Джули Оринджър
Невидимият мост (39)

Тридесет и девета глава
Сбогуване

Този път бяха всички заедно — Андраш, Йожеф и Тибор; Поланер бе освободен благодарение на фалшивите си документи за самоличност и медицинско. Трудовите батальони бяха прегрупирани. Бяха създадени нови триста шейсет и пет роти. Тъй като Андраш, Йожеф и Тибор живееха в един и същ район, и тримата бяха разпределени в рота 55/10. Изпращането им бе като погребение, в което те тримата бяха мъртъвците, натоварени с вещи, които да отнесат в отвъдното. Храна, колкото можеха да носят. Топли дрехи. Вълнени одеяла. Витамини и ролки бинтове. А в раницата на Тибор имаше хапчета, които бе взел от болницата, в която работеше. В очакване на повиквателната си той не се чувстваше гузен да отделя лекарства, морфин, марли, стерилни игли, ножици и клампи, като се молеше да не му се налага да ги използва.

Клара не дойде да ги изпрати на гарата. Андраш се сбогува с нея сутринта в спалнята им на улица „Нефелейч“. Първите девет седмици от бременността й минаха спокойно, но на десетата започна да повръща, това се повтаряше всяка нощ и продължаваше почти до пладне. Тази сутрин й се гадеше часове наред, Андраш стоя до нея, докато тя беше наведена над тоалетната чиния, превита от сухи спазми. Умоляваше го да си легне да поспи преди заминаване, но той отказа. В шест часа сутринта силите я напуснаха. Трепереща от изтощение, тя плака, докато не прегракна. Било непоносимо, шепнеше тя, било невъзможно Андраш да е тук с нея, невредим и в безопасност, а на следващия ден да замине за ада, от който се бе върнал миналата пролет. Да й го върнат и отново да й го отнемат. Андраш нямаше спомен тя някога да е изказвала страховете и мъките си на глас. Дори в най-тежките моменти в Париж се бе сдържала, винаги оставяше нещо скрито от него, някаква съкровена част от себе си, която трябваше да брани, за да оцелее в превратностите на младостта си, ранното си майчинство, самотните си години като млада жена. Откакто бяха женени, обстоятелствата я караха да се въздържа. Но сега, уязвима от бременността си, поради това че Андраш заминаваше и Унгария беше в ръцете на нацистите, тя даде воля на чувствата си.

Клара плака неутешимо, без да обръща внимание дали някой я чува. Докато се поклащаше в прегръдката му, му се струваше, че я вижда как го оплаква — че вече е умрял и вижда скръбта й. Погали влажната й коса, повтаряйки името й отново и отново, седнал на пода на банята, със странното усещане, че те най-сетне са истинско семейство, сякаш отношенията им до този момент бяха само подготовка за много по-дълбока връзка. Целуна я по слепоочието, по скулата, по мокрото ухо. И при мисълта, че я оставя да се справя сама с онова, което ги очаква, се разплака и той.

На зазоряване, преди да се облече, той легна в леглото до нея.

— Няма да замина — заяви той. — Ще трябва да ме извлекат насила оттук.

— Всичко ще се оправи — опита се да го успокои тя. — Майка ми ще е до мен. И Илана, и Елза. И Поланер.

— Кажи на сина ни, че баща му го обича. Повтаряй му това всяка вечер. — Той й подаде джобния часовник на баща си. — Когато дойде времето, му дай това.

— Не. Недей. Сам ще му го дадеш. — Тя му върна часовника. Зазори се и той трябваше да тръгва.

Отново товарен влак. Отново мрак и притискащи го мъже. До него стоеше Йожеф, до него беше Тибор, брат му, с позната от детството им миризма. Този път сякаш се връщаха в миналото и отиваха към Дебрецен. Андраш знаеше откъде точно минават в момента: хълмовете, които се стопяваха в равнини, нивите, фермите. Но сега нивите се обработваха от трудовите роти, фермерите и синовете им до един бяха на война. Търпеливите коне се плашеха от чуждите гласове на кочияшите. Кучетата лаеха по непознатите. Жените гледаха работниците подозрително и прибираха дъщерите си в къщите. Маглод, Тапидьорд, Уйсас — градчета с по една улица, на чиито гари все още имаше саксии с мушката по прозорците, бяха останали без всичките мъже християни във военна възраст и евреите, подлежащи на трудова повинност. Депортирането вече бе започнало, въпреки че Хорти се кълнеше, че няма да го допусне. Сега министър-председател беше Дьоме Стояи, който правеше каквото му наредят германците. Да изпрати евреите от малките градове в гета в по-големите градове. Да ги преброи внимателно. Да състави списъци. Да им каже, че са нужни за мащабни трудови дейности на изток. Да им обещае, че ще ги засели за тяхно добро някъде другаде. Да им нареди да си вземат само по един куфар. Да ги събере на гарите. Да ги натовари на влакове. Влаковете потегляха всеки ден на запад и се връщаха празни, пълнеха ги отново, а онези, които още чакаха, бяха обхванати от все по-неописуем ужас. Малцината като Поланер, които вече бяха виждали германски лагери и бяха оцелели, за да разказват, знаеха, че никого няма да заселват на ново място. Знаеха каква е целта на тези лагери, знаеха какъв е резултатът от тези грандиозни трудови проекти. Разказваха, но никой не им вярваше.

За Андраш, Тибор и Йожеф четиричасовото пътуване до Дебрецен продължи три дни. Влакът спираше по гарите в малките градчета, чуваха как прикачват нови вагони, как нови работници биват хвърляни в огнената пещ на войната. Нямаха храна и вода, освен това, което си носеха. Нямаше къде да се облекчат, освен в една кофа в дъното на вагона. Преди да пристигнат на гарата в Дебрецен, Андраш усети как се сменят релсите. В полумрака Тибор и Андраш се спогледаха. Те си мислеха за родителите си, които бяха преживели толкова много заминавания, които вече бяха изгубили един син, а сега и другите двама отново потеглят на война. Две седмици по-рано Бела и Флора бяха затворени в гетото, в което бяха попаднали и съседите им от улица „Шимонфи“. Нямаше време, възможност и начин да се сбогуват с тях. Сега Андраш и Тибор бяха на гарата в Дебрецен на петнайсетина минути от гетото. Но нямаше как да слязат от влака и да минат през града, без да ги разстрелят.

Влакът стоя в Дебрецен цяла нощ. Беше твърде тъмно, не знаеха колко е часът и колко остава до сутринта. Не знаеха дали ще потеглят същия ден, или ще останат във вонящия мрак, докато прикачат още вагони и натоварят още работници. Редуваха се да седят, задрямваха и се събуждаха. Изведнъж в тъмната доба на нощта чуха стъпки по чакъла навън. Не тежките крачки на пазачите, а колебливи стъпки, последва тихо почукване по стената на вагона.

— Фреди Пастернак?

— Геза Мор?

— Шемьон Ковач?

Никой не отвърна. Всички се бяха събудили, всички бяха замрели от страх. Ако хванеха онези отвън, щяха да ги застрелят.

След малко стъпките отминаха нататък. Дойдоха други, които търсеха Рубин Голд, Дьорд Торони — имената продължаваха да звучат като постоянен поток, тихи развълнувани гласове се чуваха от съседния вагон, където някой бе намерил онзи, когото търси. А при следващата вълна от имена чуха: Андраш Леви? Тибор Леви?

Андраш и Тибор се спуснаха към стената и се обадиха на родителите си шепнешком: мамо, тати — умалителните обръщения, които не бяха използвали от детството си. Андраш и Тибор се почувстваха отново като деца в тези необичайни обстоятелства, когато бяха толкова близо, а всъщност толкова отдалечени от майка си Флора и баща си Бела. Мъжете във вагона се отдръпнаха, за да им направят място, за да се усамотят за малко в това претъпкано тясно пространство.

— Анди! Тиби! — В отчаяния глас на майка си доловиха едновременно болка и облекчение.

— Как се добрахте дотук? — попита Тибор.

— Баща ти подкупи полицай. Придружиха ни официално.

— Добре ли сте, момчета? — Баща им задаваше въпрос, чийто отговор вече знаеше и на който Андраш и Тибор можеха да отговорят единствено с лъжа. — Знаете ли къде ви пращат?

Не знаеха.

Нямаха много време да говорят. Бела и Флора разполагаха с няколко минути. На решетките на единствения прозорец се появи пакет, закачен с метална кука. Колетът беше твърде голям, за да мине през решетките, и се наложи да го спуснат, за да го разопаковат. Два вълнени пуловера. Два шала. Добре опаковани пакетчета с храна. Увити в хартия пари: две хиляди пенгьо. Как ли ги бяха спестили? Как ги бяха скрили? И два чифта здрави ботуши, които обаче не можаха да промушат през прозорчето.

После чуха отново гласа на баща си, който каза молитва за път.

Флора и Бела вървяха бързо по тъмните улици, всеки понесъл по един чифт ботуши. Зад тях с ръка на раменете им, сякаш бяха арестувани, вървеше подкупеният полицай — бивш член на клуба по шах на Бела, който бе уредил да се измъкнат през мазето, свързващо две сгради, едната от които беше извън гетото. И други се измъкваха и се прибираха по същия начин, макар да имаше и такива, които не се връщаха и никой не чуваше повече за тях. Намираха се изцяло в ръцете на полицая, с когото Бела играеше шах и пиеше бира. Но вече не се страхуваха какво може да им се случи, вече бяха занесли храната, пуловерите, парите, бяха разменили по няколко думи с момчетата, бяха ги благословили, какво друго имаше значение? Каква загуба би било за тях, ако ги бяха хванали с пакетите в ръце, но улиците бяха почти пусти, когато излязоха от гетото. Разузнавателните източници на Бела — негов стар познат, отговорник на гарата, и барманът Рудолф, му бяха дали вярна информация. Влакът наистина беше там, а пазачите се бяха събрали да пият бирата, която Рудолф им бе набавил. Рудолф си спомняше Андраш от оня път, когато баща му го заведе в бирарията и когато се бяха скарали заради Клара. Какъв лукс бе, помисли си Бела Късметлията, да имаш времето и желанието за кавга. Възхищаваше се на това, че синът му бе защитил съпругата си. В крайна сметка се оказа прав: Клара бе подходяща за него — твърде добра, както Флора бе за Бела. Късметлия. Да, късметлия беше, дори сега. Флора вървеше до него, неговата съпруга, майката на синовете му, която бе готова да жертва живота си за тях, която въпреки възраженията му бе настояла да го придружи посред нощ.

Полицаят ги доведе до двора, който водеше към мазето. Със старомодна и нелепа любезност той им отвори вратата към тунела, който щеше да ги заведе обратно вкъщи. Малко след това те стигнаха до своя вход и изкачиха стълбите до апартамента си, където се съблякоха в тъмното, без да си кажат нито дума. Разполагаха с няколко часа да поспят, преди да се събудят и да се заемат с елементарните си дневни задължения. В леглото Флора дръпна одеялото до брадичката си и въздъхна. Нямаше какво повече да си кажат, какво повече да направят. Техните момчета, техните дечица. Тримата дребосъци, както винаги ги наричаха. Тримата дребосъци бяха пръснати по континента като дървени лодчици. Флора се обърна и сложи глава върху гърдите на Бела, а той погали прошарената й коса.

Щяха да делят това легло още няколко седмици, докато събираха евреите от окръг Хайду в Дебрецен. После, една сутрин в края на юни, когато подобните на тромпети цветчета на латинките се отвориха на терасата, а белите кози блееха на двора, щяха да слязат по стълбите, всеки с по един куфар в ръка, и да извървят заедно със съседите си пътя през портите на гетото, по познатите им улици, чак до тухларната фабрика в западните покрайнини на града, където щяха да ги натоварят на влак, почти същия като този, отвел синовете им неизвестно къде. Влакът щеше да потегли на запад, покрай гари с первази, отрупани с мушката, да продължи на запад през Будапеща. После на север и още по на север, докато не отвореше врати в Аушвиц.

Влакът, в който бяха Андраш, Тибор и Йожеф, пътуваше на изток към границата. Там, в един град в Карпатска Рутения, чието име щеше да се смени два пъти, когато стана част от Чехословакия, и после пак, когато се върна в Съветския съюз, те бяха ескортирани от въоръжени пазачи до лагер на три километра от река Тиса. Задачата им бе да товарят дървени трупи на лодки, които щяха да превозват през Унгария към Австрия. Настаниха ги в помещение без прозорци с пет реда триетажни легла, отвън покрай сградата имаше редица умивалници, където можеха да се мият. Същия ден на вечеря пиха кафе, което нямаше вкус на кафе, ядоха супа, която нямаше вкус на супа, и получиха по сто грама ронлив хляб, който по съвет на Тибор запазиха за следващия ден. Беше 5 юни, а нощта бе топла и изпълнена с аромата на дъжд и свежа трева. Сраженията още не бяха стигнали до близката граница. Разрешиха им да поседят навън след вечеря, един мъж, който си носеше цигулка, засвири цигански мелодии, а друг запя. Андраш не знаеше, а и никой от тях нямаше да научи с месеци, че същата вечер флотилия съюзнически кораби е достигнала до брега на Нормандия и хиляди войници са слезли на сушата под обстрел. Дори да знаеха, нямаше да смеят да се надяват, че настъплението на Съюзниците във Франция може да спаси една унгарска трудова рота от ужасите на германската окупация или да попречи техният участък от Тиса да бъде бомбардиран, докато товареха лодките. Дори да знаеха за десанта, нямаше да се опитат да разглеждат събитията изолирано, да поставят ясни граници на жертвите между един плаж край Виервил-сюр-Мер и трудов лагер в Карпатска Рутения. Осъзнаваха в какво положение се намират, знаеха за какво да са благодарни. Когато вечерта Андраш си легна на дървения нар с Тибор над него и Йожеф на долното легло, той си помисли само: „Днес поне сме заедно. Днес оживяхме“.