Брад Мелцър
Първият съветник (4)

Глава 4

С Пам връхлитаме през широко отворената двойна врата, прекосяваме малката приемна, в която седи секретарката на Саймън, и правим рязък завой към кабинета му. Отварям вратата леко, за да видя дали… По дяволите! Бандата вече се е събрала. Шестимата сътрудници са се подредили около старата дъбова маса, която би била по-подходяща за старинна трапезария, и чакат с отворени бележници и химикалки. В единия край на масата, на любимия си старинен стол седи Лорънс Лам, заместникът на Саймън. Столът в другия край на масата е празен. Никой от двама ни не се насочва към него — това е мястото на Саймън.

Като съветник, Саймън консултира президента по всички юридически въпроси, възникващи в Белия дом. Можем ли да изискваме кръвни проби, когато трябва да се изобличи избягал от отговорност баща? Възможно ли е да се ограничат правата на тютюневите компании да рекламират в списанията с младежка насоченост? Трябва ли президентът да плаща полетите на служебния си самолет, когато отива на мероприятие за набиране на средства за кампанията си? От оценките за новото законодателство до проучванията на кандидати за постове в съдебната система, съветникът и седемнайсетте млади помощници, които работят за него, включително Пам и аз, сме нещо като юридическа фирма на президента — екип, който трябва да се справя с всичко. Наистина, по-голямата част от работата ни е свързана с реагиране — висшите служители в Западното крило решават какво искат да се направи, след това викат нас, за да се справим с как и ако. Както обаче знае всеки адвокат, понякога как и ако са много съществени въпроси.

В ъгъла на облицованата с дървена ламперия стая, свити на креслата за могъщите, седят и си шушукат съветникът на вицепрезидента със съветника по административните въпроси, юридическият консултант на Националния съвет за сигурност със заместник юридическия съветник на Националния съвет за сигурност. Големи клечки приказват с други големи клечки. В Белия дом някои неща никога не се променят. С Пам се промъкваме до дъното на стаята, където са останалите колеги, за които няма места, и започваме да чакаме пристигането на Саймън. Появява се след минута и заема мястото си в края на масата.

Забивам поглед в пода.

— Какво има? — пита ме Пам.

— Нищо. — Все още стоя с наведена глава, но успявам да хвърля бърз поглед към Саймън. Единственото, което искам да разбера, е, дали ни е видял снощи. Смятам, че ще си личи по лицето му. За моя изненада, не личи. Наистина, изглежда малко по-различно от друг път. Може би дори леко нервен. Но и да крие нещо, не се познава. Сивата му коса е все така безупречно сресана, както и в парка. Няма вид на уморен. Раменете му не са отпуснати. Доколкото мога да кажа, досега изобщо не е погледнал към мен.

— Сигурен ли си, че си добре? — продължава да упорства Пам.

— Да — отговарям и бавно вдигам глава. Тогава той прави най-невероятното нещо — поглежда ме и се усмихва.

— Всичко наред ли е, Майкъл? — пита ме закачливо.

Всички в стаята се обръщат към мен, в очакване на отговора ми.

— Д-да — запъвам се аз. — Чакам да започнем.

— Добре тогава. Да започваме.

Саймън прави няколко общи съобщения, а аз правя всичко възможно, за да махна учудването от физиономията си. Ако не го бях погледнал право в очите, нямаше да повярвам. Дори не забеляза раната на челото ми. Каквото и да се бе случило предишната нощ, Саймън нямаше представа, че съм бил там.

— Искам само да отбележа едно последно нещо и след това можем да се захванем с новите проблеми — обяснява Саймън. — Е, в днешния „Уошингтън Поуст“, погребан дълбоко в задната част на първата секция, има малък материал за партито, което организирахме за рождения ден на нашия уважаван заместник-съветник. — Всички погледи се устремяват към Лорънс Лам, който отказва да обърне каквото и да било внимание. — В материала се споменава, че вицепрезидентът не е бил включен в списъка на поканените и че сред тълпата се носели какви ли не слухове, обясняващи отсъствието му. Така, в случай че сте забравили, освен президента и семейството му, единствените други присъстващи бяха шепа висши служители и четиринайсет представители на нашата служба, ако не се лъжа.

Опира длани на масата пред себе си и оставя тишината да изясни мисълта му.

Без съмнение, схващаме за какво става дума. Може никога повече да не го гледам както преди, но не мога да не призная, че когато трябва, Едгар Саймън е невероятен адвокат. Умее да казва нещата, без всъщност да ги казва. Той въздъхва дълбоко и оглежда всички присъстващи.

— Който и да е бил, най-добре е да престане. Изборите наближават и би трябвало да имате достатъчно ум в главите си, за да не правите подобни неща.

Разнася се мърморене, което изразява съгласие. Хората не обичат да ги обвиняват за изтичане на информация. Гледам Саймън и си давам сметка, че това е най-малкият му проблем.

— Добре тогава. Да оставим това и да продължаваме напред. Време за работа. Поред, в кръг, започваме от Зейн.

Джулиан Зейн поглежда в бележника си и се подсмихва доволно. Това е трето съвещание поред, в което говори първи. Жалка история. Като че ли нещо зависи от който и да било от нас.

— Все още спорим по реформата на Комисията за ценни книжа — казва Джулиан с надут глас, който ни удря през лицата. — По-късно днес имам среща със съветника на говорителя, за да обсъдим някои от въпросите… Толкова много държи на това, че ще прескочи обедната си почивка. След това, струва ми се, ще мога да представя меморандума за решението.

Когато Джулиан произнася последните няколко срички, аз се сепвам. Меморандумите за решение са нашите официални препоръки по определени въпроси. Сътрудниците правят нужните проучвания и проверки, а Саймън ги представя на президента. От време на време се налага самите ние да ги представяме. „Господин президент, ето за какво става дума…“ Това е най-същественият морков на пръчката на Белия дом. И нещо, което очаквам от години.

Миналата седмица Саймън обяви, че Джулиан ще представи меморандума.

— Не забравяй да им напомниш, че трябва да решат въпроса за наказанията при нанесени щети — добавя Саймън. — Ако сложат ограничения на сумите, които могат да получат акционерите…

— … Това ще бъде в противоречие с плановете за юридическа реформа на президента — довършва Джулиан. — Знам. Вече им казах, че по този въпрос можем да развалим споразумението.

Саймън закрива очи с длан, за да помисли и виждам същия силует, който видях предишната нощ в колата му. Опитвам се да го забравя, но не мога. Виждам само онези четирийсет хиляди, десет, от които сега са свързани с мен.

Саймън хвърля поглед към мен и от стомаха ми нагоре плъзват киселини. Ако знае, значи играе игрички. А ако не знае… Все ми е едно. Веднага, щом изляза оттук, ще поискам помощ.

Саймън кимва и минаваме към следващия, вдясно от Джулиан. Андрю П. Барнс. Всички се усмихват. Ето го пак Анди П.

Всеки, постъпил на работа при нас, идва със собствената си сила. Някои от нас са умни, други имат политически връзки, трети умеят да работят с медиите, четвърти издържат на големи натоварвания. Всеки от нас е нает поради различни причини.

Анди П.? Анди П. го бива да се оправя с големи документи.

Той чегърта стъклото на очилата си с нокът, за да махне някаква мръсотия. Както винаги, черната му коса не се поддава на никакъв контрол.

— Израелците са прави. Прегледах всички протоколи за разговори, които имаме в архива — обяснява той. Има предвид протоколите от разговорите на президента с държавни глави. — Президентът и министър-председателят никога не са споменавали, дори бегло, въпроса за това как железата са се оказали там. И съвсем категорично не е ставало дума за намеса на ООН.

— Прегледал си всички протоколи в архива? — пита Саймън.

— Да. Защо?

— Там има повече от петнайсет хиляди страници.

Анди П. дори не трепва.

— Е?

Саймън клати глава, а Пат се накланя напред и тупа Анди по рамото.

— Ти си моят герой — казва му тя. — Наистина.

След като смехът утихва, продължавам да се боря със страха си. Саймън се забавлява твърде много. Това не вещае нищо хубаво по отношение на горското му приключение. В началото си мислех, че е жертва. Сега вече не съм толкова сигурен.

В ума ми започват да се въртят възможности, докато Пам се готви да поеме щафетата. Тя отговаря за дискретните проверки на ново назначаваните съдебни служители и поради това знае цялата мръсотия за бъдещите съдии в страната.

— Имаме трима, които ще могат да бъдат обявени в края на седмицата — започва тя, — включително Стоун за Девети съдебен окръг.

— Какво става с Гимбъл? — пита Саймън.

— От Вашингтон? Той е един от тримата. Очаквам някои последни доку…

— Значи всичко с него е наред? Няма проблеми? — прекъсва я Саймън скептично.

Нещо не е наред. Готви й капан.

— Доколкото знам, няма проблеми — отговаря Пам колебливо. — Защо?

— Защото на съвещанието на висшите служители тази сутрин някой спомена, че е разговарял с някогашен съдружник на Гимбъл. Носели се слухове, че преди да започне работа във фирмата, Гимбъл имал незаконно дете от една от секретарките. Изглежда, че й е плащал, за да мълчи години наред.

— Съжалявам — казва Пам. — Не го е споменавал.

— Разбира се, че не го е споменавал. Затова го наричаме „дискретна проверка“.

Тонът на Саймън остава спокоен, но вътрешно той губи търпение. Доста трябва да са го пържили на заседанието сутринта, за да е толкова напушен. Кампанията на Бартлет постепенно набира сили, всички шефове са на нокти.

— Това не е ли ваша работа, госпожице Купър? Нали въпросът е точно там?

— Успокой се, Едгар — намесва се женски глас. Обръщам се надясно и виждам Карълайн Пенцлър, която размахва пръст от канапето. Облечена е с евтин вълнен блейзър, въпреки топлото време. Карълайн е едра жена, която е шеф на Пам по назначенията. Освен това тя е една от малцината, които не се страхуват от Саймън.

— Ако Гимбъл си е мълчал и нищо не е документирано, става почти невъзможно да разберем.

Пам кимва с благодарност, оценила спасителния жест на шефката си.

Саймън не се впечатлява.

— Не си задала правилните въпроси — тръби той. — Това е единствената причина да се промуши между краката ти.

Карълайн го стрелва с гневен поглед. Отношенията им са дълга история.

— Може би не схващаш същността на процеса — възразява Карълайн. — Има съществена разлика между това да задаваш трудни въпроси и да задаваш всички възможни въпроси.

— Когато изборите наближават, няма разлика. Знаеш много добре как се оформя общественото мнение. И най-малката подробност се увеличава до безкрай. А това означава, че всеки въпрос е важен въпрос.

— Знам как да си върша работата! — избухва Карълайн.

— По това явно може да се спори — не остава длъжен Саймън.

Пат не иска да допусне Карълайн да го отнесе и отново се намесва.

— Сър, разбирам за какво става дума, но му се обаждам непрекъснато дни наред. Постоянно твърдеше, че бил много зае…

— Не искам да слушам това. Ако няма време, няма да има и назначение. Освен това, той е приятел на президента. Само по тази причина би трябвало да изтърпи всички въпроси.

— Опитах, но той…

— Той е приятел на президента. Разбира.

Преди Пам да поднови възраженията си, някой казва:

— Това не вярно. — Лорънс Лам продължава от другия край на масата: — Не е приятел на президента. — Висок здравеняк, с кристално сини очи и дълъг врат, който с годините се извива все по-надолу заради непрекъснатото навеждане към събеседниците. Лорънс Лам познава президента още от гимназията във Флорида. Поради този факт Лам е един от най-близките му приятели и най-довереният му съветник. Това означава, че той притежава онова, което всеки един от нас иска: ушите на президента. А ако разполагаш с ушите, разполагаш и с властта. Когато Лам заявява, че Гимбъл не е приятел на президента, разбираме, че спорът е приключил.

— Мислех, че са били състуденти в юридическия факултет — не се предава Саймън. Не иска да се изложи.

— Това не означава, че са приятели — отсича Лам. — Можеш да ми вярваш, Едгар.

Саймън кимва. Точка по въпроса.

— Ще го попитам за слуховете и детето — обажда се накрая Пам и нарушава тишината в стаята. — Съжалявам, че съм го пропуснала.

— Благодаря — отговаря Саймън. — Точно това исках от самото начало.

Решава да продължи нататък и сочи мен — мой ред е.

Отпускам бележника си надолу и си казвам, че нищо не се е случило. Каквото и да е имало предишната вечер, това сега е моят миг. Само глупак би се отказал от него.

— Работих по въпроса за подслушването с Департамента на правосъдието. Искат да получат нещо, което наричат „правомощия за плаващо следене“. В момента, ако ФБР иска да подслушва някого, не може да каже: „Еди-кой си е боклук, така че дайте бръмбарите, за да го пипнем“. По сегашните правила трябва да се посочат местата, където се очаква подозрителна дейност. При плаващите пълномощия, няма да се налага да са толкова конкретни, когато искат разрешение за специални средства и ще могат да подслушват, където поискат.

Саймън поглажда замислено брадичката си и преценява въпроса.

— Това има голям предизборен потенциал във връзка с борбата против престъпността.

— Така е — отвръщам. Давам си сметка, че този въпрос може да покачи резултатите с няколко процента. — Обаче гражданските свободи изхвърчат през прозореца.

— О, стига! — намесва се Джулиан. — Стига си плакал. Какво има да мислиш? Одобрява го Правосъдието, одобрява го ФБР, престъпниците го ненавиждат… въпросът е безпроблемен.

— Няма безпроблемни въпроси — възразявам. — Когато „Ню Йорк Таймс“ напише на първа страница, че Хартсън вече има право да те подслушва у дома без основателна причина, всички ще наскачат, като започнеш от либералните медии и стигнеш до демократите, любители на конспиративни теории. Бартлет има нужда точно от това. Въпросът не бива да се решава в годината на изборите и, още по-важно, не е правилно да се постъпва така.

— Не е правилно ли? — смее се Джулиан.

Надут политически задник.

— Това е моето мнение. Безпокои ли те нещо?

— Край на рунда — намесва се Саймън, за да ни разтърве. — Няма да решим въпроса тук. Майкъл, ще поговорим за това по-късно. Обади се на Моли да ти запази час за среща. Нещо друго?

— Само още едно. Във вторник получих меморандум за готвените промени в системата на медицинските осигуровки на социално слабите. — Правителствените агенции ни изпращат такива материали за законодателството, за да знаем с какво се занимават. — Излиза, че се готвят след време да лишат хората с криминални досиета от допълнителни услуги.

— Още една подходяща за изборите тема. Тотална война на престъпността. Изумително е колко сме изобретателни, когато трябва да запазим работата си.

Вглеждам се в очите му и се питам какво ли иска да каже с това. Добавям предпазливо:

— Проблемът е, че според мен предложението противоречи не само на социалната програма на президента, но и на сега действащите постановки за реабилитация на престъпниците. В здравното ведомство явно си мислят, че това е страхотен начин да спестят малко пари, но не може хем така, хем така.

Саймън се замисля за момент. Колкото повече мълчи, толкова повече се съгласява.

— Напиши го — казва той накрая. — Мисля, че може би имаш пра…

— Готово е — прекъсвам го аз и вадя два листа от чантата си. — Канят се всеки момент да го внесат, така че избързах.

— Благодаря — поема листовете той. Аз кимвам, а Саймън преспокойно се обръща към групата. Свикнал е служителите му да се престарават.

Пам се навежда към мен и шепне:

— Прав си за това.

— Ще видим.

След като се изреждат всички, Саймън преминава към новите задачи. Гледам го и искрено се изумявам — сега видът и гласът му са още по-спокойни, отколкото като започнахме.

— Няма много за обсъждане — говори той с равен както винаги глас. — Както се досещате, с приближаването на изборите исканията за документи се увеличават с бясна скорост. Тази сутрин получих заявка от Комисията по въоръжените сили за всичките ни политически решения във връзка с миналогодишните закривания на военни бази. Знам, че по този начин сенатор Прат иска да накара пресата да зашуми отново, за да спечели малко гласове, но във всички случаи ни е нужен човек, който да поработи по въпроса. Доброволци?

Само една ръка се вдига. Анди П.

— Поискай документите от Моли — казва му Саймън. — Така. Остава само преброяването.

Първи вдигам ръка.

— Слушам те, Майкъл. Преди няколко години минаха през всичко това, но все пак искат да разберат каква е разликата между броенето на носове един по един и правенето на статистически анализ.

— Имаше редакционна статия в…

— Видях я — прекъсва ме. — Заради това искат факти. Не кой знае какви, но все пак трябва да им дам отговор най-късно утре. — Саймън оглежда присъстващите за последен път. — Някакви въпроси? — Никакви. — Добре. Ако имате нужда от мен, на линия съм.

Става и закрива заседанието. Половината сътрудници, включително Пам и аз, веднага се запътват към вратата. Другата половина остава и се нарежда на опашка пред Саймън. За едрите риби като Лам, Карълайн и съветника на вицепрезидента, това е време за обсъждане на въпроси, които не са за чужди уши. За останалите сътрудници е чисто и просто начин да се правят на важни — техните проекти са толкова свръхсекретни, че няма начин да говорят за тях пред нас.

Докато крача към вратата, виждам, че Джулиан заема позиция на опашката пред шефа.

— Какво става? — питам го. — Не искаш да споделиш с останалите деца от класа ли?

— Удивително, Гарик. Ти винаги знаеш какво става. Заради това ти дава големите, секси задачи като преброяването. О-о-о-о, сладур, това си е златна работа за леваци. Статистици, дръжте се, че идвам!

Правя се, че се смея на шегата му.

— Знаеш ли, Джулиан, имам една хипотеза за теб. В началното училище, когато сте играли на „покажи и кажи“, винаги си гледал да станеш пръв, нали?

— Мислиш, че това е смешно, Гарик?

— Всъщност, мисля, че е много смешно.

— И аз — обажда се Пам. — Не безумно смешно, но все пак смешно.

Джулиан си дава сметка, че никога не би спечелил в конфликт с двама ни и изригва:

— Яжте лайна, вие двамата.

— Остра реакция.

— Отличен отговор.

Заобикаля ни буреносно, за да застане отново на опашката, а ние с Пам продължаваме към вратата. Преди да изляза поглеждам през рамо за миг и виждам, че Саймън извръща лице. Нас ли бе гледал? Не, не задълбавай толкова. Ако знаеше, щях да разбера. Би трябвало да разбера. За първи път имам малко време на разположение — по-добре да го използвам.

Слизаме по стълбите, за да избегнем опашката за асансьора и се запътваме към нашата сграда. Настроението на Пам се променя, веднага щом оставаме сами. Крачи със забит в земята поглед и не обелва дума.

— Не се тормози — опитвам се да я успокоя. — Гимбъл е скрил тази история, как би могла да разбереш за нея?

— Не е важно какво ми е казал — отвръща тя. — Работата ми е да разбера. Иначе мястото ми не е тук. Може би тъкмо в това е въпросът. В момента, честно казано, вече не мога да разбера какво правя.

Ето я пак — ин за собственото й ян, сурово отношение към самата себе си. За разлика от Нора, когато я критикуват, първата реакция на Пам е да разкъса самата себе си. Просто тя трябва да е виновна. Класическият защитен механизъм на успяващия човек — и най-лесният начин за самата нея да снижи очакванията на околните.

— Стига, Пам, знаеш, че мястото ти е тук.

— Не и според Саймън.

— Дори и Карълайн каза, че…

— Остави рационалните обяснения. Не вършат работа. Нужно ми е малко време, за да съм бясна на себе си. Ако искаш да ме развеселиш, смени темата.

И-и-и-и, пак сме там — бандитската честност.

— Добре, хайде да поговорим за служебните клюки. Кой според теб е раздрънкал за рождения ден?

— Никой не е раздрънквал — отговаря тя, когато влизаме в стерилния коридор на административната сграда. — Каза го единствено, за да ни натрие носовете.

— Но в „Хералд“…

— Отвори си очите, момче. Партито беше за Лорънс Лам, Първи приятел. След като се разчу за него, целият комплекс хукна през глава. Никой не пропуска светско събитие с президента. Или с Нора.

Спирам пред стая 125. Нашият офис.

— Мислиш, че отидох заради това ли?

— Да не би да ми кажеш нещо друго?

— Може би.

Пам се смее.

— Даже не умееш да лъжеш, нали? Дори и това е прекалено за теб.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид неувяхващата ти склонност да се държиш като наивен скаут.

— Аха… А ти си острието на бръснача.

— Заради живота на градско момиче — казва тя и гордо маха някаква невидима прашинка от рамото си с ръка.

— Пам, ти си от Охайо.

— Но съм живяла в…

— Не ми говори за Ню Йорк. Там си учила право. Половината време си прекарвала в стаята си, а другата — в библиотеката. Освен това три години не са достатъчни, за да те превърнат в острие.

— Достатъчни са, за да не съм скаут.

— Защо не престанеш с това? — Преди да довърша обаче, пейджърът ми изпищява. Поглеждам дисплея, но не мога да позная телефонния номер. Откопчавам го от колана си и прочитам съобщението: „Обади ми се, Нора“.

Очите ми не реагират. Гласът ми е супер спокоен.

— Ще трябва да позвъня — казвам на Пам.

— Какво иска тя?

Отказвам да отговоря.

Пам отново се смее.

— Сладкиши ли продаваш или по линия на скаутското движение?

— Целуни ме отзад, домашно пиле.

— Няма да се случи и в най-хубавия ден от живота ти — заявява тя и се запътвам към офиса.

Отварям масивната дъбова врата и прекрачвам в преддверието, от което се влиза в три кабинета. Три врати — една вдясно, една в средата, една вляво. Тясно е — едва побира малкото бюро, копирния апарат и кафе машината, които сме натъпкали вътре, но въпреки това става за един последен миг декомпресия.

— Добре, хубаво — казва Пам и тръгва към вратата вдясно. — Ако така ще се почувстваш по-добре, можеш да ми запазиш две кутии от тънките ментови шоколади.

Това ми харесва, но няма да й доставя удоволствието. Без да се обърна, влизам в левия кабинет. Затръшвам вратата и чувам гласа на Пам:

— Предай й много поздрави!

По стандартите на административната сграда, кабинетът ми е от хубавите. Не е огромен, но все пак е с два прозореца и една от стотиците камини в сградата. Естествено, камината не работи, но това не означава, че наличието й не е точка в скалата на хвалбите. Останалото е типично за Белия дом: старо бюро, за което си мислиш, че може да е принадлежало на някой велик политик, настолна лампа, купена по времето на Буш, стол, купен по времето на Клинтън и канапе с изкуствена тапицерия, което има вид на купено по времето на Труман. Останалата част от кабинета е това, което го прави мой — метални огнеупорни шкафове за документи и индустриален сейф, осигурен от службата ми. Над камината виси рисунка, от съдебен художник, на която съм изобразен аз по време на последния изпит в университета, осигурена от университета, а на стената, зад бюрото ми — обичайното за Белия дом, осигурено от собственото ми его: снимка с автограф, аз и президента Хартсън, след едно от обръщенията му по радиото, в което ми благодари за работата.

Хвърлям куфарчето си на канапето и отивам до бюрото. Цифровият дисплей, свързан с телефона ми, показва, че докато ме е нямало, са приети двайсет и две обаждания. Преглеждам списъка на дисплея, показващ името и телефонния номер на всички, които са ме търсили. Нищо спешно. Горя от нетърпение да се свържа с Нора и веднага поглеждам тостъра — малко електронно устройство, което удивително прилича на съименника си сред кухненските прибори и е монтирано на бюрото ми заради предишния обитател на кабинета. На малък екран се чете:

ПНСАЩ: Овалния кабинет

ПДНСАЩ: Стара адм. сграда

ВПНСАЩ: Западно крило

Нора: Резиденция, втори етаж

Кристофър: Академия „Милтън“

Това са те — Голямата петорка. Президентът, вицепрезидентът и Първото семейство. Принципалите. Проверявам местонахождението им, сякаш са Големия брат. Информацията се актуализира непрекъснато от хората на Сикрет Сървис, така че по всяко време да се знае кой къде е — в случай на непредвидени обстоятелства. Не съм чувал някой някога да е използвал това устройство, което не значи, че то не е любима играчка на всички. Всъщност президента, вицепрезидента и Първата дама на САЩ не ме интересуват. Интересува ме Нора. Вдигам слушалката и набирам номера й.

Обажда се след първото позвъняване:

— Добре ли спа снощи?

Явно и нейният телефон показва кой се обажда.

— Горе-долу. Защо?

— Просто питам. Исках да се уверя, че си добре. Още веднъж… безкрайно съжалявам, че те поставих в това положение. — Колкото и да е тъжно да го призная, загрижеността в гласа й ме радва.

— Оценявам загрижеността ти. — Обръщам се към тостъра и питам: — Къде си в момента?

— Ти ми кажи. Нали си вперил поглед в тостъра.

Усмихвам се.

— Не съм.

— Снощи ти казах. Не те бива да лъжеш, Майкъл.

Бива си я.

— Значи това нещо наистина работи?

— Не знам. Дават ги само на служителите.

— Така значи, а? Сега съм само служител?

— Знаеш какво имах предвид. Обикновено… Досега не съм имала възможност да видя как работи. — Не ми се вярва. По-скоро мисля, че се чувства неудобно. Понеже е Нора, обаче, съвзема се мигновено.

— Е, къде пише, че съм?

— В Резиденцията, на втория етаж.

— А това какво ти говори?

— Нищо. Никога не съм се качвал там горе.

— Не си идвал тук? Трябва да дойдеш.

— Тогава трябва да ме поканиш. — Гордея се със себе си заради последното. Поканата би трябвало да е просто зад ъгъла.

— Ще видим — казва тя. — Междувременно… Видя ли вече Саймън?

— На съвещанието тази сутрин. Влезе и чувах как бие сърцето ми. Доколкото мога да съдя по реакциите му, снощи не ни е видял. Прочетох го в очите му.

— Изведнъж се превърна в арбитър на истината?

— Помни ми думата. Не е видял, че сме там.

— Реши ли какво ще правиш?

— Какво има да се решава? Трябва да съобщя за случилото се.

Тя се замисля за момент.

— Само внимавай при…

— Не се безпокой. Няма да кажа, че си била там.

— Не се безпокоях за това — отвръща с раздразнение. — Исках да кажа да внимаваш на кого ще кажеш за всичко това. Като се има предвид за кого става дума и в какво време се развива действието, мисля, че трябва да отидеш при Хинденбург.

— Смяташ ли, че трябва да изчакам до след изборите?

Следва дълга пауза. Все пак в изборите ще участва баща й. Най-накрая проговаря:

— Не мога да отговоря на това. Твърде близо съм. — Чувам го в гласа й. Прекалено опасно е. Тя знае какво може да стане. — Има ли начин да не попадне в пресата? — пита след малко.

— Повярвай ми, нямам никакво намерение да давам тази история на пресата. Ако го направя, ще ни изядат с парцалите още преди обяд.

— Тогава при кого ще отидеш?

— Още не знам, но трябва да е някой вътрешен.

— Ако искаш, можеш да кажеш на баща ми.

Ето пак. Баща й. Всеки път, когато го спомене, става все по-нелепо.

— Много високо — отвръщам. — Искам, преди да стигне до него, някой да проучи нещата по-добре.

— За да си сигурен, че сме прави ли?

— Точно това ме тревожи. В момента, в който се разчуе, с кариерата му е свършено. Това не е шега. Тук, при нас, е достатъчно и веднъж да те посочат с пръст и си пътник.

Нора слуша твърде дълго. Знае, че съм прав.

— Имаш ли някого предвид?

— Карълайн Пенцлър. Тя отговаря за етиката в Белия дом.

— Можеш ли да й се довериш?

Вземам един молив и започвам да чукам с гумичката по бюрото.

— Не съм сигурен… Но знам кого да попитам.