Брад Мелцър
Първият съветник (38)

Глава 38

След десет минути с Пам клечим в дъното на стаята, а около нас са пръснати папките на Карълайн. Беше се наложило доста да убеждаваме Ал да ни остави на мира, въпреки че Пам е новият пазач на папките. В края на краищата, нямаше как да спори и си тръгна — папките са част от работата на Пам.

— Благодаря ти още веднъж — казвам и вдигам поглед.

— Няма защо — отвръща Пам студено и отказва да ме погледне в очите.

Има право да е ядосана. Рискува да я уволнят, ако ни хванат.

— Наистина, Пам. Не бих могъл…

— Майкъл, смятам, че са те измамили и това е единствената причина да правя това. Всичко друго е във въображението ти.

Извръщам лице и мълча.

Пред мен са остатъците от работата на Карълайн през последните три години. Документите по същество си приличат — купища докладни за прикриване на задника, разпратени уведомления. Нищо от това не е променило света. Чисто и просто хабене на хартия. Продължавам да прелиствам и не виждам нищо по-различно. Папка след папка, страница след страница. Избърсвам челото си и бутвам кутията настрана.

— Няма да стане — поклащам глава притеснено.

— Какво имаш предвид?

— Ако гледам всичко, лист по лист, ще ми трябва цяла вечност. Ал няма да ни остави повече от петнайсет минути. Каквото и да каза, струва ми се разбра, че нещо не е наред.

— Някаква друга идея?

— Къде би го вмъкнала Карълайн, по азбучен ред?

— При мен е на Е. „Етика“.

Поглеждам папките в кутията пред мен. Първата има етикет „Администрация“. Последната е „Брифинги“. Пам вижда, че нужните букви не са при нея и отваря следващата кутия. Би трябвало да е там, но не откриваме папка „Етика“.

— Може да са я взели от ФБР — казва тя.

— Ако бяха, щяхме да разберем. Трябва да е тук някъде.

Изкушава се да възрази, но знае, че нямам други възможности.

— В коя друга буква може да е?

— Не знам — отвръща Пам. — Може да е навсякъде.

— Ти вземи средата, а аз края на азбуката.

Започвам да отварям кутиите една след друга. Стигам до П. „Публикации“. След това няма нищо.

— Не виждам нищо — обажда се Пам. — Ще започна с…

— Краят го няма!

— Какво?

— Не е тук. Това не са всички кутии!

— Майкъл, успокой се.

Отивам до мястото, откъдето взехме кутиите на Карълайн. Оглеждам всичко наоколо. Ръцете ми треперят. Палмър… Пърсили… Поригоу… Няма Карълайн Пенцлър.

— Къде другаде могат да бъдат? — питам разтревожено.

— Нямам представа. Хранилища има навсякъде. — Трябва да знам къде, Пам. „Навсякъде“ е доста общо понятие.

— Не знам. Може би на тавана.

— Какъв таван?

— На петия етаж. Над Стаята на индианските договори. Ал веднъж спомена, че слагали там каквото не може да се побере долу. — Дава си сметка, че само двамата може и да не се справим и добавя: — Може би трябва да се обадиш на Трей?

— Не мога. Той трябва да задържа Нора в кабинета ми. Ти би ли могла да…

— Ще прегледам тези тук — казва Пам, сякаш чете мислите ми. — Ти се качи горе. Извикай ме, ако ти трябва помощ.

— Благодаря ти, Пам. Много си добра.

— Да, да — отвръща тя. — И аз те обичам.

Замръзвам на място.

— Какво каза?

— Да, да…

— А после?

— Веднага ще дотичам.

Вглеждам се в проницателните й очи. Търся нещо различно. Не се появява.

— Веднага ще дотичам — повтарям аз. — И аз така си помислих.

Тръгвам към вратата и поглеждам още веднъж приятелката си, през рамо. Тя вече търси в следващата кутия.

 

 

Излизам в коридора, навеждам глава и тръгвам към изхода, покрай, както се надявам, група чистачи, които носят кофи и парцали. Няма да рискувам. Ако ме видят, всичко отива по дяволите. Продължавам напред, под тръбите и кабелите. Подминавам две стълбища, които водят към оживени коридори, и удрям спирачки пред сервизния асансьор. Знам, че тук няма да срещна колеги — никой в Белия дом не може и да си помисли да падне толкова ниско.

Докато чакам, оглеждам горещия коридор. Сигурно има трийсет градуса. Ризата ми е напоена с пот, най-лошото е, че съм на открито. Ако дойде някой, просто няма къде да се скрия. Може би трябва да вляза в някоя стаичка… поне докато дойде асансьорът. Оглеждам се пак, за да видя дали няма… По дяволите! Как не го видях! Точно срещу асансьора има бяла табела, на която пише: „Стая 072, СС/УО“. Сикрет Сървис, Униформен отдел. Застанал съм точно пред тях!

Вдигам глава към тавана, за да видя камерата. Това е Сикрет Сървис — трябва да е някъде там. Не я виждам и пак се обръщам към асансьора. Може би никой не ме наблюдава. След като досега не са се появили, шансовете ми са добри.

Натискам пак бутона за повикване. Индикаторът показва, че е на първия етаж. Още трийсет секунди — не ми трябва повече. Зад гърба си чувам най-зловещото скърцане. Обръщам се и виждам, че дръжката на вратата се завърта. Някой ще излезе. Чува се звънеца на асансьора. Пристигнал е, но вратите не се отварят. Зад гърба ми вече скърцат пантите. Поглеждам бързо и виждам униформен агент, който излиза от стаята. Когато асансьорът най-накрая се отваря, той е зад мен. Ако иска, може да протегне ръка и да ме хване. Тръгвам напред и се моля да не ме последва в кабината. Докато вратите не се затворят, той може да протегне ръка и да ме задържи. Не се обръщам с лице към него и чакам. Нервите ми ще се скъсат. Най-накрая вратите се затварят.

Оставам сам в ръждясалия сервизен асансьор и натискам бутона за последния етаж — 5. Облягам се на мръсната стена. На всеки етаж нервите ми се опъват малко повече, но стигам до целта си, без да спра никъде. Направо най-горе. Понякога втората класа има преимущества.

Вратите на асансьора се отварят и излизам в коридора на последния етаж на Старата административна сграда. В далечния край виждам два костюма, но иначе всичко е наред. Веднага тръгвам към вратата до Стаята на индианските договори. За разлика от повечето врати в сградата, на тази не пише нищо. И е отключена.

— Има ли някой? — питам и отварям вратата. Тишина. Стаята е тъмна. Влизам и виждам, че дори не е стая. Това е малко килерче, с метална стълба на едната стена. Към тавана. Слагам крака си на първото стъпало колебливо. Във всяка сграда с петстотин стаи, винаги има помещения, които сякаш са извън границите. Това килерче е едно от тях.

Улавям се за металната подпора и усещам праха под дланта си. Липсата на климатична инсталация наистина е кошмар. Мислех си, че долу се потя, но тук… И колкото повече се изкачвам, толкова по-горещо става. Всяко вдишване е като глътка гореща супа.

Най-горе към стълбата са завързани два изпуснали въздуха си балона с Мечо Пух и надпис „Честит рожден ден“. Някой си е устройвал тук частно парти. Най-накрая се изкачвам и оглеждам дългото, правоъгълно таванско помещение. Висок, наклонен покрив, дървената конструкция се вижда. Светлината влиза през няколко капандури и малки прозорчета. Пълно е с вехтории. Изпочупени бюра в единия ъгъл, купчина столове в другия и нещо, което прилича на плувен басейн в средата. Приближавам и виждам, че това всъщност е стъклописът от тавана на стаята долу. Ограден е с висок до кръста метален парапет. Влизал съм в тази стая — една от най-красивите в Белия дом. Виждам очертанията й през стъклото. Мраморните стени. Орнаментите на пода. Всъщност там долу се запознах с Нора. Сега съм точно отгоре. Нейният таван е мой под.

Влизам още по-навътре и най-накрая откривам каквото търся — в далечния ляв ъгъл има поне петдесет кутии с папки. Най-отпред са тези, които ми трябват. Карълайн Пенцлър. Стомахът ми се свива.

Грабвам първата кутия и вадя папките. Отварям най-горната. „Формуляри“. Последният е с дата 28 август — седмица преди смъртта на Карълайн. Искане, адресирано до Службата по сигурността на Белия дом, за досиетата във ФБР на „следните лица“. Най-горе пише „Майкъл Гарик“.

Не е кой знае каква новина — знам, че е изискала досието ми, видях го на бюрото й. Въпреки всичко се чувствам странно, когато виждам името си, написано черно на бяло. Всичко, което се случи… всъщност, това тук е началото.

Колкото и безскрупулна да е била Карълайн, колкото и хора да е изнудвала, тя е била наясно, че не може да получи никакво досие от ФБР, без да попълни формуляр. Вероятно не е смятала, че е кой знае какво — като служител, който се занимава с етиката в Белия дом, би могла да мотивира подобно искане по стотици начини. А ако някой все пак реши да използва формуляра за доказателство… не би могъл. Всеки има своите грехове. Така че, следата остава, но какво от това?

Върху бюрото на Карълайн имаше петнайсет папки, така че поглеждам следващия формуляр. Рик Фъргюсън. Гари Сюърд. Двамата, за които Нора ми каза в началото. С мен, ставаме трима. Остават дванайсет. Следващите осем са назначения на президента. Ставаме единайсет. Досието на Пам е било изискано малко по-рано. Дванайсет. Тринайсет и четиринайсет са съдии — хора, за които никога не съм чувал. Остава само още един. Обръщам следващия формуляр и поглеждам. Очаквам да видя Саймън. Наистина, името му е вписано. Но не е само то. Има още едно име.

Очите ми се разширяват. Не мога да повярвам. Клеча над кутията, листът в ръката ми трепери. Саймън се оказва прав в едно — разбрал съм всичко наопаки. Заради това се стъписа, когато го попитах за Нора. И затова алибито му беше непоклатимо. През цялото време… съм се заблуждавал. Вон улучи десетката. Нора наистина се е чукала със старец. Но не този, с когото си мислех.

Карълайн е поискала още едно, шестнайсето досие. То е било взето от бюрото й. Убиецът го е взел. И Аденауер не е разбрал, че е било там. Затова не са го и заподозрели. Препрочитам името за десети път, най-спокойният сред нас, Лорънс Лам.

Изведнъж ми се повдига. В стомаха ми се появява празнина. Папката пада на пода. Не мога да повярвам! Не може да бъде! И въпреки всичко… заради това аз… И той…

Затварям очи и стискам зъби. Знаел е, че ще се вържа. Просто е трябвало да ме пусне в по-горния кръг и да ми покаже няколко привилегии, Фъч пред Овалния кабинет. Брифинг с президента. Перспективата за издигане. Лам е знаел, че ще излижа и последната капчица. Включително и Нора. Това е черешката на тортата. И колкото повече разчитам на него, толкова повече намалява вероятността сам да проуча нещата. Не му е било нужно нищо повече. Освен да му се доверя сляпо.

Все още клеча и все още се мъча да асимилирам случилото се. Затова Нора ме заведе при него. Дадоха ми имената на заподозрените. Приех ги, без да се усъмня. Ако не беше Вон, никога не бих се досетил. Има само един проблем — всичко се нарежда някак прекалено лесно. Архивът, папката, която е най-отгоре, в първата кутия… не мога да го определя точно, но имам чувството, че някой… като че ли някой иска да ми помогне.

— Никога не бих ти навредила, Майкъл — чувам шепот зад гърба си.

Обръщам се и я виждам. Нора.

— Какво е това? Поредната удобна лъжа? Поредното лъжливо извинение?

Пристъпва към мен.

— Не бих те излъгала — казва. — Вече не.

— Вече не? И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре? Досега ми наговори стотици лъжи, но от сега нататък…

— Нямаше лъжи.

— Нора! Лъгала си ме за всичко!

— Не съм…

— ПРЕСТАНИ ДА ЛЪЖЕШ!

— Защо си…

— Защо съм какво? Изумен? Бесен? Отчаян? Съсипан? СПОРЕД ТЕБ ЗАЩО, НОРА? Онази вечер, когато се отървахме от агентите, ти си знаела много добре какво правиш! Знаела си, че Саймън ще отиде в онзи бар, че ще отиде да остави парите!

— Не…

— Знаела си, Нора. Знаела си! След това е било достатъчно да се разположиш удобно и да следиш какво става. Проследяваме го. Оставяш десет хиляди в колата ми. На следващия ден, когато Карълайн умира, имаш готова жертва.

— Майкъл…

— Дори не го отричаш! Трей беше прав. Затова си взела парите! За да ги подхвърлиш в колата ми. Това е било достатъчно.

За първи път не се съпротивлява.

Поемам дъх.

— Сигурно наистина си се изплашила, когато ченгетата ни спряха. Беше се отървала от Сикрет Сървис, но се появиха свидетели.

— Не е само това… — шепне тя.

— О, да, разбира се! Когато казах на ченгето, че парите са мои, установи, че съм първият, който се е отнесъл добре с теб. Как го каза? Хората не се отнасят с теб добре? Е. не се обиждай, но сега разбирам защо. Сибила!

— Не искаш да кажеш това, нали? — Слага ръка на рамото ми.

— Не ме пипай, по дяволите! — крещя и бутам ръката й. — Не разбираш ли? Бях на твоя страна. Направих се, че няма наркотици. Не обръщах внимание на слуховете. Заведох те при баща си, за бога! Обичах те. Нора! Имаш ли някаква представа какво означава това? — Не мога да се сдържа. Започвам да хълцам.

Тя ме поглежда с най-тъжните очи, които някога съм виждал.

— И аз те обичам.

Клатя глава. Твърде малко. Твърде късно.

— Ще ми кажеш ли поне защо?

Мълчи.

— Зададох ти въпрос, Нора. Защо го направи? — Раменете ми се тресат. — Кажи ми! Влюбена ли си в него?

— Не! — Гласът й се пропуква.

— Тогава защо спиш с него?

— Майкъл…

— Не увъртай! Кажи ми защо!

— Няма да разбереш.

— Това е секс, Нора. Има само две причини да го правиш. Или си влюбена, или…

— Положението не е толкова про…

— Или си ненаситна.

— Няма нищо общо с теб.

— … Отчаяна…

— Престани. Майкъл.

— … Отегчена…

— Моля те, престани!

— … Или е против волята ти.

Нора млъква.

Боже мой!

Тя слага ръце на гърдите си и навежда глава.

— Той…

Вдига очи за миг и виждам сълзите, които се стичат по лицето й.

— Блудствал е с теб?

Извръща лице.

Стомахът ми се свива на топка. Не знам дали е гняв, или болка. Знам само, че боли.

— Кога стана това?

— Ти не разби…

— Не е станало само веднъж, така ли?

— Моля те. Майкъл! Не прави това.

— Не — казвам твърдо. — Имаш нужда точно от това.

— Не е както си мислиш. Това е само от…

— Само? От колко време продължава?

Пак мълчи. В ъгъла проскърцва дъска. Тя е забила поглед в пода. Гласът й е тънък.

— Откакто навърших единайсет.

— О… Боже! Нора!

— Моля те! Моля те не казвай на никого — умолява ме. — Майкъл. — Сълзите рукват. Обилно. — Аз… трябва да… нямам пари…

— Какво искаш да кажеш? Какви пари?

Диша тежко, хълца.

— За наркотиците. Заради тях!

Изведнъж ми причернява. Това перверзно, гадно копеле! Подхранва зависимостта й от дрогата, в замяна срещу…

— Майкъл, моля те, обещай, че няма да кажеш нищо. Моля те!

Не мога да понасям да ме моли така. Плаче безутешно, увила ръце около тялото си, стои пред мен, в какавидата, която си е направила сама, и се страхува да протегне ръка навън…

Още когато се запознах с нея, видях една от страните на Нора Хартсън, които никога не би показала пред хората. Приятелка и лъжкиня, побъркана и влюбена. Отегчено богаташко хлапе, безстрашна и дръзка хазартна душа и дори, за кратко — съвършената племенница. Виждал съм я като всичко това. Но и през ум не ми е минавало, че е жертва.

— Съжалявам — вика тя и се отпуска в ръцете ми. — Толкова съжалявам!

— Всичко е наред — казвам й и разтривам гърба й. — Всичко ще се оправи.

Само че и двамата знаем, че не е така. Лорънс Лам е опустошил живота й. Ако някой открадне детството ти, няма начин да си го върнеш.

Правя същото, което понякога правя с баща ми — тя няма нужда от думи. Има нужда от успокояване.

— Т-ти трябва да… — започва Нора, заровила лице в рамото ми. — Трябва да се махнеш оттук. Той ще дойде. Нямаше как да не му кажа. Всеки момент ще бъде тук.

— Кой?

Чувам стъпките и се обръщам. Отговорът долита от дъното на таванското помещение.

— Махни се от нея, Майкъл — казва Лорънс Лам. — Вече направи достатъчно.