Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invisible Bridge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Джули Оринджър

Заглавие: Невидимият мост

Преводач: Катя Перчинкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: entusiast („Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД)

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Симолини

Излязла от печат: 07.05.2012

Редактор: Марта Владова

Художник: Иво Рафаилов

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-2958-65-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16460

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава
Каменната вила

На следващата сутрин изгаряше от треска. Обливаше го топлина и мокреше леглото, после се вкочани от студ под одеялото въпреки сакото, палтото и трите вълнени пуловера. Не можа да стане за работа, нито да отиде на лекции. Когато ожадня, изпи студения остатък от чая направо от чайника. На втория ден сутринта дойде Поланер да го търси и Андраш нямаше сили да го отпрати, макар да искаше да остане сам. Сега бе ред на Поланер да влезе в ролята на болногледач и той се справи, сякаш се е занимавал с това цял живот. Накара Андраш да стане от леглото и да се измие. Изпразни нощното гърне, смени чаршафите. Кипна вода и приготви силен чай; изпрати портиерката за супа и застави Андраш да я изяде. След като Андраш вече беше чист, преоблечен и лежеше изтощен върху оправеното легло, Поланер го разпита какво се е случило. Изслуша го внимателно и отсъди, че положението е тежко, но не и безнадеждно. Но сега най-важното е да оздравее. Имаха да довършат два проекта. Ако Андраш не стане от леглото и не се захване за работа, ще пострада и Поланер. Проектите бяха за работа в екип, а Андраш и Поланер работеха заедно. Освен това трябваше да се подготвят за изпитите по статика и история на архитектурата. Имаха десет дни. Ако Андраш не ги издържи, ще изгуби стипендията си и трябва да се прибере у дома. Имаше и един по-малък проблем с работата на Андраш. От два дни не беше се обаждал на мосю Форестие.

Поланер каза, че ще събере нещата им от ателието — Андраш бе твърде отпаднал, за да измине разстоянието по булевард „Распай“ — и двамата да работят по проектите цял ден. Следобед Поланер щеше да отиде до работилницата на мосю Форестие да му занесе бележка, с която Андраш му се извиняваше, и да предложи да работи вместо Андраш тази вечер. Междувременно Андраш трябваше да направи план за подготовката им по статика и история.

Андраш никога не бе имал приятел като Поланер и до края на живота си нямаше да срещне по-добър от него. На следващия ден завръщането му на работа бе уредено, а семестриалните им проекти бяха почти завършени. Трябваше да начертаят плановете на сграда с конкретно предназначение — те бяха избрали концертна зала — и все още имаше някои проблеми, които трябваше да отстранят. За екстериора бяха избрали цилиндрична форма и трябваше да проектират тавана така, че да изпраща звука към публиката без ехо и изкривяване. След като приключеха с чертежите, трябваше да построят макет. Пренареждането на картонените части им отне цял ден и цяла нощ. Поланер дори не понечи да се прибере у дома, спа на пода, докато Андраш се събуди на следващата сутрин.

В десет и половина, когато Поланер се готвеше да си тръгва, се чуха стъпки по стълбите. Андраш изпита чувството, че някой се катери по гръбнака му към черната и болезнена празнина, каквато в момента беше сърцето му. В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна — беше Клара, която гледаше мрачно под ръба на пролетната си шапка.

— Съжалявам — извини се тя. — Не знаех, че не си сам.

— Мосю Поланер тъкмо си тръгваше — каза Поланер. — Достатъчно досади на мосю Леви. Пълних главата му с архитектура цяла нощ, макар той още да не се е възстановил от треската.

— Треска ли? — възкликна Клара. — Повикахте ли лекар?

— Поланер се погрижи за мен — успокои я Андраш.

— Не ме бива за лекар обаче — отбеляза Поланер. — Изглежда отслабнал. Тръгвам, преди да съм му навредил повече. — Той си сложи шапката, която имаше толкова модна форма и цвят, че почти не се забелязваше мястото, където бе пришил периферията, и се измъкна в коридора, като затвори тихо вратата зад себе си.

— Треска значи — повтори Клара. — Сега по-добре ли си?

Андраш не пожела да й отговори. Тя седна на дървения стол и докосна картонената стена на концертната зала.

— Трябваше да ти кажа за Золтан. Не биваше да разбереш по този ужасен начин. Но пък можеше и да е още по-неприятно. Работехте заедно, Марсел знаеше.

На Андраш му призля, като си помисли, че мадам Жерар е знаела и виждала всичко.

— И така бе достатъчно неприятно — каза той.

— Искам да знаеш, че тази история е приключила. Не се срещнах с него преди две седмици и няма да отида дори пак да ме потърси.

— Сигурен съм, че всеки път казваш така.

— Трябва да ми повярваш, Андраш.

— Все още си свързана с него. Живееш в дом, който той ти е купил.

— Той даде предплатата, но аз изплатих останалото. Елизабет не знае подробности за финансовото ни състояние. Може би не иска да повярва, че аз издържам семейството. Би й било трудно да оправдае държането си към мен.

— Но ти си го обичала — възрази Андраш. — Още го обичаш. Тръгна с мен, за да го накараш да ревнува, както си постъпвала с останалите. Марсел. И писателя Едуард.

— Истина е, че когато със Золтан се разделяхме, не си седях сама вкъщи. Поне не дълго. Когато заявяваше, че ще продължи напред, аз също продължавах напред. Но към Марсел и Едуард не изпитвах чувствата, които имах към него, затова все се връщах.

— Значи наистина го обичаш.

Клара въздъхна.

— Не знам. Със Золтан сме много близки или поне бяхме преди. Но не се отдадохме напълно един на друг. Той не можеше заради чувствата си към Едит, а аз не можех по същата причина. Накрая реших, че не искам цял живот да съм нечия любовница. А той реши, че връзката ни не може да продължи, след като с Едит ще имат дете.

— И сега?

— Не съм го виждала, откакто взехме това решение. От ноември.

— Липсва ли ти?

— Понякога — отвърна тя и сплете ръце между коленете си. — Той ми беше скъп приятел и ми помогна много с Елизабет. Тя също е много привързана към него или поне беше. Той й е близък като баща. Когато решихме да скъсаме, тя го прие така, сякаш той изоставяше и двете ни. Обвини мен за всичко. Мисля, че се е надявала отново да се виждам с него през онези нощи, в които бях с теб.

— И сега какво? Ако той отново те потърси? Били сте заедно единайсет години, почти една трета от живота ти.

— Всичко приключи, Андраш. Сега съм с теб.

— Нима? Мислех си, че си приключила с мен. Не знаех дали би могла да ми простиш, че скрих от теб за връзката на Елизабет.

— Не знам дали мога да ти простя — отвърна тя напълно сериозно. — Елизабет не е имала право да те поставя в подобно положение, но след като го е направила, ти трябваше веднага да ми кажеш. Този мъж е пет години по-голям от нея. Богат американец, който учи за удоволствие рисуване във Висшето училище по изкуствата. Не е човек, който ще се отнася добре с нея, нито пък ще я приеме на сериозно. А още по-лошото е, че познава племенника ми.

— Едва ли можеш да го виниш за това. Струва ми се, че племенникът ти познава всички на възраст между шестнайсет и трийсет години в Латинския квартал.

— Във всеки случай връзката им трябва да бъде прекратена. Не възнамерявам да позволя на този младеж да докаже, че е непочтен.

— А какво ще кажеш за желанията на Елизабет?

— Струва ми се, че това няма нищо общо.

— Но Елизабет няма да го приеме така. Ако й се противопоставиш, тя само ще стане още по-твърдоглава.

Клара поклати глава.

— Не ме учи как да възпитавам детето си, Андраш.

— Не твърдя, че знам как се възпитава дете. Но знам как се чувствах аз на шестнайсет години.

— Помислих си, че затова си запазил тайната й — рече Клара. — Изпитал си известно съчувствие към нея и това е много мило от твоя страна. Но трябва да разбереш и моята гледна точка.

— Разбирам. Значи си сложила край на връзката на Елизабет с Пол.

— Надявам се. И я наказах за това, че ти показа писмата. — Намръщи се и по челото й се очертаха познатите бръчици. — Тя изглеждаше доста доволна, когато видя колко съм разстроена от случилото се. Каза ми, че съм си получила заслуженото. Поставих я под домашен арест. Госпожа Апфел я надзирава, докато ме няма. Елизабет няма да излезе навън, докато не ти напише извинително писмо.

— Тя никога няма да го направи. По-скоро ще остарее и ще умре, преди да ми се извини.

— Тогава решението ще си е нейно — отсече Клара.

Но Андраш знаеше, че Елизабет няма да остане дълго под домашния арест на майка си, въпреки надзора на госпожа Апфел. Скоро щеше да намери начин да избяга и се тревожеше, че ако го направи, едва ли ще съобщи къде се намира. Андраш не искаше да носи отговорност за това.

— Нека дойда утре да поговоря с нея — предложи той.

— Струва ми се, че е безсмислено.

— Нека опитам.

— Тя няма да иска да те види. В отвратително настроение е.

— Едва ли може да се сравнява с моето настроение.

— Знаеш я каква е, Андраш. Понякога се държи ужасно.

— Знам. Но въпреки всичко тя е само едно момиче.

Клара въздъхна дълбоко.

— И сега какво? — попита тя и вдигна очи към него. — Какво да правим след всичко това?

Андраш прокара ръка по тила си. Бе мислил по този въпрос.

— Не знам, Клара, не знам. Ще поседна на леглото. Седни до мен, ако искаш. — Изчака я да седне и продължи: — Съжалявам за начина, по който ти говорих онази вечер. Държах се така, сякаш си ми изневерила, което не е вярно, нали?

— Не съм — отвърна тя и сложи ръка на коляното му, което потрепери трескаво като птиче. — Не бих могла да го сторя заради чувствата си към теб. Дори е нелепо да си го помисля.

— Какво точно изпитваш към мен, Клара?

— Може би ще ми трябва време, за да отговоря на този въпрос — отвърна тя и се усмихна.

— Не мога да бъда като него. Не мога да ти осигуря жилище, нито да съм като баща на Елизабет.

— Имам си жилище. А Елизабет, макар все още да е дете в много отношения, скоро ще порасне. Сега не се нуждая от нещата, от които се нуждаех някога.

— От какво се нуждаеш сега?

Тя присви замислено устни.

— Не знам със сигурност. Но като че ли не мога да понеса мисълта да съм далеч от теб. Дори когато съм ти много сърдита.

— Все още не знам много неща за теб. — Той погали извивката на гърба й и усети прешлените на гръбнака й през тънката блуза.

— Ще дойде време, когато ще научиш всичко.

Той я положи на леглото и тя облегна глава на рамото му. После прокара ръка по цялата дължина на топлата й тъмна коса и погали с пръсти извитите й навън крайчета.

— Нека поговоря с Елизабет — настоя той. — Ако продължим да се виждаме, няма да понеса тя да ме мрази. Нито пък аз да мразя нея.

— Добре — съгласи се Клара. — Опитай. — Тя се обърна по гръб и вдигна очи към скосения таван с петната от влага по него във формата на риби и слонове. — И аз се държах ужасно с майка си. Глупаво е да го отричам.

— Всички сме се държали ужасно с родителите си, когато сме били шестнайсетгодишни.

— Сигурна съм, че ти не си — тя притвори очи. — Ти обичаш родителите си, ти си добър син.

— Но съм тук в Париж, докато те са в Коняр.

— Това не е по твоя вина. Родителите ти са се трудили, за да можеш да се изучиш, и са искали да дойдеш тук. Пишеш им всяка седмица. Те знаят, че ги обичаш.

Андраш се надяваше да е права. Не бе виждал родителите си от девет месеца. И въпреки това усещаше, че ги свързва здрава нишка, тънка сияеща струна, която излиза от гърдите му, проточва се през целия континент и завършва в техните гърди. Досега никога не е било, когато е боледувал, майка му да не е до него; когато се разболееше в Дебрецен, тя взимаше влака и идваше при него. Досега не бе завършвал учебна година, без да знае, че скоро ще е у дома при баща си, ще работи редом с него в дъскорезницата и вечер двамата ще се разхождат в полето. Сега обаче имаше друга нишка, която го свързваше с Клара. А Париж бе нейният дом, този град на хиляди километри от неговия. Усети у него да се надига нова болка, нещо като тъга по дома, но някъде много по-дълбоко в съзнанието му, това беше болезнен копнеж по времената, в които сърцето му бе безметежно и доволно, малко като зелените ябълки, които растяха в овощната градина на баща му.

 

 

За пръв път Андраш отиде да се види с Йожеф Хас в училището, в което учеше. Висшето училище по изкуствата представляваше модерен палат, паметник на изкуството като самоцел, в сравнение с него скромните ателиета и дворът на Училището по архитектура изглеждаха като нещо, сковано от няколко момчета на празен парцел. Той влезе през украсената с флорални мотиви порта от ковано желязо, разположена между две неприветливи фигури, издялани в камъка, и прекоси градина със скулптури — съвършени мраморни младежи и девойки в цял ръст, сякаш излезли от страниците на учебници по история на изкуството, които се взираха в далечината с празните си бадемовидни очи. Изкачи стълбището във фоайето на триетажната сграда в римски стил и се озова в коридор, гъмжащ от млади мъже и жени, облечени с грижлива небрежност. В списъка с разпределението на ателиетата намери името на Йожеф, а на една карта видя къде да го потърси. Качи се на горния етаж в класна стая със скосен от северната страна стъклен таван. Там сред редиците студенти, съсредоточени върху картините си, Йожеф нанасяше лак върху платно, което на пръв поглед като че ли изобразяваше три премазани пчели, падащи в черната бездна на отводнителна шахта. След като се взря по-отблизо, пчелите се оказаха чернокоси жени в рокли на жълти и черни райета.

Йожеф не се изненада, като видя Андраш в ателието. Той повдигна вежди и продължи да нанася лака.

— Какво правиш тук, Леви? — попита той. — Нямаш ли си работа? Или днес кръшкаш от училище? Да не си дошъл да ме караш да пием посред бял ден?

— Търся оня американец, който беше на партито у вас. Пол.

— За какво ти е? Да не би да се дуелираш с него заради монументалната му приятелка? — Йожеф ритна статива на студента срещу него и колегата му възропта с вик.

— Какъв кретен си, Хас! — изрева Пол, защото въпросният студент беше той. Излезе иззад статива с четка, наквасена в тъмна умбра, а издължените конски черти на лицето му бяха изкривени от раздразнение. — Заради теб нарисувах мустаци на менадата.

— Убеден съм, че така е станала по-красива.

— Пак си ти, Леви — кимна Пол на Андраш. — Да не учиш тук?

— Не. Дойдох да говоря с теб.

— Струва ми се, че иска да се бие с теб заради онова снажно момиче — подсмихна се Йожеф.

— Хас, не ставай смешен. Можеш да отвориш цирк.

Йожеф му прати въздушна целувка и продължи да лакира платното си.

Пол хвана Андраш под ръка и го изведе от ателието.

— Понякога понасям този кретен, но по-често не мога да го търпя — каза американецът, докато слизаха по стълбите. — Днес ми е особено неприятен.

— Извинявай, че прекъснах работата ти — рече Андраш. — Но не знаех къде другаде мога да те намеря.

— Надявам се, че си дошъл да ми кажеш какво става. Не съм виждал Елизабет от няколко дни. Предполагам, че майка й не я пуска да излиза след закъснението ни онази нощ. Но може би знаеш и друго. — Той погледна Андраш косо. — Разбрах, че между теб и мадам Моргенщерн има нещо.

— Да. Може и така да се каже. — Бяха стигнали входната врата на сградата и седнаха отвън на мраморните стъпала. Пол бръкна в джоба си за цигара и я запали със запалка с монограм.

— Е, какви новини ми носиш? — попита той.

— Елизабет е наказана да не излиза от стаята си. Майка й няма да я пусне, докато не ми се извини.

— За какво?

— Няма значение. Сложно е. Работата е там, че Елизабет няма да ми се извини. По-скоро би умряла.

— Защо?

— Ами, опасявам се, че аз ви издадох. Когато онази нощ Елизабет закъсня, майка й се побърка от притеснение. Наложи се да й кажа, че Елизабет е с теб. Сега вече всичко излезе наяве. А Клара не прие добре новината, че дъщеря й си има приятел.

Пол дръпна от цигарата си и издиша сив облак дим.

— Честно казано, съм облекчен. Тази потайност започваше да ме задушава. Луд съм по това момиче и не ми харесва… — той като че ли се замисли за израза на френски — да се крием. Искам да бъда нейният каубой с бяла шапка. Разбираш ли ме? Обичаш ли американските уестърни?

— Гледал съм няколко, само че дублирани на унгарски.

Пол се засмя:

— Не знаех, че ги дублират… Значи си тук с умиротворителна мисия? Искаш да ни помогнеш, след като обърка всичко?

— Нещо такова. Ще изпълнявам ролята на посредник. За да спечеля отново доверието на Елизабет. Не искам да ме мрази вечно, щом се виждаме с майка й.

— И какъв е планът?

— Ти не можеш да отидеш да видиш Елизабет, но аз мога. Сигурен съм, че ще иска да получи вести от теб. Реших, че може да искаш да й изпратиш бележка.

— Ами ако майка й разбере?

— Мисля да й кажа. Убеден съм, че накрая ще се примири.

Пол дръпна силно от цигарата си по американски маниер, докато обмисляше предложението. После каза:

— Слушай, Леви, имам сериозни намерения към това момиче. Никога не съм срещал друга като нея. Надявам се това да не влоши още повече положението.

— В момента ми се струва, че няма как положението да стане по-лошо.

Пол изгаси цигарата си в мраморната стена и ритна фаса в лехата.

— Добре — каза той. — Почакай ме тук. Ще отида да й напиша бележка.

Той стана и подаде ръка на Андраш, за да му помогне да се изправи. Андраш остана да го чака, загледан в две сипки, които търсеха с човки семена в лехата с лавандула. Озърна се през рамо, за да се увери, че никой не го гледа, извади джобното си ножче и отряза няколко стръка. Откъсна една памучна нишка от презрамката на платнената си чанта и ги върза. Няколко минути по-късно Пол слезе с плик в ръка.

— Бележката е готова — каза той и подаде плика. — Дано и двамата имаме късмет.

— Дано — отвърна Андраш с единствения израз, който знаеше на английски.

 

 

Когато на следващия ден по обяд пристигна у Клара, тя имаше урок с частна ученичка. Вратата му отвори госпожа Апфел. Бялата й престилка бе изцапана с лилави петна, а под очите й имаше тъмносини кръгове, сякаш не бе спала от дни. Тя се смръщи уморено, като видя Андраш, очаквайки от него още неприятности.

— Дойдох да видя Елизабет — каза той.

Госпожа Апфел поклати глава:

— По-добре си върви.

— Искам да говоря с нея. Майка й знае, че съм тук.

— Елизабет не иска да те вижда. Заключила се е в стаята си. Не излиза от там, не иска и да яде.

— Нека опитам — настоя Андраш. — Важно е.

Госпожа Апфел смръщи още повече рижавите си вежди.

— Повярвай ми, не ти трябва да опитваш.

— Дай ми да й занеса поднос с храна.

— Едва ли ще постигнеш нещо повече от всички нас — отвърна тя, но се обърна и го поведе нагоре по стълбите. Андраш я последва в кухнята, където на желязна решетка изстиваше боровинков кекс. Той застана над сладкиша, вдишвайки аромата му, докато госпожа Апфел приготвяше омлет за Елизабет. Тя отряза дебело парче кекс и го намаза обилно с масло.

— Не е хапвала нищо от два дни — кахъреше се госпожа Апфел. — Скоро ще трябва да викаме лекар.

— Ще видя какво мога да направя — каза Андраш. Той взе подноса и тръгна по коридора до стаята на Елизабет, където почука два пъти на вратата с ръба на подноса. Отвътре не се чу и звук.

— Елизабет, Андраш е. Нося ти обяд.

Тишина.

Той остави подноса на пода, извади от чантата си писмото от Пол, приглади го и го пъхна под вратата на Елизабет. Дълго време не се чуваше нищо. После се дочу слабо стържене, сякаш тя издърпваше плика. Той се ослуша за шумоленето на хартия. Чу го. Отново последва тишина. Накрая Елизабет отвори вратата, той влезе вътре и остави подноса на малкото й бюро. Тя изгледа с отвращение храната, но изобщо не погледна към Андраш. Косата й бе разрошена, сиво-кафеникава на цвят, лицето й подуто и мокро. Беше облечена в смачкана нощница, с червени чорапи с дупки на пръстите.

— Затвори вратата — нареди му тя. — Откъде взе това писмо?

— Отидох да видя Пол. Помислих си, че той ще иска да знае какво ти се е случило, че ще поиска да ти изпрати бележка.

Елизабет въздъхна сломено и седна на леглото.

— Какво значение има? Майка ми няма да ме пусне да изляза. С Пол всичко свърши. — Когато тя вдигна очи към Андраш, той видя нещо, което досега не бе виждал: на мрачното и изтощено лице бе изписано поражение.

Андраш поклати глава.

— Пол не мисли, че между вас всичко е приключило. Иска да се запознае с майка ти.

Очите на Елизабет се насълзиха.

— Тя никога няма да се съгласи.

Андраш си помисли, че Елизабет е на годините на Матяш. Бяха им поникнали зъби, бяха проходили по едно и също време, бяха се научили да пишат през една и съща учебна година. Но тя нямаше братя и сестри. Нямаше връстник в семейството, нямаше съюзник. Нямаше с кого да сподели силната майчина любов и взискателност.

— Пол иска да знае дали си добре — продължи Андраш. — Ако му напишеш отговор, ще му го занеса.

— Защо? — попита настойчиво тя. — Държах се толкова лошо с теб.

После подпря глава на коленете си и се разплака — стори му се, че не от разкаяние, а просто от изтощение. Андраш седна на стола до бюрото и се загледа през прозореца към улицата, където един афиш рекламираше Ботаническата градина, а друг — новия филм на Абел Ганс „Аз обвинявам“, който се прожектираше в кино „Гран Рекс“. Андраш я чакаше да се наплаче. Той седя до нея мълчаливо, докато тя спря, избърса носа си с ръкава и отметна косата си с мократа си ръка. После я попита възможно най-внимателно:

— Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Не съм гладна.

— Напротив, гладна си. — Той взе една салфетка, разстла я на коленете на Елизабет и постави подноса пред нея на леглото. Последва продължително мълчание, от долния етаж се чуваха жизнерадостният троен такт на някакъв валс и гласът на Клара, която отброяваше стъпките на ученичката. Елизабет взе вилицата. Не я остави, докато не изяде всичко от подноса, свали го на пода и извади тетрадка от бюрото си. Андраш чакаше, а тя изписа една страница с тъп молив. Откъсна листа, сгъна го по средата и го тикна в ръката му.

— Ето ти извинението. — Извинявам се на теб, на майка ми и на госпожа Апфел, че бях толкова нетърпима през последните няколко дни. Можеш да го оставиш на масата в хола.

— Искаш ли да изпратиш бележка на Пол?

Елизабет захапа края на молива и откъсна нов лист хартия. След миг изгледа Андраш сърдито.

— Не мога да пиша, докато ме гледаш. Изчакай в съседната стая да те извикам.

Андраш взе подноса с празните чинии и го занесе в кухнята, където госпожа Апфел го изгледа с безмълвно удивление. Остави извинението за Клара на масата. Накрая отиде в спалнята и натопи букетчето лавандула в чаша вода на нощното шкафче на Клара, а до него остави бележка с четири думи. Върна се в хола, за да чака бележката от Елизабет и да обмисли какво ще каже после на Клара.

 

 

През август мосю Форестие затвори работилницата си за декори за триседмична ваканция. Елизабет замина за Авиньон с Марта, чието семейство имаше вила там, и щеше да се върне чак на първи септември. Госпожа Апфел пак замина за вилата на дъщеря си в Екс. А Клара изпрати на Андраш бележка, в която го канеше да дойде на улица „Севинье“ с достатъчно дрехи за дванайсет дни.

Андраш събра багажа си с изпълнени с радост гърди. Улица „Севинье“, апартаментът с облените от слънце стаи, в които бе живял с Клара през декември, сега отново щеше да бъде на тяхно разположение за почти две седмици. Той отдавна копнееше да прекара така известно време с нея. През първия месец, след като разбра за Новак, бе живял почти в постоянен стрес. Въпреки уверенията на Клара, не можеше да се отърси от страха, че Новак отново ще й се обади и тя ще отиде при него. Страхът му утихна, когато мина юли и от Новак нямаше никакви вести, нямаше никакви признаци, че Клара ще го напусне заради него. Накрая той започна да й вярва и дори да си представя бъдещето им заедно, макар подробностите все още да бяха мъгляви. Отново започна да прекарва неделните дни в апартамента й, при това много по-приятно, отколкото преди: дипломатичният подход към Елизабет му спечели нейната неохотна признателност и тя успяваше да прекара цял час с него, без да го обижда или да се подиграва на несъвършения му френски. Макар Клара да се ядоса, когато Андраш й каза за ролята си на посредник, тя също бе учудена от промяната, която това предизвика у Елизабет. Той се застъпи за Пол и накрая Клара бе принудена да отстъпи и да покани приятеля на Елизабет на обяд. Не след дълго се възцари крехък мир, Пол бе впечатлил Клара със знанията си за съвременното изкуство, с добросърдечната си учтивост и с неизчерпаемото си търпение към Елизабет.

Сега наближаваше друго важно събитие: за пръв път Андраш щеше да празнува рождения си ден в Париж. В края на август щеше да навърши двайсет и три години. Докато стягаше куфара си, си представи как ще пие шампанско с Клара на улица „Севинье“, двамата ще бъдат блажено сами, както по време на зимната им идилия. Но когато пристигна при нея, пред дома й видя паркирано черно рено с вдигнат гюрук. До колата стояха два малки куфара, а на шофьорската седалка имаше шал и очила. Клара излезе от къщи и засенчи очи с ръка; носеше кожено яке, платнени обувки и ръкавици за шофиране. Беше събрала косата си на две опашки на тила.

— Какво е това? — учуди се Андраш.

— Сложи куфара си в багажника — нареди Клара и му хвърли ключовете. — Отиваме в Ница.

— В Ница ли? С тази кола? Ние ли ще я караме?

— Да, с тази кола.

Андраш нададе вик, скочи в колата и прегърна Клара.

— Не е възможно — възкликна той.

— Напротив. Това е за рождения ти ден. Имаме вила край морето.

Макар да знаеше, че автомобилите и вилите могат да бъдат взимани под наем, почти не можеше да повярва, че Клара наистина бе наела кола и че след като разполагат с нея, могат просто да напълнят резервоара с бензин и да отидат на вила в Ница. Нямаше да мъкнат багаж до гарата, да се блъскат в претъпкан третокласен вагон, вмирисан на пушек, сандвичи и пот, да търсят такси или каруца на тамошната гара. Само Андраш и Клара в тази мъничка, черна като бръмбар кола. А там ще ги чака къща, в която да са сами заедно. Какъв лукс, каква свобода.

— Кога си се научила да шофираш? — попита той, докато потегляха към улица „Де Фран-буржоа“. — Всичко ли знаеш?

— Почти всичко. Не знам португалски и японски, не мога да правя банички и пея ужасно. Но наистина умея да шофирам. Баща ми ме научи като малка. Упражнявахме се из полето близо до къщата на баба ми в Каба.

— Надявам се да си карала и по-наскоро.

— Не шофирам често. Защо? Страх ли те е?

— Не знам. Трябва ли?

— След малко ще разбереш!

От улица „Па дьо ла Мюл“ тя зави по булевард „Бомарше“ и се вля спокойно в трафика около Бастилията. После пое по булевард „Бурдон“; прекосиха Сена по „Пон дʼАустерлиц“ и се спуснаха на юг. Шапката на Андраш без малко не излетя и той трябваше да я придържа с ръка. Минаха през привидно безкрайните предградия на Париж и сред златистата мараня и зелените пасища излязоха извън града. Овце и кози пасяха наоколо. Край селска къща деца блъскаха с пръчки и железа ръждясалите отломки на един ситроен. На пътя се тълпеше ято кокошки и Клара трябваше да натисне силно клаксона, за да ги разгони. Покрай тях шумно профучаваха високи перести липи. За обяд спряха на една ливада и ядоха студено пилешко, салата от аспержи и сладкиш с праскови, който привлече оси. Във Валанс ги застигна гръмотевична буря и дъждът ги намокри, преди да успеят да вдигнат гюрука. Малко след това предното стъкло така се запоти, че се наложи да спрат и да изчакат бурята да отмине. Слънцето почти бе започнало да залязва и след като изминаха петдесеткилометрова отсечка сред маслинови насаждения, превалиха един хълм и започнаха да се спускат към края на земята. Поне така се стори на Андраш, който никога не бе виждал море. Когато наближиха, то се превърна в безбрежна равнина от течен метал, горещ безкрай от разтопен бронз. Но колкото повече се приближаваха, толкова по-хладен ставаше въздухът, а тревите край пътя се превиваха под напора на усилващия се вятър. Стигнаха до ивица пясък точно когато червеното като бонбон слънце се стопи на хоризонта. Клара спря колата на един безлюден плаж и изключи мотора. На линията, където започваше водата, с оглушителен шум се разбиваше пяна. Двамата слязоха от колата смълчани и се приближиха до разпененото море.

Андраш нави крачолите си и пристъпи във водата. Една вълна се разби, пясъкът се отдръпна изпод краката му и той хвана Клара за ръката, за да не падне. Познаваше това усещане, мощното и плашещо дърпане на прилива: това беше Клара, нейното приближаване, неизбежното й присъствие в живота му. Тя се засмя и падна на колене сред вълните, които я заляха и направиха блузата й прозрачна; когато се изправи, по полата й бяха полепнали водорасли. Андраш искаше да я положи на камъните и да я обладае още там, но тя прекоси тичешком плажа до колата и го повика да отиде.

След като прекосиха града с белите хотели и блещукащата морска ивица, завиха по един толкова набразден от коловози неравен път, че им се струваше, че реното ще се разглоби. В края на пътя имаше рушаща се каменна къща с малка градина, потънала в бурени. Ключът стоеше в птиче гнездо над вратата. Замъкнаха куфарите си вътре и се строполиха на леглото твърде изтощени, за да си помислят да се любят, да си приготвят вечеря или каквото и да било друго, освен да заспят. Когато се събудиха, ги обгръщаше кадифен мрак. Потърсиха опипом газени лампи, изядоха сиренето и хляба, които бяха предвидили за закуска на следващата сутрин. Бавно движеща се мъгла закриваше звездите. Клара беше забравила нощницата си. Андраш усети, че е алергичен към някакво растение в градината — очите му пареха, той кашляше и кихаше. Прекараха една безсънна нощ, заслушани в потропването на вратата, в свистенето на вятъра през пролуките в прозореца, в безкрайното жужене и цвърчене на нощните насекоми. Когато Андраш се събуди сред сивкавия здрач на ранното утро, първата му мисъл беше, че могат просто да се качат в колата и да се върнат в Париж, когато поискат. Но до него лежеше Клара с полепнали песъчинки в нежните косъмчета по слепоочието й; те се намираха в Ница и той бе видял Средиземно море. Излезе в задния двор и пусна дълга струя урина. Върна се вътре, сгуши се до Клара и потъна в най-дълбок сън, а когато се събуди за втори път, на мястото, където тя бе лежала, имаше само правоъгълник слънчева светлина. Боже, колко беше гладен, имаше чувството, че не е ял от няколко дни. Отвън долетя звукът от рязане с градински ножици. Без да си направи труда да си облече риза, панталони и дори бельо, той излезе и видя Клара да реже стръкове високи цветя, които приличаха на дантели, плетени на една кука.

— Див морков — каза тя. — От това се разкиха снощи.

Беше облечена в червена памучна рокля без ръкави и носеше сламена шапка; ръцете й сияеха като злато под лъчите на слънцето. Тя изтри челото си с носна кърпа и се обърна към Андраш, който стоеше на прага.

Au naturel — отбеляза тя.

Андраш използва ръката си за смокиново листо.

— Мисля, че приключих с градинската работа — усмихна се тя.

Той се върна в леглото, разположено в ниша с прозорец, през който се виждаше късче от Средиземно море. Мина цяла вечност, преди тя да влезе и да си измие ръцете. Той забрави колко гладен беше. Забрави всичко друго на света. Клара свали обувките си, качи се на леглото и се наведе над него. Тъмната й коса пареше от напеклото я слънце, а дъхът й бе сладък от ягодите, които беше яла в градината. Червеното було на роклята й се спусна върху очите му.

Навън три малки козлета излязоха от буренаците и изядоха всички отрязани цветя, израсналите на лехата марули, празната кибритена кутия и забравената носна кърпа на Клара. Животните обичаха да идват във вилата, защото в двора често се появяваха интересни и непознати неща. Докато душеха гумите на реното, от вилата се разнесе силен шум, който ги накара да наострят уши: вътре в къщата два гласа викаха ли, викаха.

 

 

Далеч надолу под вилата, смълчан, както изглеждаше от високото, лежеше град Ница с ослепителните си бели плажове. В Ница човек можеше да се изкъпе в бушуващото море. Можеше да хапне в кафене на плажа. Можеше да поспи в нает шезлонг на обсипания с дребни камъчета бряг или да се разходи под колонадата на някой хотел. За пет франка можеше да гледа филм, прожектиран върху някоя бяла стена. Можеше да си купи огромни букети рози и карамфили от закрития пазар за цветя. Можеше да разгледа руините на римските бани в Цеменелум и да си направи пикник на хълма с изглед към пристанището. Можеше да си купи пособия за рисуване наполовина по-евтино, отколкото в Париж. Андраш си взе скицник и дванайсет молива с различна дебелина. Следобед Клара правеше балетните си упражнения, а той се упражняваше в рисуване. Отначало рисуваше къщата, докато не опозна всеки неин камък и керемида. После мислено срути вилата и започна да рисува къща, която можеха да си построят на нейно място. Теренът имаше лек наклон, къщата щеше да е двуетажна, а единият от етажите нямаше да се вижда от предната страна. Покривът щеше да е разположен близо до хълма и да бъде покрит с чимове, където да си посадят ароматна лавандула. Андраш щеше да изгради къщата от грубо дялан варовик. Нямаше да използва строгата геометрия от проектите на преподавателите си, искаше къщата да изглежда като подпрян на хълма камък, брулен от ветровете. На страната откъм морето щеше да постави във варовика плъзгащи се стъклени врати. Щеше да построи балетно студио за Клара и ателие за себе си. Щяха да имат дневни, гостни и стаи за децата, които можеха да им се родят. Зад къщата щеше да застели с плочи част от двора, тераса за маса и столове. Щеше да направи градина на етажи, където да отглеждат краставици, домати, подправки, тиквички и пъпеши; щеше да пусне асми с грозде. Не се осмеляваше и да си помисли колко ли би струвало да купи подобен парцел и да построи къщата, която бе проектирал, нито дали строителната комисия на Ница би му разрешила. Къщата не съществуваше в реалния свят на парите и разрешителните за строеж по крайбрежието. Сградата бе съвършена фантазия, която ставаше все по-ярка, колкото по-дълго стояха тук. През деня, докато се разхождаше из буренясалата градина, той си представяше огрените от морската светлина стаи; нощем, докато лежеше буден до Клара, настилаше двора с плочи и разпределяше територията на хълма за градината. Но не показа скиците си на Клара и не й каза с какво се занимава. Нещо в този проект го караше да е предпазлив, може би се дължеше на огромната бездна между хармоничната стабилност на къщата и сложната несигурност на живота им.

В каменната вила те за пръв път живееха като съпрузи. Клара купуваше храна от селото и после готвеха заедно, Андраш й разказваше за плановете си за следващата година — как може да започне работа в архитектурната фирма, за която работеше Пиер Ваго. Тя му разказа за собствените си планове да си наеме за помощничка някоя от младите балерини от чужбина. Искаше да направи за някого онова, което Новак и Форестие бяха направили за Андраш. Разговаряха, докато се шляеха по пътя към града, разговаряха след залез в тъмната градина, седнали на дървените столове, които бяха изнесли от къщата. Къпеха се заедно в метално корито, поставено на пода по средата на вилата. Оставяха зеленчуци и хляб на козлетата, а едно от тях им даваше мляко. Избираха имена за децата си: ако имаха момиче, щеше да се казва Адел, а момчето Томаш. Къпеха се в морето, ядяха замразени лимонови близалки и се любеха. А по равните черни пътища покрай плажовете Клара научи Андраш да шофира.

При първия си урок той непрекъснато задавяше реното, докато не се ядоса. Изскочи от колата и обвини Клара, че не го е учила правилно или се опитва да го прави на глупак. Без да губи самообладание, тя седна на шофьорското място, намигна му и потегли, като го остави сред вдигналия се прахоляк. Докато измине трите километра обратно до вилата, Андраш, вече изгорял на слънцето, бе изпълнен с разкаяние. На следващия ден задави двигателя само два пъти, на по-следващия вече караше без проблем. Караха по криволичещия път през хълма до крайбрежната Английска алея и покрай морето чак до Кан. На Андраш му харесваше как се накланяха на завоите, обичаше да гледа Клара с развятия й бял шал. На връщане караха по-бавно и гледаха платноходките, които се носеха в морето като хвърчила. Андраш успя да стигне по криволичещия път нагоре до вилата, без да угаси двигателя. Когато стигнаха до двора, Клара слезе и изръкопляска. Същата вечер, в навечерието на рождения му ден, той я закара в града, за да пийнат в „Хотел Торо дʼОр“. Клара носеше морскозелена рокля с голи рамене, в косата й блещукаше фиба с формата на морска звезда. От слънцето кожата й бе потъмняла до тъмнозлатисто. Най-красиви обаче изглеждаха краката й, обути в испански сандали, които откриваха пръстите в цялата им срамежлива кафява красота с нокти като парченца розов седеф. На терасата на „Торо дʼОр“ той й каза, че му харесва да я вижда с боси крака на публични места.

— Толкова е вълнуващо. Изглеждаш невероятно гола.

Клара му се усмихна тъжно.

— Трябваше да видиш как изглеждаха краката ми след танците на палци по цял ден. Бяха отвратителни. Не можеш да си представиш какво причинява балетът на ходилата. — Тя завъртя чашата си внимателно в кръг на масата. — Нямаше да обуя сандали и за милион пенгьо.

— А аз щях да платя два милиона, за да те видя по сандали.

— Не си имал два милиона. Бил си още ученик.

— Щях да намеря начин да ги изкарам.

Тя се засмя, пъхна пръст под маншета на ризата му и го погали по китката. За Андраш бе истинско мъчение да седи до нея цял ден просто така. Колкото повече я имаше, толкова повече я желаеше. Най-трудно му беше на плажа, където тя носеше черен бански костюм и плувна шапка на бели райета. Преобръщаше се на тръстиковата си плажна постелка и той виждаше полепналите по гърдите й сребристи песъчинки, леко надигнатият й венерин хълм, гладката кожа на бедрата й. През повечето време трябваше да прикрива ерекцията си от погледите на околните с помощта на книга или кърпа. Предишния следобед я бе гледал как изпълнява изящни скокове от дървената кула на плажа и в момента виждаше кулата да се издига призрачно под лунната светлина.

— Струва ми се, че трябва да останем тук завинаги — пожела Андраш. — Ти ще преподаваш балет в Ница, а аз мога да завърша образованието си задочно.

Лицето й като че ли помръкна. Тя отпи от напитката си.

— Ти си на двайсет и три. Това означава, че аз скоро ще стана на трийсет и две. Трийсет и две. Колкото повече мисля за това, толкова по-стара се чувствам.

— Глупости — прекъсна я Андраш. — Последната унгарска шампионка по плуване беше на трийсет и три години, когато спечели златния медал в Мюнхен. Майка ми роди Матяш на трийсет и пет.

— Имам чувството, че вече съм живяла много дълго — каза тя. — Онези дни, в които не бих обула сандали и за милион пенгьо… — тя замълча и се усмихна, но погледът й бе тъжен и далечен. — Беше преди толкова много време! Преди седемнайсет години!

Андраш разбра, че тук не става въпрос за него. Ставаше въпрос за собствения й живот, за това, как всичко се е променило, когато е забременяла. Това бе помрачило лицето й. Клара поръча на сервитьора абсент за двама им — напитка, която избираше само когато бе тъжна и искаше да се откъсне от света.

Но на него абсентът му действаше различно, често си играеше със съзнанието му. Той си мислеше, че тук, в Ница, в този приказен хотел с изглед към плажа, всичко ще е другояче, но не след дълго абсентът започна отровното си действие. Отвори се вратичка, през която се промъкна параноята. Меланхолията на Клара в момента не се дължеше на това, че е погубила живота си заради балета, дължеше се на факта, че е изгубила бащата на Елизабет. Единствената й голяма любов. Голямата тайна, която тя така и не споделяше с него. Чувствата й към Андраш не бяха нищо в сравнение с това. Дори единайсетгодишната й връзка с Новак не бе я накарала да забрави. Мадам Жерар знаеше това, Елизабет също, дори Тибор се бе досетил само за час, докато Андраш не пожела да го признае в продължение на месеци. Колко абсурдно бе от негова страна цяло лято да се притеснява от Новак, когато истинската заплаха беше този призрак — единственият мъж, на когото принадлежи сърцето на Клара. Като я гледаше как седи тук в морскозелената си рокля и сандалите, как пие спокойно абсент и се преструва, че някой ден наистина може да стане съпруга на Андраш, а после се затваря в себе си и потъва в спомени — несъмнено за него, за този безименен мъж, когото бе обичала — изпита желание да я хване за раменете и да я разтърсва, докато тя не се разплаче.

— Боже, Андраш — промълви Клара накрая. — Не ме гледай така.

— Как те гледам?

— Сякаш ти идва да ме убиеш.

Бистрите й сиви очи. Блясъкът на морската звезда в косите й. Малките й като на дете ръце върху масата. Той се страхуваше от нея, от онова, което можеше да му причини, повече, отколкото се бе страхувал от когото и да било друг през живота си. Андраш бутна стола си назад, отиде до бара, където си купи пакет цигари „Голоаз“, и тръгна надолу към плажа. Събираше миди по брега и ги хвърляше в прибоя, което му донесе известна утеха. Седна на един дървен шезлонг и изпуши три цигари една след друга. Помисли си, че тази нощ може би ще е добре да остане да спи на плажа, да слуша плискането на вълните в мрака и звуците от оркестъра в хотела, които долитаха от откритата бална зала. Но умът му бързо се избистри и той осъзна, че е оставил Клара да седи сама на масата. Действието на абсента отслабваше. Параноята се стопяваше. Той се огледа през рамо и видя морскозелената й рокля да се отдалечава в тъмнооранжевата светлина на хотела.

Прекоси плажа тичешком, за да я догони, но когато стигна до хотела, нея вече я нямаше. Във фоайето служителят на рецепцията каза, че не е виждал да минава жена със зелена рокля. Портиерите я бяха видели да си тръгва, но единият твърдеше, че е тръгнала към града, а другият, че е потеглила в обратна посока. Колата стоеше там, където я бяха паркирали — в края на прашна площадка. Вече се беше стъмнило. Андраш реши, че Клара едва ли е тръгнала към града в сегашното си настроение. Качи се в колата и запъпли по крайбрежния път. След малко фаровете осветиха морскозелено петно край пътя. Клара вървеше бързо и вдигаше облачета прах със сандалите си. Беше увила ръце около себе си; той видя познатия низ от прешлени на гръбнака й. Спря колата и изскочи навън, за да я догони. Тя го погледна през рамо и продължи да върви.

— Клара — повика я той. — Кларика.

Най-сетне тя спря и отпусна ръце. Иззад завоя проблеснаха фарове, осветиха я за миг и един открит спортен автомобил профуча край тях към центъра на града, а пътниците в него пееха с цяло гърло. След като автомобилът отмина, единственият звук, който се чуваше, бе плисъкът на вълните. Двамата мълчаха дълго. Тя не искаше да се обърне с лице към него.

— Съжалявам — каза той. — Не знам защо те оставих сама.

— Хайде да се прибираме. Не искам да говорим за това на пътя.

— Не ми се сърди.

— Аз съм виновна. Не биваше да повдигам въпроса за миналото си. Натъжавам се, когато се сетя за него, и сигурно затова ти избяга на плажа.

— Беше заради абсента — оправда се Андраш. — Побърквам се, когато го пия.

— Не е от абсента.

— Клара, моля те.

— Студено ми е — каза тя и обви ръце около себе си. — Искам да се прибирам.

Андраш подкара към вилата, без да изпитва никакво удоволствие от майсторското си шофиране, а когато слязоха от колата, не получи похвала.

Клара отиде в двора и седна на един от дървените столове. Той седна до нея и й каза:

— Съжалявам. Беше глупаво и егоистично от моя страна да те оставя сама на масата.

Тя сякаш не го чу. Беше се затворила в себе си, беше се оттеглила на някакво далечно място, което не бе достатъчно голямо, за да побере и него.

— За теб е голямо мъчение, нали? — попита тя.

— За какво говориш?

— За всичко. За връзката ни. За половинчатите истини от моя страна. За всичко, което не съм ти казала.

— Не ме подлудявай с тези обобщения. Какви са тези половинчати истини? За Новак ли говориш? Мисля, че вече сме си изяснили това. Какво още искаш да ми кажеш?

Тя поклати глава, после закри очи с дланите си и раменете й потръпнаха.

— Какво ти става? Нали не си разстроена, защото отидох да пуша на плажа?

— Не — отвърна тя и вдигна към него насълзените си очи. — Просто, докато беше долу, осъзнах нещо.

— Какво? Кажи ми.

— Аз съсипвам всичко. Винаги става така. Взимам нещо хубаво и го съсипвам. А лошото го съсипвам още повече. Направих го с дъщеря си и със Золтан, а сега и с теб. Видях колко нещастен изглеждаше, когато стана от масата.

— Разбирам. За всичко си виновна ти. Ти си принудила Елизабет да си създава проблеми. Ти си принудила Новак да мами жена си. Ти си ме принудила да се влюбя в теб. Ние тримата изобщо нямаме нищо общо с това.

— Не знаеш и половината от нещата, които съм извършила.

— Тогава ми кажи! Какво е станало? Разкажи ми.

Тя поклати глава.

— Щом не искаш да ми кажеш, как ще продължаваме заедно? — Андраш стана, хвана я за лакътя и я дръпна към себе си. — В неведение ли ще ме държиш? Да не би някой ден да науча истината от дъщеря ти?

— Не — промълви тя почти недоловимо. — Елизабет не знае.

— Щом ще бъдем заедно, искам да разбера всичко. Трябва да решиш, Клара. Ако искаш връзката ни да продължи, ще трябва да си честна с мен.

— Ръката ме боли — прошепна тя.

— Кой е бил той? Просто ми кажи името му.

— Кой?

— Мъжът, когото си обичала. Бащата на Елизабет.

Клара рязко издърпа ръката си. На лунната светлина той видя как диша тежко и очите й се насълзиха.

— Никога повече не ме дърпай така — разхлипа се тя. — Искам да се прибера вкъщи. Моля те, Андраш. Съжалявам. Искам да се прибера в Париж. — Тя обви ръце около себе си, разтреперана, сякаш я втресе в хладната средиземноморска нощ. Фибата с форма на морска звезда блещукаше като прекрасна грешка, като късче украса от бала на някой кораб, духнато в морето и случайно закачило се сред тъмните вълни на косата й.

Андраш видя, че е обзета от нещо, подобно на болест, нещо, което я разтърсваше, от което бе пребледняла. Разбра го от това, как тя се сгуши в завивките във вилата, как се взираше с празен поглед в стената. Оказа се, че говори сериозно за връщането у дома; искаше да заминат още сутринта. В продължение на час той лежа в леглото до нея буден, докато не чу равномерното й дишане. Сърце не му даваше да й се сърди повече. Щом иска да се прибира, той ще я откара. Може да събере багажа още през нощта и да са готови за тръгване призори. Внимателно да не я събуди, той стана от леглото и започна да стяга куфарите. Радваше се, че си намери някаква работа. Сгъна вещите й: памучните рокли, чорапите, бельото, черния й бански костюм, върна колиетата и обеците в сатенения несесер, от който я бе виждал да ги изважда. Пъхна балетните й обувки една в друга и сгъна полите и триката й за репетиции. След това облече яке и седна сам в градината. Сред плевелите край алеята щурците пееха френска песен; мелодията, която припяваха щурците в Коняр, имаше различни височини и различен ритъм. Но звездите, които виждаше в небето, бяха същите. Видя девойката, полегнала на скалата, малката мечка и дракона. Беше ги показал на Клара преди няколко нощи, а тя го помоли да й ги повтаря всяка вечер, докато не ги научи.

Потеглиха към Париж на следващата сутрин. Той й помогна да стане и да се облече; тя се разплака, когато видя, че е събрал багажа им.

— Съсипах ти празника — укори се тя. — А днес е рожденият ти ден.

— Няма значение. Да се прибираме у дома. Предстои ни дълъг път.

Докато тя го чакаше в колата, той заключи вилата и върна ключа в птичето гнездо над вратата. За последно поеха по лъкатушещия път към Ница; морето заблестя, когато слънцето се плъзна по сияйната му повърхност. Андраш не се страхуваше от пътя след уроците, които тя му даде. Караше към Париж, а тя седеше тихо и гледаше полята и фермите. Когато стигнаха до лабиринта от улици в покрайнините на града, Клара бе заспала и той се опита да си спомни по кой път бяха дошли. Улиците се редяха без всякаква логика и Андраш изгуби цял час в лутане из предградията, преди един полицай да го упъти към „Порт дʼИтали“. Най-сетне успя да прекоси Сена и да стигне по познатите булеварди до улица „Севинье“. Слънцето вече бе започнало да залязва, балетното студио бе потънало в сенки, а стълбището беше мрачно. Клара се събуди и потърка очи. Той й помогна да се качи на горния етаж и й облече нощницата, забравена на леглото. Тя легна по гръб и остави сълзите да се стичат по слепоочията й и да капят върху възглавницата.

— С какво мога да ти помогна? — попита той и седна до нея. — От какво имаш нужда?

— Искам само да остана сама и да поспя.

Тонът й бе странно безизразен. Тази бледа жена с бродираната нощница бе призрачно подобие на онази Клара, която той познаваше, жената, която само преди седмица бе изтичала от къщата с кожено яке и очила за шофиране. Андраш реши, че не може да се прибере вкъщи. Не биваше да я оставя в това замаяно състояние. Донесе багажа й от колата и й приготви липов чай, който тя пиеше, когато имаше главоболие. Когато й го донесе, тя седна в леглото и протегна ръка към него, погледна го и по лицето й се разля руменина. Облегна глава на рамото му и обви ръце около кръста му. Андраш усещаше равномерното повдигане и спускане на гърдите й.

— Колко ужасно прекара рождения си ден — въздъхна тя.

— Не е вярно, цял ден бяхме заедно — успокои я той и я погали по косата.

— Долу в студиото има нещо за теб. Подарък за рождения ти ден.

— Не искам подаръци.

— Въпреки това.

— Можеш да ми го дадеш друг път.

— Не. Трябва да го получиш в деня, след като така или иначе се прибрахме. — Тя стана от леглото и го хвана за ръка. Слязоха по стълбите в балетното студио. До едната стена имаше застлан с чаршаф предмет с размерите на пиано.

— Господи! — възкликна Андраш. — Какво е това?

— Виж сам.

— Не смея.

— Хайде.

Той хвана чаршафа за ъгълчето и го дръпна. Под него видя ръчно изработена чертожна дъска с лакирана дървена табла за чертане, наклонена към прозореца, със стоманена основа, гравирана с името на известен майстор на мебели. Беше красива и професионална като дъската на Пиер Ваго. В долната част на чертожния плот имаше изящна подставка за моливи, а от дясната страна — дълбока мастилница. Под дъската стоеше чертожен стол със сияещи седалка и месингови колелца. Гърлото му се сви.

— Не ти ли харесва? — попита тя.

Той отвърна, след като се окопити.

— Прекалено красива е. Това е дъска за архитект, а не за студент.

— Когато станеш архитект, още ще си я имаш, но исках да ти я дам сега.

— Пази ми я — отвърна той, обърна се и я погали по бузата. — Ако решиш, че ще продължим връзката си, ще я взема вкъщи.

Устните на Клара побледняха и тя притвори очи.

— Моля те, искам да я вземеш сега. Разглобява се на две части. Закарай я с колата.

— Не мога. Не сега.

— Моля те, Андраш.

— Пази ми я. След като премислиш, ще ми кажеш дали да я взема. Но няма да я приема като спомен за теб. Разбираш ли? Няма да взема дъската като твой заместител.

Клара кимна с помръкнал поглед.

— Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавал.

Така приключи ваканцията им. Наближаваше септември. Андраш го усещаше, докато се прибираше към къщи по „Пон Мари“, хванал в ръка чантата си с дрехи за дванайсет дни. Септември изпращаше първите си хладни повеи в Париж заедно с първите си червени оттенъци. Ароматът му се носеше по вятъра над Сена като парфюм на момиче пред празненство. Кракът му, обут в сатенена пантофка, още не бе прекрачил вътре, но всички знаеха, че е дошъл. В следващия миг щеше да влезе. И цял Париж бе затаил дъх в очакване.