствената причина да се бави. Секундите се превръщат в цяла минута и пръстите ми започват нервно да чоплят килима.

Опитвам да се надигна на лакти, но мястото е твърде малко. Тъмно е. Като в ковчег. Стените на багажника започват да се приближават. Тишината е убийствена. Сдържам дъха си и се ослушвам. Чукането на изгасения двигател. Шумоленето на дрехите ми по килимчето на пода. Някъде в далечината чувам врата на кола. Там ли е Нора? Тръгнала ли си е? Облизвам малка капчица пот от горната си устна и усещам, че ме обзема страх. Би могла да е навсякъде. В Резиденцията. В Овалния кабинет. Нужна й е само малко преднина, за да ме хвърли на вълците. Отвън чувам стъпки. На няколко души. Спират. Чакат. Там, вън. За мен. По дяволите!

Капакът на багажника се отваря и дневната светлина ме заслепява. Вдигам ръка, за да предпазя очите си. Поглеждам. Очаквам да видя агенти на ФБР. Виждам само Нора.

— Да вървим — казва тя и ми маха да излизам. Улавя сакото ми за раменете и ме тегли.

Оглеждам се. Няма жива душа.

— Съжалявам за забавянето — добавя. — Имаше няколко души в коридора.

Затваря багажника, а аз си поемам дъх. После бърка в яката на блузата си и вади метална верижка, с ламинирана плочка, на която има голяма бяла буква А. Дават такива на външните хора, които имат уговорена среща с някого. Моята алена буква. Слагам си я. Сега съм посетител. Напълно невидим. Без да губя време, хуквам към автоматичната врата вляво. Стъпвам на изтривалката пред нея и тя се отваря. Влизам. Нора ме следва по петите.

— Значи всичко е наред? — пита ме, когато спираме в коридора.

— Предполагам.

— Сигурен ли си, че не ти трябва нищо повече?

Клатя глава.

— Мисля, че ще се справя.

— В твоя кабинет ли ще се видим?

— Какво?

— Нали това е планът? Ще се върна, за да се оправя със Сикрет Сървис, после ще се видим в кабинета ти.

— Да, това е планът — казвам и се мъча да говоря спокойно. Обръщам се. Вече не мога да я погледна в очите. По-добре да вървя.

— Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш какво търсиш?

— Не знам дали е разумно да разговаряме тук.

— Да, прав си. — Оглежда пустия коридор — Някой може да ни чуе.

Кимвам.

— Късмет — пожелава ми тя и улавя ръката ми.

Пръстите ни се сплитат. Нора ме притегля към себе си и ме целува. Отварям уста и се наслаждавам на вкуса и за последен път. Канела с привкус на бренди. Улавя ме за тила, ноктите й се забиват в кожата ми. Гърдите и се притискат към ребрата ми. Светът за миг престава да съществува. Още веднъж си припомням защо Нора Хартсън е толкова неустоима.

Най-накрая се отдръпва и бърше очите си. Треперещите й устни са леко разтворени. Тя притеснено прибира кичур коса зад ухото си. На челото й се появява мека бръчка. Лицето й изглежда тревожно, като в нощта, когато ни спряха полицаите. Бори се със сълзите.

— Добре ли си? — питам я.

— Кажи ми, че ми вярваш.

— Нора, аз…

— Кажи ми го — моли тя. Една сълза се отронва и се стича надолу по лицето й. — Моля те. Майкъл. Само произнеси думите.

Улавям ръката й.

— Винаги съм ти вярвал.

Тя се усмихва през сълзи.

— Благодаря ти. — Избърсва очите си, изправя рамене и отново слага маската си. — Часовникът тиктака, красавецо. Значи ще се видим в кабинета ти?

— Натам съм тръгнал — казвам и гласът ми секва.

Тя целува дланта си и я залепва за бузата ми.

— Престани да се тревожиш. Всичко ще се уреди.

Без да каже и дума повече, Нора се качва в колата и се спуска по рампата.

Аз хуквам по коридора. Не се обръщай — това няма да помогне.

 

 

Пътят до кабинета ми е чист, но веднага, щом Нора тръгва, аз свивам вляво, после тръгвам надолу по стълбите. Стомахът ми ме свива за това, че я лъжа, но ако й бях казал истината, никога нямаше да ме вкара в сградата.

Спускам се в сутерена. Таванът става по-нисък, стълбището се стеснява, аз започвам да се обливам в пот. Тук няма климатици и прозорци, така че температурата е поне с петнайсет градуса по-висока от останалата част на сградата.

Продължавам нататък по прогнилия бетонен под на горещото като сауна помещение, свалям сакото си, навивам ръкавите на ризата. Трябва да се навеждам, за да не ударя главата си в тръбите и кабелите, увиснали на тавана, но това не ме бави. Не и когато съм толкова близо.

Когато Карълайн умря, важните документи бяха прибрани от ФБР. Всичко останало беше прибрано тук, в стая 18, една от многото, използвани от управление „Архив“. Като бюрократични стожери на изпълнителната власт, тези хора описват всеки документ, произведен от администрацията. Всички казват, че тази работа е кошмар.

Натискам дръжката на вратата и влизам. Веднага се убеждавам, че управлението напълно отговаря на репутацията си. От пода до тавана стаята е пълна с картонени кутии.

Тръгвам в картонената катакомба, към вътрешността на помещението. Кутиите сякаш нямат край. На всяка от тях е написано името на съответния служител. Андерсън, Ардън, Августино… Следвам азбучния ред. Трябва да е някъде по средата. Зад гърба си чувам, че вратата се отваря, флуоресцентните лампи се запалват. Вече не съм сам.

— Кой е тук? — пролайва мъжки глас, някъде между кутиите.

Обръщам се рязко.

— Какво правиш тук?

— Аз… — Отварям уста, но не се чува никакъв звук.

— Имаш три секунди да ми кажеш дали има причина да не вдигна телефона, за да повикам охраната. И не ми пробутвай глупости от рода на това, че си се загубил или нещо още по-обидно.

Виждам големите мустаци и го познавам — това е Ал Рудъл. Истински джентълмен от Юга, който отказва да се занимава със сътрудници от ниските нива. Ал е известен с любовта си към жените и омразата си към адвокатите. Когато се налагаше да изискаме документи от архива, правехме всичко възможно на формуляра да фигурира подписа на някоя жена, по възможност по-високо в йерархията.

Предвид факта, че не се познаваме лично и Y хромозомата, присъстваща в гените ми, си давам сметка, че ще ме изгони от стаята. За щастие обаче, знам слабите му места.

— Всичко е наред — казва Пам и се появява иззад гърба му. — Той е с мен.