Брад Мелцър
Първият съветник (40)

Глава 40

Пускат ме да изляза от залата чак в полунощ, когато празните коридори на Старата административна сграда приличат на бюрократичен град-призрак. Мисля си, че са преценили внимателно — така никой няма да ми задава въпроси. Или да клюкарства. Или да ме посочи с пръст: „Ето го, това е той“. Сега има само тишина. Тишина и време да мисля. Тишина и… Нора. Затварям очи и навеждам глава. Преструвам се, че не се е случило. Но се е случило.

Тръгвам към кабинета си. По коридора отекват два чифта стъпки — моите и на агента от Сикрет Сървис, който крачи непосредствено зад мен. Отварям вратата на стая 125 с трепереща ръка. Агентът ме наблюдава внимателно и влиза заедно с мен. Паля лампата в преддверието и отново потъвам в тишината. Твърде късно е, за да има някой. Пам и Джулиан са си отишли преди часове. Още докато навън е било светло.

Не съм изненадан, че няма никой, но си давам сметка, че съм се надявал да не е така. Сега съм сам. Известно време ще е така. Отварям вратата на кабинета си и си казвам, че няма да е толкова лошо, но тук, в Белия дом, няма много хора, които…

— Къде, по дяволите, се бавиш!? — вика Трей и скача от канапето. — Добре ли си? Имаш ли адвокат? Чух, че нямаш, така че се обадих на мъжа на сестра ми, Джими, който ме свърза с един тип, Ричи Рубин, който каза, че…

— Всичко е наред. Трей. Нямам нужда от адвокат.

Той поглежда агента от Сикрет Сървис, който е влязъл с мен.

— Сигурен ли си?

Аз също поглеждам агента.

— Мислиш ли, че можем да…

— Съжалявам, сър. Заповядано ми е да чакам, докато…

— Слушай, просто искам да поговоря няколко минути с приятеля си. Нищо повече. Моля те.

Агентът ни оглежда внимателно.

— Ще чакам отвън.

Когато излиза, очаквам Трей да ме засипе с въпроси. Вместо това, той мълчи.

Поглеждам „тостъра“ на перваза. Името на Нора вече го няма. Гледам зелените букви на дисплея, като че ли има някаква грешка. Искам да е грешка. Не е. Тъмно е. Много тъмно. Краката ми се подкосяват и трябва да се опра на ръба на бюрото.

— Съжалявам, Майкъл — казва Трей.

Едва се задържам на краката си.

— Ако така ще се почувстваш по-добре… — добавя, — животът щеше да е гаден след това, което се случи.

Кимвам разсеяно.

— Да, така е.

Преглъщам и пак изпадам във вцепенение.

— Ако мога да направя нещо…

Кимвам в знак на благодарност и опитвам да се овладея.

— Чу ли, че Лам…

— Знам само, че е мъртъв — казва Трей. — В новините е, но никой не знае защо, как и така нататък. ФБР насрочи пресконференция за утре сутринта. — Иска да каже още нещо, но гласът му изневерява. Не съм изненадан. Твърде близо е, за да не знае. Чул е слуховете. Просто не иска да ме попита. Гледам го от другия край на стаята. Опипва нервно вратовръзката си. Навел е глава. Стои пред канапето, но не сяда. Въпреки всичко не иска да попита. Твърде добър приятел е.

— Кажи го, Трей. Все някой трябва да започне.

Той вдига глава, преценява момента. След това кашля.

— Истина ли е?

Кимвам.

На лицето му се изписва ужас. Отпуска се на канапето.

— Аз… чаках я тук, както ми каза. Докато с Пам търсехте папките. Бях измислил куп начини да я задържа. Тя обаче изобщо не се появи.

— Знаела е какво сме намислили. От самото начало.

— Значи Лам…

— Лам е изтрил искането за досието му от компютъра на Карълайн, но не е знаел, че е толкова педантична, че да запази копие на хартия. От ФБР не са се сетили да проверят заявките — нали намериха самите досиета… Честно казано, мисля, че Нора е знаела. Може би това е била застраховката й. Може би нещо друго…

Трей ме гледа съсредоточено.

— Категорично смятам, че е било „нещо друго“.

Усмихвам се.

— Тя… — запъва се той. — Беше ли…

— Беше ужасно зле. Повече, отколкото можеш да си представиш. Ако я беше видял, когато влезе Лам… Правил го е, откакто е навършила единайсет. Шести клас, Трей. Представяш ли си какво чудовище трябва да си? Шести клас!

След това му разказвам всичко. Говоря забързано, думите ми се сливат. Пистолетът на Лам, стъклописа, разпита в залата, докато лекарите шиеха рамото ми. За негова чест, Трей не ме прекъсва нито веднъж.

Свършвам и двамата мълчим. Полагам усилия да не гледам дисплея на „тостъра“. Тишината ме измъчва. Името й вече го няма.

— Какво ще стане сега? — пита Трей след малко.

Отивам до камината и бавно откачам дипломата си от стената.

— Ще те направят изкупителна жертва? Въпреки че не си направил нищо…

— Няма да ми направят нищо — прекъсвам го. — Този път ми повярваха.

— Така ли? — Вдига глава. — Защо?

— Много благодаря — казвам аз и подпирам дипломата си на стената в краката си.

— Говоря сериозно, Майкъл. Нора и Лам са мъртви… Остава само едно искане за досие, в което е записано името на Лам. Откъде са взели останалото? Видели ли са банковите сметки на Лам?

— Да — свивам рамене. — Също така… — Млъквам.

— Какво?

Не отговарям.

— Кажи ми — подканя ме Трей.

Въздъхвам.

— Братът на Нора.

— Кристофър? Какво той?

— Сега учи другаде, но преди това е бил при семейството си.

Изумената му физиономия ми казва, че го чува за първи път.

— Значи той… по дяволите! Означава ли това, че…

— Пресата няма да научи това. По лична молба на Хартсън. Какаото и да стане, Нора си остава герой. Дала е живота си, за да бъде заловен убиецът на Карълайн.

— Значи тя и Лам…

— Казвам ти го единствено, защото си приятел. Разбираш ли ме?

Трей кимва и поглажда косата си. Бързо. По-скоро нервно, отколкото тревожно. Освен ако сам не заговоря, никой повече няма да чуе тези думи.

Обръщам се към камината и свалям рисунката на съдебния художник. Сега ми се струва още по-голяма. Трябва да я хвана с две ръце.

Трей се спуска към мен, за да ми помогне.

— Какво ще направят тогава? — пита ме. — Ще те уволнят или ще те заставят да напуснеш сам?

— Как разбра?

— Имаш предвид, освен трудно разгадаемия факт, че свали дипломата си от стената ли? Това е криза, Майкъл. Лам и Нора са мъртви. Ти се срещаше с нея. Когато атмосферата се нажежи толкова, всички тук търсят сянка.

— Не ме уволниха — казвам му.

— Значи са те помолили да напуснеш.

— Не са казали подобно нещо, но… трябва да го направя.

Поглежда навън, през прозореца. Там все още се навъртат няколко репортери.

— Ако искаш, мога да ти дам някои съвети за това, как да се държиш пред медиите.

— Страхотно.

— И ще мога да ти уреждам пропуск за големите събития… Встъпването в длъжност… приемите…

— Ще съм ти благодарен.

— И още нещо… Когато кандидатстваш за следващата си работа, ще получиш препоръки на бланка от Белия дом. Ще отмъкна цяла пачка и ще напишем писма на всички, които мразим — полицаите, които глобяват за неправилно паркиране, продавачите, които се държат така, сякаш те ти правят услуга, когато пазаруваш, мъжете, които те тупат по рамото и те наричат „човече“, стюардесите, които те гледат в очите и лъжат, че нямат възглавнички, като че ли ако ти дадат да подпреш схванатия си врат, ще изгубят съкровищата си…

Смея се за първи път от два дни. По-скоро прилича на кашлица, но мога да се примиря.

Трей си поема дъх и ме следва до бюрото.

— Не се шегувам, Майкъл. Кажи какво искаш и ще ти го доставя.

— Знам — казвам аз и започвам да тършувам из книжата по бюрото си. Меморандуми, графиците на президента, папката с брифинга за подслушвателните устройства. Сега тези неща са без значение. Ще останат тук. В най-долното чекмедже намирам чифт къси гащета за бягане. Тях ще прибера. Останалото не ме интересува.

— Сигурен ли си, че всичко ще е наред? — пита Трей. — Имам предвид… Какво ще правиш със свободното си време?

В най-горното чекмедже виждам бележка. „Всичко ще мине.“ Отдолу има малко сърце. Подписът на Пам.

Прибирам бележката в джоба си и затварям чекмеджето.

— Ще се оправя. Бъди спокоен.

— Въпросът не е само в оправянето. Става дума за нещо повече. Може би трябва да поговориш с Хартсън…

— Трей, последното нещо, което Хартсън иска в момента, е някой непрекъснато да му напомня за най-кошмарната трагедия на семейството му. Освен това, дори и да поиска от мен да остана… не мога… това вече не е за мен.

— Какви ги дрънкаш?

С едно рязко движение свалям от стената снимката, на която съм с президента.

— Приключих — казвам и подавам на Трей последния експонат на егото си. — И колкото и да пъшкаш и стенеш, знаеш, че така е най-добре.

Поглежда снимката и остава мълчалив. Край на разговора. Улавям дипломата и снимката с една ръка, вдигам ги и тръгвам към вратата. Докато ходя, рамките се удрят в глезена ми. За последен път съм в този кабинет. Трей върви по петите ми.

Поглеждам го бързо и питам:

— Ще ми се обаждаш ли пак всяка сутрин, за да ми казваш какво става?

— Утре в седем.

— Утре е неделя.

— Тогава в понеделник.