Брад Мелцър
Първият съветник (21)

Глава 21

— Можете ли да ми кажете как да стигна до Регистъра на оцелелите?

— Ето там, зад ъгъла — посочва ми мъж с табела с име на ревера. — Първата врата вдясно.

Тръгвам нататък и се озъртам, за да потърся Вон. Полицейската снимка, която видях, е отпреди няколко години, но въпреки това знам кого търся. Тънък мустак. Зализана назад коса. Ако наистина се страхува от ФБР, музеят не е място, където можеш да се скриеш лесно — от което пък се страхувам аз.

Убеждавам се, че не стои отпред, отварям стъклената врата и влизам в Регистъра на оцелелите. Първо оглеждам тавана. Не виждам охранителни камери. След това проверявам стените. Ето я — в далечния десен ъгъл. Причината, поради която е избрал това място — има авариен изход, в случай на пожар. Ако всичко отиде по дяволите, разполага с резервен вариант. Значи или се страхува от мен, или е сключил сделка с властите. Прехапвам бузите си отвътре и се мъча да не мисля за това.

Помещението е скромно по размери и е разделено с прегради. Вътре има осем модерни компютъра, всеки от които има достъп до данните за 70’000 оцелели от Холокоста. Пред всички монитори има по двама-трима души, които търсят сведения. Никой не поглежда към мен, когато тръгвам към задната част на стаята. Нито трите мълчаливи момичета непосредствено вдясно от мен, нито просълзеният старец непосредствено вляво. Оглеждам останалите и се уверявам, че съм постъпил правилно, като не съм взел Трей със себе си. Молеше ме да дойде. „Скрий ме някъде. Ще ти бъда резерва“, настояваше той. Моментът обаче не е подходящ за детинщини. Бяха го видели с мен край уличния телефон и не си струваше риска. Продължавам да се нуждая от своите две трети.

Сядам пред един свободен компютърен терминал и чакам. Когато влизат и излизат хора, аз проточвам врат над преградата и ги оглеждам. Може би той не иска да бия толкова на очи. Може би тъкмо това е била целта му, решавам най-накрая. Може би в това е цялата работа.

Променям тактиката и забивам поглед в екрана на монитора. Чувам, че стъклената врата вдясно от мен се отваря. Боря се с желанието си да погледна натам. Вместо това се ослушвам. Чувам гласовете на другите хора в стаята.

— Казах ти, че е живяла в Полша.

— Пише се с „K“, не с „CH“.

— Това е прабаба ти.

В музея, посветен на паметта на шест милиона загинали, тази стая е единственото място, отделено за малцината, имали късмета да оцелеят. Не е лошо.

 

 

— Мразя това място — мърморя си след петнайсет минути. Страхливият кучи син няма да се появи. Преодолявам яда си и се изправям, за да огледам набързо обстановката. Вече хората пред компютрите са се сменили пет пъти. От първоначалната група съм останал само аз. Обикалям масите и поглеждам часовника на стената. Вон закъснява вече половин час. Върза ми тенекия. Все пак, ако искам да чакам още, най-добре да продължа да играя ролята и да се държа като останалите посетители. Озъртам се и си давам сметка, че само аз съм прав. Всички останали правят едно и също — седят, забили погледи в мониторите, въвеждат имена, записват.

Боже мой!

Връщам се пред терминала, сядам на стола и набирам девет букви на клавиатурата: ПАТРИК ВОН.

На екрана се изписва: „Търси съвпадения“.

Това е то. Това е истинската причина да избере тази стая.

„Не са открити съвпадения.“

Какво? Не е възможно. „ВОН, П.“

„Не са открити съвпадения.“

„ВОН.“

Компютърът отново започва да търси и отново същият резултат: „Не са открити съвпадения“.

Не може да бъде. Убеден, че съм на прав път, започвам да търся всички имена, които ми идват наум:

ГАРИК, МАЙКЪЛ

ХАРСТЪН, НОРА

САЙМЪН, ЕДГАР

Приключвам и откривам десетки съвпадения. Виена, Австрия, Каунас. Литва, Будапеща, Унгария… Дори Хайланд Парк, Илинойс. Никое от тях обаче не ме приближава до Вон. Бутвам ядосано клавиатурата настрана и се облягам на стола. Каня се да си тръгвам, когато някой ме тупва по рамото.

Обръщам се толкова бързо, че едва не падам от стола. Виждам жена с маслиненокафява кожа и катраненочерна коса. Облечена е с черна фланелка, достатъчно прилепнала, за да предизвика втори поглед и избелели дънки, които обаче са й доста широки.

— Да се махаме оттук, Майкъл — казва тя. Гласът й трепери. — Ставай и излизай.

— Откъде зна…

— Не питай очевидни неща. Няма полза.

Ставам, а тя се оглежда и нервно драска палците си с дългите нокти на двата си средни пръста. Не може да стои спокойно и на два пъти потрива носа си. Не знам защо се озърта така, но изглежда изпълнена с ужас.

— Той кога ще…

— Не днес — прекъсва ме тя и започва да ме избутва леко към вратата. — Хайде да те изведем оттук цял.

Тръгвам напред, без повече въпроси. Тя ме хваща за дрехата, за да ме забави.

— Само малоумните тичат — шепне.

Бутвам стъклената врата и изчаквам отново да се смесим с тълпата. Правим рязък завой вляво и се насочваме към широкото стълбище, което води към партера.

— Значи няма да дойде? — казвам.

Жената върти глава на всички посоки с невероятна бързина. Назад през рамо, зад гърба ми, над парапета на стълбището… не може да се сдържи.

— Дебнат сестра ми още от вторник — обяснява ми. — А той даже не я харесваше.

— Не разбирам.

— Няма смисъл — мънка тя. — Не тук.

— Кога тогава…

Жената слага запотена ръка на рамото ми и ме придърпва към себе си.

— Зоологическата градина. Сряда, два часа. — Пуска ме и продължава забързано надолу по стълбите.

— Толкова ли е лошо положението? — питам.

Тя заковава на място и се обръща към мен.

— Шегуваш ли се? — възкликва и маха черна къдрица от лицето си. — Знаеш ли какво е нужно да стане, за да се изплаши той?

Улавям се за парапета, за да се задържа прав. Не мисля, че искам да чуя отговора.

 

 

— Значи просто я остави да си тръгне? — пита Нора, с широко отворени от изненада очи.

— Какво трябваше да направя според теб? Да се сбия с нея и да я накарам да направи самопризнания?

— Трябваше поне да опиташ да направиш нещо, вместо сега да седиш тук и да ми хленчиш.

Ставам от стола, прекосявам спалнята на Нора и се подпирам на старинното бюро. Вляво виждам написана на ръка бележка, подписана от Каръл Лорънсън, администраторка на тръста, който управлява всичките пари на семейство Хартсън. „Седмична издръжка, втора седмица на септември“. До бележката има малка купчинка нови двайсетдоларови банкноти. Издръжката на Нора. Родителска помощ, изпратена от попечител.

— Не разбираш — казвам.

— Какво има да се разбира? Бил си с нея и си я оставил да си тръгне.

— Тя няма нищо общо — отсичам в отговор. — Беше поизплашена от самия мен. Имах чувството, че ще получи инфаркт.

— Стига, Майкъл. Тази жена познава този, когото търсиш. Когото никой не може да открие. Не се обиждай, но трябваше да вземеш Трей със себе си. Най-малкото, би могъл да я проследи незабелязано.

— Не схващаш ли, Нора? Във ФБР са полудели да те накиснат в тази история. Нея вече я следяха. Освен това не бих допуснал да пострада, който и да било друг.

— Който и да било? Кого имаш предвид?

Не отговарям.

— Добре, така да бъде — казва тя и лицето й светва. — Какво криеш от мен?

— Не искам повече да говорим за това.

— Какво направи тя? Заплаши мен? Затова ли се потиш толкова?

Отново не отговарям.

— Това е, нали? Казала е, че ще ми отсече главата и заради това ти изгуби ума и дума като…

— Тя няма представа, че съществуваш — прекъсвам я. — Доколкото мога да кажа, дори не знае, че излизаме заедно.

Нора повдига едната си вежда, почти объркана от подобна анонимност.

— Тогава кой…

— Не е заплашвала никого. Ако обаче бях взел със себе си Трей, щях само да го изложа на риск.

— Значи заради това се отказа от помощта му. За да защитиш колегата.

— Той не е колега. Той е приятел.

— Не се опитвах да… Имах предвид… — Млъква. — Ако я беше проследил, би могъл да… — Пак млъква. Опитва се да не съди. Извръща лице, после пак гледа мен, най-накрая пита: — Значи се отказа от срещата с Вон заради един приятел?

Въпросът е глупав.

— А как иначе?

Нора не казва нищо. Продължава да седи на мястото си, устните й са леко раздалечени, челото й е сбърчено. Постепенно лицето й се променя. Усмивка. Широка. Смях.

— Какво? — питам я.

Тя скача на крака и тръгва към вратата.

— Къде отиваш?

Нора вдига показалец и ми прави знак: „Ела“. След секунда е отвън. Следвам я по петите. Свива вляво и стига до затворена врата, в дъното на коридора на третия етаж. Музикалната стая — в нея е свирил Клинтън.

Когато влизаме, през ума ми минава една-единствена мисъл: тази стая е грозна. С черния гетинаксов шкаф, върху който блести президентският печат, и завесите, покрити с музикални инструменти, които са твърде невзрачни, за да бъдат дори кич, стаята може да бъде описана единствено като абсолютна катастрофа.

На стените висят няколко снимки с автографи на известни музиканти, има и стъклена витрина с един от саксофоните на Клинтън. Поради някаква причина, покрай едната стена има и постлана с килим, широка един метър платформа. Оградена е с парапет и решавам, че би трябвало да служи за малка сцена.

Тъкмо се каня да попитам Нора защо сме тук, когато тя отваря черния гетинаксов шкаф с президентския печат. Вътре виждам съвсем нова, много лъскава цигулка и лък. Нора сяда на парапета на сцената така, че краката й висят надолу. Опира цигулката на рамото си, настройва я бързо и ме поглежда.

Откога тя…

Плъзва лъка по струните с елегантно движение и в стаята се разнася съвършен тон. Нора затваря очи и започва да свири. Мелодията е бавна — помня, че съм я чувал на някаква сватба.

— Кога се научи да свириш? — питам я.

Както и преди, отговорът й е в мелодията. Очите на Нора са плътно затворени, брадичката й е притисната към инструмента. Иска от мен само да я гледам, което е по-трудно, отколкото изглежда. Въпреки спокойствието, което музиката навява, не мога да се отърва от усещането, че пропускам нещо. Когато Хартсън беше избран за първи път, аз, както и всички останали мои съграждани, бяхме залети с информация за живота на Първото семейство. За живота на Нора. Защо е учила в Принстън, името на първия й приятел, слабостта й към хокея на трева, името на котката й, дори съставите, които обича да слуша. Знаем всичко за нея. Никой, никога обаче не е споменавал цигулката. Това е нещо като голяма тайна, която никой не…

Без да повдига брадичката си от инструмента, Нора вдига поглед към мен за първи пъти ми се усмихва. Боже. Това е цялата работа. Където и да отиде, каквото и да прави, това е единственото нещо, което все още контролира сама, единствената й тайна. И в момента я споделя. С едва забележимо кимване ми казва останалото. Тя не просто свири. Свири за мен.

Изведнъж главата ми олеква и сядам на близкия стол.

— Откога свириш? — питам я, докато Нора продължава да свири.

— Откакто се помня — отговаря, без да пропусне и тон. — Когато баща ми стана губернатор, много се срамувах и той обеща да не казва, че свиря. По-късно вече… — Тя млъква за момент и добавя: — Човек трябва да запази нещо и за себе си.

Застанал толкова близо до нея, вибрациите сякаш отскачат в гърдите ми и ме притискат назад. Накланям се напред.

— Защо цигулка?

— Да не искаш да ми кажеш, че на теб не ти е минавало през ума, като си бил малък?

Усмихвам се и я гледам. Мелодията достига кресчендо, пръстите на Нора продължават да се движат по струните и да извличат музика от инструмента. Свири силно, но със същата лекота. Просто може да ти спре дъха.

С едно последно движение на лъка Нора приключва мелодията и ме поглежда, в очакване на реакция. Очите й са широко отворени, неспокойни. Дори и това не е лесно за нея. Веднага обаче, щом вижда, че се усмихвам, просто не може да се сдържи. Повдига се на пръсти, после започва да се люлее на пети. Твърде възбудена е, за да стои на земята неподвижно. И въпреки че крие усмивката си с длан, блесналите й очи осветяват цялата стая и дори невзрачните завеси приличат на ренесансово изкуство. Тези красиви, искрящи очи, толкова ясни, че буквално мога да видя себе си в тях. Преди съм грешил — едва сега за първи път я виждам истински щастлива.

Скачам на крака и започвам да ръкопляскам шумно. Лицето й пламва и тя се покланя. Тогава аплодисментите стават още по-силни.

— Браво! — вика някой зад гърба ми. Вън, в коридора.

Обръщам се рязко по посоката на звука. Нора вдига очи и гледа над рамото ми. Когато ги виждам, аплодисментите стават четворни. Един, двама, трима… общо пет души. Петима мъже — всички до един с бюрократично сини костюми и непоносимо подходящи вратовръзки. Води ги Фридсъм, един от висшите помощници на президента. Останалите четирима са му подчинени. Вероятно са били при Хартсън за консултации, защото той обича да провежда следобедни срещи в солариума. По доволните им физиономии се вижда, че смятат възможността да подслушват за поредната привилегия на службата.

— Беше страхотна — казва Фридсъм на Нора. — Не знаех, че свириш.

Обръщам се, за да видя реакцията й. Тя се мъчи да се усмихне, но не е в състояние да заблуди никого. Челюстите й са стиснати. В очите й блестят сълзи. Стисва цигулката за грифа и профучава покрай мен към вратата. Фридсъм и белите момчета се разделят пред нея като Червено море. Хуквам подире й, но минавам достатъчно близо до Фридсъм.

— Това все пак е нейният дом — промърморвам, когато съм до него. — Не го пускай на пресата.

— Какво? — пита той.

— Чу ме — подхвърлям през рамо. — Ако се разчуе, ще се постарая Хартсън да разбере, че е излязло от теб.

— За кого се мислиш…

— Не е заради мен, а заради нея.

Хуквам след Нора по коридора и се връщаме в спалнята й. Минавам покрай солариума и си казвам да не гледам натам. Като някакъв Орфей от наше време обаче, не успявам да се сдържа. Поглеждам вляво и виждам президента — седи пред големите стъкла и преглежда някакви документи. С гръб към мен е и… дявол да го вземе! Какво ми става?

Преди да ме е видял, отварям вратата на стаята на Нора и влизам. Тя седи пред бюрото си и гледа в стената. В едната си ръка държи лъка на цигулката и равномерно, като метроном, потропва с него по предния ръб на плота.

— Как си? — питам я.

— Ти как мислиш? — отвръща тя троснато, без да ме погледне.

— Мелодията наистина ми хареса, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— И на тях им хареса. Не чу ли, когато ръкопляскаха?

— Хайде, Нора, знаеш какво имам…

— Не се опитвай да ми обясняваш. И животните разбират, че са в зоологическата градина, когато се появят посетителите и започнат да ги зяпат.

— Значи сега се оказа в зоологическа градина?

— Тази мелодия беше за теб, Майкъл. Не за тях. Когато дойдоха и видяха, беше, като че ли… — Тя млъква и стиска зъби. — По дяволите! — крещи и удря с лъка ръба на бюрото. — По дяволите! По дяволите! По дяволите! — При последния удар лъкът се чупи и едното парче, все още закрепено за конските косми, полита напред и събаря сребърна чаша за моливи, чието съдържание се разпилява по бюрото.

След това двамата дълго мълчим.

— А сега, какво ще изпълниш за бис? — питам най-накрая.

Нора не може да не се разсмее.

— Мислиш се за господин Смешник, нали?

— Когато си роден с дарба…

— Не ми говори за дарби…

Пристъпвам към нея, хвърлям настрана счупения лък и улавям дланите й. Виждам единствено болката по лицето й. Нора се приближава към мен и я прегръщам. Точно както тя направи с баща ми. Когато обаче я целувам по челото, осъзнавам, че не е както трябва. Не че тя се самоидентифицира с това, което не е както трябва. Нора Хартсън се самоидентифицира с това, което е унищожено. Заради това тя може да влезе в пълна с хора стая и да открие единственият изоставен човек. Може би поради това откри мен. Разпозна болката. Разпозна себе си.

— Моля те, Нора, не ги оставяй да постъпват така с теб. Казах на Фридсъм, че ако се раздрънка, ще го закова за палците.

Тя вдига очи.

— Наистина ли му го каза?

— Разбира се.

— Но…

— Нора, преди седмица и половина ме хванаха с десет хиляди долара в жабката на колата. На следващия ден жената, с която току-що се бях карал, беше намерена мъртва в кабинета си. В деня след погребението й научих, че в деня на смъртта й съм пуснал в сградата известен на полицията убиец. Днес направих опит да се срещна с предполагаемия убиец, но той не дойде. После, днес следобед, за първи път, откакто започна тази лайняна буря, ти засвири онази мелодия и в продължение на цели три минути… знам, че е клише, но… всичко това изчезна, Нора. Виждах само теб.

Тя ме наблюдава внимателно и не знае какво да каже. Избърсва шията си отстрани, като че ли се поти, най-накрая посочва счупения лък, паднал върху леглото.

— Ако искаш, имам още един в шкафа и бих могла да… Знам много мелодии.

Този път аз започвам да се поклащам на пети.

 

 

На следващата сутрин спя толкова леко, че чувам как хвърлят и четирите вестника. Между тупванията умът ми се връща към Вон. Когато пада и четвъртият, скачам от кревата и отивам да прибера сутрешното си четиво. Отварям вестниците един по един и ги тръскам, чудя се дали нещо няма да изпадне и този път. Каквото и да е. Когато свършвам, оставам само с почернели от печатарското мастило пръсти. Значи уговорката за зоологическата градина утре все още е в сила.

Докато чакам да позвъни Трей, забелязвам снимката на първа страница в „Хералд“, фотографирали са Хартсън, в гръб, докато произнася реч пред работници в Детройт. Нищо особено, ако не се брои факта, че в залата има пет-шест души. Останалите места са празни. „Опит за контакт“, тръби заглавието. Някой ще загуби работата си заради това нещо.

След минута вдигам телефона, на първото позвъняване. Трей.

— Нещо ново? — пита той и се чуди дали има нещо ново от Вон.

— Нищо — отговарям. — Какво става там?

— О… както обикновено. Предполагам, че вече си видял харакирито на първа страница.

Поглеждам снимката на Хартсън и празната зала.

— Как е могло това нещо изобщо да…

— Пълна шашма е. Вляво и вдясно от снимката имаше триста души, а местата в средата бяха оставени свободни заради духовия оркестър, който трябваше да участва. От „Хералд“ орязаха снимката за по-голям ефект. Утре ще искаме опровержение, защото, както знаеш, извинение от четири реда, заровено в края на вестника, е далеч по-ефективно от снимка в цвят на първа страница, голяма колкото задник.

— Да разбирам ли, че рейтингът върви зле?

— Седем пункта, Майкъл. Това е цялата ни преднина. Махни още два, а точно това ще стане, когато телевизионните мрежи подхванат снимката, и влизаме в полето на допустимата статистическа грешка. Добре дошли в царството на посредствените. Приятно прекарване.

— Какво става с историята във „Венити Феър“? Някаква реакция?

— А… не чу ли? Вчера, в Калифорния… в Калифорния, помисли си само… Бартлет е пуснал репликата за „Първото семейство — първо семейството“ в предаване на някаква религиозна радиостанция. Слушателите са били във възторг.

— Мислех, че в Калифорния вече нямат религия.

Трей мълчи дълго. Вероятно са го притиснали заради тази история.

— Предполагам, че планираш нещо драстично? — добавям.

— Би трябвало да си чул. Снощи нещата изглеждаха толкова зле, че някой предложи да покажем цялото Първо семейство по телевизията. Интервю на живо, с всички едновременно, в праймтайма.

— И какво се реши?

— Ще има интервю. Ако Америка наистина се тревожи, че Нора е неуправляема или че президентът и жена му са лоши родители, единственият начин да разсеем опасенията е да докажем, че това не е истина. Ще ги покажем заедно, цялото семейство, ще подхвърлим едно-две „О, татко“ и ще се молим нещата да се оправят.

— Значи е толкова лесно, а? — питам и се смея. — Мога да смятам, предполагам, че няма да имаш нищо общо с този прозрачен опит за сводничество с обществото.

— Шегуваш ли се? Това е най-важното. Аз и Марша ще организираме всичко.

— Какво?

— Не знам кое ти се вижда толкова смешно, Майкъл. Няма нищо за смях. Опираме дъното във всички решаващи за битката щати. Калифорния, Тексас, Илинойс… Ако не започнем да привличаме колебаещите се, веднага, ще изхвърчим от работа.

Замръзвам.

— Наистина ли мислиш, че…

— Майкъл, никой действащ президент досега не е давал интервю със семейството си. Защо мислиш, че го правим първи? Поради същата причина, поради която Лам те накара да мълчиш. Ако числата не се подобрят, Нора и компания ще трябва да се върнат в слънчева Флори…

— Само ми кажи в кое предаване ще се появите… „20/ 20“ или…

— „Дейтлайн“ — прекъсва ме той. — Предложих да е един час, но всички решиха, че твърде много ще напомня Клинтън. Освен това Първата дама обича Саманта Сталер от „Дейтлайн“. След встъпването в длъжност тя пусна за нея хубав материал.

— И кога ще стане всичко това?

— Осем вечерта този вторник, което, за наш късмет, съвпада с петдесетия рожден ден на Първата дама.

— Не си губиш времето.

— Не можем да си го позволим. По този начин най-малкото се изправяме срещу проблема очи в очи. Като тръснем пред камерите цялото семейство, казвам ти, цифрите ще скочат до небето.

— Дано да си прав — казвам. — Освен това, имам чувството, че съдбата на президента ще зависи от това.

— Интересно — отбелязва Трей. — Защото, както е тръгнало, щях да кажа абсолютно същото нещо, само че за теб.

 

 

Отварям вратата на стая 125 още в седем сутринта и тъмнината в преддверието ми подсказва, че съм първи. С чаша кафе в едната ръка и куфарчето си в другата, натискам ключа на лампата с лакът и започвам флуоресцентния ден. Преброявам трите просветвания, преди лампата да се запали окончателно — времето е достатъчно, за да деактивирам алармата, да си взема пощата и да стигна до вратата на кабинета си.

Тръгвам към бюрото и надниквам през прозореца. Белият дом блести на ранните слънчеви лъчи. Гледката е като току-що отпечатана цветна картичка — зелени дървета, червени цветя, ослепителен мрамор. Гледката успокоява. В продължение на един великолепен момент всичко в този свят е на мястото си.

После всичко рухва, защото някой чука на вратата ми.

— Влез — викам, като си мисля, че е Пам.

— Може ли да седна? — пита мъжки глас.

Обръщам се. Агент Аденауер.

Затваря вратата и ми протяга ръка.

— Не се безпокой — казва ми с топла усмивка. — Аз съм.