Брад Мелцър
Първият съветник (10)

Глава 10

— Къде, по дяволите, ме водите? — питам ги, докато крачим по коридора. Двамата ме държат за ръцете и ме водят към изхода.

— Престани да се жалваш — казва този вдясно. Той е висок негър, вратът му е колкото бедрото ми. По стойката и телосложението мога да заключа, че е от Сикрет Сървис, макар да не е облечен както трябва — твърде небрежно. Недостатъчно изискано. В ухото му няма слушалка. Другото е, че не се представиха — това означава, че не са тези, за които ги вземам.

Опитвам, рязко, да измъкна ръката си. Той се ядосва и забива пръсти в бицепса ми. Боли страхотно, но няма да му доставя удоволствието да извикам. Вместо това, стискам зъби и мълча. Той не ме пуска и усещам как лицето ми се зачервява. Няма да издържа дълго. Рамото ми започва да изтръпва. Той се хили доволно и определено се забавлява. Удоволствието е за него. За мен е болката.

— Ау! — извиквам, когато най-накрая ме пуска. — Какво, по дяволите, ти става?

Не отговаря. Бутват вратата и ме извеждат на паркинга. Опитвам се да не се страхувам. Казвам си, че нищо лошо не може да се случи, ако отидем в Западното крило — охраната там е много добра. Преди да се успокоя обаче, едно рязко бутване вляво ми показва, че целта не е Западното крило. Тръгваме покрай северната страна на Белия дом, минаваме покрай залата за брифинги и се насочваме към сервизния вход, през който минават повечето доставки за сградата. Погледът ми се спира на големия жълт фургон точно насреща. Около него би трябвало да има работници, но не виждам жива душа. Приближаваме фургона. Задните врати са широко отворени. Спирам да ходя и започвам да се дърпам назад. Мъча се да отскубна ръцете си. Няма да им позволя да ме качат в онова нещо.

Двамата стискат още по-силно и ме теглят напред. Безсмислено е да се съпротивлявам. Дори и да не движа краката си, обувките ми се влачат безпомощно по асфалта.

— Почти стигнахме — предупреждава единият. Твърде силни са. Дръпват ме за пореден път и сме зад фургона. Празен е. Готов съм да се развикам. Те обаче ме дръпват вдясно и отминаваме. Обръщам се назад, за да се уверя, че не бъркам. После пак поглеждам напред и разбирам накъде сме тръгнали — към сервизния вход. Не знам кое е по-лошото.

Влизаме в сградата и двамата кимват на охраната. Пускат ни и ми става ясно, че тези двамата правят услуга на някого. Единствено Лам и Саймън имат такова влияние.

В коридора са струпани празни кашони и каси. Мирише на свежи цветя от цветарското ателие на Белия дом.

Правим рязък ляв завой и тръгваме по друг дълъг коридор. Сърцето ми бие като полудяло. Никога досега не съм влизал на това място. Белият вади голяма връзка ключове и отключва една врата. Отваря.

Наоколо няма жива душа.

— Кажете ми какво…

— Не се безпокой, нищо няма да ти се случи. — Посяга към ръката ми, но аз веднага я отдръпвам. Мястото не е подходящо за среща със Саймън или Лам.

— Няма да вляза там!

Единият ме сграбчва за тила. Опитвам да го ударя, но нямам никакъв шанс. Извиват ми ръцете зад гърба и ме натикват през вратата с рязко движение. Залитам и се спъвам. Падам на ръце и колене и най-накрая успявам да се огледам. Намирам се в дълго, удивително тясно помещение. Подът е дървен, излъскан до блясък. В далечния край има десет кегли. Вдясно чувам търкаляща се топка. Боулинг. Какво правя тук?

— Искаш ли да поиграем? — пита познат глас.

Поглеждам към седалките за зрители отстрани. Нора става от мястото на рефера и тръгва към мен. Протяга ръка и иска да ми помогне да стана. Отказвам помощта.

— Какво, по дяволите, те прихваща? — питам я.

— Исках да говоря с теб.

— И това ли трябваше да направиш? Да изпратиш тези маймуни да ме пренесат на ръце? — Изправям се със залитане и изтупвам дрехите си.

— Казах им да не ти обясняват нищо. Човек не знае кой и къде слуша.

— Или кой не слуша. Обаждах ти се поне двайсет пъти. Ти не благоволи да вдигнеш телефона.

Тя се връща на мястото си и ми кимва да отида при нея. По този начин избягва въпроса.

— Не, благодаря — казвам й. — А защо агентите трябваше да ме излъжат, когато дойдох да те видя?

— Майкъл, моля те не се сърди. Тъкмо щях да…

— Защо ме излъга? — крещя аз и гласът ми кънти в тясното пространство.

Тя разбира, че имам нужда от отдушник и ме оставя да викам. Последните два дни са много тежки. И за двамата. Истината обаче е, че не ми пука. Ще струпат всичко на моя задник, не на нейния.

Най-накрая вдига глава.

— Нямах друг избор — заявява.

— О, значи изведнъж ти отнеха правото на собствена воля, така ли?

— Знаеш какво имам предвид. Не е толкова лесно.

— Истината е, че е много лесно. Просто трябва да вдигнеш слушалката и да набереш вътрешния ми номер. Това е най-малкото, което можеше да направиш, доколкото ми е известно.

— Значи сега аз съм виновна за всичко!

— Ти взе парите, нали?

Тя ми хвърля нетрепващ, леден поглед.

— А ти си последният, който я е видял жива.

Тонът й не ми харесва.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвръща тя и изведнъж става безразлична.

— Не с този номер… Ти просто… — Гласът ми секва. — Заплашваш ли ме, Нора?

Тя ми показва мрачна усмивка. Гласът й е гладък като лед.

— Ако кажеш и дума на някого, ще те закопая с това.

Усещам, че сърцето ми се качва в гърлото. Просто не мога да дишам.

— Това ти е наградата за това, че си мил — добавя тя. — Гадно е да си на твое място, нали?

Точно както каза Пам…

Нора се усмихва. И започва да се смее. Сочи ме с пръст и се смее. Цялата тясна стая се тресе от кикота й.

Шега. Било е просто шега.

— Стига, Майкъл! Наистина ли си помисли, че ще те изоставя? — пита ме Нора. Все още й е весело.

Кръвта се връща в главата ми. Гледам я и не вярвам на очите си. Едно тяло, двама души.

— Не беше смешно, Нора.

— Тогава не сочи с пръст. Така не се поддържа приятелство.

— Не съм посочил с пръст никого… Само… Не искам да вися във въздуха. Това е.

Тя извръща лице и клати глава. Цялото й тяло изведнъж се отпуска.

— Не бих могла да постъпя така с теб, Майкъл. Дори и да исках.

Долавям, че махалото се връща в обратна посока.

— Означава ли това, че ще ми помогнеш?

Тя ме поглежда, изненадана от въпроса.

— Наистина ли мислиш, че мога да те зарежа след това, което направи за мен?

— Въпросът не е дали ще ме зарежеш, или не. Въпросът е, че може да се наложи да потвърдиш моята версия за случилото се.

Нора свежда поглед и се втренчва в празната бланка за вписване на резултатите от играта пред себе си.

— Е? — подканям я. — Кажи го.

Продължава да гледа бланката.

Не мога да повярвам.

— Значи това е положението, а? Отново съм сам, така ли?

— Ни най-малко — изстрелва тя в отговор. — Казах ти вече, че никога не бих постъпила така с теб… просто… — Млъква, но след миг се обръща към мен. — Не разбираш ли, Майкъл? Ако разберат, че съм замесена, положението ще стане още по-лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Даваш ли си сметка какво ще стане, ако разберат, че се срещаме?

Не каза ли току-що, че се срещаме?

— Ще те убият, Майкъл. Ще публикуват снимката ти на първа страница и ще те изядат жив. Видя как разкъсаха предишния ми приятел.

Знам, че сега не е време да отвличам вниманието си, но не мога да не се усмихна.

— Значи вече съм ти приятел, така ли?

— Не измествай темата. Дори да се намеся и изям шамарите, пак ще изгориш заедно с мен.

Спирам малко преди да стигна до нея.

— Откъде знаеш? Каза ли ти го някой?

— Не е нужно да го казват. Знаеш как стават тези неща.

Колкото и да не ми се иска да го призная, тук в права. Всеки път, когато се срути някой голям, всички близо до епицентъра хлътват заедно с него. Дори и да съм невинен, обществеността иска да си мисли, че къщата е почистена.

Затварям очи и ги скривам с длан, с надеждата да погледна на нещата от нужната дистанция. През последните два дни съществуваше поне един съвсем ясен изход — да пожертвам Нора и да спася себе си. И този път обаче нещата се оказват по-сложни — както винаги с Нора. Дори и да я пожертвам, пак ще ме окачат на въжето.

— По дяволите!

Викът ми раздира тишината, но Нора дори не вдига очи. Навела е глава, мушнала е ръце зад коленете си и прилича на малко момиченце. За нея също не е лесно. Знае, че ме е насадила.

— Майкъл, кълна ти се… Ако знаех, че ще стане така, никога нямаше да…

— Не е нужно да го казваш, Нора.

— Не, нужно е. Каквото и да се случи, аз те накиснах в това и аз ще те…

— Ние — прекъсвам я. — Ние се накиснахме. Ние ще се измъкнем. — Сядам на мястото до нея и слагам ръка на рамото й.

Най-накрая тя вдига глава. На лицето й заиграва топла усмивка.

— Знаеш ли… Мразя романтиците.

— Аз също. И ги мразя страстно — изстрелвам в отговор. Тя е готова да отговори, но не й давам възможност. Единственият изход е в това, да разбера какво всъщност е положението. — Каза ли на бодигардовете си какво стана?

— На тези преди малко ли? Те са тук само в почивните дни. Казах им, че сме излизали заедно и си ме ядосал. Мислят, че сега се помиряваме. Защо? Ти каза ли на приятелката си, на Пам?

— Откъде знаеш за Пам?

— Проверих те, Гарик. Не мога да изляза с кой да е, нали? — Става от мястото си, изправя се пред пистата и хвърля въображаема топка към кеглите. — Знаеш ли, че Никсън е идвал тук и е играел по десет игри на един път? Психарник ли е това място или какво?

Когато задава въпроса, не мога да не забележа колко бързо се промени настроението й. Само за няколко секунди се превръща в съвсем друг човек. И отново си спомням, че никога преди не съм виждал човек, който може да ме накара да се чувствам едновременно ужасно стар и ужасно млад.

— Е, каза ли на Пам, или не?

— Да — отвръщам колебливо. — Нямаше с кого да поговоря за всичко това, така че…

— Не се извинявай. Крис каза, че е трябвало да те потърся по-рано.

— Казала си на брат си?

— Той ми е брат. И един от малкото, които биха могли да се справят със ситуацията. — Нора хвърля още една въображаема топка.

Посочвам поставката и отбелязвам:

— Истинските са зад гърба ти.

Тя ми хвърля пронизващ поглед.

— Мразя боулинга — казва равнодушно. — А сега ми кажи какво стана, когато отиде да я видиш.

— Карълайн ли?

— Не. Пам — усмихва се иронично. — Разбира се, че Карълайн.

Бързо й разказвам всички важни подробности.

— Значи Саймън е обвинил теб — възмущава се тя, когато свършвам. — Какъв скапаняк!

— Това е най-малкото. Да не забравяме, че може да я е убил.

— Значи мислиш, че не е било инфаркт?

— Може и да е било… но… като вземем предвид всичко останало… Доста странно съвпадение.

— Може би — казва тя. — Понякога тук обаче стават наистина невероятни неща.

Не съм сигурен какво иска да каже, но и не ми дава шанс да я попитам.

— Ако приемем, че е бил Саймън — продължава тя, — защо, според теб, го е направил?

— Вероятно има връзка с парите.

— Още ли смяташ, че продава тайни?

— Не знам. Когато човек продава тайни, оставя информация. Той остави само пари. И тези пари после се оказаха в сейфа на Карълайн.

— Значи смяташ, че някой го е шантажирал?

— Семеен мъж в бар за обратни? Видя физиономията му, когато беше вътре. Нямаше вид на човек, който владее положението. Изглеждаше изплашен. От друга страна Карълайн владееше положението изцяло.

— Виждам накъде биеш. Карълайн го е шантажирала, а Саймън я е убил, за да мълчи.

— Единствено тя имаше достъп до цялата лична информация за служителите. И работата й доставяше удоволствие. Трябваше да видиш как ми се нахвърли… — Оттам, където съм застанал, виждам десетте кегли странично. — Само едно не се връзва. Ако Карълайн го е изнудвала, защо не е взел парите си от сейфа й, след като я е убил?

Нора отново пуска мрачната усмивка. Клати глава, сякаш за да ми покаже, че не съм схванал нещо.

— Може да не е знаел комбинацията на сейфа. Или не е искал да го хванат с парите. Доколкото ни е известно, наистина е умряла от инфаркт. Или, още по-добре, ако съдим по измислицата му, за него е най-изгодно да прехвърли вината на теб. В случай че ни е видял онази вечер, вероятно е видял и ченгетата. При това положение целият сценарий се променя. Десетте хиляди, които ченгетата прибраха, са само една четвърт от парите. Останалите си дал на Карълайн, за да мълчи. Доказват го последователните номера на банкнотите. Теб са шантажирали. Парите са у теб. Ти си я убил.

Парите. Всичко отново опира до парите. В сейфа. В жабката на колата ми. Моя собственост. Номерирани са последователно, значи всички пари са свързани с мен. Улучила е в десетката. Парите у ченгето са бомба със закъснител. Ще избухне веднага, щом научат за нея. Дори и да е било инфаркт, самият факт, че са намерили толкова много пари у мен, в онзи квартал… дори само с призрака на наркотиците, работата ми заминава. Ще ме уволнят, за да избегнат публикациите на първа страница. А ако аутопсията покаже, че Карълайн е била убита… О, боже! Разтривам тила си. Опитвам да печеля време. Това, което смятам да кажа, ще я разстрои, но трябва да го кажа.

— Нора, ако снежната топка се затъркаля, нещата ще стигнат до върха.

Тя се обляга на поставката за топки и ме гледа от упор. Знае, че съм прав. Виждам го в танцуващите й очи. Ужасена е.

— Ще се опитат да го ликвидират с това, нали?

Ето го отново. Баща й. Както и да приключи, подобен скандал струва много скъпо. Особено при положение че Бартлет набира скорост.

— Трябва ни малко време — казва тя и разтрива енергично носа си. — Все още има надежда всичко да мине тихо и спокойно. Доколкото знаем, Карълайн е получила инфаркт, а Саймън може да си мълчи.

Какво би трябвало да й кажа? Не, животът на баща ти определено ще отиде по дяволите. Особено, ако реша да се разприказвам. След няколко кошмарни секунди възможностите ми намаляват драстично: отварям уста, баща й получава ритник в коленете и, понеже съм в епицентъра, аз се сривам заедно с него. Ако си мълча, ще спечеля малко време, за да душа наоколо, но пък рискувам да се срина сам. Пак поглеждам кеглите в края на помещението. Не мога да не се чувствам като първата кегла в триъгълника. Онази, която винаги пада.

— Може би трябва да поговориш с него — предлагам й. — Просто, за да знае на кого да има доверие. Всъщност, дори и да е било инфаркт, Саймън е бил шантажиран заради нещо и ако не разберем за какво, ще продължи да свива примката около врата ми.

Нора ме поглежда, но не казва нищо.

— Ще говориш ли с него?

— Не мога — отвръща след малко.

— Как така не можеш?

— Казвам ти, не мога да го занимавам с тези неща. Той няма… няма да разбере. Това не ти е средностатистическият баща. — Преставам да настоявам. Познавам отчаянието в гласа й. Познавам и света на сираците с живи родители.

— Има ли някой, с когото да…

— Вече казах на чичо Лари.

— Кой?

— Лари. Лари Лам.

— Разбира се. — Опитвам се да изглеждам равнодушен. Естествено, няма да го нарече Лорънс. Познава го от бебе. Чел съм статията в списание „Пийпъл“ — тя и брат й са прекарвали летата във фермата му, в Кънектикът. Сядам на една седалка и опитвам да събера мислите си. Той е сянката на президента. Тя го нарича „чичо Лари“. Звучи почти глупаво, когато се замислиш. Но това е тя. Все още се преструвам на безразличен.

— Какво каза той? — питам я.

— Точно каквото би очаквал. „Благодаря ти. Радвам се, че ми каза. Съобщиха, че е инфаркт, но ще се поинтересувам“. Мисли за изборите и няма шанс в момента да издърпа щепсела. Ще направят официалното разследване, когато всичко утихне.

— Къде сме ние в цялата тази работа?

— Ние сме единствените двама души, които искат да защитят задника ти. Както изглежда, Саймън предпочита да мълчи, но това не е кой знае какво решение.

Кимвам. Мълчанието няма да продължи вечно. Рано или късно по-силната страна осъзнава преимуществата си. И другата страна умира.

— Ще ми се да имахме повече информация. Ако Карълайн се е занимавала с такива неща, вероятно не само Саймън е бил потърпевш.

— Това ми напомня… — Нора отива до мястото за рефера, бърка в черната си кожена чанта и вади сгънат лист хартия.

— Какво е това? — питам я, когато ми го подава.

— Дойде, когато говорех с чичо Лари. Две от имената, чиито досиета от ФБР са били в кабинета на Карълайн.

Прочитам двете написани на ръка имена. Рик Фъргюсън и Гари Сюърд. Единият е назначен от президента в хазната, другият току-що започна в търговията.

— Не разбирам — казвам. — Защо само двама?

— В кабинета й е имало много папки. И не само за назначения на президента. Имало е за съда, за екипа на съветниците…

— Моето досие също беше там. Видях го.

— ФБР проверява всичките.

— Значи са дали пълен списък на имената?

— Още не. Ще го направят, след като свършат. В меморандума пишеше, че не искат да предупредят, когото и да било и заради това ще ги обявяват един по един, след като се убедят, че съответният човек не е замесен.

— Ти как получи тези? — питам я и показвам листа.

— Казах ти. От чичо Лари.

— Дал ти ги е?

— Всъщност, той излезе, за да каже нещо на секретарката си и аз в това време ги преписах.

— Откраднала си ги?

— Искаш ли ги, или не?

— Разбира се, че ги искам. Просто не искам да крадеш от Лорънс Лам.

— Все му е едно. Той ми е кръстник. Така поне няма да сме на тъмно.

Това не е утеха.

— Значи ФБР ще прегледа досието ми.

— Спокойно, Майкъл, сигурна съм, че ще свалят подозренията от теб.

Гледам втренчено листа и се мъча да повярвам. Почеркът на Нора е заоблен, буквите са като балончета — като на ученичка от началните класове, която се учи да пише с тънко и дебело. Рик Фъргюсън. Гари Сюърд. Двама души, обявени от ФБР за невинни. Опитвам се да си спомня колко папки имаше в кабинета на Карълайн. Под моята имаше поне пет или шест. Вероятно в чекмеджетата е имало още. Изглежда, че ФБР също подозира шантаж. Обръщам се към Нора и я питам:

— Защо ми ги даваш чак сега?

— Не знам. Бях забравила за тях — отговаря тя и свива рамене. — Слушай, трябва да бягам. Някакъв министър-председател ще доведе семейството си, за да ни направят обща снимка.

— Ще видиш ли там чичо си Лари?

— Единственият, когото ще видя, е синът на министър-председателя. Хубавец е, ще знаеш.

Не ми става ясно дали иска да промени темата, или да ме накара да ревнувам. И в двата случая успява.

— Ден като ден, а? — подхвърлям.

— Знаеш играта. Президентът трябва да изглежда силен във външната политика.

Мисля си за снимката на Бартлет на първа страница.

— Няма начин да се измъкна, а ако закъснея, ще полудеят.

— Сигурен съм в това. Международните пазари се сриват, губим честта си. Това върви ръка за ръка с мудността. Превръща се в международен инцидент.

— Обичаш да се слушаш като говориш, нали?

— Даже повече, отколкото ти обичаш фотосеансите с чуждестранни премиери. — Нора се запътва към вратата, а аз я питам: — Никога ли не ти писва всичко това?

Тя се усмихва вяло.

— Не.

Не е трудно да прозра какво се крие зад отговора й, но въпреки всичко инстинктът я кара да отговори с „не“. На определено ниво все още ми няма доверие. И това ще мине. Тя самата го каза. Каквото ще друго да става, в края на краищата аз излизам с Първата дъщеря на Съединените щати.

 

 

Влизам в кабинета на Трей с тайнствена усмивка на уста. Десет минути след това той вече ми крещи.

— Глупак! Майкъл! Тъп, тъп, тъп!

— Защо толкова се палиш?

— На кого друг си казал? На колко души?

— Само на теб — отговарям.

— Не ме лъжи.

Познава ме твърде добре.

— Казах на Пам. Само на теб и Пам. Това е, кълна се.

Трей прокарва длан от светлокафявата кожа на челото си, назад по късо подстриганата си ситно къдрава коса. Малката му ръка се движи бързо. Виждал съм жеста и преди. Нарича го Поглаждането. Бързото поглаждане е нещо като смях или подигравка, когато някое величие се спъне или падне, докато ги снимат. Бързината намалява с нарастването на възможните последствия от дадено събитие и колкото по-бавно е поглаждането, толкова по-разтревожен е Трей. Когато „Тайм“ пусна неласкав материал за Първата дама, поглаждането беше бавно. Когато плъзнаха слуховете, че президентът бил болен от рак, беше още по-бавно. Преди пет минути му казах какво стана с Нора и Карълайн. Поглеждам ръката му, за да сравня скоростта — костенурка.

— Това са само двама души. Защо се вълнуваш толкова?

— Нека изясня положението максимално. Радва ме фактът, че се издигаш нагоре и ме радва фактът, че споделяш тайните си с мен. Дори ме радва и фактът, че Нора иска да проникне в гащите ти… Повярвай ми, пак ще говорим за това… само че, когато става дума за нещо толкова голямо, просто трябва да държиш устата си затворена.

— Значи не трябваше да ти казвам, така ли?

— Не трябваше да казваш на мен и не трябваше да казваш на Пам. — Млъква за момент. — Добре де, на мен трябваше да кажеш. Но само толкова.

— Пам няма да каже на никого.

— Откъде си толкова сигурен? Тя доверила ли ти се е за нещо?

Знам накъде бие, когато задава този въпрос. Може да е само на двайсет и шест, но когато стане нужда да прецени къде да стъпи, знае идеално къде са всички останали палци.

— Ето как стоят нещата — продължава той. — Ако Пам не споделя с теб, ти не трябваше да споделяш с нея.

— Е, това е прекалено политическо отношение. Не всичко в живота е танто за танто.

— Това е Белият дом, Майкъл. Тук всичко е танто за танто.

— Все ми е едно. Грешиш за Пам. Тя не може да спечели нищо.

— Моля те, момченце, знаеш, че те обича.

— Е, и? И аз я обичам.

— Не, нямах предвид в този смисъл, драги. Тя не просто те обича. — Слага ръка на сърцето си, сякаш ще се кълне във вярност и започва да барабани бързо по гръдния си кош. — Тя е влюююююбена в теб — припява и поглежда към тавана. — Имам предвид хубавите розови сънища… плюшени мечета… сладоледени шейкове… прекрасни многоцветни дъги.

— Стига, Трей. Просто не можеш да си по-далеч от реалността.

— Това е то. Получаваш още едно поглаждане. — Навежда глава и прокарва длан от челото до тила си.

Гледам го втренчено цели три секунди.

— Трябваше да ме заболи ли?

— Не се подигравай с поглаждането. То казва истината. Точно като това, което президентът прави с Лорънс Лам.

— Какво имаш предвид?

Трей инстинктивно се обляга на стола си и проточва врат, за да огледа останалата част от приемната. Работи с още двама души, чиито бюра са до прозореца и са отделени с шкафове за папки. Трей е до вратата. Обича да вижда кой влиза и излиза. Колегите му днес не са на работа, но той просто не може да не погледне. Това е първото правило в политиката. Знай кой слуша. Когато се уверява, че сме сами, казва:

— Виж взаимоотношенията им. Лам се явява на всички заседания, той участва при вземането на всички окончателни решения, титлата му е „заместник-съветник“, но когато се стигне до истинска юридическа работа, не можеш да го видиш никакъв. Какво, според теб, означава това?

— Той е мързеливо, беззъбо копеле?

— Говоря сериозно. Задачата на Лам е да държи теб и всички останали във вашата служба под око.

— Това не е…

— Стига, Майкъл. Ако беше президент, на кого щеше да повериш задачата да пази гърбати? На група непознати от твоя екип или на приятел, когото познаваш от трийсет години? Лам знае всичко за всички. Затова му вярват толкова. Същото важи и за нас. Може да са минали само двайсет и четири месеца, но годините на това място са като кучешките. Въпреки всичко Пам…

— Оценявам загрижеността ти, но тя просто няма да каже на никого. Тя е от Охайо.

— Юлисис Грант беше от Охайо, а неговата администрация е най-корумпираната в историята. Преструват се. Хората от Средния запад са безмилостни.

— Аз съм от Мичиган, Трей.

— Освен хората от Мичиган. Обичам ги.

Клатя глава и казвам:

— Ядосваш се, защото говорих първо с Пам.

Не успява да сдържи усмивката си.

— Искам да си наясно, че не друг, а аз не съобщих името ти на пресата. Не съм казал на никого, че ти си открил трупа.

— Оценявам и това. В момента обаче искам да поговорим за Нора. Кажи ми всичко, което знаеш.

— Какво има да се знае? Тя е Първата дъщеря. Има свой собствен клуб. Отговаря на по-голямата част от писмата си лично. И е адски апетитна. Също така е малко куку, но, като се замисля, това всъщност ме възбужда.

Шегува се прекалено много. Нещо не е наред.

— Кажи ми какво мислиш, Трей.

Той прокарва ръка надолу по раираната си вратовръзка. С мокасините с пискюли, професорските очила, твърдото тъмносиньо сако и дискретната златна игла на вратовръзката не му достигат само няколко долара, за да бъде съвършеният млад професионалист. Удивително е. Трей разполага с по-малко пари от всички останали от администрацията, но единствен той ходи с костюм в неделя.

— Вече ти казах, Майкъл. Загазил си. Тези хора не са шега работа.

— А какво мислиш за Нора?

— Мисля, че трябва да внимаваш. Може да ти позволява да докосваш сладкишите, може да е престижно гадже, но знаеш какво нещо са слуховете… кокаин, амфетамини…

— Кой казва, че взема кокаин?

— Никой. Поне засега. Затова го наричаме слух, приятелю. Твърде тежък е, за да се публикува без източник.

Мълча.

— Освен това, дори и мълвата да греши, тя е преди всичко останало, дъщеря на Хартсън.

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че политиката е в кръвта й. Ако притиснат двама ви до стената… Тя ще е тази, която ще се изплъзне.