Джули Оринджър
Невидимият мост (7)

Седма глава
Обядът

Бяха изминали само няколко седмици, откакто в часовете на Пере Андраш изучаваше архитектурата на Маре. Отидоха да разгледат специално „Отел дьо Сенс“, градски дворец от XV в. с кули и гаргойли, с безпорядък от покриви и претрупана фасада. Андраш очакваше лекцията на Пере да е изпълнена с остра критика и да последва дискусия за достойнствата на простия дизайн. Но урокът бе посветен на здравината на сградата, на изящното строителство, което я бе направило толкова издръжлива. Пере прокара ръка по камъните на входа и показа на студентите колко внимателно зидарите са изсекли клиновидните камъни за готическите арки. Докато той говореше, на улицата се бяха появили двама ортодоксални евреи, повели след себе си група ученици с кипи. Разминавайки се, двете групи младежи се огледаха взаимно. Момчетата разглеждаха Пере с военното му наметало и си шепнеха нещо, няколко от тях поизостанаха, за да чуят какво разказва преподавателят. Едно от момчетата козирува, а учителят му го смъмри на идиш.

Сега Андраш мина покрай „Отел дьо Сенс“, покрай спретнатите градини с подкастрени в различни форми храсти и повдигнатите лехи с лилаво зеле за зимата. Понесъл огромния букет, той слезе на платното на улица „Риволи“. В Маре улиците създаваха задушевно усещане, сякаш бяха част от декор на филм. В „Кинескоп“ и „Ле Филм Компле“ Андраш бе виждал миниатюрните градове, построени в огромни студиа в Лос Анджелис; тук светлосиньото зимно небе приличаше на сводестия покрив на снимачно студио и Андраш почти очакваше да види мъже и жени в средновековни костюми да се разхождат между сградите, следвани от размахващи мегафони режисьори и от оператори със сложна апаратура. Наоколо имаше кашерен касапин, еврейски книжарници и синагоги, всички с табели, изписани на идиш, сякаш се намираше в различна страна в рамките на града. Но тук ги нямаше антисемитските надписи по стените, които редовно се появяваха в еврейския квартал на Будапеща. Стените бяха голи или облепени с реклами на сапуни, шоколади и цигари. Когато влезе във високия проход на улица „Севинье“, покрай него профуча с ръмжене черно такси и едва не го събори на земята. Той се съвзе, премести огромния букет в другата си ръка и провери адреса на картичката, която му бе дала мадам Жерар.

На отсрещната страна на улицата видя витрина с дървена табела с очертанията на малка балерина, а под нея надписа „Балетна школа — Мадам Моргенщерн“. Андраш пресече улицата. Прозорците, обрамчващи двете страни на сградата на ъгъла, имаха къси пердета, а когато се надигна на пръсти, видя празна зала с жълт дървен под. Едната стена бе заета изцяло от огледала, а по протежението на останалите бяха разположени сценки от полирано дърво. В единия ъгъл стоеше ниско масивно пиано, а до него върху масичка старомоден грамофон, чиято лъскава черна тръба проблясваше на светлината. В обедната тишина се рееха единствено прашинки. Сред вихрещия се прах се долавяше някаква следа от движение, от музика, сякаш балетът живееше в тази зала, макар в момента да нямаше репетиция.

Входът на сградата представляваше зелена врата с малко прозорче с ромбовидни решетки. Андраш натисна звънеца и зачака. През тънкото стъкло видя, че по стълбите слиза ниска, набита жена. Тя отвори вратата, сложи ръка на хълбока си и го огледа изпитателно. Имаше червендалесто лице, носеше забрадка, а около нея се усещаше силен аромат на чушки, както около жените, които продаваха зеленчуци и козе мляко на пазара в Дебрецен.

— Мадам Моргенщерн? — обади се той колебливо. Тази жена не приличаше на учителка по балет.

— Ха! Не — отвърна тя на унгарски. — Затваряйте вратата след себе си. Ще влезе студ.

Явно бе минал проверката й, беше доволен, защото от миризмите, носещи се от кухнята, му се завиваше свят от глад. Той пристъпи в антрето, а жената продължи да бърбори бързо на унгарски, докато взимаше палтото и шапката му. Какъв огромен букет. Трябвало да провери дали на горния етаж има достатъчно голяма ваза, която да го побере. Била сготвила пълнена зелка и се надявала да му хареса, защото нямало друго за ядене, освен шпецли, компот, нарязано студено пилешко и щрудел с орехи. После го покани да я последва по стълбите. Казваше се госпожа Апфел. Качиха се на втория етаж, където тя го въведе в салон с тъмни мебели, застлан с протрити турски килими, и му каза да изчака мадам Моргенщерн.

Андраш седна на сив кадифен диван и си пое дълбоко въздух. Заедно с опияняващата миризма на пълнената зелка се долавяше лимоновият дъх на препарат за полиране на мебели и лек аромат на лакрица. На малка резбована масичка пред него имаше купа със сладки — стъклено гнездо, пълно с розови и лилави захарни яйца. Той си взе едно и го изяде: анасон. После пооправи вратовръзката си и провери дали памучната й основа не се вижда. След миг чу тракане на токчета в коридора. Слаба сянка се плъзна по стената и едно момиче влезе в салона със синя ваза в ръце. Вазата преливаше от цветя, клони, изкуствени сини птици, някои от хризантемите бяха започнали да потъмняват по краищата, а розите клюмаха на стъблата си. Над този наръч повяхващи цветя момичето погледна Андраш изпод бретона, сресан настрани като крило през челото й.

— Благодаря ви за цветята — каза тя на френски.

Докато оставяше вазата на бюфета, той забеляза, че тя изобщо не е момиче, имаше меките черти на жена, а гърбът й бе изправен, сякаш играеше балет от десетилетия. Но жената беше гъвкава и дребна, а ръцете й върху синята стъклена ваза приличаха на детски. Андраш се засрами, докато я гледаше как подрежда букета. Защо бе донесъл толкова много увяхващи цветя? За какво му бяха сините птички. И всички тези клонки? Защо просто не бе купил семпъл букет от пазара на ъгъла? Десетина маргаритки? Букет лупини? Едва ли щеше да струва толкова скъпо. Два-три франка. Горската нимфа му се усмихна през рамо, а после се здрависа с него.

— Клер Моргенщерн — представи се тя. — Много се радвам най-сетне да се запознаем, господин Леви. Мадам Жерар говори въодушевено за вас.

Той пое ръката й, като се опитваше да не я зяпа. Изглеждаше с десетилетия по-млада, отколкото си бе мислил. Бе си я представял на възрастта на мадам Жерар, но дамата пред него бе на не повече от трийсет години. Притежаваше спокойна, зашеметяваща красота — изящни кости, уста като гладък розов плод, големи интелигентни сиви очи. Клер Моргенщерн: Значи това бе К. от писмото, а не някакъв възрастен джентълмен, някогашен любовник на госпожа Хас. Големите й сиви очи бяха същите като на госпожа Хас — тихата скръб, стаена в тях, отразяваше като огледало изражението, което бе забелязал в очите на старата жена. Тази Клер Моргенщерн несъмнено бе дъщеря на госпожа Хас. Мина известно време, преди Андраш да отговори.

— Радвам се да се запознаете — избъбри той бързо и помпозно на френски и щом изрече думите, усети, че е сбъркал. Със закъснение си спомни, че трябва да стане, и макар да му бе трудно да намери точните думи, усети, че продължава в същия дух. — Благодаря за покана към мен — заекна той и отново седна.

Мадам Моргенщерн седна до него на нисък стол.

— Искате ли да говорим на унгарски? — попита тя на унгарски. — Ако искате, за мен не е проблем.

Той вдигна очи към нея, сякаш я гледаше от дъното на кладенец.

— Нека говорим на френски.

— Добре — съгласи се тя. — Искам да ми разкажете как е в Унгария. От години не съм се прибирала, а Елизабет никога не е била там.

Сякаш призовано от изричането на името си, високо, сериозно на вид момиче влезе в стаята с кана студен чай. Имаше широки рамене като плувкините, на които Андраш се бе възхищавал на басейна на къпалня „Палатинуш“ в Будапеща. Момичето го изгледа презрително, докато пълнеше чашата му.

— Това е дъщеря ми Елизабет — каза мадам Моргенщерн. — Елизабет, това е Андраш.

Андраш не можеше да повярва, че това момиче е нейна дъщеря. В ръцете на Елизабет каната приличаше на детска играчка. Той отпи от чая, поглеждайки ту майката, ту дъщерята. Мадам Моргенщерн разбърка чая си с дълга лъжичка, а Елизабет, след като остави каната на масата, се тръшна на един фотьойл и погледна ръчния си часовник.

— Ако не обядваме веднага, ще закъснея за филма — заяви тя. — Имам среща с Марта след един час.

— Кой филм ще гледате? — попита Андраш, който търсеше тема за разговор.

— Едва ли ще ти е интересен — отвърна Елизабет. — Френски е.

— Но аз знам френски.

— Аз говори френски — каза Елизабет.

Мадам Моргенщерн притвори очи.

— Елизабет.

— Какво?

— Знаеш какво.

— Искам само да отида на кино — сопна се Елизабет и удари глухо пети в чергата на пода. После обърна глава към Андраш и заяви: — Чудна вратовръзка.

Андраш погледна надолу. Вратовръзката му се бе обърнала, когато се е навел да вземе чашата с чай, и сега се виждаше памучната задна част, а златистите яребици се бяха скрили отзад. Пламтящ от срам, той оправи вратовръзката си и заби поглед в чая.

— Обядът е сервиран! — надникна със зачервено лице госпожа Апфел през прага и оправи забрадката си. — Идвайте, преди зелката да е изстинала.

Влязоха в просторна трапезария с бюфети от полирано дърво и маса, застлана с бяла покривка. На Андраш му напомни за къщата на улица „Бенцур“. Само че тук нямаше изискани сандвичи, масата бе отрупана с чинии с пълнена зелка, пилешко и купички с шпецли, като че ли щяха да се хранят осем души, а не трима. Мадам Моргенщерн седна начело на масата, а Андраш и Елизабет от двете й страни един срещу друг. Госпожа Апфел сервира зелето и шпецлите, а Андраш, благодарен за отклоняването на вниманието от него, затъкна салфетката в яката си и започна да се храни. Елизабет погледна намръщено чинията си. Бутна зелето настрани и започна да яде от шпецлите — макаронче по макаронче.

— Разбрах, че се интересуваш от математика — обърна се Андраш към свелата глава Елизабет.

Тя вдигна очи.

— Майка ми ли ти каза?

— Не, мадам Жерар. Каза, че си спечелила състезание.

— Всеки може да решава задачите за гимназията.

— Това ли искаш да учиш в колежа?

Елизабет сви рамене.

— Ако изобщо отида в колеж.

— Скъпа, не можеш да се храниш само с шпецли — каза тихо мадам Моргенщерн, загледана в чинията на Елизабет. — Преди обичаше пълнена зелка.

— Жестоко е да се яде месо — отвърна Елизабет и прикова Андраш с поглед. — Виждала съм как колят крави. Забиват ножа във врата, разпарят надолу, ето така, и шурва кръв. В час по биология ходихме в еврейска касапница. Варварско е.

— Не си съвсем права — възрази Андраш. — С братята ми познавахме касапин, който работеше според традициите за кашер. Той беше приятел на баща ни и се отнасяше много внимателно с животните.

Елизабет го погледна съсредоточено.

— Би ли ми обяснил как се коли крава внимателно? Какво е правил, галил ги е до смърт ли?

— Използваше традиционния метод — отвърна Андраш с по-остър тон, отколкото възнамеряваше. — Един бърз прорез през гърлото. Боляло ги е за не повече от секунда.

Мадам Моргенщерн остави сребърните си прибори на масата и вдигна салфетка пред устата си, сякаш й бе прилошало, а Елизабет се подсмихна тържествуващо. Госпожа Апфел стоеше на прага с кана вода в ръце и чакаше да види какво ще последва.

— Продължавай — настоя Елизабет. — Какво правеше касапинът след разреза в гърлото?

— Мисля, че приключихме с тази тема — отсече Андраш.

— Не, моля те, искам да чуя и останалото, така и така започна да разказваш.

— Достатъчно, Елизабет — намеси се мадам Моргенщерн.

— Но разговорът тъкмо стана интересен.

— Казах, достатъчно.

Елизабет смачка салфетката си и я хвърли на масата.

— Нахраних се. Вие с госта ни си стойте тук и яжте месо. Аз отивам на кино с Марта. — Тя дръпна стола си назад и стана, като едва не блъсна госпожа Апфел с каната, а после излезе в коридора и влетя в някаква отдалечена стая. Малко по-късно стъпките й отекнаха по стълбите. Вратата на балетното студио се затръшна и прозорците му потрепериха.

В трапезарията мадам Моргенщерн подпря глава с длан.

— Извинявайте, мосю Леви.

— Не, моля ви, няма нищо. — Всъщност Андраш изобщо не съжаляваше, че е останал насаме с мадам Моргенщерн. — Не се притеснявайте заради мен. Избрахме ужасна тема за разговор. Аз ви се извинявам.

— Няма нужда — отвърна мадам Моргенщерн. — Просто понякога Елизабет е невъзможна. Не мога да направя нищо, когато си науми да ми се сърди.

— А защо ви се сърди?

Мадам Моргенщерн се поусмихна и сви рамене.

— Сложно е. Тя е шестнайсетгодишно момиче. Аз съм нейна майка. Не иска да се намесвам в личния й живот. А и не бива да й напомням, че сме унгарки. Според нея унгарците са невежи хора.

— И аз понякога се чувствам така — каза Андраш. — Напоследък доста се старая да изглеждам като французин.

— Оказва се обаче, че френският ви е отличен.

— Не, ужасен е. Страхувам се, че по никакъв начин не разубедих дъщеря ви, че маджарите са варвари.

Мадам Моргенщерн прикри усмивката си с ръка.

— Доста се разпалихте по въпроса за касапина.

— Съжалявам — извини се Андраш, но вече беше прихнал. — Досега никога не съм повдигал такава тема по време на обяд.

— Значи наистина сте познавали касапина в града си.

— Да. Виждал съм го как работи. Но струва ми се, че Елизабет е права, гледката е ужасна.

— Значи сте израснали… къде? Някъде в провинцията?

— В Коняр. Близо до Дебрецен.

— В Коняр ли? Та това е на двайсетина километра от Каба, където е родена майка ми. — По лицето й премина сянка, но бързо изчезна.

— Значи майка ви вече не живее там?

— Не — отвърна мадам Моргенщерн. — Сега живее в Будапеща. — Тя замълча за миг, а после обърна разговора към миналото на Андраш. — Значи и вие сте хайду. Момче от равнините.

— Точно така. Баща ми има дъскорезница в Коняр. — Явно тя не искаше да говори за семейството си. Той без малко да й спомене за писмото, да й каже, че се е запознал с майка й, но мигът отлетя, а от възможността да разкаже за Коняр изпита известно облекчение. Откакто пристигна във Франция и научи достатъчно френски, че да отговаря на въпроси за произхода си, казваше на хората, че е от Будапеща. Та нима някой тук бе чувал за Коняр? А за онези, които знаеха от къде е, като Йожеф Хас и Пиер Ваго, Коняр представляваше малко затънтено място, градче, от което беше късмет да се измъкнеш. Дори името му звучеше нелепо — като от виц, а звукът те удряше като механична играчка на пружина, изскачаща от кутия. Но всъщност той беше от Коняр, от къщата с пръстен под край железопътните релси.

— Да ви кажа честно, баща ми всъщност е нещо като знаменитост в града.

— Нима! С какво е известен?

— С лошия си късмет — отвърна Андраш и в пристъп на смелост добави: — Искате ли да ви разкажа историята, както я разказват вкъщи?

— Непременно — тя скръсти ръце в очакване.

И Андраш й разказа историята, както я бе чувал: Преди да купи дъскорезницата, баща му го сполетели поредица от злополучия, които му спечелили прякора Бела Късметлията. Неговият баща се разболял, докато Бела учел в училище за равини в Прага, и починал малко след като синът му се прибрал вкъщи. Лозето, което Бела наследил, загинало от листни въшки. Първата му съпруга починала при раждане заедно с бебето — момиченце. Не след дълго къщата му изгоряла до основи. И тримата му братя загинали в Световната война, а майка му, покосена от скръб, се удавила в река Тиса. На трийсет години Бела бил съсипан, без пукната пара, всичките му роднини били мъртви. Известно време живял от подаянията на евреите в Коняр, нощем спял в ортодоксалната синагога и се хранел с остатъци. По онова време, в края на едно сушаво лято, пристигнал прочут равин чудотворец от Украйна и се настанил временно в храма. Той изучавал Тората с местните мъже, разрешавал спорове, извършвал венчавки, давал разводи, молел се за дъжд, танцувал на двора с последователите си. Една сутрин се натъкнал на бащата на Андраш, който бил заспал в обителта. Бил чувал историята за лошия му късмет, знаел за този мъж, за когото цялото село говорело, че е прокълнат, и към когото като че ли всички изпитвали някаква признателност, сякаш бе отклонил уроките от тях. Равинът събудил Бела с благословия, а Бела го зяпал с безмълвен страх. Равинът бил мършав човек със снежнобяла брада, веждите му стърчали на челото като разперени криле, а под тях очите му били тъмни и влажни.

— Чуй ме, Бела Леви — прошепнал равинът в полумрака на храма. — Нищо ти няма. Бог изисква най-много от онези, които обича най-силно. Трябва да постиш два дни, а после да се изкъпеш ритуално и да приемеш първото предложение за работа, което получиш.

Дори Бела Късметлията да вярвал в чудеса, бедите, които го преследвали, го накарали да се усъмни.

— Твърде гладен съм, за да постя — казал той.

— Редовното гладуване прави поста по-лек — обяснил равинът.

— Откъде знаете, че не съм прокълнат?

— Опитвам се да не се замислям откъде знам разни неща. Просто знам. — И равинът отново благословил Бела и го оставил сам в храма.

Какво имал да губи Бела Късметлията? Постил два дни и вечерта се изкъпал в реката. На следващата сутрин се скитал около железопътните релси почти припаднал от глад, и си откъснал ябълка от едно хилаво дръвче пред бяла тухлена къща. Собственикът на дъскорезницата, ортодоксален евреин, излязъл от къщата и попитал Бела какви ги върши.

— Някога имах лозе — отвърнал Бела. — Тогава щях да ви позволя да си откъснете грозде. Когато имах къща, щях да ви поканя да влезете. Жена ми щеше да ви поднесе нещо за ядене. Сега нямам нито грозде, нито къща. Нямам и жена. Нямам храна. Но мога да работя.

— Не мога да ти предложа работа — казал меко мъжът — но влез вътре да хапнеш.

Мъжът се казвал Зиндел Кон. Съпругата му, Гита, поднесла на Бела Късметлията хляб и сирене. Бела се нахранил заедно със Зиндел, Гита и петте им деца, през това време той за пръв път си позволил да си представи, че остатъкът от живота му може да не бъде повлиян от нещастията в миналото му. Тогава нямало как да знае, че тази къща ще стане негова, че собствените му деца ще ядат хляб и сирене на същата тази маса. Към края на деня вече имал работа: момчето, което работело на механичния трион в дъскорезницата на Зиндел Кон, решило да стане последовател на украинския равин. Напуснало същата сутрин без предупреждение.

Шест години по-късно, когато Зиндел Кон и семейството му се преместили в Дебрецен, Бела Късметлията поел ръководството на дъскорезницата. Оженил се за чернокосо момиче на име Флора, което му родило три деца, а когато най-големият му син навършил десет години, той вече имал достатъчно пари, за да откупи дъскорезницата. Работата му вървяла, хората в Коняр се нуждаели от строителни материали и дърва за огрев. Не след дълго вече почти никой в Коняр не си спомнял, че прякорът на Бела — Късметлията, му е бил лепнат иронично. Историята му вероятно щяла да бъде забравена, ако украинският равин не се бил завърнал. Било в разгара на световната депресия, преди началото на Светите празници. Равинът гостувал една вечер на Бела Късметлията и го попитал дали може да разкаже историята му в синагогата. Казал, че това може да помогне на евреите в Коняр да си спомнят какво прави Бог за чедата си, ако не се предават. Бела Късметлията се съгласил. Равинът разказал историята му, а евреите в Коняр го изслушали. Макар Бела да твърдял, че късметът му се дължи изцяло на щедростта на другите, хората започнали да гледат на него като на някаква свещена фигура. Когато минавали покрай къщата му, докосвали стената за късмет и го канели да става кръстник на децата им. Всички вярвали, че той има връзка с Бог.

— Сигурно и вие сте мислели така като дете — каза мадам Моргенщерн.

— Да! Мислех си, че е неуязвим, дори повече, отколкото децата обикновено мислят така за родителите си. Понякога съжалявам, че съм изгубил тази илюзия.

— Да, разбирам.

— Родителите ми остаряват. Не ми е приятно, че са сами в Коняр. Миналата година баща ми се разболя от пневмония и не можеше да работи цял месец. — Андраш не бе разказвал тази случка на никого в Париж. — По-малкият ми брат живее на няколко часа път от тях, но е погълнат от собствения си живот. А сега и по-големият ми брат заминава да учи медицина в Италия.

По лицето на мадам Моргенщерн отново пробягна сянка, сякаш нещо я прободе.

— И моята майка остарява — каза тя. — Отдавна не съм я виждала, много отдавна. — Тя замълча и погледна над масата, към високите прозорци със западно изложение. Късната есенна светлина падаше диагонално върху лицето й и осветяваше леката извивка на устата й. — Простете — каза тя и се опита да се усмихне. Той й подаде носната си кърпа и тя попи очи с нея.

Андраш се пребори с порива да я докосне, да очертае с пръст извивката от тила надолу по гърба й.

— Мисля, че доста се застоях — каза той.

— Не, моля ви, още не сте опитали десерта.

Сякаш подслушвала до вратата на трапезарията, в този миг госпожа Апфел влезе, за да сервира щрудела с орехи. Андраш установи, че апетитът му се е върнал. Всъщност умираше от глад. Изяде три парчета щрудел и пи кафе със сметана. През това време разказа на мадам Моргенщерн за лекциите си, за професор Ваго, за екскурзията им до Булон-Биланкур. С нея му беше по-лесно да разговаря, отколкото с мадам Жерар. Мадам Моргенщерн притихваше, преди да отговори, отваряше устни замислено, а когато заговореше, гласът й бе тих и насърчителен. След обяда те се върнаха в салона и разгледаха албума й с пощенски картички. Приятелите й танцьори бяха пътували до далечни места като Чикаго и Кайро. Имаше дори и ръчно оцветена картичка от Африка: на нея бяха изобразени три животни, които приличаха на елени, но по-дребни и по-грациозни, с дълги, леко извити рога и очи с формата на бадеми. На френски се наричаха gazelle.

— Газели — повтори Андраш. — Ще се опитам да го запомня.

— Да, следващия път ще ви изпитам — усмихна се тя.

Когато следобедната светлина започна да се стопява, мадам Моргенщерн се изправи и изпрати Андраш до коридора, където палтото и шапката му висяха на полирана закачалка. Докато го водеше надолу по стълбите, тя му показваше снимките на стената — фотографии на нейни бивши ученици: момичета, обгърнати от ефирни облаци тюл и феерични копринени дипли, малки балерини, омагьосани от мимолетното вълшебство на костюма, грима и сценичните прожектори. Израженията им бяха сериозни, а ръцете — бледи и голи като клонките на дърветата през зимата. Искаше му се да остане и да ги погледа. Помисли си дали на някоя от снимките не е и самата мадам Моргенщерн като дете.

— Благодаря ви за всичко — каза той, когато слязоха долу.

— Моля ви, аз трябва да ви благодаря — с тънката си ръка тя го хвана за лакътя. — Много мило от ваша страна, че ни гостувахте.

Андраш се изчерви толкова силно при докосването й, че кръвта му започна да пулсира в слепоочията. Тя отвори вратата и той излезе навън в мразовития следобед. Не можа да я погледне на раздяла. „Следващия път ще ви изпитам.“ Но му върна носната кърпа, сякаш нямаше голяма вероятност пътищата им да се пресекат отново. Той се сбогува на прага, забил поглед надолу към бежовите й обувки. После се обърна и тя затвори вратата след него. Без да мисли, той тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, към реката, докато не стигна до „Пон Мари“. Там спря в началото на моста и извади носната си кърпа, още влажна от сълзите й. Като насън притисна крайчеца й към устните си и вкуси остатъка от сол по плата.