Джули Оринджър
Невидимият мост (25)

Двадесет и пета глава
Унгарското консулство

Докато Андраш и Клара бяха в Хавър, Тибор и Илана прекараха в апартамента на улица „Севинье“. Тибор разказа всичко на Андраш, когато на следващия ден се разхождаха по брега на Сена и наблюдаваха дългите шлепове, които минаваха под мостовете. От време на време дочуваха циганска песен и това създаваше у Андраш усещането, че са в Будапеща, сякаш, ако се обърнеше, щеше да види позлатения купол на Парламента на десния бряг и хълма с Кралския дворец на левия. Следобедът бе влажен, из въздуха се носеше мирис на мокър паваж и речна вода, под косата слънчева светлина Тибор изглеждаше изтощен от радост. Той разказа на Андраш, че Илана разбрала още във влака, че е допуснала грешка, но нямала сили да се върне назад. Отвсякъде я притискало чувство за вина: нейната собствена, на Бен Яков, на Тибор. Всеки от тях бил съгрешил спрямо другите. Истинско чудо бе, че се бяха измъкнали от този водовъртеж живи и здрави. Но Тибор се бе предпазил чрез физическото разстояние, което го делеше от Париж, за Илана като за собствена дъщеря се бе грижила Клара, а Бен Яков бе излял душата си пред Андраш.

— Тя ще се върне в Италия с мен — каза Тибор. — Ще я заведа във Флоренция и ще останем там до края на лятото. Ако можех, бих й предложил да се оженим още днес, но предпочитам родителите й да не ме възприемат като враг. Искам да получа разрешението им.

— Много смело от твоя страна. А какво ще правиш, ако откажат?

— Ще рискувам. Все пак никога не се знае. Може и да ме харесат.

Бяха прекосили Ил дьо ла Сите и „Пти Пон“ и бяха стигнали до Латинския квартал, където, без да се усетят, завиха по улица „Сен Жак“ и се озоваха пред къщата на Йожеф; последния път Андраш бе ходил там вечерта след Йом Кипур. Оттогава бе срещал случайно Йожеф на няколко пъти, но не бе прекрачвал прага на апартамента му от месеци. Наближаваше времето, когато с Клара трябваше да помислят дали все пак да не говорят с него. Наближавайки къщата, Андраш видя, че входната врата е отворена и подпряна с два лачени, облепени с пътнически етикети, куфара, на които от двете страни четливо бяха изписани името и адресът на Йожеф. Миг по-късно и самият Йожеф се появи с летен пътнически костюм.

— Леви! — възкликна той и огледа добронамерено Андраш от глава до пети. — Признавам, че изглеждаш добре, старче. А ако не се лъжа, това е другият Леви, бъдещият доктор. Колко жалко, че бързам. Можехме да пийнем по нещо. От друга страна, е чудесно, че ви виждам, ще ми помогнете да си хвана такси.

— На курорт ли заминаваш? — попита Тибор.

— Трябваше да замина — отвърна Йожеф и по лицето му се изписа необичайно за него изражение, което Андраш можеше да изтълкува единствено като огорчение. — Трябваше да се срещна с приятели в Сен Тропе. Вместо това заминавам за прекрасната Будапеща.

— Защо? Какво е станало? — учуди се Андраш.

Йожеф помаха на едно преминаващо такси. То спря до бордюра и шофьорът слезе, за да поеме куфарите му.

— Защо не дойдете с мен до гарата? — каза Йожеф. — Отивам чак до гара „Дю Нор“, а пътят дотам ще трае поне половин час при това движение. Освен ако нямате по-интересно занимание, разбира се.

— Че какво по-интересно от дълъг път сред задръстванията в горещината? — засмя се Андраш.

Качиха се в таксито и то тръгна по улица „Сен Жак“ в посоката, от която Андраш и Тибор тъкмо бяха дошли. Йожеф се подпря на облегалката и се обърна към Андраш.

— Е, Леви, проклета работа, но трябва да знаеш.

— Какво има?

— Подновил ли си студентската си виза?

— Още не, защо?

— Да не се изненадаш, ако се сблъскаш с проблеми в унгарското консулство.

Андраш изгледа с присвити очи Йожеф, ниската слънчева светлина в пет часа следобед нахлуваше през прозорците на таксито и осветяваше нещо, което той не забеляза преди: сянка на тревога в очите му, следи от неспокоен сън.

— Какви проблеми? — изненада се Андраш.

— Отидох да си подновя визата. Мислех си, че изтича чак след няколко седмици, и не подозирах, че ще има някакъв проблем. Но в консулството ми казаха, че не мога да я подновя тук, във Франция.

— Пълни глупости — каза Тибор. — Нали това е работата на консулството.

— Явно вече не е.

— И щом не могат да ти подновят визата във Франция, къде могат да го направят?

— У дома. Затова се прибирам.

— Не можеш ли да накараш баща ти да я поднови? — попита Андраш. — Не може ли да използва връзките си, за да ти помогне? Или, извинявай за вулгарното изказване, но не може ли просто да подкупи някого?

— Така си мислех, но явно не може. Баща ми вече не е толкова влиятелен както преди. Той вече не е директор на банката. Пак ходи на работа там, но сега е на друг пост. Секретар — съветник или някаква подобна глупост.

— Това има ли нещо общо с факта, че е евреин?

— Естествено, защо иначе ще го понижават?

— И предполагам, че само евреите трябва да се връщат в Унгария, за да подновят визите си.

— Това изненадва ли те?

Андраш извади документите от джоба си.

— Моята виза важи още три седмици.

— И аз така си мислех. Но не е валидна, освен ако нямаш занятия през лятото. Явно за следващия семестър вече не важи. Най-добре иди до консулството, преди някой да ти поиска документите за проверка. За властите ти вече си нелегално тук.

— Но това е невъзможно. Няма никаква логика.

Йожеф сви рамене.

— Бих искал да ти дам друг отговор.

— Не мога да се върна в Будапеща сега.

— Честно казано, почти се радвам, че се прибирам — размечта се Йожеф. — Ще се понакисна в баните Сечени, ще пия кафе в „Жербо“, ще се видя със съученици от гимназията. Може дори да постоя известно време във вилата ни на Балатон. После ще си свърша работата в паспортната служба и ще се върна за началото на учебната година, ако тя изобщо започне, което зависи от прищевките на хер Хитлер.

Андраш се облегна безпомощно назад и се опита да осмисли току-що чутото. В друга ситуация би се зарадвал на повода да се прибере за няколко седмици; все пак не бе виждал родителите си и Матяш от две години. Но сега щеше да се жени, искаха да направят сватбата, докато Тибор е в Париж. Трябваше да се пренесе на улица „Севинье“. А съществуваше и проблемът с Хитлер и Гданск. Сега не е моментът да се качи на влака за Будапеща, не е подходящият момент да прекоси континента, не е моментът валидността на визата му да бъде под въпрос. А и как щеше да си позволи това пътуване? За двупосочен билет щяха да отидат всички пари, заделени за пръстен за Клара и за таксата за следващия семестър. Той нямаше спестени пари като Тибор, защото не бе работил шест години, преди да започне висшето си образование. Изведнъж му прилоша и той свали стъклото на таксито, за да го лъхне вятър.

— Трябваше да ти се обадя по-рано — съжали Йожеф. — Можехме да пътуваме заедно.

— Аз съм виновен. Срамувах се да ти се обадя, след като се напих безпаметно в спалнята ти.

— Няма от какво да се срамуваш. Не и от мен. Особено пък по тази причина — каза Йожеф и се обърна към Тибор. — Ами ти? Как е медицинският колеж? В Швейцария ли беше?

— В Италия.

— Разбира се. Значи вече си почти лекар.

— Още много имам да уча.

— Какво те води в Париж?

— Дълга история — отвърна Тибор. — Кратката версия е следната: ухажвам едно момиче, което за кратко беше омъжено за приятел на Андраш. Радвам се, че заминаваш, преди да си успял да ме разпиташ подробно.

Йожеф се засмя.

— Великолепна история. Съжалявам, че няма време и за дългата версия.

Стигнаха до гарата и шофьорът излезе да развърже багажа на Йожеф от покрива. Йожеф отвори портфейла си и отброи необходимата сума. Андраш и Тибор му помогнаха да внесе куфарите си на гарата.

— Трябва да тръгваш — подкани го Андраш, след като дадоха куфарите на един носач. — Ще си изпуснеш влака.

— Ако все пак се върнеш в Будапеща, ме потърси — заръча Йожеф. — Ще пийнем по едно. Ще те запозная с момичета.

— Мосю Хас, плейбоят — каза Тибор.

— Да не забравиш — намигна им Йожеф. Преметна през рамо кожената си чанта с кестенов цвят и влезе с бърза крачка в претъпканата гара.

 

 

Не мина и седмица, преди да се наложи Андраш да се върне на гара „Дю Нор“ със собствения си багаж. Но онази вечер, докато вървяха с Тибор към улица „Севинье“, той си мислеше само, че трябва да отиде в консулството и да обясни, че се нуждае от документ за легално пребиваване. Само до края на месеца, само докато се ожени и получи брачното свидетелство. Нали след сватбата така или иначе щеше да вземе френско гражданство? Не можеше ли да пристига и заминава, когато си поиска?

В апартамента на Клара всички лампи светеха, а жените се бяха уединили в спалнята. Илана излезе, за да каже на Андраш, че вътре е шивачката и зад вратата се взимат тайни решения, свързани с булчинската рокля на Клара.

Андраш изрази шумно възмущението си. Двамата с Тибор отидоха в гостната, седнаха на двата края на дивана и Тибор извади своите документи, за да разгледа визата си.

— Моята важи до януари — каза той. — Записах се и за летния курс, който обаче се опасявам, че няма да завърша.

— Но все пак си записан. Значи всичко би трябвало да е наред.

— А ти какво ще правиш?

— Ще отида в консулството, после в общината. Ще направя каквото е нужно. Трябва да имам валидни документи, преди да получим брачното си свидетелство.

От спалнята долетяха възклицания и силен смях. Тибор сгъна документите си и ги остави на масата.

— А какво ще кажеш на нея?

— Засега нищо. Не искам да я тревожа.

— Ще отидем до консулството утре. Ако им обясниш какъв е проблемът, сигурно ще ти удължат визата. А ако откажат, хубавичко ще ги подредя. — Той вдигна заплашително юмруци. Но ръцете му бяха изящни като на пианист, с дълги, тънки пръсти, кокалчетата гладки като речни камъчета, а сухожилията се очертаваха като крехките кости на птиче крило.

— Бог да ни е на помощ — каза Андраш и успя да се усмихне.

 

 

Унгарското консулство се намираше недалеч от посолството на Германия, където бе застрелян Ернст фон Рат. На пръв поглед сградата можеше да накара емигрантите да изпитат копнеж по родината — по фасадата имаше мозайки, изобразяващи сцени от Будапеща и провинцията. Но художникът явно бе имал странна склонност към грозното: изобразените хора изглеждаха анемични, пейзажите бяха представени в неправилна перспектива, достатъчно забележима, че да предизвика чувство на гадене у зрителя. На Андраш и без това му се гадеше, тъй като през нощта почти не успя да мигне. Можа някак да изкара цяла вечер, без да каже на Клара, но тя забеляза, че нещо не е наред. След вечеря, когато Андраш и Тибор се канеха да си тръгват, тя го спря в коридора и попита дали е размислил за сватбата.

— Не, напротив — възрази той. — Нямам търпение да се оженим.

— Аз също — каза Клара и го прегърна в сумрачния коридор.

Той я целуна разсеяно. Мислеше си за онова, което го притесняваше най-много, откакто се бяха возили в таксито следобеда: не за вероятността в консулството да му откажат, нито как ще си купи билет за Унгария, а за факта, че младежът, който заминаваше, беше Йожеф Хас, който винаги сякаш по чудо успяваше да избегне трудностите на всекидневния живот. Тъкмо Йожеф Хас си бе стегнал багажа и заминаваше за Будапеща заради един печат в паспорта.

На следващия ден в консулството червенокоса матрона с акцент от областта Хайду каза на Андраш, че визата му е изтекла в началото на лятото, когато са приключили занятията в училището, и той от месец и половина е нелегално във Франция. Каза му, че трябва да замине веднага, ако не иска да го арестуват. Даде му формуляр, в който се посочваше, че има право да влезе в Унгария. Това беше ненужно, все пак той беше унгарски гражданин. Но Андраш бе твърде разстроен, за да мисли дълго по този въпрос. Трябваше да разбере какво да направи, когато пристигне в Будапеща, и как да се върне в Париж възможно най-скоро. Тибор, който бе дошъл с него, както обеща, държеше ръцете си в джобовете и зададе учтиво няколко въпроса, докато Андраш щеше да се разкрещи и да спори. Благодарение на любезните въпроси на Тибор разбраха, че ако Андраш занесе удостоверение от училището, че е записан там и че стипендията му ще бъде подновена през есента, ще може да получи нова двегодишна виза, когато се върне в Будапеща. Удостоверението може да е от всеки преподавател и е валидно, стига да е написано върху бланка на училището и да има официален печат. Тибор благодари толкова горещо, че червенокосата жена дори изрази съжаление за създаденото им неудобство. Но малките й воднисти очи останаха безизразни, когато удари червен печат с надпис „ÉRVÉNYTELEN“ върху визата на Андраш. Невалидна. Изтекла. Той трябваше да замине незабавно. Нямаше смисъл да ходи в общината и да подава молба за брачно свидетелство; ако покажеше там изтеклите си документи, щяха да го арестуват. Билетът за влака щеше да пресуши всичките му спестявания, но нямаше друг избор. Щеше да започне да пести наново, щом се върне.

Двамата с Тибор отидоха до Училището по архитектура, за да вземат удостоверението, но когато се опитаха да отворят входната врата, тя се оказа заключена. Училището беше затворено до края на август. Всички, дори служителите от администрацията, бяха във ваканция и щяха да се върнат едва в началото на септември. Андраш изруга на унгарски, вдигнал глава към горещото, подобно на мляко небе.

— Сега как ще вземем бланка на училището? — загрижи се Тибор. — Как ще я подпечатаме с официален печат?

Андраш изруга отново, но бързо му хрумна една идея. Ако имаше нещо, което да познава до болка, това беше разположението на училището. То бе едно от първите здания, които бяха изучавали по време на упражненията, бяха разгледали подробно всеки елемент — от каменните основи на неокласическото фоайе до стъкления покрив на амфитеатъра с формата на пирамида. Андраш знаеше наизуст всяка врата, всеки прозорец, дори улеите за спускане на въглища и мрежата от пневматични тръби, чрез които се изпращаха съобщения от канцеларията до кабинетите на преподавателите. Знаеше например че ако заобиколи училището през „Симетиер дьо Монпарнас“, ще намери на задната стена зад завесата от бръшлян вратичка, толкова добре скрита, че никога не я заключваха. През нея се влизаше в двора, от който пък можеше да се влезе в кабинетите през прозорците с разхлабени панти. По тези проходи Андраш и Тибор се озоваха в празната обител на училището. От една кутия за канцеларски материали в стаята на администрацията взеха бланка и плик за писма, а Тибор намери официалния печат в чекмедже на бюрото на секретарката. Нито той, нито Андраш владееха добре машинописа и им отне доста време да напечатат прилично писмо, което удостоверяваше, че Андраш е записан в Училището по архитектура и ще продължи да получава стипендия и през есенния семестър. Посочиха Пиер Ваго за автор на писмото, а Тибор фалшифицира подписа му с такъв замах, че и самият Ваго би му завидял. После поставиха официалния печат на училището.

Преди да си тръгнат, Андраш показа на Тибор плакета, върху който пишеше, че той е спечелил Наградата на амфитеатъра. Тибор разглежда дълго табелата, със скръстени на гърдите ръце. Накрая се върна в канцеларията, откъдето взе две празни бланки и молив. Сложи хартията върху плакета и го натри с молива.

— Едно копие за нашите и едно за мен — каза той.

Трябваше да отидат до пощата, за да изпратят телеграма на Матяш, че Андраш се прибира. Брат им не биваше да казва на родителите им, докато Андраш не пристигне в Будапеща; една телеграма само щеше да ги разтревожи, а ако изпратеше писмо от Франция, то можеше да пристигне чак когато се върне отново в Париж. В пощата разтревожени на вид мъже и жени стояха приведени над картички по масите за писане и съчиняваха текстове на различни теми като рождени дни, любов, пари и смърт. По пода бяха пръснати недовършени съобщения „Мамо, получих… Матилде“, „Съжалявам да ви съобщя, че…“. Докато Тибор проверяваше разписанието на влаковете, екземпляр от което висеше в пощата, Андраш отиде до гишето, за да си вземе бланка и молив. Служител със зелена козирка му посочи една от масите. Той изчака брат си, който му съобщи, че „Дунав експрес“ заминава на следващата сутрин в седем часа трийсет и три минути и пристига в Будапеща седемдесет и два часа по-късно.

— Какво да напиша? — замисли се Андраш. — Имам да кажа толкова много неща.

— Какво ще кажеш за следното — предложи Тибор и облиза върха на молива. — Матяш: пристигам в Будапеща в четвъртък сутринта. Моля те, изкъпи се. С обич, Андраш.

— Да се изкъпе ли?

— Най-вероятно ще се наложи да спиш в едно легло с него.

— Имаш право. Какъв късмет, че си тук да ми помагаш.

Платиха и телеграмата се озова в купчината за изпращане. Сега Андраш трябваше да отиде на улица „Севинье“ и да каже на Клара, че заминава. Ужасяваше се от този разговор, от новината, която трябваше да й съобщи: сватбата им се отлагаше, визата му е изтекла. Да потвърди, че с право е подозирала, че нещо не е наред. При неясната съдба на Европа как щеше да я убеди, че собствената им съдба не е поставена на карта? Когато пристигнаха обаче, разбраха, че Клара и Илана са излезли на някаква тайна мисия заедно, но госпожа Апфел отказа да разкрие къде са. Беше четири часът, в обикновен ден по това време Клара имаше уроци. Но и балетната школа беше в лятна ваканция. Ако не бяха разводът на Илана и заминаването на Елизабет, двамата сигурно щяха да заминат някъде, може би в каменната вила в Ница. Но сега бяха тук, в града, сред затворените магазини и ресторанти, в града, задрямал под златистата мараня. Андраш се зачуди къде ли бяха отишли така тайно Клара и Илана. Върнаха се след половин час с мокри коси, порозовяла и мека кожа, целите сияещи. Оказа се, че ходили в турската баня в шести арондисман. Андраш не се сдържа и последва Клара в спалнята й, за да я гледа как се преоблича за вечеря. Тя му се усмихна през рамо, а лятната й рокля се смъкна на пода. Тялото й беше хладно и бледо, кожата — кадифена като листата на градински чай. Стори му се невъзможно да се качи на влак, който щеше да го отведе далеч от нея, дори само за един ден.

— Кларика — каза Андраш и тя се обърна с лице към него. Косата й бе изсъхнала на меки кичури около врата и челото и той изпита силно желание да я обладае.

— Какво има? — Тя сложи длан върху голата му ръка.

— Нещо се случи. Трябва да замина за Будапеща.

Клара примигна изненадано.

— Но, Андраш… Боже, да не е починал някой?

— Не, не. Визата ми е изтекла.

— Не можеш ли просто да отидеш до консулството?

— Има нови разпоредби. Йожеф ми каза. Той също трябваше да замине… Отиваше на гарата, когато случайно го видях. Според властите вече съм тук нелегално. Трябва да замина незабавно. Утре сутринта има влак.

Клара облече белия си копринен халат и седна пребледняла на ниското столче до тоалетката.

— Будапеща — промълви тя.

— Само за няколко дни.

— А ако си навлечеш неприятности? Ако не ти подновят визата? Ами ако избухне война, докато те няма? — Бавно и замислено тя развърза зелената панделка, с която бе вързана косата й на тила, и седя дълго, хванала мълчаливо копринената лента. Когато проговори, в гласа й се прокрадна уплаха. — Трябваше да се оженим следващата седмица, а сега заминаваш за Унгария, единственото място, на което не мога да дойда с теб.

— Няма да ме има само няколко дни, ще видя родителите си и ще се върна.

— Няма да понеса да ти се случи нещо.

— Да не мислиш, че искам да замина без теб? — каза той и я вдигна на крака. — Да не мислиш, че не ми е тежко само при мисълта за това? Две седмици без теб, когато Европа е на прага на война? Да не мислиш, че ми е приятно?

— Какво ще кажеш да дойда с теб?

Андраш поклати глава.

— Знаеш, че е невъзможно. Говорили сме по този въпрос. Твърде опасно е, особено сега.

— Не би ми и минало през ум, докато Елизабет беше още тук, но сега вече не трябва да се пазя заради нея. Сега вече разбирам как е страдала майка ми, когато се наложи да замина. Тя остарява. Кой знае дали ще имам шанса да я видя. Минаха повече от осемнайсет години. Може би ще успеем да се срещнем тайно, без никой да разбере. Ако останем там за кратко, не ме грози опасност. Вече почти две десетилетия съм Клер Моргенщерн. Имам френски паспорт. Кой ще се усъмни? Моля те, Андраш, нека дойда с теб.

— Не — отсече той. — Няма да си простя, ако те разкрият и арестуват.

— По-лошо ли ще е, отколкото да бъда далеч от теб?

— Става дума само за две седмици, Клара.

— Две седмици, през които всичко може да се случи.

— Ако в Европа започне война, тук ще си в по-голяма безопасност.

— Какво значение има дали аз ще съм в безопасност?

— Помисли обаче какво означава това за мен — отвърна той и я целуна по бледото чело, по скулите, по устата. — Няма да ти позволя да дойдеш. Няма смисъл да спорим. След малко трябва да отида да си събера багажа. Влакът ми тръгва в седем и половина сутринта. Затова сега си помисли какво искаш да пратиш по мен в Будапеща. Мога да занеса писма.

— Каква утеха!

— Представи си каква утеха ще бъде за майка ти едно писмо от теб. — С треперещи ръце той я погали по косата, по раменете. — Мога да говоря с нея, Клара. Мога да поискам ръката ти.

Клара кимна, без да вдига очи към него; сякаш се бе скрила в някакво отдалечено кътче, за да се предпази. Когато отидоха в дневната, за да напише писмото, той застана до отворения прозорец и се вгледа в младите кестенови дървета с бледите им листа. Вятърът навън носеше полъха на буря. Андраш знаеше, че постъпва правилно, за да бъде тя в безопасност; постъпваше, както трябваше да постъпи един съпруг. Знаеше, че действията му са правилни. Скоро тя щеше да напише писмата и той да я целуне за довиждане.

 

 

Откъде можеше Андраш да знае, че това е последната му нощ като парижанин? Какво би направил, как би прекарал тези часове, ако знаеше? Щеше ли да се разхожда цяла нощ по улиците, за да запечата в съзнанието си неочакваните завои, миризмите, играта на светлината? Щеше ли да отиде до апартамента на Розен и да го разбуди, за да му пожелае късмет в политическите му борби и с Шалхевет? Щеше ли да отиде да се види с Бен Яков за последен път? Щеше ли да отиде при Поланер, да седне до приятеля си и да му каже истината: че го обича най-силно от всичките си приятели, че дължи живота и щастието си на него, че никога не е изпитвал такава радост, както когато работеха съвместно нощем в ателието и творяха проект, който смятаха за добър и дързък? Щеше ли да се разходи за последно до „Сара Бернар“ — тази заспала грандама с червените кадифени седалки, набити с прах, с празните и тихи коридори, с гримьорните, които още ухаеха на сценичен грим? Щеше ли да се промъкне в ателието на Форестие, за да запамети дългия списък с илюзиите му? Щеше ли да се вмъкне през тайната вратичка откъм „Симетиер дьо Монпарнас“, за да се върне в ателието в училището, да прокара ръка по познатата гладка повърхност на чертожната си дъска, по грапавата подставка за моливи, по самите автоматични моливи с набраздената им повърхност, за да не се плъзгат пръстите, по гладките им писци, да чуе удовлетворителното щракване, което ознаменува края на един писец и началото на следващия? Щеше ли да се върне на улица „Севинье“ — първият и последен дом за сърцето му в Париж, мястото, на което бе зърнал за пръв път Клара Моргенщерн със синята ваза в ръце? Мястото, където се бяха любили за пръв път, където се бяха скарали за пръв път, където за пръв път заговориха за деца?

 

 

Андраш обаче не знаеше. Знаеше само, че е прав да не позволи на Клара да дойде с него. Той щеше да замине и после да се върне. Никаква война не можеше да го отдалечи от нея, никакви закони или наредби нямаше да ги разделят. Той се зави с одеялото, което бяха делили, и мисли за нея цяла нощ. На пода спеше Тибор на взетия назаем дюшек. Познатият ритъм на равномерното му дишане му носеше неописуемо успокоение. Почти си представи, че са в къщата си в Коняр, прибрали са се за събота и неделя от гимназията, родителите им спят в другата стая, а Матяш сънува в детското си креватче.

 

 

Носеше само един картонен куфар и кожената си чанта. За толкова малко багаж нямаше смисъл да търсят такси. Двамата с Тибор отидоха пеша до гарата, както преди две години, когато Андраш заминаваше за Париж. Прекосиха „Пон о Шанж“ и Андраш си помисли дали да не завие към дома на Клара, но нямаше време — влакът тръгваше след час. Отби се само в една пекарна, за да си купи хляб за из път. На витрината на магазина за цигари в съседство вестниците съобщаваха, че граф Чаки, унгарският министър на външните работи, е заминал на тайна дипломатическа мисия в Рим, където бил изпратен от германското правителство, и от летището унгарецът отишъл направо на среща с Мусолини. Унгарското правителство отказваше коментар за целта на визитата и заявяваше само, че Унгария с готовност подпомага комуникацията между съюзниците си.

На гарата гъмжеше от пътници, заминаващи на почивка през август, а подът представляваше мозайка от раници, куфари, кутии и чанти. Скоро и Тибор щеше да се качи на влака и да замине за Италия с Илана. На опашката за билети Андраш подръпна ръкава на брат си и каза:

— Как бих искал да присъствам на сватбата ти.

Тибор се усмихна:

— И аз.

— Изобщо не предполагах, че обстоятелствата ще се стекат така.

— И в най-смелите си мечти не си го представях — отвърна Тибор.

— Късметлия си ти.

— Да се надяваме, че се предава по наследство — отбеляза Тибор. Той погледна разсеяно към началото на опашката, където една слаба тъмнокоса жена отвори портмонето си и започна да отброява банкноти.

Андраш изтръпна: прическата й бе като на Клара — косата й бе прибрана на хлабав кок на тила. Лятното й сако приличаше на нейното, стойката й бе елегантна и изправена. Каква жестока шега на съдбата, помисли си той, да го срещне с нейния призрак точно сега.

Но в следващия миг, когато жената се обърна, за да прибере портмонето в чантата си, сърцето му едва не спря: беше Клара. Сивите й очи срещнаха неговите и тя вдигна ръка, за да му покаже билета: заминаваше с него. Каквито и възражения да имаше той, нямаше да я разубеди.