Джули Оринджър
Невидимият мост (38)

Тридесет и осма глава
Окупацията

През март 1944 година, малко след като Клара разбра, че отново е бременна, вестниците съобщиха, че Хорти е повикан в замъка Клесхайм за разговор с Хитлер. С него заминаха новият министър на отбраната Лайош Чатай, заменил Вилмош Над, и Ференц Сомбатели, началник на Генералния щаб. Министър-председателят Калай заяви пред вестниците, че маджарският народ има основание да се надява, защото Хитлер искал да обсъди изтеглянето на унгарските войски от Източния фронт. Тибор предположи, че тази промяна може най-накрая да върне Матяш у дома.

Вечерта, когато щеше да се проведе конференцията в Клесхайм, завари Андраш и Йожеф в клуб „Пайнепъл“ — подземно кабаре близо до площад „Вьорошмарти“, където Матяш някога бе танцувал на капака на бял роял. Роялът още беше там, а на него седеше Берта Тюрк — водевилна актриса от старата школа, чиято пищна фризура от преплетени къдри напомняше на Медуза, нарисувана от Обри Биърдсли. Йожеф бе получил билети за представлението вместо заплащане за боядисването на една къща. В юношеските си години той бил голям почитател на Берта Тюрк и за нищо на света не би пропуснал възможността да я гледа. Той настоя и Андраш да го придружи. Даде му назаем копринено официално сако, а сам облече смокинг, донесен от Париж преди пет години. За мадам Тюрк взе букет червени оранжерийни рози, които сигурно струваха половин седмична надница. Двамата с Андраш седяха близо до сцената и пиеха от високи тесни чаши специалитета на клуба — ромов коктейл с аромат на кокосов орех. Берта изпълняваше закачливите си етюди с плътен меден глас, а веждите й се повдигаха и падаха като на съблазнителка от анимационни филми. На Андраш му харесваше, че като юноша Йожеф е бил запленен от тази чудата персона, а не от някоя безгласна красавица от големия екран. Но шегите на Берта не му допаднаха особено, той си мислеше за Матяш, усещаше присъствието му навсякъде в бара — как играе степ под съпровода на джазовата музика, как подскача на капака на рояла или как изпълнението му оставя гореща следа като Фред Астер. През антракта Андраш излезе навън да глътне свеж въздух. Нощта беше студена и влажна, улиците гъмжаха от хора, които търсеха начин да се разсеят. Три парфюмирани млади жени минаха покрай него с развяващи се палта, тракайки с токчета, от джаз клуба през кадифената завеса на входа се процеждаше „Bei mir bist du schön“. Андраш плъзна поглед по пищно украсения корниз на сградата, нагоре към небето, осветявано от луната с форма на яйце, и към облаците, които оставяха невидими следи по лицето й. Изглеждаше му достатъчно близо, че да протегне ръка и да я хване.

— Имате ли огънче? — попита го един мъж.

Андраш примигна и поклати глава. Мъжът — тъмнокос млад войник в униформа на унгарската армия, помоли за огънче един минувач, от когото запали своята цигара и цигарата на приятеля си.

— Вярно е, сериозно ти говоря — каза приятелят му. — Щом Маркуш твърди, че ще има окупация, значи ще има.

— Братовчед ти е фашист. Най-много би се радвал на германска окупация. Но не знае какви ги бръщолеви. В момента Хорти и Хитлер преговарят.

— Именно! Тактика за отклоняване на вниманието.

Всеки си имаше теория, всеки, завърнал се жив от Източния фронт, си мислеше, че знае как ще се развива войната — в по-голям и в по-малък мащаб. Всяка теория изглеждаше толкова достоверна, колкото и всички останали, или пък също толкова невероятна, всеки любител военен теоретик вярваше непоколебимо, че тъкмо той може да внесе ред в хаоса на войната. Андраш, Тибор, Йожеф и Поланер също страдаха от тази илюзия. Всеки си имаше своя теория и всеки вярваше, че другите са отчайващо заблудени. Андраш се замисли докога ли ще продължават да градят аргументите си въз основа на логиката, след като войната противоречеше на логиката във всяко отношение? Беше напълно възможно германците да окупират Унгария в същия момент, абсолютно всичко беше възможно. Самият Матяш може би в момента скачаше от някой товарен вагон на гара „Келети“, премяташе раницата си през рамо и тичаше към апартамента на улица „Нефелейч“.

Замаян от ромовия коктейл, Андраш се върна вътре и тръгна към масата им до сцената, където Йожеф бе привлякъл вниманието на мадам Тюрк и я обсипваше с комплименти. Тя изглежда си тръгваше, изчака Йожеф да й целуне ръка, затъкна една от розите му зад ухото си и се отдалечи по сцената.

Йожеф беше на седмото небе от щастие. Настоя да пийнат по още едно питие, преди да се приберат, и предложи да си хванат такси. Но след като Андраш му напомни колко пари е похарчил тази вечер, Йожеф се примири да тръгне към трамвайната спирка на булевард „Вам хаз“, където шумна тълпа чакаше трамвая.

Явно всички вече бяха чули слуха, че части на СС, между петстотин и хиляда души, бяха пристигнали на една гара в покрайнините на столицата, сега маршируваха на изток и скоро щяха да влязат в града. Говореше се, че бронирани и моторизирани германски дивизии напредват към Унгария от всички страни, а летище „Ферихед“ и летището в Дебрецен вече са окупирани. Когато трамваят пристигна, кондукторката обяви силно, че ако германски войник се опита да се качи на нейния трамвай, тя ще се изплюе в лицето му и ще му каже къде да върви. Пътниците нададоха вулгарни възгласи. Някой запя „Isten, áldd meg a magyart“, а после всички подхванаха с цяло гърло националния химн, докато трамваят пътуваше по булевард „Вам хаз“.

Андраш и Йожеф слушаха мълчаливо. Ако слуховете бяха верни, ако наистина предстоеше германска окупация, правителството на Калай нямаше да оцелее дълго, Андраш бе напълно наясно какъв режим ще го замени. Вече шест години той и голяма част от останалия свят понасяха германската окупация и последиците от нея. Но каква би била целта на окупация сега? Германия почти бе загубила войната. Всички знаеха това. На всички фронтове Хитлер търпеше поражение. Къде щеше да намери достатъчно войски за окупация? Унгарските военни нямаше да приемат лесно мисълта да бъдат командвани от германци. Възможно бе да организират въоръжена съпротива, да реагират патриотично. Генералите от армията никога не биха се предали без бой, след като Хитлер пожертва живота на толкова унгарци на Източния фронт.

Андраш и Йожеф слязоха на спирката си и огледаха улицата. Не личеше обаче нещо да се е променило в съботната вечер. По булеварда се движеха таксита с клиентите си в празничната вечер, тротоарите бяха пълни с мъже и жени в официални дрехи.

— Дали трябва да вярваме на слуховете? — попита Андраш. — Дали трябва да съобщя тази новина на Клара?

— Ако е вярно, обзалагам се, че армията ще се съпротивлява.

— И аз си мислех същото. Но дори да си прав, колко време ще удържат?

Йожеф извади табакерата си и като видя, че е празна, извади плоска сребърна флашка от вътрешния си джоб. Отпи голяма глътка и я подаде на Андраш.

Андраш поклати глава.

— Пих достатъчно — отказа той и зави към къщи.

Минаха по улица „Вешелени“ и когато стигнаха до „Нефелейч“, се разделиха на прага и се уговориха да се видят на сутринта.

Горе в тъмния апартамент Томаш лежеше сгушен при Клара в леглото. Когато Андраш легна при тях, Томаш се обърна, бутна го с дупето си в корема и опря топлите си крачета в бедрото му. Клара въздъхна насън. Андраш прегърна двамата и лежа буден часове, заслушан в дишането им.

В седем часа сутринта се събудиха от блъскане по вратата. Беше Йожеф без шапка и палто, с опръскани с кръв ръкави. Баща му току-що бил арестуван от Гестапо. Майката на Клара припаднала, след като отвели Дьорд, и си ударила главата в кофата с въглища, Елза била на ръба на нервна криза. Андраш трябвало веднага да повика Тибор, а Клара да отиде с Йожеф.

В бъркотията, която последва, Клара твърдеше, че не е възможно да са били от Гестапо, че Йожеф сигурно се е объркал. Докато Андраш си обуваше ботушите, й каза, че наистина може да са били от Гестапо, защото предишната вечер всички говорели за германска окупация. Той изтича до апартамента на Тибор, а Клара отиде у Хас. Четвърт час по-късно всички се бяха събрали около леглото на старата госпожа Хас, която се бе свестила и настояваше да й кажат какво се е случило, преди да припадне. В шест и половина сутринта бяха дошли двама офицери от Гестапо, извлекли Дьорд от леглото по пижама, крещели му на немски и го натикали в бронирана кола, която заминала нанякъде. Тогава старата госпожа Хас изгубила равновесие и паднала. Тя опипа главата си, където един правоъгълник марля покриваше раната.

— Но защо Дьорд? — изуми се тя. — Защо ще го отвеждат? Какво е направил?

Никой не можеше да й отговори. А след няколко часа научиха и за други арести: бивш колега на Дьорд от банката, евреин, заместник-директор на фирма за търговия с ценни книжа, известен писател с леви убеждения, който не е евреин, но е написал остър антинацистки памфлет, трима от най-близките съветници на Миклош Калай и един либерален депутат — Ендре Бойчи-Жилински, който посрещнал Гестапо с пистолет в ръка и стрелял, преди да го ранят и отведат. Вечерта Йожеф пое риска да отиде и да разпита какво става в затвора на булевард „Маргит“, където държаха политическите затворници, но там му казаха, че баща му е задържан от германците и ще остане в ареста, докато успее да докаже, че не представлява заплаха за окупацията.

Това се случи в неделя. В понеделник вече бе издадена заповед всички евреи, граждани на Будапеща, да занесат радиоприемниците и телефонните си апарати — доброволно, бе думата, която използваха нацистите — в една канцелария в Министерството на отбраната на площад „Сабадшаг“. В сряда бе обявено, че всеки евреин, притежаващ автомобил или велосипед, трябва да го продаде на държавата за нуждите на войната — нацистите използваха думата „продаде“, но не предлагаха пари в замяна, раздаваха купони, които, както се оказа по-късно, не можеха да бъдат обменени за истински пари. В петък вече из целия град бяха разлепени обяви, в които се съобщаваше, че до 5 април всички евреи трябва да започнат да носят жълти звезди. Скоро след това плъзна слух, че арестуваните видни евреи ще бъдат депортирани в трудови лагери в Германия. Клара отиде до банката да изтегли остатъка от спестяванията си с надеждата, че ще успее да подкупи някого да освободи Дьорд, но установи, че не може да изтегли повече от хиляда пенгьо, тъй като сметките на всички евреи са замразени. На следващия ден германците наредиха евреите да предадат всичките си бижута и златни предмети. Клара, майка й и Елза предадоха няколко евтини дрънкулки, скриха брачните си халки и годежни пръстени в калъфка за възглавница на дъното на кутия с брашно и опаковаха останалото в кадифени торбички, които Йожеф занесе в затвора, за да се опита да освободи баща си. Пазачите конфискуваха бижутата, пребиха Йожеф до посиняване и го изхвърлиха на улицата.

На 20 април Тибор бе уволнен от болницата. Андраш и Поланер бяха освободени от „Вечерни новини“ и уведомени, че няма да си намерят работа в нито един вестник в града. Йожеф, който работеше неофициално и му се плащаше на ръка, продължи да боядисва, но клиентите му намаляха. През първата седмица на май по витрините на магазините, ресторантите, кафенетата, кината и обществените бани се появиха табели, които гласяха, че не се допускат евреи. Един следобед, когато се прибираше с Томаш от парка, Андраш се спря изведнъж на тротоара срещу кварталната пекарна. На витрината се бе появила табела с надпис, почти същият като онзи на кафенето в Щутгарт преди седем години. Но този надпис бе на унгарски, на родния му език, и бе окачен на неговата улица, на която живееше с жена си и сина си. Зави му се свят и той седна на бордюра и се загледа в осветената витрина на магазина. Там всичко изглеждаше както обикновено: продавачката с бялата си шапка, лъскавите самуни хляб и сладки на витрината, златните завъртулки на табелата с името на пекарната. Томаш посочи с пръст и каза, че най-много обича курабийки с мак. Андраш трябваше да му обясни, че днес няма да ядат такива курабийки. Толкова бързо им бяха забранили много неща. Беше опасно дори да стоят навън на улицата. Бяха въвели нов вечерен час за евреи от пет часа следобед, а който не го спазваше, беше заплашен с арест или разстрел. Андраш извади джобния часовник на баща си, който вече чувстваше като част от тялото си. Пет без десет. Той се изправи, взе сина си на ръце и когато стигна до дома си, Клара го посрещна на вратата с повиквателна.