Джули Оринджър
Невидимият мост (28)

Двадесет и осма глава
Отпускът

След едноседмично пътуване с влак, по време на което хванаха въшки, а кожата им започна да се лющи и кърви, ги прехвърлиха в линейка, която превозваше болни и умиращи трудоваци. Подът на камионетката бе настлан със слама, но мъжете трепереха, загърнати в груби вълнени одеяла. Бяха осем души, повечето от които в далеч по-тежко състояние от Андраш и Мендел. Един болен от туберкулоза имаше на бедрото си огромен тумор, друг бе ослепял от избухнала печка, на трети устата му бе разранена от абсцеси. Андраш подаде глава през отворените задни прозорци, когато влизаха в Будапеща. Гледката на обичайното градско ежедневие — трамваи и сладкарници, момчета и момичета, излезли за вечерта, киносалони с големи черни надписи — го изпълни с необясним гняв, сякаш всичко му се подиграваше за времето, прекарано в Трудовите войски.

Камионетката спря пред военната болница и пациентите излязоха или бяха изнесени на носилки до регистратурата, където Андраш и Мендел чакаха цяла нощ на една студена пейка, докато записваха в регистъра имената и номерата на стотици работници и войници. Едва рано сутринта Мендел бе вписан в регистъра на болницата и го отведоха да се изкъпе и да започне лечение. Минаха още два часа, преди да повикат Андраш, но най-накрая, замаян от умора, той последва един санитар до баня с душове, където мъжът свали мръсните му дрехи, обръсна главата му, напръска го с парещ дезинфектант и го обля със силна струя гореща вода. Санитарят изми осеяната му със синини кожа с някаква дистанцирана нежност, със снизхождение към недостатъците на човешкото тяло. После го подсуши и го поведе по пътеката на дълго отделение, отоплявано с радиатори, които се простираха по цялото му протежение. Настаниха Андраш на тясно метално легло и за пръв път от година и половина той спа на истински дюшек, в истински чаршафи. Когато се събуди, сякаш бе след няколко секунди, до леглото му седеше Клара със зачервени и подути очи. Той се надигна, хвана ръцете й и я попита кой е умрял, каква страшна трагедия ги е сполетяла.

— Андрашка — отрони тя с пресипнал от съжаление глас и Андраш разбра, че самият той е трагедията, че тя плаче над останките му. Не знаеше колко бе отслабнал от диетата, състояща се от кафе, супа и твърд хляб, знаеше само, че вече стяга колана си повече и че костите му изпъкват по-остро под кожата. По ръцете и краката му бяха изпъкнали възлести мускули, набъбнали от постоянния труд, и дори по време на депресията си миналата зима той не се чувстваше слаб. Можеше само да гадае колко мършав и странен изглежда в болничната пижама с разранените си ръце и обръснатата глава. Дори му се стори, че съжалява, че Клара е дошла да го види, преди отново да заприлича поне малко на човек. Той сведе очи и вдигна лакти в знак на самозащита. Виждаше я как кърши ръце в скута си, забеляза блясъка на брачната й халка. Пръстенът й блестеше като нов, ръцете й бяха също толкова бели, колкото последния път, когато я видя. Неговата халка беше издраскана и потъмняла, ръцете му — кафяви и напукани от работа.

— Говорих с лекаря, каза, че ще се оправиш — успокои го Клара — но трябва да пиеш витамин С и желязо и да си починеш добре.

— Нямам нужда от почивка — възрази Андраш, твърдо решен тя да го види как става на крака. Нали не беше нито ранен, нито окуцял. Той спусна крака от леглото на студения линолеум. Но му се зави свят и подпря глава с длани.

— Трябва да се храниш — настоя тя. — Спа двайсет часа.

— Наистина ли?

— Трябва да ти дам витамини и малко бульон, а по-късно и хляб.

— О, Клара — прошепна Андраш и сведе глава. — Просто ме остави. На нищо не приличам.

Тя седна на леглото до него и го прегърна. Ухаеше малко по-различно — той долови дъх на люляков сапун или шампоан, нещо, което му напомни за Ева Керен — първата му любов от Дебрецен. Клара целуна сухите му устни и облегна глава на рамото му. Той я остави да го прегърне, твърде изтощен да се съпротивлява.

— Имайте малко срам, отряден капитан — обади се глас от другия край на отделението. Беше Мендел. И неговата глава беше обръсната.

Андраш вдигна ръка и му помаха.

— Извинете, редник.

Зави му се свят при мисълта, че се намира във военна болница с Мендел Хоровиц и в същото време Клара е до него. Той се облегна на възглавницата, а Клара му даде витамините и бульона. Неговата съпруга. Клара Леви. Андраш отвори очи, за да я погледа, да види познатите кичури коса по челото й, слабите й, но всъщност силни ръце, начина, по който стисваше устни, когато се съсредоточаваше, дълбоките й сиви очи, вгледани в него.

 

 

Не му отне много време да разбере, че отпускът е друга форма на мъчение, урок, който трябваше да научи в подготовката си за по-трудно изпитание. Преди, когато бе получил повиквателната, имаше само смътна представа какво означава раздялата с Клара. Сега вече знаеше точно какво е това. На фона на тази мъка двете седмици изглеждаха непосилно кратко време.

Отпускът му започна официално, когато го изписаха от военната болница, три дни след като го бяха приели. Клара бе изпрала и закърпила униформата му, а в деня на изписването му поднесе като прекрасен подарък чифт нови ботуши. Андраш получи ново бельо, чорапи и ново кепе с лъскаво месингово копче на козирката. Досрамя го, като се появи в нови чисти дрехи пред Мендел, който нямаше близки да се погрижат за него. Не беше женен, майка му бе починала, когато беше малък, а баща му още живееше в Заласабар. Когато стояха до входа на болницата и чакаха трамвая, Андраш го попита как възнамерява да прекара отпуска си.

Мендел сви рамене.

— Един мой стар съквартирант все още живее в Будапеща. Мога да остана при него.

Клара докосна Андраш по ръката и двамата се спогледаха. Трудно бе да вземат подобно решение, без да го обсъдят: отдавна не бяха оставали насаме. Но Мендел му бе стар приятел, а за времето, прекарано в рота 112/30, му бе станал като брат. И двамата бяха наясно, че Андраш е длъжен да предложи.

— Ние ще ходим при родителите ми в провинцията — каза той. — Има достатъчно място, ако искаш, да дойдеш с нас. Убеден съм, че майка ми ще се грижи добре и за теб.

В очите на Мендел блесна признателност.

— Много мило от твоя страна, Парижанче.

И така, още същата сутрин тримата се качиха на влака за Коняр. Минаха през Маглод, Тапидьор, покрай Уйсас, навлязоха в равнините на Хайду, подаваха си термос с кафе и ядоха черешов щрудел. Сладостта на плодовете в сладкиша почти разплака Андраш. Той хвана ръката на Клара и я притисна между дланите си, тя го погледна в очите и той усети, че го е разбрала. Тя имаше някои познания за депресиите и как се излиза от тях.

Беше първата седмица от април. Полетата все още бяха голи и студени, но храстите край фермите се раззеленяваха, голите клонки на върбите край потоците бяха обагрени в прекрасно жълто. Андраш знаеше, че няма да видят фермата в цялата й красота, че дворът ще е пуст и кален, ябълковите дръвчета — голи, градината — празна. Съжаляваше, че не може да покаже дома си на Клара през лятото. Но когато най-сетне пристигнаха, когато слязоха на познатата гара и видяха ниската варосана къща с тъмния сламен покрив, плевнята, воденицата и езерцето край нея, където с Матяш и Тибор пускаха дървените си лодки, Андраш реши, че това е най-красивото място, което бе виждал. От каменния комин се издигаше пушек, от плевнята долиташе равномерният вой на електрически трион. Из двора бяха натрупани купчини прясно нарязани дъски. В овощната градина голите ябълкови дръвчета бяха вдигнали клони към априлското небе. Андраш пусна военната си чанта на двора, хвана Клара за ръка и изтича към входната врата. Потропа на прозореца и изчака майка му да излезе.

Вратата отвори млада руса жена. На хълбока си бе подпряла пеленаче, което държеше разкиснат във вода сухар. Когато жената видя Андраш и Мендел във военните им униформи, повдигна уплашено вежди.

— Йеньо! — извика тя. — Ела бързо!

Един набит мъж с гащеризон излезе тичешком от плевнята.

— Какво става? — провикна се той. — По каква работа сте дошли?

Андраш примигна. Слънцето тъкмо се бе показало иззад един облак и той не можеше да различи чертите на мъжа.

— Аз съм капитан Леви. Това е къщата на родителите ми.

— Беше къщата на родителите ви — заяви мъжът гордо. Той изгледа Андраш с присвити очи. — Не ми приличате на офицер.

— Отряден капитан от рота 112/30 — отвърна Андраш, но мъжът вече не го гледаше. Той хвърли поглед към Мендел, по чието палто нямаше офицерски нашивки. После обърна поглед към Клара и я огледа бавно, със задоволство.

— А вие не приличате на селянка — каза той.

Андраш усети как кръвта нахлува в главата му.

— Къде са родителите ми? — попита.

— Че откъде да знам? Вашите хора само скитосват нагоре-надолу.

— Не се дръж като грубиян, Йеньо — обади се жената и се обърна към Андраш. — В Дебрецен са. Продадоха ни къщата преди месец. Не са ли ви писали?

Месец. Писмото им щеше да пътува по-дълго, докато стигне до Андраш на границата. Сигурно сега бе пристигнало и стоеше в стаята с пощата, ако вече не го бяха изгорили за подпалки. Андраш се опита да надникне в кухнята зад жената — старата кухненска маса, на която познаваше всяка драскотина и пукнатина, още си стоеше там. Бебето обърна глава, за да види какво е привлякло вниманието на Андраш, и отново задъвка сухара си.

— Нямате ли роднини в Дебрецен? — попита жената. — Няма ли кой да ви каже къде са родителите ви?

— Не съм ходил там от години — обясни Андраш. — Не знам.

— Е, хайде, имам си работа — намеси се мъжът. — Стига сте си бъбрили с жена ми.

— А аз мисля, че стига сте гледали моята — сопна се Андраш.

Но в този миг мъжът протегна ръка и ощипа Клара по кръста, а тя изохка. Без да се замисли, Андраш удари мъжа с юмрук в корема. Той не можа да си поеме дъх и се олюля назад. Петата му се удари в камък и той падна по гръб в гъстата дълбока кал на двора. Когато се опита да се изправи, се подхлъзна и падна напред на ръце. Но в това време Андраш, Клара и Мендел вече тичаха към гарата. Дотогава Андраш не бе оценявал предимството да живееш толкова близо до гарата и сега направи нещо, което бе виждал Матяш да върши безброй пъти. Засили се към един открит товарен вагон, метна чантата си вътре и повдигна Клара да се качи. После двамата с Мендел скочиха във вагона точно когато влакът потегляше със скърцане към Дебрецен. Успяха само да видят как новият собственик на дъскорезницата изтичва от къщата с пушка в ръка и крещи на жена си да намери проклетите патрони.

В студения априлски следобед пътуваха към Дебрецен в открития товарен вагон. Андраш се безпокоеше, че Клара ще се уплаши, но тя се разсмя. Обувките и полите на роклята й бяха опръскани с кал.

— Никога няма да забравя изражението му. Как го изненада само — подкачи го Клара.

— Аз също се изненадах — отвърна Андраш.

— Заслужаваше по-голям бой — добави Мендел. — И на мен ми се щеше да го фрасна няколко пъти.

— Не те съветвам да се връщаш и да опиташ пак — засмя се Клара.

Андраш се облегна на стената на вагона и прегърна жена си, а Мендел извади цигара от джоба си, легна на една страна и запали. Вятърът бе толкова освежаващ, обедното слънце — толкова ярко, че Андраш изпита някакво удовлетворение. Едва когато отново погледна Клара и видя сериозния й вече поглед, който сякаш искаше да каже, че разбира какво се бе случило в калния двор, той осъзна, че е видял за последен път бащината си къща.

 

 

В Дебрецен бързо намериха апартамента, в който сега живееха родителите му. Спряха в една еврейска пекарна до синагогата и Андраш разбра от собственика, че майка му току-що си е купила от него маца — в петък започваше Пасха.

Пасха. Миналата година празникът бе дошъл и бе приключил толкова бързо, няколко ортодоксални евреи бяха приготвили ритуален обяд в спалното помещение, казаха молитвите, сякаш пред себе си имаха вино, салата, харосет, маца и горчиви билки, макар да разполагаха само с картофена супа. Той си спомни смътно, че няколко дни не яде хляб на вечеря, но после се почувства твърде слаб и отново трябваше да започне да се храни. Не се бе и надявал, че тази година ще може да бъде с родителите си за Пасха. Но сега той поведе Клара и Мендел по уличката, която излизаше на улица „Шимонфи“, където по думите на пекаря живеели родителите му. Там в стара сграда с две бели кози в двора и все още неразлистила се лоза, виеща се от балкон на балкон, завариха майка му да мие плочките на терасата на втория етаж. Тя беше със синя щампована забрадка, ръцете й бяха порозовели до лактите, а до нея се вдигаше пара от кофа с гореща вода. Когато видя Андраш, Клара и Мендел, тя скочи на крака и изтича долу.

Дребната му майчица. Тя прекоси двора за миг, все така пъргава като преди, и прегърна сина си. Тъмните й живи очи го огледаха от глава до пети, тя го притисна до гърдите си и го задържа дълго. После прегърна Клара и я нарече „дъще“. Накрая прегърна и Мендел, който не възрази и хвърли добродушен поглед към Андраш — майка му познаваше Мендел от ученическите им години и винаги се бе отнасяла към него като към собствен син.

— Горките момчета — въздъхна тя. — Как са ви изтормозили.

— Ще се оправим, мамо. Имаме двуседмичен отпуск.

— Две седмици! — майка му поклати глава. — След година и половина ви пускат само за две седмици. Е, поне ще сте тук за Пасха.

— Какъв е онзи плужек, който живее в къщата ни в Коняр?

Майка му сложи ръка на устата си.

— Надявам се, че не си се карал с него.

— Да се карам ли? Не! Той бе изключително любезен. Целунах му ръка. Станахме приятели за вечни времена.

— Господи!

— Подгони ни с пушка — допълни Мендел.

— Боже, какъв ужасен човек! Боли ме, като си помисля, че живее в къщата ни.

— Надявам се, че поне сте я продали на добра цена — попита Андраш.

— Баща ти уреди продажбата. Каза, че имаме късмет да вземем и толкова, колкото ни дадоха. Тук ни е добре. Нямаме много работа. А все още си имаме и Кичи и Нони. — Тя кимна към двете кози, оградени в кошара на двора.

— Трябваше да ми се обадите — каза Клара. — Щях да дойда да ви помогна с преместването.

Майка му сведе очи.

— Не искахме да те безпокоим. Знаем, че си заета с ученичките си.

— Но вие сте мои роднини.

— Много мило от твоя страна — в гласа й прозвуча резервирана нотка, дори почтително отношение. Андраш обаче се замисли дали не си е въобразил, защото майка му хвана Клара под ръка и я поведе през двора.

 

 

Апартаментът беше малък и светъл, тристайно ъглово жилище с френски врати, които водеха към терасата. Майка му бе насадила зеле в керамични саксии, свари им малко за обяд и им го поднесе с картофи, яйца и червени чушки, а Андраш и Мендел си изпиха витамините и изядоха ябълките, които Клара им носеше. Докато се хранеха, майка му им разказваше за Матяш и Тибор. Матяш бе разпределен в Абасеплак, където трудовият му батальон строеше мост над река Ториса. Но това не беше всичко — преди да го вземат в казармата, той бе станал сензация в клуб „Пайнепъл“ с номера си да танцува върху роял в бял фрак и папийонка и управителят му предложил двегодишен договор. В писмата си Матяш казваше, че репетира и не спира да тренира — упражнявал стъпките наум, докато с другарите си строял моста на Ториса, а после държал всички будни по цяла нощ да им показва стъпките, които репетирал наум през деня. Пишеше, че когато се приберял у дома, вече щял да танцува толкова бързо, че ще се наложи да съчиняват нова музика, чийто ритъм да отговаря на скоростта му.

Тибор, разказа майката на Андраш, се присъединил към военна част от своя трудов батальон в Трансилвания миналия ноември и бил назначен за ротен лекар. В писмата си не разказвал почти нищо за работата си — майката подозираше, че не искал да я тревожи — но винаги й пишел какво чете. В момента четял стихове на Миклош Радноти, млад поет евреин от Будапеща, който също бил призован на военна служба миналата есен. Както и Андраш, Радноти живял известно време в Париж. Някои от стихотворенията му — в едно от тях разказвал за следобеда, прекаран с японски лекар на тераса на Ротондата, в друго описвал безгрижни следобеди в Люксембургската градина — напомняли на Тибор за времето, прекарано във Франция. Носели се слухове, че батальонът на Радноти е разпределен недалеч от батальона на Тибор, и тази мисъл го крепяла през цялата зима.

На Андраш му се струваше ужасен и недопустим лукс да седи в кухнята на този чист и слънчев апартамент, докато майка му разказваше за военната служба на Матяш и Тибор. Биваше ли да седи на този познат стол, да яде ябълки с Клара и Мендел, да слуша блеенето на козите на двора, когато братята му строяха мостове и лекуваха болните в Рутения и Трансилвания? Чувстваше се ужасно от обхваналата го сладка сънливост и от нетърпението, с което очакваше да подремне следобед в леглото от детството си, ако са го донесли от Коняр. Дори видът на масата пред него — малката жълта масичка от лятната кухня — го караше да се чувства неловко, сякаш усещаше копнежа на братята си по дома. Тази масичка бе изработена от баща му, преди Андраш да се роди: той си спомни как седеше под нея един горещ следобед, докато майка му чистеше грах за вечеря. Седеше отдолу, хапваше грахчета от шепата си и гледаше как по крака на масата пълзи гъсеница. Помнеше ясно гъсеницата — еластична зелена лентичка с миниатюрни мъхести крачка — която се свиваше и разгъваше, устремила се нагоре със загадъчна мисия. Оцеляване, разбираше Андраш сега — това бе всичко. Свиването и разгъването, обръщането назад: това бе трескавата дейност, за да оцелееш.

— За какво се замисли? — попита майка му и го погали по ръката.

— За лятната кухня.

Тя се засмя.

— Позна масата, нали?

— Разбира се.

— Андраш ми правеше компания, когато месех хляб — обърна се майка му към Клара. — Рисуваше в прахта с пръчка. Метях кухнята всеки ден, но не помитах рисунките му.

Мендел си пое въздух и изхърка, той не беше дочакал да намери удобно местенце за следобедна дрямка и беше заспал на кухненската маса, сложил глава на лактите си. Андраш го заведе до дивана и го зави с одеяло. Мендел не се събуди, докато прекосяваха стаята, нито докато Андраш го наместваше на дивана. Той имаше такава способност. Понякога спеше дори по време на сутрешната маршировка.

— Ти ще поспиш ли? — обърна се Клара към Андраш. — Аз ще помогна на майка ти.

Но киселият свеж вкус на ябълките го бе разсънил, вече не му се спеше. Искаше веднага да отиде да намери баща си.

 

 

По някаква ирония на съдбата баща му си беше намерил работа в дъскорезница и може би режеше същите дървени трупи, които Андраш сечеше в горите на Трансилвания и Рутения. „Дървен материал Дебрецен“ нямаше нищо общо с дъскорезницата, която Бела Късметлията бе продал на злобния млад мъж в Коняр. Това беше голямо държавно предприятие, което обработваше стотици дървени трупи на ден и произвеждаше хиляди дъски за строителството на казарми, складове и железопътни станции. От месеци Унгария се готвеше за война, тъй като имаше вероятност да бъде въвлечена в конфликта на страната на Германия. Ако това станеше, за напредването на войските щяха да са необходими огромни количества дървен материал. Ако Бела Късметлията имаше избор, щеше да предпочете да работи в по-малко предприятие, чиято продукция се продаваше за мирни цели. Но той знаеше какъв късмет е извадил изобщо да си намери работа сега, когато уволняваха толкова много евреи. А ако Унгария влезеше във войната, дори и най-малките фирми за добив на дървен материал щяха да започнат да работят за държавата. Затова бе приел работата на втори помощник-бригадир, след като човекът, заемал тази длъжност, бе починал от пневмония през зимата. Първият помощник-бригадир — приятел на Бела от училище, му бе предложил работата като временно решение, за да може Бела да изкара зимата. В продължение на два месеца Бела живеел в Дебрецен и се прибирал у дома за събота и неделя, като оставил за собствената му дъскорезница да се грижи един от работниците. Когато неговият съученик му предложил да остане на постоянна работа, Бела и Флора решили, че е дошло време да продадат малката дъскорезница. Остарявали. Работата ставала все по-тежка, а дълговете им растели. С парите от продажбата можели да се разплатят с кредиторите си и да наемат малък апартамент в Дебрецен.

За лош късмет единственият купувач, който се поинтересувал от къщата и дъскорезницата, бил член на унгарската националсоциалистическа партия — Партията на кръстосаните стрели — а сумата, която им предложил, била на половината от истинската стойност на дъскорезницата. Бела нямал друг избор, освен да я продаде. Зимата бе тежка. Едва изкарвали за храна, а повече от месец влаковете вече не стигали до Коняр. Имало повреда по жп линията, която изглежда никой не се наел да отстрани. Обикновени дейности като доставянето на пощата, набавянето на провизии и извозването на дървените трупи изцяло замрели. Но в Дебрецен не изпитвали недостиг на храна, работата в дъскорезниците продължавала. Съжалявали, че трябвало да продадат имота си на такава цена, но вече се виждала ползата от преместването — Флора си възвърнала изгубеното през зимата тегло, а кашлицата и ревматизмът на Бела се успокоили. Гласът му беше силен и походката енергична, докато двамата с Андраш вървяха през дъскорезницата и той му разказваше тази история.

— На нас с теб ни трябва по една хубава чаша студена бира — заключи Бела, окачвайки каската си в съблекалнята на бригадирите.

— Как да откажа подобна покана? — съгласи се Андраш и двамата тръгнаха към любимата бирария на баща му недалеч от улица „Рожа“ — заведение, подобно на пещера, украсено с окачени по стените препарирани вълчи глави и рога на елени, в центъра на което върху дървена подставка стоеше гигантска старомодна бъчва с бира. По масите мъжете пушеха цигари „Фокс“ и спореха за съдбата на Европа. Барманът беше огромен мъж с мустаци и имаше вид на човек, който се прехранва само с пържени понички и бира.

— Как е бирата днес, Рудолф? — попита Бела.

Рудолф му се усмихна и разкри малките си зъби.

— Опияняваща.

Явно този разговор бе нещо като ритуал за тях. Барманът напълни две халби, наля на себе си чаша уиски и вдигна наздравица.

— Кой е мършавият младеж? — попита Рудолф.

— Средният ми син, архитектът.

— А, архитект? — повдигна вежди Рудолф. — Строил ли си нещо тук наоколо?

— Още не — отговори Андраш.

— В казармата ли си?

— В Трудови войски.

— Там ли те държат гладен?

— Да, господине.

— Бях хусар по време на Световната война също като баща ти. На сръбския фронт. Без малко да изгубя крака си при Вараждин. Но Трудови войски, това е друга работа. Копаеш в калта по цял ден, без тревоги, без шанс за слава и отгоре на всичкото умираш от глад. — Той поклати глава. — Това не е работа за умно момче като теб. Колко още ти остава?

— Шест месеца.

— Шест месеца! Не е чак толкова много. При това до края те чака само хубаво време. Ще издържиш. Но за всеки случай ви черпя по още едно. Пийте до дъно. Дано избягаме от смъртта хиляда пъти!

Казаха си наздраве и пресушиха чашите. После Андраш и баща му седнаха на една маса в тъмен ъгъл на заведението под глава на вълк, застинал както вие. Андраш го побиха тръпки. През зимата в Трансилвания чуваше вълчи вой нощем и си представяше жълтите зъби и сребристата козина на животните. Понякога беше толкова отчаян, че му идеше да избяга и да се остави да го разкъсат. Сякаш за да си напомни, че е в отпуск и си е у дома, той бръкна в джоба си и докосна часовника на баща си — беше го оставил при Клара, когато замина в казармата. Сега го извади и го показа на баща си.

— Хубав часовник — отбеляза Бела, като го обръщаше в дланта си. — Прекрасен часовник.

— В Париж, когато се чувствах зле, го изваждах и се замислях как би постъпил ти.

Баща му се усмихна печално.

— Обзалагам се, че невинаги си постъпвал, както бих постъпил аз.

— Вярно е.

— Ти си добро момче. Разумно момче. Винаги звучиш ведро в писмата си, за да не тревожиш майка си. Но аз знам, че е много по-тежко, отколкото го описваш. Виж се само. Едва не са те уморили.

— Не е чак толкова зле — успокои го Андраш, убеден в думите си. Все пак това беше просто работа, а той бе работил през целия си живот. — Хранят ни. Дават ни дрехи и обувки. Имаме покрив над главите си.

— Но се наложи да напуснеш училището. Мисля за това всеки ден.

— Ще се върна да уча.

— Къде? Франция вече не съществува, поне не и като страна за евреите. А нашата държава… — Той поклати отвратено и невярващо глава. — Но ти ще намериш начин да завършиш. Трябва да успееш. Не искам да изоставяш образованието си.

Андраш разбра какво тревожи баща му.

— Ти не си зарязал образованието си — поясни той. — Заминал си от Прага, защото така се е налагало.

— Но не се върнах, нали?

— Не си имал друг избор. — Андраш не виждаше смисъл да продължават този разговор в момент, когато не можеше да направи нищо, и баща му знаеше това много добре. Мисълта, че бяха минали почти две години, откакто не бе стъпвал в Училището по архитектура, го потискаше. Той погледна към група мъже, които четяха спортната страница на „Пещи Хирлап“ и спореха кой борец ще спечели турнира в националния спортен клуб довечера. Андраш за пръв път чуваше имената на споменатите спортисти.

— Сигурно се радваш да видиш Клара — замислено рече баща му. — Тежко е да си далеч от съпругата си толкова дълго. Твоята Клара е добро момиче. — Но Андраш долови някакъв отзвук от изражението на майка си, сянка на колебание, резервираност.

— Защо не й писахте, че се местите? Тя щеше да дойде да ви помогне.

— Жената, която помага на майка ти в кухнята, ни помогна. Нуждаеше се от допълнителна работа.

— Но Клара е част от семейството ни, татко.

Баща му изду устни и сви рамене.

— Че защо да я занимаваме с нашите проблеми?

Андраш нямаше намерение да казва онова, което му мина през ум, докато баща му разказваше историята: ако Клара бе договаряла продажбата на дъскорезницата, със сигурност щеше да настоява за по-добра цена и да я получи. Но подобни преговори, които в Париж са нещо обикновено, са немислими в Коняр, тук, в равнините на Хайду, жените не се пазарят за имоти с мъже.

— Клара знае какво е тежък труд — засегна се Андраш. — Издържа се сама от шестнайсетгодишна. А освен това гледа на вас с мама като на свои родители.

— Странна мисъл — поклати глава Бела. — Не забравяй, синко, че отпразнувахме сватбата ви в къщата на майка й. Познавам госпожа Хас. Видях брата на Клара. Мисля, че Клара никога не би ни причислила към собственото си семейство.

— Нямах предвид това. Не се прави, че не ме разбираш.

— В Париж с Клара може и да сте просто двама унгарци, които си правят компания. Тук обаче нещата стоят различно. Огледай се. Богаташите не сядат на една маса с бедняците.

— Тя не е богаташка, татко. Тя е моя съпруга.

— Семейството й откупи военната служба на племенника й. Той не трябва да превива гръб в Трудови войски. Но защо не направиха същото и за теб?

— Казах на брат й, че няма да приема.

— И той не възрази, нали?

Андраш пламна, заля го вълна от гняв.

— Не е честно да държиш Клара отговорна за това.

— Не е честно, че ти трябва да работиш, а някои други — не.

— Не се прибрах, за да се караме.

— Тогава да не се караме.

Но беше твърде късно. Андраш бе разгневен. Не искаше повече да остава в компанията на баща си. Той остави на масата пари за бирата, но баща му ги отблъсна.

— Ще отида да се разходя — каза Андраш и стана. — Имам нужда от чист въздух.

— Тогава позволи на стария си баща да се разходи с теб.

Андраш не успя да измисли как да му откаже. Баща му излезе след него от бара и двамата тръгнаха заедно сред синкавата вечерна светлина. Уличните лампи осветяваха сградите с олющена мазилка и избеляла боя. Андраш не мислеше накъде върви, искаше му се да изостави баща си назад в здрача, но беше изтощен, анемичен и се нуждаеше от сън. Той ускори крачка покрай хотел „Аранибика“, който приличаше на стара дама с бели вълнени дантели; мина покрай двете кули на лутеранската църква с безжизнените им остри върхове. Продължи да върви с наведена глава през целия път от музея „Дери“ — ниска правоъгълна сграда в бароков стил, боядисана в жълто. Тази априлска вечер с лек топъл полъх му напомни на хилядите вечери, които бе прекарал тук като ученик, с приятели или сам, погълнат от юношеските си проблеми като от страниците на любима книга. В онези дни винаги можеше да се утеши с мисълта за дома, за онова парче земя в Коняр с овощната градина, плевнята, дъскорезницата и воденичния вир. Къщата в Коняр повече никога нямаше да бъде негов дом.

 

 

Бяха го лишили от миналото и детството. А бъдещето, животът, който си представяше като ученик тук, също му бе отнет. Андраш седна на една пейка, наведе се напред и се хвана за главата. Болката и ужасът, които изпитваше от осемнайсет месеца, го заляха изведнъж и той се разхлипа дрезгаво.

Бела Късметлията се взираше в сина си, в това момче, чиито проблеми бяха най-близки до сърцето му. Него самия никога не бяха го обземали такива пристъпи с плач, нито бе насърчавал синовете си да изразяват така емоциите си. Беше ги учил да давят мъката си в работа. Така той бе спасил собствения си живот. Не бе изразявал обичта си към децата си физически — това бе предимство на майка им. Но докато гледаше сина си, този болен и изнурен млад мъж да хлипа сподавено в шепи, Бела разбра какво трябва да направи. Той седна до Андраш на пейката и го прегърна. Обичта му като че ли винаги е била особено важна за това момче. Той се надяваше това да не се е променило.

 

 

Останаха в Дебрецен една седмица. Майка му го хранеше, промиваше разранените му крака и му приготвяше горещи вани в кухнята, смееше се на историите на Мендел за другарите им в казармата и почисти апартамента за Пасха с Клара. Новата домашна помощничка — стара мома на име Марика — се привърза силно към Мендел, за когото твърдеше, че изглежда досущ като брат й, загинал в Световната война. Тя му оставяше тайно подаръци — вълнени чорапи и долни дрехи, които сигурно струваха голяма част от заплатата й. Когато Мендел възрази, че тези подаръци са твърде скъпи, Марика се направи, че не знае нищо за тях. За Андраш познатият монотонен живот в Дебрецен бе облекчение. Беше му приятно да се разхожда с приятеля си и със съпругата си из старите квартали, да ги черпи с понички в същата сладкарница, в която харчеше паричките си като дете, да покаже на Клара еврейската гимназия и външната пързалка на пазарната улица. Тялото му заякваше, разранените му венци оздравяха. Синините по кожата му започнаха да избледняват.

През първите няколко дни бе силно притеснен от Клара. Не искаше тя да вижда отслабналото му тяло и се съмняваше, че ще успее да се справи в леглото. Но той бе двайсет и пет годишен мъж, а тя бе жената, която обичаше; не минаха и няколко нощи и той се приближи към нея върху тънкия дюшек в малката стая, която майка му използваше за шивалня. Около тях висяха дрехите, които тя кърпеше или бе приготвила за Андраш или за братята му. Помещението ухаеше силно на изпрани дрехи и на сладката миризма на изгоряло от ютията. В тази стаичка, във второто им брачно ложе, той протегна ръце към нея и тя се намести в обятията му. Почти не му се вярваше, че физическото й тяло все още съществува, че той има право отново да докосва онова, което бе носил в мислите си през последните осемнайсет месеца: малките й стегнати гърди, сребристобелия белег на корема, извивките на бедрата й. Докато се любеха, тя не свали поглед от него. Андраш не успя да различи цвета на очите й на слабата светлина, която се просмукваше през пердето на прозореца, но усещаше настойчивия й поглед, който познаваше и обичаше. Когато най-накрая той се отпусна немощно върху нея с блъскащо в гърдите сърце, разбра, че двамата ще успеят да преодолеят пропастта, която бе отворило между тях дългото му отсъствие.

 

 

До края на седмицата им в Дебрецен в отношенията между майката на Андраш и Клара настъпи едва забележима промяна. Те се споглеждаха заговорнически на масата, майка му настояваше Клара да я придружава до пазара и я помоли тя да приготви мацата за пасхалния седер. Мацата бе най-чаканото ястие от ритуалната вечеря, очакваха я с по-голямо нетърпение дори и от пържените пилешки котлети, картофения кугел и пълнената риба, която винаги беше жив шаран. В Коняр той престояваше в голямо метално корито в лятната кухня, но тук в Дебрецен майка му бе принудена да го остави на двора под погледите на всички. (Две деца, момиченце и братчето й, се бяха сприятелили с рибата и я хранеха с трохи хляб след училище. Когато шаранът изчезна, за да се превърне в основно ястие за пасхалната вечеря, Андраш каза на децата, че го е занесъл в парка и го е пуснал на свобода, с което си спечели омразата им навеки — макар да им обясни, че рибата е искала точно това, защото му прошепнала желанието си на карпатски — език, който Андраш бил научил в армията.) Рецептата за мацата на майка му беше написана с изящни като паяжина черни букви върху свещен на вид лист пергамент. Флора бе я наследила от прабаба си Рифка, която й бе подарила листа в деня на сватбата, поставен в сребърна кутия с гравирана върху нея думата Knaidlach на идиш.

Един следобед, когато се върна от разходка с Мендел, Андраш завари майка си и Клара в кухнята, сребърната кутия отворена на масата, а ценната рецепта — в ръцете на Клара. Тя бе препасана с престилка с бродирани ягодки, косата й бе прибрана със забрадка, а лицето й бе зачервено от топлината в кухнята. Клара четеше с примижали очи фините букви и от време на време поглеждаше към продуктите, които бяха наредени на масата.

— А какви количества трябва да се използват? — обърна се тя към Флора. — Къде са мерките?

— Не се тревожи за това — отвърна майката на Андраш. — Слагай на око.

Клара се усмихна недоумяващо на Андраш.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— Да, момчето ми — отвърна Флора. — Иди да вземеш баща си от работа. Като го знам какъв е, сигурно е забравил, че трябва да се прибере по-рано.

— Добре, но първо искам да поговоря с жена си. — Той взе рецептата от ръката й и я сложи внимателно в сребърната кутия, хвана Клара за китката и я заведе в малката шивалня. Затвори вратата, а Клара закри лицето си с ръце и се разсмя.

— О, боже! Не мога да направя мацата.

— Можеш просто да се предадеш.

— Каква рецепта само! Все едно е написана с шифър!

— Може пък да е вълшебна. Може би количествата не са от значение.

— Ех, да беше госпожа Апфел тук. Или Елизабет. — Лицето й помръкна тъжно, както ставаше всеки път през тази седмица, когато споменаваше името на Елизабет. Опасенията й се бяха оказали верни: родителите на Пол, които живееха в имение в Кънектикът, не искаха да чуят за Елизабет и бяха лишили сина си от наследство. Без да се уплашат, Пол и Елизабет си наели апартамент в Манхатън и си намерили работа — Пол работел като график, а Елизабет чиракувала в една сладкарница. Тя се справяла отлично и била повишена до помощник-сладкар. Френският произход бе й дал известно предимство и преди няколко месеца тя писа на майка си, че една от тортите й била поднесена на пищна сватба в хотел „Уолдорф-Астория“. Майките на богати млади дами започнали да поръчват при нея. Но сега чакаше дете. Тази новина пристигна с последното й писмо само преди няколко седмици.

— Клара, Елизабет ще се оправи, знаеш това.

Клара въздъхна.

— Гостуването ми тук ми донесе утеха. Да бъда с теб. Да опозная по-добре майка ти. Тя обича децата си, както аз обичам дъщеря си.

— Трябва да ми кажеш как я омагьоса.

— За какво говориш?

— Майка ми се влюби в теб, за това говоря.

Клара се облегна на стената и кръстоса тънките си глезени.

— Доверих й се — каза.

— Какво имаш предвид?

— Разказах й истината. Всичко. Исках тя да знае какво ми се случи, когато бях малка, и как живея оттогава. Бях убедена, че това ще промени отношението й.

— И се оказа права.

— Да.

— Но сега трябва да направиш мацата.

— Мисля, че това е нещо като последно изпитание — усмихна се Клара.

— Надявам се да го издържиш.

— Не изглеждаш много сигурен.

— Напротив, сигурен съм.

— Върви да доведеш баща си — побутна го Клара към вратата.

Когато Андраш и Мендел се върнаха с Бела, в тенджерата на печката вече се вареше мацата. Пълнената риба беше готова, на масата бе постлана бяла покривка, а чиниите и сребърните прибори сияеха на светлината на две високи бели свещи. По средата на масата бе поставен сребърен поднос за седер — единственият, който имаха, откакто Андраш се помнеше — със зелена салата и горчиви билки, солена вода и харосет, яйца и агнешки бут с кост, поставени в шест купички.

Бела Късметлията застана до стола си начело на масата, смълчан заради новината, която бе научил, преди момчетата да го вземат от работа. Бе я чул по радиото в стаята на бригадирите: Хорти бе решил да позволи на Хитлер да нахлуе в Югославия през унгарска територия — Югославия, с която Унгария бе подписала споразумение за мир и дружба само преди година. Нацистки военни части се бяха струпали в Барч и се тълпяха, преминавайки през река Драва, докато Луфтвафе бомбардираше за наказание Белград. Бела знаеше защо е всичко това: Хитлер наказваше страната заради военния преврат и народните въстания след влизането на Югославия в Тристранния пакт. Преди по-малко от седмица Германия бе обещала да гарантира границите на Югославия за хиляда години, сега Хитлер пращаше там армиите си. Инвазията беше започнала същия следобед. По-късно през седмицата унгарски войски щяха да бъдат изпратени в Белград, за да подпомогнат германската армия. Това щяха да са първите бойни действия на Унгария в европейския конфликт. Бела бе убеден, че това е само началото, че Унгария няма как да избегне по-нататъшното си участие във войната. Хиляди момчета щяха да загинат. Децата му щяха да бъдат изпратени да работят по фронтовите линии. Той изслуша новината, която го разтърси, но когато Андраш и Мендел пристигнаха, не им каза нищо. Не каза нищо и сега пред подредената за светия празник маса. Не искаше новината да помрачи празничната трапеза, приготвена от жена му и снаха му. Той ръководеше седера както обикновено, а от отсъствието на малкия и големия му син гърдите му се свиваха болезнено. Разказа историята за Изхода и покани Мендел да изрецитира Четирите въпроса. Успя да похапне от традиционните блюда — варените яйца върху горчивите треви, прясната пълнена риба и мацата в златист бульон. След това изпя молитвите, както бе правил винаги, и благодари за четвъртата церемониална чаша с вино. Когато на края на вечерята отвори вратата, за да посрещне пророк Илия, видя, че всички врати в сградата около вътрешния двор също са отворени. Донесе му известна утеха, че е заобиколен от евреи. Но не можеше вечно да пази новината в тайна. От двора долиташе пращящият звук на националното радио, някой на долния етаж бе сложил приемник на прозореца, за да могат да чуват и другите. Говореше мъж с мрачен аристократичен глас — беше Миклош Хорти, регентът, който мобилизираше страната да се подготвя за славно бъдеще в рамките на новата Европа. Бела видя по изражението на жена си и сина си, че вече осъзнават чутото. Унгария бе влязла необратимо във войната. Докато другите се струпаха на балкона да слушат радиото, Бела открехна вратата още няколко сантиметра. Eliahu ha Navi, изпя той тихичко. Eliahu ha Tishbi. Опря една ръка на рамката на вратата и започна напевно да повтаря името на светеца, без да се отказва от надеждата за по-различно пророчество.