Джули Оринджър
Невидимият мост (36)

Тридесет и шеста глава
Огън в снега

В деня след въздушното нападение работата по магистрала Турка-Схидниця временно бе спряна. Всички унгарски трудови роти в района бяха изпратени в офицерската школа, за да я ремонтират. Бомбардираните сгради трябваше да бъдат издигнати наново, а разбитите пътища — ремонтирани. Генерал Вилмош Над все още не бе отпътувал, той не можеше да тръгне за щаба на Хитлер във Виница, докато не станеше сигурно, че пътят е безопасен. Майор Козма, стимулиран от присъствието на Над, но все още незапознат с нестандартните му политически възгледи, се възползва от възможността да организира трудов цирк за негово развлечение. Натрошените тухли и нацепените дъски от офицерската столова трябваше да бъдат извозени с конска каруца, но имаше повече каруци, отколкото коне — конюшните също не бяха пощадени от бомбите. Затова Козма впрегна на тяхно място хора. Осем работници, сред които Андраш и Йожеф, бяха подкарани с камшици да теглят каруци с отломки от разрушената столова до плаца, където стоварваха строителните отпадъци. Разстоянието едва ли бе повече от триста метра, но каруците бяха препълнени и мъжете се движеха, сякаш стъпваха във втвърдяващ се цимент. Когато падаха на колене от изтощение, надзирателите се качваха на капрата и ги шибаха с камшици. Група офицери бяха спрели работа, за да гледат зрелището. Те освиркваха мъжете, когато падаха на колене, и ръкопляскаха, когато с мъка се изправяха отново на крака и продължаваха да влачат каруцата.

Още сутринта за спектакъла се заговори навсякъде, че за него да чуе и самият Над. Въпреки протестите на младия си адютант, той излезе от бункера, където се укриваше, и прекоси плаца. С палци, пъхнати в колана си, той се спря и се загледа в работниците, които хвърляха отпадъци в каруцата и я теглеха напред. Генералът опипа кожените ремъци, в които бяха впрегнати мъжете. Козма мина през останките от столовата и застана до генерала. Изправи гръб и козирува отривисто. Генералът не отвърна на поздрава.

— Защо тези мъже са впрегнати? — обърна се той към Козма.

— Защото са най-добрите коне, с които разполагаме — отговори Козма и намигна със здравото си око.

Генералът свали очилата си. Бърса ги дълго с носната си кърпа, отново ги сложи и изгледа хладно Козма.

— Освободете хората. Всички до един — нареди той.

Козма изглеждаше разочарован, но вдигна ръка и направи знак на един от надзирателите.

— Не той, вие го направете — уточни генералът.

Думите едновременно слисаха и дадоха сили на впрегнатите мъже — потръпване, което Андраш усети през кожените ремъци по гърдите и раменете си.

— Веднага, майоре — изкомандва Над. — Не обичам да повтарям заповеди.

И се наложи Козма да отиде до всеки от мъжете поотделно и да пререже кожените ремъци с джобното си ножче, поради което трябваше да се приближи до тях повече откогато и да било — достатъчно близо, че да усети миризмата им, опасността да прихване хроничната им кашлица и въшките. Ръцете му трепереха, докато неумело издърпваше оплетените ремъци. Отне му четвърт час да освободи осмината мъже. Офицерите, които се бяха спрели да гледат, бяха изчезнали някъде.

— Накарайте надзирателите да докарат едно ремарке ръчни колички от склада — нареди генералът на Козма. А на работниците каза: — Почивайте, докато дойдат количките. После ще пренасяте с тях. — Той наблюдаваше как бригадирите разделиха работниците на групи, докато чакаха количките. Козма стоеше смълчан до генерала и кършеше ръце. Генералът явно бе забравил, че животът му е в опасност, не обръщаше внимание на разтревожените молби на адютанта си да се прибере в бункера. По обяд Над и адютантът придружиха работниците до палатката, където сега се помещаваше столовата, и се погрижиха те да получат допълнително по двеста грама хляб и десет грама маргарин. Той нареди на адютанта си да донесе една пейка на голата земя, където се хранеха трудоваците, и седна да обядва с тях. Разпита ги за живота им преди войната и какво възнамеряват да правят, когато тя свърши. В началото те отговаряха колебливо, не знаеха дали да вярват на този окичен с отличия висш офицер, но бързо се отпуснаха. Андраш не говореше, той седеше в края на групата, но разбираше, че става свидетел на нещо необичайно.

След обяда генералът нареди рота 79/6 да бъде обезпаразитена, изкъпана и да получи чисти униформи от складовете на офицерската школа. Трябваше да ги прегледат лекарите в лазарета на школата и да ги лекуват от рани и болести. Щяха да им дадат работа, която да им позволи да оздравеят. Беше пределно ясно, че са твърде слаби и болни за тежък физически труд. През останалата част от деня генералът ги изпрати да работят на топло в новата столова, където готвачът им даде да белят картофи и да режат лук за вечерята на офицерите.

На вечеря работниците получиха по още една допълнителна порция: отново двеста грама хляб и още по десет грама маргарин. Един непознат офицер, висок и едър като мечка, който им се представи като майор Балинт, съобщи, че ще получават редовно допълнителната дажба и че генералът е наредил за работниците да се осигури по-разнообразна храна. Засега щяха да работят в кухнята, а не на пътя. Беше въведена и нова промяна: самият Балинт щеше да е новият им командир. Майор Козма повече нямаше да има досег с рота 79/6 и доколкото зависеше от генерал Над, нямаше да бъде допускан в друга рота на Трудови войски, освен в онази, в която щеше да служи.

От пристигането им в Турка в сиропиталището нито една вечер не можеше да се нарече празнична. Дори по време на Светите празници те празнуваха с тъга и по задължение далеч от всички, които обичат. Тази вечер в спалнята, по времето, когато Козма обикновено ги изкарваше навън да стоят мирно, докато се строполят на земята, мъжете се събраха в една от класните стаи на долния етаж, за да играят карти, да пеят глупави песнички и да четат на глас новините от парчета вестници, отмъкнати от офицерската школа. Съветският съюз, прочете Бялата кула, продължава да удържа нацистката офанзива при Сталинград вече единайсета седмица, по улиците на града и из северните предградия продължават ожесточени сражения, което поражда съмнения, че нацистите ще бъдат принудени да продължат войната и през зимата.

— Да замръзнат дано! — провикна се Бялата кула и сложи на главата си шапката, която Андраш му направи от страницата на вестника с обявите. После хвана Андраш за ръцете и го дръпна да изиграят народен танц. — Свободни сме, скъпа, свободни — запя той и го завъртя из стаята. Това, разбира се, не беше вярно; Лукаш и останалите надзиратели пазеха на вратата и всеки от ротата щеше да бъде застрелян, ако излезе без придружител извън сиропиталището. Но те бяха освободени от майор Козма. И не само това, бяха чисти и без въшки. Генерал Над, освен всичко друго беше разпоредил матраците и одеялата им да бъдат изнесени навън, изгорени и заменени с нови.

Същата вечер, излегнат удобно на сламеник, ухаещ сладко на сено, Андраш написа на Клара: Скъпа, К., настъпи неочаквана промяна. Положението ни в Т. се подобри значително. Добре сме, а тъкмо получихме и нови униформи и по-добра работа. Не се тревожи за нас. Ако изникне възможност да заминете за провинцията, повтарям ти отново, тръгвайте непременно. Аз ще дойда при вас веднага щом мога. За съжаление трябва да ти кажа, че правилно си разбрала за М. Х. Моля те, поздрави брат ми и Илана. Целуни Томаш от мен. Твой верен, А.

На следващия ден, докато поднасяше обяда на офицерите и техните началници, Андраш чакаше нетърпеливо на опашката да се нареди Ердьо. Когато той най-накрая се появи — мрачен и без монокъл, защото все още не можеше да прежали „Татарите в Унгария“ — Андраш пъхна писмото под металната му чиния. Без да намигне и да даде знак, че го е разбрал, Ердьо отмина. Но Андраш видя за миг бялото късче хартия, когато той премести бележката от ръката в джоба на панталона си. Докато пощата продължаваше да върви между Украйна и Унгария, Клара щеше да знае, че Андраш е добре и че иска тя да замине за Палестина при първа възможност.

Планът на генерал Над за възстановяване на рота 79/6 продължи и през средата на ноември. Болните се лекуваха в лазарета, а онези, които можеха да работят, си възвръщаха теглото поради допълнителната храна. Отразяваше им се добре и това, че работеха в кухнята. Макар готвачите да следяха внимателно хранителните продукти, работниците успяваха да задигнат по някой изостанал картоф или морков, или допълнителен черпак супа. Макар на Андраш да му липсваха дългите разходки със земемера до края на строящия се път, той се радваше на ежеседмичните посещения на Соломон в офицерската школа. Земемерът им носеше новини за войната, а когато можеше, даваше тайно на Андраш и Йожеф по някой украински деликатес или по някоя топла дреха. Един мразовит следобед, когато Андраш наблюдаваше как Йожеф отваря пакет с парченца тесто, които се наричаха галушки, той сякаш виждаше себе си изгладнял в Париж, когато Йожеф разопаковаше маковото руло, изпратено от старата госпожа Хас. Кои бяха те сега, двамата с Йожеф, двама изгладнели мъже в далечна страна по време на война, притиснати от сили, независещи от тях. Всички бариери между тях, класовите различия, които ги разделяха в Париж, сега изглеждаха абсурдни предразсъдъци. Когато Йожеф му подаде пакета с галушките, Андраш го пое и каза köszönöm^[1]. Йожеф го изгледа с изненада и облекчение и Андраш осъзна, че за пръв път му е казал добра дума, откакто Мендел загина. Андраш се замисли как войната може да те накара да простиш на човек, който не заслужаваше прошка, както и да убиеш някого, когото не мразиш. Явно това бе амнезията, която пораждаха зверствата, горчивият хап, който преглъщаха всеки ден в Украйна с дажбата чорба и ронлив хляб.

Една сутрин мъжете се събудиха и видяха, че дворът на сиропиталището е забулен в сиво-бяла снежна пелена. Облаците сякаш изсипваха цялото си съдържание наведнъж на едри парцали. Настъпи зимата, от която се страхуваха, температурата беше паднала с двайсет градуса само за една нощ. При утринния строй снегът се набиваше в ушите, устите и носовете им. Минаваше през пролуките в шинелите им, под шаловете, проникваше и в ботушите им. Майор Балинт зае мястото си пред строя и заяви със съжаление, че трудоваците ще бъдат преместени от столовата да чистят сняг. Надзирателите отключиха бараката и раздадоха инструменти — същите островърхи прави лопати, с които копаеха на пътя, а не заоблени правоъгълни, които биха били по-подходящи за тази цел, и ги поведоха към селото.

Същия следобед Соломон намери Андраш и Йожеф, докато чистеха снега, и им съобщи, че го изпращат в картографска служба във Воронеж и че заминава веднага с военния влак. Пожела им лека зима, благослови ги и напълни джобовете им с невиждано разнообразие от храна — консерви с месо и сардини, буркани с маринована херинга, кесийки с орехи, големи ръжени бисквити. После, без да каже сбогом, техният покровител и закрилник се отдалечи с бърза крачка надолу по пътя и изчезна в снежната пелена.

Цяла седмица температурата продължи да пада много под нулата. Гърбът на Андраш изгаряше от пареща болка, по ръцете му сълзяха мазоли. Нищо, което бе вършил досега в Трудови войски, не беше толкова изнурително, колкото чистенето на сняг ден след ден във все по-смразяващия студ. Но той не биваше да се отчайва точно сега, когато очакваше да получи писмо от Будапеща. Всеки път, когато излезеха да разчистват пътищата около офицерската школа, Андраш и Йожеф се оглеждаха за капитан Ердьо, който винаги когато имаше поща за тях, намираше начин да пъхне скришом писмата в джобовете им. В началото на декември пристигна писмо от Дьорд Хас. Богатството на семейството се бе стопило още повече и Дьорд, Елза и старата госпожа Хас били принудени да напуснат апартамента с високите тавани на улица „Андраши“ и да се преместят при Клара. Но Андраш не бивало да се тревожи. К. била в безопасност. Всичко било наред. Трябвало Андраш и Йожеф да се грижат за себе си и за собственото си оцеляване.

В следващото си писмо Клара съобщаваше, че Тибор отново е мобилизиран в Трудови войски и изпратен на Източния фронт. Илана и Адам отишли да живеят на улица „Нефелейч“ при всички останали. Сега седмината се издържали с парите, предназначени за пътуването до Палестина, които адвокатът на Клара й превеждаше на малки вноски всеки месец. Андраш се опита да си представи светлите стаи на апартамента, пълни с вещите, които семейство Хас бяха пренесли от улица „Андраши“ — последните килими, украшения и антикварни предмети от разкошното им някога имущество; Елза Хас като скърбяща гълъбица с криле, прибрани до тялото, в сутрешната си рокля; Клара и Илана, които се опитваха да преобличат, успокояват и хранят бебетата сред цялата навалица; майката на Клара, седнала със стоическо изражение в ъгъла си; постоянният мирис на картофи и чушки; жълтеникавата зимна светлина, проникваща безразлично през прозорците. В нито едно писмо обаче не се споменаваше за Матяш, за когото Андраш мислеше постоянно, докато снежните бури брулеха хълмовете и полетата на Украйна.

В средата на декември пристигна писмо от майката на Йожеф: Дьорд бил приет в болница със силни болки в гърдите и висока температура. Поставили му диагноза възпаление на перикардия — външната обвивка на сърцето. Лекарите искали да го лекуват с колхицин, да му направят перикардиоцентеза и да лежи три седмици в кардиологичното отделение. Цената за лечението била почти пет хиляди пенгьо и заплашваше да ги остави всички на улицата. Клара се опитвала да уреди адвокатът й да й изпрати пари.

След като получи писмото, Йожеф бе потиснат и мълчалив през целия ден. Вечерта не си легна в обичайния час, а стоя до прозореца, взирайки се в снежните преспи на двора, в грубото одеяло, обгърнало пространството.

Андраш се обърна в леглото си и се надигна на лакът.

— Какво има? Нещо с баща ти ли?

Йожеф кимна.

— Той мрази да боледува. Мрази да е в тежест на околните. Не обича да пропуска нито един работен ден. — Йожеф се загърна по-плътно с одеялото и отново се вгледа навън. — А аз не съм постигнал нищо в живота си. Нищо полезно за когото и да било, най-малко за родителите ми. Никога не съм работил. Никога не съм се влюбвал и никой не е бил влюбен в мен. Дори момичетата в Париж. Нито в Будапеща. Дори Жофиа, която носеше детето ми.

— Жофиа е бременна? — изненада се Андраш.

— Вече не. Забременя миналата пролет и го махна. И тя не го искаше, което показва колко малко държи на мен. — Той въздъхна тежко. — Не мога да си представя, че ще изпиташ някакво съчувствие към мен, Андраш. Но е трудно изведнъж да осъзнаеш какъв си в действителност. Сигурно разбираш какво имам предвид.

Андраш отвърна, че разбира.

— Знам, че според теб картините ми не са особено добри — продължи Йожеф. — Познах по погледа ти, когато миналата година с Клара и бебето ми гостувахте в апартамента.

— Напротив, новите ти платна бяха добри. Споделих го и с Клара.

— Дали да не опитам да се свържа с търговеца на картини в Будапеща? Да го накарам да продаде някоя от тях? За мен лично платната са недовършени, но някой колекционер може да е на друго мнение. Ще попитам Пап колко може да вземе за всяка от деветте картини.

— Би продал недовършените си произведения?

— Не мога да измисля друго — каза Йожеф и се обърна. За миг по извивката на челото и тъмния бретон заприлича на Клара и Андраш изпита неволен пристъп на обич към него.

— Картините, които видях тогава, бяха добри. Не ми изглеждаха недовършени. Би трябвало да се продадат на висока цена — предположи Андраш. — Но може да не се наложи да ги продаваш. Клара може би ще успее да си получи парите от Виена.

— А ако не успее? Да не мислиш, че следващия месец няма да им потрябват пари за нещо друго? Ами ако се разболее някое от децата или баба? Ако възникне разход, който да не може да чака Клара да се свърже с адвоката си?

Въпросът увисна във въздуха, докато двамата обмисляха тази страшна перспектива.

— Какво да ти кажа? — попита Андраш. — Мисля, че идеята ти е добра. Ако имах нещо, което да можех да продам, щях да го направя.

— Дай ми писалката си. Ще пиша на майка. После ще пиша на Пап.

Андраш бръкна в раницата си за писалката и последното безценно шишенце с туш, останали му от материалите за декорите. Като използваше перваза на прозореца за бюро и лунната светлина за лампа, Йожеф започна да пише. Но миг по-късно отново се обади в тъмното:

— Никога не съм подарявал нищо на баща си. Нищичко.

— Той ще разбере какво означава за теб да продадеш тези картини.

— А ако умре, преди майка ми да получи писмото?

— Тогава поне майка ти ще знае какво си искал да направиш. Клара също.

На следващата сутрин станаха и чистиха сняг, и на следващия ден чистиха сняг, а на по-следващия срещнаха капитан Ердьо, който водеше под строй възпитаниците си, и Йожеф успя да му подаде тайно писмата. След това продължаваха да чистят сняг всеки ден, докато на 20 декември майор Балинт не нареди да си съберат багажа и да изчистят сиропиталището до блясък — ротата им заминаваше на изток на следващия ден.

 

 

Колкото и да ненавиждаха сиропиталището, колкото и да мразеха малките си легла и да ругаеха всеки път, когато трябваше да се навеждат над детските мивки в мразовитата утрин, колкото и да живееха със страшната мисъл за убийствата, случили се тук, за избитите деца и за екзекуцията на Мендел Хоровиц и Ласло Голдфарб, колкото и да копнееха да напуснат тези стаи, където бяха гладували, където ги бяха пребивали и унижавали, изпитваха странно неприятно усещане, че сградата ще премине в ръцете на друга рота, на непознати мъже. Хората от 79/6 се грижеха за гробовете на мъртвите, бяха ги отбелязали с камъни, пренесени от речното корито. Чистеха снега от земята и надгробните камъни, бяха поставили по-малки камъни върху големите в знак на почит към мъжете, които бяха разстреляни или бяха починали от болести и преумора. Грижеха се и за духовете на еврейските сирачета от Турка; единствено рота 79/6 бе виждала онези малки детски следи от стъпки, останали по коридорите и на двора. Хранеха се на изоставените детски масички, запазили славянските букви, издълбани по тях, нощем ги хапеха същите буболечки, които бяха хапали децата, удряха пръстите на краката си в рамките на леглата, както бяха правили сирачетата. Сега трябваше да изоставят тези, изоставяни вече три пъти, деца: веднъж от родителите си, втори път от държавата и накрая от самия живот. Но мъжете от рота 79/6 — онези от тях, които оцелееха през зимата — щяха да казват заупокойна молитва за сирачетата от Турка всеки август до края на живота си.

 

 

Отиваха на изток към опасността. Земята наоколо изглеждаше като в Турка: заснежени хълмове, натежали борове, сухи останки от царевични стъбла, стърчащи сред белите полета, неподвижни крави, преживящи и издишващи облачета пара в мразовития въздух. Вятърът проникваше през дрехите им и пронизваше до кости. Преспиваха в конюшни при конете или по подовете на селски къщи, където лежаха будни по цяла нощ, страхувайки се от селяните, които също лежаха будни по цяла нощ, страхувайки се от тях. Понякога в околността нямаше нито село, нито конюшня и трябваше да си правят бивак в непоносимия студ под озареното от луната небе. Нощем температурата падаше до минус двайсет. Винаги палеха и поддържаха огън, но той самият представляваше опасност, тъй като можеше да те хипнотизира, можеше да те накара да застанеш неподвижно, да те разсее от тежката задача да останеш жив. Ако заспиш край лагерния огън по време на нощния караул, подлъган от топлината му, одеялото можеше да се смъкне от раменете ти, огънят да догори и да останеш на студа. Една сутрин Андраш завари Бялата кула, обгърнал коленете си с ръце и навел напред голямата си глава, сякаш спеше. Седеше до черен кръг, където огънят бе горял сред снега, а раменете му бяха заскрежени. Андраш го попипа по врата, но кожата му беше студена и твърда като замръзналата земя. Наложи се да носят трупа му три дни, преди да намерят достатъчно мека пръст, която да го приеме. Мястото беше до една конюшня, където от топлината на конете земята не бе замръзнала напълно. Погребаха Бялата кула посред нощ и издълбаха името и датата на смъртта му на стената на конюшнята. Отново казаха 91-ви псалм. Вече всички го знаеха наизуст.

 

 

Студът ги следваше неотстъпно. Дори в конюшните и селските къщи не можеха да се стоплят. Направиха си груби ръкавици от хастарите на дрехите си, но те бяха тънки и пропускаха вода през шевовете. Краката им измръзваха в пробитите ботуши. Късаха зебла и увиваха с тях краката си, както правеха украинските селяни. Рядко имаха и топла храна, макар майор Балинт да се опитваше да поддържа дажбите, определени от генерал Над. От време на време селяните се смиляваха и им даваха по нещичко: лъжица гъша мас за хляба, кокал с костен мозък, малко конфитюр. Андраш се сещаше за земемера и се надяваше и той да има какво да яде, надяваше се, че във Воронеж го хранят.

Денем ринеха снега по пътищата, често толкова бързо, колкото валеше. Прегърбиха се от работа, ръцете им се разраниха от стискане на лопатите. По не твърде добре разчистените пътища минаваха камиони, джипове, артилерия, войници, танкове, самолетни части, амуниции. От време на време някой германски инспектор идваше и им крещеше, тормозеше ги на този език с гърлени съгласни и лишени от въздух гласни. Новините се носеха като пепел от огън: в Сталинград сраженията продължавали бавно и мъчително, всяка седмица загивали десетки хиляди, една част на Втора унгарска армия се борела за живота си във Воронеж, прегазвана от мощните съветски сили. Хората от рота 79/6 си проправяха път с лопати към битката, макар тя да им изглеждаше също толкова далечна, колкото и всичко останало. Понякога ринеха сняг по цяла нощ и си мислеха за съпругите и приятелките си в топлите им легла в Будапеща, за голите им гладки крака, за притихналите в зимната тъма гърди, за сключените им ръце, ухаещи като любовни писма. Повтаряха си наум имената на тези далечни жени с все така силен копнеж дори когато имената се превърнеха в абстрактна представа и мъжете се чудеха дали жените наистина все още съществуват, след като са толкова далеч отвъд гранитната преграда на Карпатите, отвъд студените равнини на унгарската зима. Клара — кънтеше лопатата на Андраш, когато се удряше в замръзналия сняг, Клара — издрънчаваше острието, когато стържеше по скованата земя. Андраш си мислеше, че ако успее да изчисти този път, да отвори пътя на камионите към Източния фронт, войната щеше да се отдалечи от Унгария, Клара и Томаш.

Но в средата на януари нещо се обърка. Потокът, който до този момент вървеше почти изцяло към Русия, започна да се стича обратно. Първо движението бе слабо: някой и друг камион с провизии, няколко батальона пехотинци с джипове. След време обаче потокът от войници, автомобили и оръжия стана постоянен и в края на януари се превърна в потоп, потънал в кръв. Минаваха линейки на Червения кръст, пълни с мъртви и тежко ранени хора, жертви на битката, вилняла в Сталинград пет месеца, от август 1942 година. Една нощ разбраха, че Втора унгарска армия заедно с хилядите прикрепени към нея трудоваци е претърпяла последна жестока загуба край Воронеж. Новината дойде, когато Андраш взимаше дажбата си от филия с малко маргарин. Колкото и гладен да беше, той даде порцията си на Йожеф и седна в ъгъла на плевнята, в която бяха разквартирувани тази нощ. Деляха обора с двайсетина овце с черни муцуни, чиято вълна бе израснала през зимата. Овцете подадоха глави зад преградата, където Андраш се бе усамотил, легнаха с прашните си туловища в сламата, забляха пронизително, душейки се с черните си кадифени носове. Андраш си мислеше не само за земемера Соломон, но и за Матяш, който бе прикрепен към Втора унгарска армия. Ако е преживял миналата зима, може да е един от петдесетте хиляди трудоваци, изпратени във Воронеж. Андраш си представи как родителите му най-после получават новината, от която отдавна са се страхували, как майка му стои в кухнята в апартамента им в Дебрецен с телеграма в ръка, а баща му се е строполил на стола. Андраш беше баща едва от четиринайсет месеца, но знаеше какво би означавало да изгубиш син. Той се замисли за Томаш с пухкавата му косица, с бързо туптящото сърчице и бебешките гънки по тялото му. Зарови лице в коленете си и видя Матяш, застанал на площадката на трамвая в Будапеща с развята синя риза.

Преглътна бучката, заседнала в гърлото му, и закри очи с ръка. Каза си, че няма да скърби. Докато не разбере със сигурност.

 

 

Кървавият поток продължи и понесе Андраш, Йожеф и останките от рота 79/6 на запад, обратно към Унгария. Покрай тях минаваха трудови батальони от кошмарно измършавели мъже. Мъжете от рота 79/6, които редовно получаваха дневните си дажби, даваха от храната си на минаващите трудоваци, умиращи от глад, чиито командири бяха ги изоставили, които вече нямаха друга работа, освен да се влачат към домовете си. Научаваха още подробности за случилото се край Сталинград — за бомбардировките, които бяха сринали всички квартали на града и превърнали сградите в планини от строшени тухли и бетон; как Шеста германска армия бе обградена в центъра на града и командирът й генерал Паулус се криел в някакво мазе, докато около него бушували сражения; как били свалени няколкото самолета на Луфтвафе с провизии; как съветската армия си възвърнала контрола върху брега на река Дон и попречила на Четвърта германска армия да се притече на помощ на обградената Шеста армия. Никой не знаеше колко са загиналите — може би около двеста хиляди? Петстотин хиляди? Милион? Никой не знаеше колко умираха там в момента от студ, глад и рани в най-лютата зима сред мрачната и гола степ. Говореше се, че руснаците преследвали останките от унгарската армия назад през равнините. На фона на страха, докато бягаше, Андраш изпита удовлетворение. Шеста германска армия не бе успяла да превземе нефтените находища край Грозни, да превземе града, носещ името на Сталин. Тези поражения сигурно щяха да доведат до други. Неуспехите може би щяха да продължат. Андраш съзнаваше, че е ужасно да изпитва задоволство — съдбата на унгарската армия бе свързана със съдбата на Вермахта, загиваха хора, без значение от каква националност. Но Германия трябваше да загуби. И ако бъде победена, докато Унгария все още е суверенна държава, унгарските евреи може би никога няма да живеят под нацистко управление.

Объркването при отстъплението към Унгария доведе до странни съвпадения, обрати на съдбата, които възникнаха при смесването на десетки трудови роти. Непрекъснато се натъкваха на свои познати отпреди войната. Една вечер бяха разквартирувани заедно с група мъже от Дебрецен, сред които бяха няколко съученици на Тибор. Друга вечер срещнаха група от самия Коняр, в която беше синът на пекаря, по-големият брат на Оршоя Корчоя. Трета вечер, застигнат от мартенска снежна буря, Андраш се озова в един ъгъл на превърнат в лазарет хамбар заедно с главния редактор на „Унгарски еврейски журнал“, колегата и враг на Фридиеш Еплер. Едва позна мъжа, който така бе измършавял от студ и глад, че приличаше на скелет, върху който бе изградена някогашната му личност, никой не би повярвал, че този изпосталял мъж с искрящи от треска очи някога е бил заядливият главен редактор с ирландско туидено сако.

Главният редактор имаше информация за Фридиеш Еплер, когото уволнили, след като военна полиция открила куп уличаващи го документи в кабинета му — комплект вестници, за които се говорело, че го свързвали с източване на стоки за черния пазар не къде да е, а в Сентендре. Малко след това мобилизирали Еплер в Трудови войски и оттогава, поне доколкото знаел, никой не бил чувал за него. Самият главен редактор получил повиквателна за друга рота няколко седмици по-късно. Сега той бе в групата болни и ранени мъже, чийто командир ги бе изоставил в хамбара да умрат от глад или от треска. Майор Балинт нареди на хората от 79/6 да се погрижат за болните — да им занесат храна и вода и да превържат, доколкото могат, раните им. Докато Андраш помагаше на главния редактор, чу за съдбата на друг човек от тяхната рота, чиято история бе толкова мрачна, че си бе спечелил прякора Чичо Йов. Този човек, както му разказа редакторът, някога бил женен за красива жена, бивша актриса, с която имали дете, говорело се, че бил живял в Париж, където ръководел голям театър в центъра на града. Преди войната бил принуден да се върне в Будапеща, където за кратко бил директор на операта. В Будапеща жена му се разболяла и починала. Малко след това мъжът, който бил болен от туберкулоза, бил призован в Трудови войски — със сигурност за назидание — и бил изпратен в ротата, в която по-късно бил изпратен и редакторът. Миналата есен ги закарали на малка гара, в поделение на Кралската унгарска жандармерия в Старий Оскол, където ги разпитвали, пребивали и им взели всичко, което носели със себе си. Унгарската жандармерия знаела кой е този известен човек, това бивше театрално светило; изправили го пред останалите и го пребили с пушките си, а после намерили телеграма, в която пишело, че синът му е умрял от дребна шарка. Телеграмата била изпратена от лелята на момчето до роднина в Сегед, но била прихваната в Будапеща и препратена чак до Старий Оскол, явно за да измъчват още повече въпросния господин. Мъжът ги умолявал да го убият, но те го оставили в батальона и на следващия ден отново потеглили на изток.

— Какво стана с него? — попита Андраш, подпрял ръце на коленете си, втренчен в хлътналите очи на главния редактор. — Във Воронеж ли загина?

— Там е цялата трагедия. Той така и не умря, макар да се опитваше. Предлагаше се като доброволец да разчиства мини. Тичаше пред огневата линия, когато имаше възможност. Дори туберкулозата не успя да го убие.

— Как беше, когато се разделихте? Къде го видяхте за последно?

— Ето го там в ъгъла, където седи приятелят ти.

Андраш погледна през рамо. Йожеф бе коленичил и даваше вода на мъж, облегнат на купчина сгънати чували за жито, мъжът се обърна и въпреки печата на болестите и глада Андраш разпозна Золтан Новак.

— Познавам го — каза той на редактора.

— Естествено. Че кой не го познава? Беше много известен.

— Искам да кажа, че го познавам лично.

— Върви тогава да го видиш. — Той побутна Андраш в гърдите и посочи мъжа, жест, който напомняше някогашната му енергичност.

Андраш се приближи до Йожеф и мъжа, облегнат на чувалите. Направи знак на Йожеф да отидат в някой ъгъл.

— Това е Золтан Новак — прошепна Андраш.

Йожеф сбърчи чело и погледна към мъжа.

— Новак ли? Сигурен ли си?

Андраш кимна.

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Йожеф. — Той умира.

— Дайте ми вода — изхриптя тихо Новак.

— Аз ще отида при него.

— Защо?

— Познава ме.

— Струва ми се, че това няма да го утеши.

Но Андраш отиде и коленичи на пода до Новак, който се надигна със сантиметър-два върху сгънатите чували със затворени очи и дишаше така, сякаш някой прокарваше пръст по зъбците на гребен.

— Хей, дайте ми вода — повтори той.

Андраш му подаде манерката си и Новак отпи. След като се насити и прочисти гърло, погледна към Андраш. По лицето му бавно се разля цвят, а кожата около очите му леко поруменя. Той се надигна на лакти.

— Леви — поклати глава Новак. Изръмжа три пъти — звук, който изглеждаше като изумление или смях. Усилието обаче явно го изтощи. Той се облегна назад и затвори очи. Мина доста време, преди да заговори отново, а когато проговори, думите излизаха бавно и мъчително.

— Леви, явно съм умрял, слава богу. Умрял съм и съм в пъкъла. А ти си с мен и също си мъртъв, надявам се.

— Не. И двамата сме живи и сме в Украйна.

Новак отново отвори очи. В погледа му имаше мекота, объркано съжаление към всичко, включително към себе си, сякаш съжаляваше всички — Андраш, Йожеф, главния редактор и останалите болни и умиращи мъже, и работниците, които им носеха вода и превързваха раните им.

— Виждаш в какво положение съм — каза Новак. — Сигурно си доволен.

— Разбира се, че не, господин Новак. Какво мога да направя за вас?

— Можеш да направиш само едно, но няма как да те помоля да станеш убиец. — Той се усмихна леко и замълча отново, за да си поеме дъх. После се изкашля болезнено и се обърна на една страна. — Искам да умра от месеци. Но се оказа, че съм много силен. Прекрасно е, нали? А съм прекалено страхлив, за да отнема собствения си живот.

— Гладен ли сте? — попита Андраш. — Имам малко хляб в торбата?

— Нима мислиш, че искам хляб?

Андраш погледна встрани.

— Онзи другият е нейният племенник, нали? Прилича на нея.

— Струва ми се, че тя е много по-красива от него.

Новак се позасмя и се закашля.

— Прав си за това — изхриптя той и поклати глава. — Андраш Леви. Надявах се никога повече да не те видя след онзи ден в операта.

— Ще се махна, ако искате.

Новак отново поклати глава и Андраш изчака той да каже още нещо. Но изтощен от говоренето, той задряма леко с отворена уста. Андраш остана до него, навън вятърът свистеше под напора на виелицата. Андраш облегна глава на ръката си и заспа, а когато се събуди, навън беше се стъмнило. Никой не бе запалил свещ, онези, които още имаха фенерчета, нямаха батерии от месеци. Звуците и миризмата на болните го обгърнаха плътно. Новак вече беше буден и се взираше съсредоточено в него, като дишаше още по-тежко. Всяко негово вдишване звучеше така, като че ли изграждаше сложна конструкция от неподходящи материали със счупени инструменти, всяко издишване бе като срутване на грозна и разклатена сграда. Той заговори отново, толкова тихо, че Андраш трябваше да се наведе, за да го чуе.

— Вече всичко е наред — промълви той. — Всичко е наред.

Андраш не разбра дали иска да успокои него, себе си или и двамата. Струваше му се, че Новак говори на някого, който не е тук, макар в мрака очите му да бяха приковани в Андраш. След малко се смълча и заспа отново. Андраш остана до него цяла нощ, като ту задрямваше, ту се будеше, а на следващия ден му даде дажбата си хляб. Той не можа да го изяде сух и Андраш го надроби и разбърка с разтопен сняг. Прекараха така три дни — Новак се унасяше и будеше, а Андраш му даваше вода и хляб на малки порции, докато времето не се проясни и снегът не се стопи дотолкова, че рота 79/6 да продължи напред към границата. Когато Балинт обяви, че тръгват на следващата сутрин, първоначалното облекчение на Андраш бе пресечено внезапно. Той помоли майора да поговорят; не можеха да оставят другите войници да умрат.

— И как предлагаш да ги пренесем, войнико? — попита Балинт строго, но не враждебно. — Нямаме линейки. Нямаме материали за носилки. А не можем да останем тук.

— Можем да им помогнем някак, господине.

Балинт поклати рошавата си глава.

— За тези мъже е по-добре да останат вътре. Медицинският корпус ще пристигне след няколко дни. Онези, които могат да бъдат преместени, ще получат помощ.

— Някои от тях ще умрат дотогава — каза Андраш.

— В такъв случай, Леви, няма да ги спасим, като ги влачим в студа през снега.

— Един от тези мъже ми спаси живота, докато бях студент в Париж. Не мога да го изоставя.

— Чуй ме сега — подхвана Балинт, вперил големите си кафяви очи в Андраш. — У дома ме чакат син и дъщеря. Много от другите също са бащи и съпрузи. Ние сме млади. Трябва да се приберем живи у дома. Това е принципът, според който командвам тази рота, откакто започнахме отстъплението. Още сме на сто километра от границата, което означава поне пет дни преход пеша. Ако носим болни, ще забавим цялата рота. Може и ние да загинем.

— Позволете в такъв случай да остана, господине.

— Не мога да издам такава заповед.

— Моля ви.

— Не! — Балинт вече говореше гневно. — Ако се наложи, ще крачиш пред мен, с дуло, опряно в гърба ти.

Но в крайна сметка не се наложи Балинт да използва сила. Золтан Новак, някогашен съпруг и баща, бивш директор на театър „Сара Бернар“ и на будапещенската опера, мъжът, когото Клара Моргенщерн бе обичала единайсет години и сигурно още обичаше по някакъв начин, заспа през нощта и не се събуди повече.