Брад Мелцър
Първият съветник (23)

Глава 23

— Какво, по дяволите, правиш?

— Искам само да го видя — отговаря тя и се любува на пистолета в ръката си.

Някъде откъм коридора зад ъгъла се чува затръшвано на врата. Обувките на униформения тракат по мраморния под.

— Върни го на място, Нора! Веднага!

Тя кимва към киносалона и пуска злокобна усмивка.

— Ако ги държиш да не бягат, ще натисна спусъка. Можем да ги избием всичките.

— Не е смешно. Остави го на място.

— Хайде, ще бъдем Бони и Клайд. Ти и аз. Искаш ли?

Това й доставя прекалено голямо удоволствие.

— Нора…

Преди да довърша изречението, тя хвърля пистолета във въздуха. Към мен. Разбирам какво става и ръцете ми висят като тежести край тялото. Вдигам ги с усилие и хващам пистолета с върха на пръстите си, като че ли подхвърлям горещ картоф. Държа го не повече от три секунди. По дяволите. Отпечатъците от пръстите ми. Чувам, че униформеният приближава и хвърлям оръжието отново на Нора…

Ами ако тя…

Улавя го със смях. Едва дишам. Поглеждам зад ъгъла и виждам униформения, на по-малко от десет метра по-нататък по коридора. Подметките му тракат по мрамора толкова силно, че имам чувството, че ще оглушея.

— Нора, престани с психарските игри! — просъсквам, като полагам усилия да не изкрещя. — Имаш три секунди да го оставиш на място.

— Какво каза?

Не обръщам внимание на въпроса й.

— Едно…

Тя отпуска ръце.

— Заплашваш ли ме?

Униформеният е на три метра.

— Не. Не бих те заплашвал… Хайде, Нора, не сега… Моля те, върни го…

Обръщам се в момента, в който униформеният се появява зад ъгъла. Чувам как Нора кашля зад гърба ми, за да заглуши тракането на металния капак.

— Всичко наред ли е? — пита мъжът.

Обръщам се и поглеждам Нора. Тя стои точно пред кутията и я скрива с тялото си. Униформеният е твърде погълнат от презрамката на сутиена й, която все така се показва през скъсаната блуза.

— Извинете — казва тя и придърпва ръкава, за да прикрие рамото си. Прави крачка напред и срамежливо ме прегръща през кръста.

— Ето какво става, когато те изгонят от киното по време на любовната игра. — Преди да успея да възразя, добавя: — Ще продължим горе.

— Добра идея — отбелязва униформеният сухо и без да каже и дума повече, застава на мястото си, зад бюрото.

Тръгваме по коридора на приземния етаж. Нора все още ме държи през кръста и мушка пръст в гайката на колана ми.

— Е, кое е по-вълнуващо? Това или да пишеш доклад?

Убеждавам се, че униформеният не може да ни чуе и се отдръпвам.

— Защо трябваше да направиш това?

— Кое? — дразни ме тя.

— Знаеш… — Не, не влизай в подробности с нея. — Само ми кажи, че го остави на мястото му.

Тя вдига очи и се смее. Правя инстинктивно крачка назад. След като години наред се е хранила с крале и кралски особи, единственото, което все още я вълнува, е рискът — вземи нещо, което обичаш, и рискувай да го загубиш изцяло. Светлина и мрак в един и същи момент. Сега обаче… крайностите в настроенията й започват да се редуват прекалено бързо.

— Стига, Майкъл — цупи се тя. — Защо мислиш, че бих…

— Нора, играта свърши. Отговори на въпроса ми. Остави го на мястото му, нали?

Стигаме до вратата, която ще я заведе в Резиденцията, и Нора ме отпраща с движение на китката.

— Защо не отидеш да поработиш малко? Очевидно стресът ти дойде много.

— Нора…

— Спокойно — пропява тя. Обръща се и тръгва към стълбата. — Къде ще го скрия? В гащите си?

— Ти ми кажи — викам след нея.

Тя спира, където е и ме поглежда през рамо. Смехът, усмивката вече ги няма.

— Мислех, че това вече е минало, Майкъл. — Погледите ни се срещат. — Никога не бих скрила нищо от теб.

Кимвам, доволен, че отново се владее.

— Благодаря ти. Исках да чуя само това.

Когато най-накрая приключвам, в четири без петнайсет сутринта, съм се превърнал в развалина с размътен поглед. Ако не се броят двайсетте минути почивка, за да вечерям и десетте минути молби да оставят телефона ми включен през нощта, съм седял на стола си почти осем часа без прекъсване. Нов личен рекорд. Въпреки всичко, докато лазерният принтер произвежда плодовете на моя труд, се чувствам по-буден от всякога. Не знам какво да правя, не ми се прибира у дома, така че започвам да преглеждам все още неотворената поща. Повечето от нещата са стандартни — изрезки от вестници, обяви за срещи, покани за празненства. Най-долу в купчината обаче виждам служебен плик, надписан с познат заоблен почерк. Бих познал тези букви навсякъде.

Отварям плика и виждам бележка, за която с лепенка е прикрепен ключ. „Когато свършиш — стая 11. Поздравления“. Отдолу е нарисувано сърце и буквата Н. Отлепвам ключа и не мога да не се усмихна. Стая 11. Това е по-добре дори от паркирането на вътрешния паркинг.

На табелата на стая 11 пише „Спортен салон“, но всички знаят, че това е нещо доста повече. Оборудваният по времето на Никсън салон е достъпен само за най-големите от големите клечки и може да се каже, че е един от най-трудно достъпните частни салони от този тип в страната. Ключове имат по-малко от петдесет души. При нормални обстоятелства щяха да ми отрежат главата, ако ме заварят вътре. В четири сутринта обаче, след тежка нощ, когато отчаяно се нуждая от душ, малко преди най-важния в кариерата ми досега момент, съм готов да рискувам.

Оглеждам пустия коридор още веднъж и мушвам ключа в ключалката. Вратата се отваря без никакво запъване.

— Чистач! — крещя за всеки случай. — Има ли някой?

Никой не отговаря. Влизам и разглеждам. Не ми отнема много време. Има разнебитена пътека, стар велоергометър, купчина ръждясали тежести за щанги. Мястото е пълна помия. Нищо общо с очакванията.

След кратка тренировка на велоергометъра и петнайсетминутен престой в сауната, заставам под душа и пускам гореща вода. Веднага, щом свикна с температурата, вдигам градусите с още малко. Опирам се на стената, потъвам в парата и се отпускам напълно. Всеки ден би трябвало да започва така.

Връщам се в кабинета си и лягам на канапето, но няма да заспя. Остава ми по-малко от час, а нервите ми са изпънати до пръсване — мога да мисля единствено за уводните си думи.

Господин президент, как сте?

Сър, как сте?

Президент Хартсън, как сте?

Татко, какво ще кажеш за един заем?

В шест и половина, когато оранжевото слънце започва да озарява сутрешното небе, по електронната поща пристига актуализираната програма на президента. Разглеждам я и откривам каквото търся. На втората страница.

9:30 до 9:45, брифинг, Овален кабинет. Докладва: Майкъл Гарик.

Моите петнайсет минути слава.

Навън градинарите започват да фризират моравата, репортерите от сутрешните предавания започват да пълнят пресцентъра. От другата страна на оградата четиричленно семейство позира за снимка. Светкавицата на фотоапарата ме заслепява като мълния. Днес ще е голям ден.