Джули Оринджър
Невидимият мост (33)

Тридесет и трета глава
Пътят на изток

През следващите седмици той се опитваше да не мисли за „Струма“. Опитваше се да не мисли за измамените пътници, озовали се на борда на една развалина без храна и неподготвени за пътуването. Опита се да не мисли за тяхното пътуване по Дунав, за постоянния страх да не ги намерят, за жена си и детето си, които страдат от липса на вода и храна; опита се да не мисли как ще остави брат си и родителите си в Европа. Опитваше се да мисли само за необходимостта да се измъкнат и за средствата, нужни за организиране на пътуването. Изпрати телеграма на Розен, с която му съобщи как се е променила ситуацията им и как сега спешно трябва да заминат. Две седмици по-късно получи отговор по въздушната поща, в който се съобщаваше, че Шалхевет е уредила шест визи по спешност — шест! — достатъчно за Андраш, Клара, Тибор, Илана и децата. Щом пристигнат в Палестина, продължаваше Розен, щяло да бъде по-лесно да се уредят визи за останалите — за Мендел Хоровиц, който ще е изключително ценен за еврейската общност, за Дьорд и Елза, за родителите на Андраш и останалата част от семейството. Нямаше време да отпразнуват новината — имаха твърде много работа по подготовката. Клара трябваше да пише на адвоката си в Париж да ускори продажбата на имота, Андраш — да пише на родителите си и да им обясни какво ще правят и защо. И трябваше да се срещнат с Клайн.

Беше идея на Клара да отидат заедно шестимата. Тя бе убедена, че Клайн може да е по-склонен да помогне, ако види лично хората, които ще спаси. Уговориха се да го посетят в неделя следобед; облякоха си официални дрехи и сложиха бебетата в количките. Клара и Илана вървяха напред, а летните им шапки се накланяха една към друга като цветовете на камбанки. Андраш и Тибор ги следваха. Приличаха на обикновено унгарско семейство, излязло на неделна разходка. Никой не би предположил, че им липсва седмият в компанията — братът, изгубен някъде в Украйна. Никой не би се досетил, че се опитват да си уредят нелегално бягство от Европа. В дамската си чанта Клара носеше телеграма от адвоката си, в която пишеше, че имотът й на улица „Севинье“ ще бъде обявен за продажба за деветдесет хиляди франка и че прехвърлянето на парите, макар и трудно, можеше да се осъществи чрез негови познати във Виена, които пък на свой ред имаха познати в Будапеща. Нищо нямаше да се записва на името на Клара, собствеността вече бе прехвърлена на адвоката, който не бе евреин, защото вече беше незаконно евреи да имат имоти в окупирана Франция. На всички по веригата обаче трябваше да бъде платено, но ако продажбата приключеше успешно, щяха да останат седемдесет хиляди франка. Никой не би се досетил, докато гледаше как Клара се разхожда по улица „Ваци“ през онзи неделен следобед — изправена, със спокойно изражение в сянката от периферията на синята си шапка — колко нещастна бе само преди два дни, докато съчиняваше телеграмата до адвоката си, в която му даваше указания за продажбата. Двамата с Андраш отдавна вече не си представяха, че някой ден ще се върнат в Париж и ще продължат живота си там. Но апартаментът и балетното студио бяха материални неща, които все още й принадлежаха, неща, които маркираха нейната територия в града, който бе неин дом в продължение на седемнайсет години. Този имот правеше невъзможното да изглежда постижимо, даваше им сили да вярват, че всичко може да се промени, че може би един ден ще се завърнат там. Решението да го продадат носеше усещане за необратимост. Разделяха се с единствения източник на надежда, за да си осигурят пари за отчаяно пътуване, което можеше да се провали, до напълно чуждо място — камениста пустиня, управлявана от англичаните. Но вече бяха взели решение. Щяха да опитат. И Клара бе писала на адвоката си с инструкции да й изпрати печалбата чрез познатите си във Виена и Будапеща.

В къщата на „Франгепан кьоз“, където времето бе спряло и самата слънчева светлина, процеждаща се през високите облаци, изглеждаше старинна, те завариха козите да блеят в двора и да пасат от купа сладко сено. Седеммесечният Томаш ги гледаше като хипнотизиран. Той погледна към Клара, сякаш за да я попита дали да се тревожи. Когато видя, че тя се усмихва, се обърна към козите и ги посочи с пръстче.

— Нашите синове са градски деца — каза Тибор. — Когато бях на неговата възраст, вече бях виждал хиляди кози.

— Може би няма да са гражданчета още дълго — поправи го Клара.

Те подминаха козите и тръгнаха по каменната пътека. Тибор почука на вратата, отвори бабата на Клайн със забрадка, под която бе скрита побелялата й коса, и с червена бродирана престилка върху роклята. От кухнята се носеше уханието на пълнена зелка. Андраш, изтощен от работната седмица, изведнъж се почувства зверски огладнял. Бабата на Клайн ги покани в светлата дневна, където старият Клайн седеше на фотьойл, потопил крака в метален леген. Беше облечен със същия избелял ален халат, както и при предишното посещение на Тибор и Андраш, косата му пак стърчеше като криле отстрани, като че ли главата му беше готова да литне. Ходилата му бяха обгърнати от пара с дъх на чай. Той вдигна ръка за поздрав.

— Пръстите на краката му пак са се подули — обясни жена му. — Иначе щеше да стане да ви посрещне.

— Добре дошли — каза старият мъж и се поклони учтиво. — Заповядайте, седнете.

Госпожа Клайн отиде в коридора с портретите, за да извика внука си. Никой от тях не седна, въпреки поканата на стария Клайн. Изчакаха, скупчени един до друг, и разглеждаха старинните мебели и многобройните фотографии в стаята. Андраш видя как Клара разглежда снимките на малкото семейство — момчето, което беше Клайн като дете, красивата и загадъчна жена, мъжа с тъжните очи — и отново изпита усещането, че тази къща е обитавана от призрака на отдавна починал човек. Клара явно бе доловила същото, тя притисна Томаш в прегръдката си и прокара палец по устните му, като че изчиствайки невидима следа от мляко.

Клайн влезе в дневната след баба си. Тя отиде в кухнята, а той се приближи и примигна на следобедната светлина. Андраш си помисли откога ли не се е показвал от бърлогата си, отрупана с папки, карти и радиоприемници. Очите му бяха потънали в тъмни сенки, а косата му бе немита и сплъстена. Беше облечен с памучна долна риза и изцапани с мастило панталони. Краката му бяха боси. И се нуждаеше от бръснене. Той изгледа групичката с присвити очи и поклати глава.

— Не. В никакъв случай.

— Ще ви приготвя чай, докато си говорите — каза бабата на Клайн.

— Никакъв чай — отсече той. — Няма да говорим. Те си тръгват веднага. Разбрахте ли ме? — Но те вече чуваха как се отварят и затварят кухненските шкафове и как водата шурти в чайника.

Клайн вдигна ръце към тавана.

— Дръж се възпитано — скара се старият Клайн на внука си. — Били са толкова път.

— Искате нещо невъзможно — обърна се младият Клайн към Андраш и Тибор. — Невъзможно и нелегално. Можете да свършите в затвора или да загинете.

— Наясно сме с това — обади се Клара настойчиво, приканвайки го да погледне към нея. — Въпреки това искаме да заминем.

— Невъзможно е! — повтори Клайн.

— Но нали с това се занимавате — намеси се Андраш. — Правили сте го и преди. Ще ви платим. Разполагаме с парите, по-точно ще ги получим съвсем скоро.

— По-тихо — предупреди ги Клара — прозорците са отворени. Не се знае кой може да ни чуе.

Андраш продължи по-тихо:

— Спешно трябва да заминем. Искаме да си уредим превоз и после да измъкнем и останалата част от семейството.

Клайн седна на дивана и се хвана за главата.

— Потърсете помощ другаде.

— Защо да търсят друг? — попита дядо му. — Ти си най-добрият.

Клайн изръмжа недоволно. Баба му, приключила с подготовката в кухнята, вкара малка количка, остави я до дивана и започна да налива чай в старинни чаши от херендов порцелан.

— Ако ти не им помогнеш, наистина ще потърсят някой друг — каза тя с укорителна нотка в гласа. После вдигна глава и спря да налива чая, за да разгледа Клара, сякаш бъдещето бе изписано в точките на муселинената й рокля. — Ще отидат при Пал Беренбом и той ще ги отпрати. Ще отидат при Сасон. Ще отидат при Блум. И ако и там не успеят, ще отидат при Янош Шпайцер. А много добре знаеш какво ще стане тогава. — Тя раздаде чашите, предложи захар и сметана и наля чай и за себе си.

Клайн премести поглед от баба си към Андраш, Клара, Тибор и Илана и бебетата. Изтри ръка във фланелата си. Беше един срещу всички тях. После вдигна ръце, предавайки се.

— Сами си копаете гроба.

— Моля ви, седнете да си изпиете чая — покани ги бабата. — А ти, Миклош, недей да говориш така мрачно.

Те седнаха на масата и изпиха странния на вкус силен чай, който беше им приготвила. Имаше дъх на горящи дърва и напомни на Андраш за есента. Тихичко обсъдиха подробностите: как Клайн ще уреди негов приятел с лодка да ги превози по Дунав и как семействата щяха да се скрият в две умело направени скривалища в товарното отделение, и как трябва да сложат упойващо средство в млякото на бебетата, за да не плачат, и как ще трябва да си носят храна за две седмици, защото пътуването, което обикновено трае няколко дни, може да се проточи много по-дълго по време на война. Клайн щеше да разпита кои кораби ще тръгват от Румъния и къде и как биха могли да се прехвърлят на борда на някой от тях. Ако всичко е наред, организирането на пътуването може да отнеме месец-два. Клайн заяви, че не е измамник като Янош Шпайцер. Няма да им запази места на неизправен кораб, нито да им препоръчва да носят по-малко храна, отколкото би им трябвала, а след това да купуват от приятелите му на непосилно високи цени. Няма да ги повери на екипаж, който ще открадне багажа им или да не им позволи да слязат на брега, ако се нуждаят от лекар. Нито ще им дава невъзможни обещания, че ще са в безопасност и със сигурност ще пристигнат невредими. Всичко можеше да се провали във всеки един момент. Трябваше да са наясно с това.

След като Клайн приключи, той се облегна на дивана и почеса гърдите си през ризата.

— Така стоят нещата — заключи той. — Пътуването е тежко и рисковано. Няма никакви гаранции.

Клара се приведе напред на стола и сложи чашата си на малката маса.

— Няма гаранции, но така поне имаме някакъв шанс — каза тя.

— Няма да гадая какви са шансовете ви. Но ако все още искате да ползвате услугите ми, готов съм да се заема.

Андраш, Клара, Тибор и Илана се спогледаха. Бяха готови. На това се бяха надявали.

— Наемаме ви — каза Тибор. — Ще поемем всички рискове.

Мъжете си стиснаха ръце и се разбраха да се срещнат отново след седмица. Клайн се поклони на жените и се оттегли обратно по коридора, където чуха да се отваря и затваря вратата на стаята му. Андраш си представи как той изважда поредната папка и изписва имената им в полето на етикета. Мисълта го изпълни с неочаквана тревога. Толкова много папки. Купчини папки, подредени навсякъде по леглото, масата и бюрото. Какво се е случило с тези хора? Колко от тях бяха стигнали до Палестина?

 

 

На другата вечер Клара поиска прошка от брат си. Двамата с Андраш отидоха до улица „Бенцур“ с бебето в количка. В кабинета на Дьорд Клара хвана брат си за ръце и помоли за извинение, каза му, че сигурно е видял колко стъписана е била и как не е могла в оня миг да осъзнае какво е направил той за нея. Не е могла да понесе мисълта, че вече е изгубил почти цялото си имущество. Обясни му, че е пуснала за продажба имота си в Париж и че ще започне да връща дълга си към него веднага щом получи парите.

— Не ми дължиш нищо — каза Дьорд. — Всичко мое е и твое. По-голямата част от парите ми и без това са наследство от татко. А сега не е много удачно да ми даваш своите пари. Изнудвачите ще намерят начин да вземат и тях.

— Но какво мога да направя тогава? — попита Клара почти разплакана. — Как да ти се отплатя?

— Като ми простиш, че действах, без да ти кажа. И може би да убедиш съпруга си да ми прости, че го накарах да пази това в тайна от теб.

— Разбира се, че ти прощавам — успокои го Клара.

Всички бяха съгласни, че Дьорд е защитавал интересите на Клара, а Дьорд изрази надежда, че синът му също ще се извини на Клара и Андраш. Но изрече думите колебливо и сподавено.

— Какво има? — попита Клара. — Какво се е случило?

— Получи нова повиквателна. Този път трябва да отиде. Не можем да направим нищо повече. Предложихме процент от печалбата от продажбата на къщата, но вече не искат парите ни. Искат да вземат за назидание младежи като Йожеф.

— О, Дьорд — промълви Клара.

Андраш онемя. Представяше си Йожеф в Трудови войски толкова, колкото и самият Миклош Хорти да се появи някоя сутрин в автобуса от Обуда до Сентендре с дрипав шинел и канче за обяд в ръка. Първо изпита задоволство. Защо и Йожеф да не служи, след като Андраш вече бе отслужил двете си години и продължаваше? Но болезненото изражение на Дьорд го накара да се осъзнае. Какъвто и да беше Йожеф, той бе детето на Дьорд.

— Не възпитах добре сина си — обърна се Дьорд към прозореца. — Давах му всичко, което поиска, и се опитвах да го предпазвам от всичко. Но му дадох твърде много. Предпазвах го прекалено. Вече си мисли, че светът е в краката му. Живее си удобно в Буда, докато другите мъже служат вместо него. Сега ще трябва да разчита само на силата и ума си като всички останали. Надявам се да има достатъчно и от двете.

— Може да го назначат в някоя рота наблизо — каза Андраш.

— Това не зависи от него. Ще го разпределят, където поискат.

— Мога да пиша на генерал Мартон.

— Не дължиш нищо на Йожеф — каза Дьорд.

— Той ми е помагал. Доста пъти.

Дьорд кимна бавно.

— Когато поиска, може да е много щедър.

— Андраш ще пише на генерала — обади се Клара. — А после може би Йожеф ще дойде в Палестина с нас.

— В Палестина ли? Нали няма да заминавате за Палестина?

— Заминаваме. Нямаме друг избор — отвърна Клара.

— Но, скъпа, няма как да се стигне до Палестина.

Клара му разказа за Клайн, а погледът на Дьорд ставаше все по-суров.

— Не разбираш ли? — попита той. — Затова плащах на Министерството на правосъдието. Затова продадох картините, килимите и мебелите. Затова сега продавам къщата! За да не допусна да поемеш налудничав риск като този.

— Би било налудничаво да пилеем онова, което ни е останало — отвърна Клара.

Дьорд се обърна към Андраш.

— Надявам се, че не си се съгласил с този план.

— Брат ми е присъствал на клането в Делвидек. Смята, че и тук може да стане нещо подобно, че и по-страшно.

Дьорд се облегна безпомощно на стола с пребледняло лице. Отвън долетя звук от барабани и духови инструменти на военен оркестър, явно маршируваха по улица „Андраши“ към Площада на героите.

— А ние? — попита немощно Дьорд. — Какво ще стане с нас, когато открият, че си изчезнала? Кого мислиш, че ще разпитват? Кой ще поеме вината за бягството ти?

— Трябва да дойдете при нас в Палестина.

Дьорд поклати глава.

— Невъзможно е. Твърде стар съм, за да започвам нов живот.

— Какъв избор имаш? — попита Клара. — Понижиха те в длъжност, изгуби състоянието си, дома си. Сега ще ти вземат и сина.

— Планът ви е нереален.

— Поне го обсъди с Елза. До края на годината ще мобилизират и теб в Трудови войски. Елза и майка ще останат сами.

Дьорд докосна попивателната хартия с палци. Пред него стоеше купчина документи в дебела картонена папка в цвят слонова кост.

— Виждаш ли това? — побутна той папката към нея. — Това са документите, с които собствеността върху къщата ще бъде прехвърлена на новия й притежател.

— Кой е той?

— Синът на министъра на правосъдието. Доколкото разбрах, жена му тъкмо родила шестото им дете.

— Бог да ни е на помощ — рече Клара. — Ще разбият къщата.

— Къде ще живеете? — попита Андраш.

— Намерих апартамент в началото на улица „Андраши“. Доста луксозен или поне е бил някога. Според документите имаме право да вземем мебелите, които са ни останали. — Той махна с ръка към оголената стая.

— Моля те, говори с Елза — настоя Клара.

— Шест деца в тази къща — въздъхна Дьорд. — Истинска катастрофа.

 

 

Генерал Мартон откликна бързо и със съчувствие на молбата на Андраш, но нямаше кой знае каква власт. Успя само да осигури място на Йожеф в рота 79/6. Когато Андраш научи, реши, че това е лично наказание за него. Бе възмездие за задоволството, което изпита, когато разбра за повиквателната на Йожеф. Сега всяка сутрин Йожеф чакаше на автобусната спирка в Обуда с вид на офицер — в прекалено чиста униформа и с ново войнишко кепе. Разпределиха го в групата на Андраш и Мендел и той трябваше да товари вагони наред с другите работници. През първата седмица гледаше свирепо Андраш, сякаш той бе виновен за всичко, сякаш той бе отговорен за мазолите по ръцете и краката му, за болките в гърба, за слънчевите изгаряния. Бригадирите тормозеха Йожеф, тъй като се уморяваше бързо и работеше мудно, а когато той се оплака, Фараго го повали с ритници на земята и се изплю в лицето му. След този случай Йожеф работеше, без да продума.

Юни се изтърколи, настъпи юли и сушата приключи. Всеки следобед от небето върху еднообразието в Сентендре се изливаше топъл дъжд. Жълтите тухли на сградите потъмняха до кафеникаво. По хълмовете на другия бряг на реката дърветата, стояли неподвижно в прахоляка, сега разклащаха клони и листа под напорите на вятъра. Между траверсите избуяха бурени и диви цветя, а една сутрин депото бе нападнато от малки жаби. Те покриваха всеки сантиметър от земята, пръкнали се бог знае откъде, големи колкото монета, с цвят на целина, и скачаха бясно в посока към реката. Заради тях два дни работниците ругаеха и подскачаха от крак на крак, после жабите изчезнаха също тъй внезапно, както се и бяха появили. Като малък Андраш обожаваше това време от годината, тогава ходеше да плува на езерото, ядеше горещи от слънцето ягоди направо от лехата, криеше се в сенките на високата хладна трева и наблюдаваше как мравките пъплят по своите си задачи. Сега имаше само тежката работа в депото и възможността да избяга. Вечер, когато си бе у дома, той държеше на ръце спящия си син, докато Клара четеше на глас откъси от книги на Бялик, Бренер и Херцел с описания на Палестина и за чудното преобразяване на земята, което постигаха заселниците там. Мислено той вече виждаше как семейството му заживява отново сред портокалови дръвчета, пчелни кошери, далеч под тях сияе бронзовият щит на морето, а синът му расте висок на въздуха, изпълнен с аромат на сол. Опитваше се да не размишлява много за неизбежните трудности по време на пътуването. И той, и Клара бяха преживявали трудни времена. Дори родителите му, чието неотдавнашно преместване в Дебрецен бе най-значителният географски преход, който бяха предприемали през семейния си живот, се бяха съгласили да тръгнат за Палестина, ако е възможно, ако успееха да им осигурят входни визи. Те не искаха цял континент, цяло море да ги делят от децата и внуците им.

След края на сушата организирането на пътуването започна да се урежда. Клайн намери капитан на корабче на име Сабо, който щеше да ги закара до румънската граница, и друг, на име Иванеску, който да ги отведе до Констанца; запази им билети под името Гедая на „Трашнет“, някогашна рибарска лодка, превърната в плавателен съд за нелегален превоз на бежанци. Трябваше да се подготвят да пътуват наблъскани в тясно пространство, гладни, сред непоносима жега, да получат морска болест и да чакат с дни из турските пристанища, където не биваше да поемат риска да слизат на сушата, трябваше да вземат само най-необходимите вещи. Трябваше да са доволни, че ще пътуват през лятото, когато моретата са спокойни. Щяха да минат през Босфора, покрай Истанбул, през Мраморно море и да навлязат в Егейско море, от там в Средиземно море и ако успееха да избегнат патрулните корабчета и подводниците, щяха да акостират три дни по-късно в Хайфа. Ако всичко вървеше по план, цялото пътуване щеше да трае две седмици. Заминаваха на втори август.

Клара имаше старомоден дървен стенен календар с рисунка на синя птица върху черешово клонче. Три миниатюрни прозорчета показваха датата, деня и месеца. Всяка сутрин Андраш завърташе малките колелца напред, преди да тръгне за Сентендре. Превъртя месец юли с гръмотевичните бури и пороите, от едноцифрените до двуцифрените дати, докато подготовката им за пътуването продължаваше. Събираха дрехи, обувки, шапки, опаковаха и разопаковаха куфари, опитваха се да подредят възможно най-компактно багажа си. В неделните следобеди се разхождаха из града и запаметяваха всичко, което искаха да си спомнят за в бъдеще: зелената мараня на хладния речен въздух около остров Маргит, бученето и вибрациите от колите, преминаващи по моста Сечени, мириса на окосена трева и на сяра от минералните извори във Варошлигет, сухата циментова основа на зимната пързалка, дългия, покрит с чакъл бряг на Дунав, където Андраш се бе разхождал с брат си сякаш в друг живот, малко след като бяха завършили гимназия и живееха в квартирата си на улица „Харшфа“. Минаваха покрай синагогата, в която с Клара се бяха оженили, покрай болницата, в която се роди синът им, покрай малкото светло студио, където Клара водеше уроците по балет. Собственият им апартамент на улица „Нефелейч“, първото място, на което заживяха заедно. А имаше и толкова много призрачни места, с които нямаше да се сбогуват: къщата на улица „Бенцур“, която сега стоеше празна и чакаше сина на министъра на правосъдието, операта с ехтящите й коридори, тротоара в една уличка, където някога се бе случило нещо.

В неделя, две седмици преди втори август, Андраш отиде сам при Клайн. Колетът с визите бе пристигнал от Палестина. Това бе последното, което трябваше да се добави в папките им — този комплект нови бели документи с печата на британското Министерство на вътрешните работи и звездата на Давид — печата на еврейския Ишув^[1]. Клайн щеше да направи копия, които да пази, ако нещо се случеше с оригиналите. Когато Андраш пристигна, дядото на Клайн хранеше козите на двора. Той вдигна шапка за поздрав.

— Значи скоро потегляте.

— След четиринайсет дни.

— Знаех си, че моето момче ще се погрижи.

— Изглежда, има дарба за тази работа.

— Такъв си е нашият внук. Същият като баща си, все планира ли, планира, работи с тези машинки и урежда разни неща. Баща му беше изобретател, чието име всички щяха да знаят, ако не бе починал толкова млад. — Той разказа на Андраш, че родителите на Клайн починали от грип, когато Клайн бил още малко момче — значи те бяха мъжът и жената от снимките. Друго дете сигурно щяло да бъде сломено от тази загуба, каза старият Клайн, но не и Миклош. Получавал само отлични бележки в училище, особено по хуманитарните науки, и самият той, като пораснал, станал един вид изобретател — създавал възможности там, където те липсвали.

— Какъв късмет, че го намерихме — каза Андраш.

— Дано късметът ви съпътства и занапред — пожела им дядото. Той плюна три пъти и чукна на дървената напречна греда на обора. — Дано единственото неудобство на пътуването ви към Палестина да бъде това, че е твърде бавно.

Андраш вдигна шапка за поздрав към стария Клайн и извървя каменната пътека до вратата. Бабата на Клайн седеше в дневната на фотьойл с ръкоделие в ръце. Фините шевове във вид на златисти кръстчета изобразяваха ритуален козунак и думата Шабат на иврит.

— За вашата маса в Светите земи е — каза тя.

— О, не, твърде красива е — възрази Андраш. Сети се за куфарите, които ту опаковаха, ту разопаковаха, в които нищичко повече не се побираше.

Но човек не можеше да скрие нищо от бабата на Клайн.

— Жена ти може да я зашие в хастара на лятното си палто — каза тя. — В нея има талисман за късмет.

— Къде?

Тя му показа миниатюрния надпис на иврит, извезан в крайчеца на козунака.

— Числото осемнайсет. Chai. Живот.

Андраш кимна благодарно.

— Много мило от ваша страна. Много ни помогнахте.

— Момчето те чака в стаята си. Върви.

В затрупаната с папки бърлога Клайн седеше на леглото с чорлава коса, без риза и с разглобено радио на одеялото пред себе си. Ако първия път, когато Андраш го видя, му се бе сторил рошав и миризлив, то сега след месец, докато планираха бягството им, Клайн почти бе заприличал на първобитен човек. Бе му пораснала рехава черна брада. Андраш вече не помнеше кога за последен път бе го видял с риза. Миризмата му напомняше на спалните помещения в Карпатите. Ако прозорецът не бе отворен и през него не полъхваше вятър, който разлистваше най-горните папки, никой нямаше да издържи дълго в тази стая. И въпреки това на бюрото имаше едно разчистено местенце, където лежеше нова папка с кодирано разписание на пътуването, закачено с телбод от едната страна, и дебел куп инструкции на другата. Върху етикета бе изписано „Гедая“, тяхното кодово име. А в ръката си Андраш държеше последното парченце от мозайката, единственото легално в тяхното нелегално бягство. Преди да му се наложи да се занимава с подготовката на това пътуване, той дори не бе подозирал какъв лабиринт лежи между емиграцията и имиграцията. Клайн затъкна малка отвертка в колана си и вдигна очи към Андраш, който остави документите в скута му.

— Истински са — каза Клайн, след като докосна релефните букви на британския печат. Обгърнатите му от тъмни кръгове очи се спряха върху очите на Андраш. — Това е всичко. Готови сте.

— Не сме говорили за парите.

— Напротив — Клайн се пресегна за една папка и извади страница, откъсната от счетоводна книга, където имаше колона от цифри, изписани с неговия дребен, наклонен наляво почерк. Цената на фалшиви документи, в случай че ги разкриеха. Таксите на капитаните на корабчетата и на капитаните на рибарските лодки, както и тяхната част от разходите за гориво по време на пътуването, цената на храната и водата, парите, заделени за подкупи, пристанищните такси и цената на допълнителната застраховка, тъй като през последните месеци много лодки бяха потопени с торпеда в Средиземно море. Всичко трябваше да се плаща поетапно на ръка по пътя.

— Вече говорихме за това — каза Клайн.

— Имам предвид твоята такса. За нея не сме говорили.

Клайн се намръщи.

— Не ме обиждай.

— Не те обиждам.

— Така както ме гледаш, имам ли нужда от нещо?

— От риза — отвърна Андраш. — И от баня. И от ново радио.

— Няма да взема пари.

— Това е нелепо.

— Така стоят нещата.

— Щом не искаш да ги вземеш за себе си, приеми ги за баба си и дядо си.

— Те имат всичко, от което се нуждаят.

— Не се дръж като идиот. Можем да ти дадем две хиляди пенгьо. Помисли само колко пари са това.

— Две хиляди, пет хиляди, сто хиляди, кого го е грижа! Това не е работа за пари, разбираш ли? Ако искахте да плащате, трябваше да отидете при Беренбом или Шпайцер. Моите услуги не са за продан.

— Щом не искаш пари, какво искаш тогава?

Клайн сви рамене.

— Искам да успеете. А после искам да направя същото за някой друг, след това за друг и така нататък, докато не ме спрат.

— Не каза това, когато дойдохме за пръв път при теб.

— Бях се уплашил след „Струма“. Вече не ме е страх.

— Защо?

Той отново сви рамене.

— Положението става все по-лошо. Вцепеняващият страх ми се струва вече като лукс.

— Ами ако ти решиш да заминеш? Моят приятел може да ти съдейства за виза.

— Знам. Ще го имам предвид.

— Само ще го имаш предвид?

Клайн кимна и отново извади отвертката от колана си.

— Извини ме, но имам още работа. Приключихме, освен ако не се свържа да ви съобщя за някаква промяна. Заминавате след две седмици. — Той се наведе над радиото и започна да отвърта болт, с който една медна жица бе прикрепена към основата.

— Е? Това ли е всичко? — попита Андраш.

— Да — отвърна Клайн. — Не съм сантиментален. Ако искаш дълго сбогуване, си побъбри с баба ми.

Но бабата на Клайн бе заспала на фотьойла. Бе завършила бродираната покривка и я бе опаковала в парче хартия с картичка, върху която бяха изписани имената на Андраш и Клара. Андраш се наведе към ухото й и й благодари шепнешком, но тя не се събуди. Козите напомниха за себе си в двора. От стаята на Клайн се чу тиха ругатня и изтракването на хвърлен инструмент. Андраш пъхна пакетчето под мишница и излезе безшумно.

 

 

Настъпи последната седмица преди заминаването. Андраш и Мендел издадоха последния илюстриран брой на „Кривата релса“, но Андраш накара Мендел да обещае, че ще продължи да издава вестника, докато пристигне и неговата виза. В броя имаше измислено интервю с унгарска порнозвезда, кръстословица, чиито оградени букви образуваха името на майор Карой Варшади, и оптимистична икономическа рубрика, озаглавена „Преглед на черния пазар“, в която всички показатели сочеха безкрайна поредица от доходоносни доставки. В рубриката „Попитайте Хитлер“ тази седмица имаше само едно писмо:

Скъпи Хитлер, кога ще свърши тази жега? Искрено твой, Слънчасал.

Скъпи Слънчасал, ще свърши, когато аз кажа и нито миг по-рано, по дяволите! Хайл на мен, Хитлер.

В средата на седмицата родителите на Андраш пристигнаха в Будапеща, за да видят децата и внуците си, преди да заминат. Отидоха на вечеря в новото жилище на Хас — апартамент с високи тавани, напукана мазилка и паркет, нареден като рибена кост. Андраш осъзна, че бяха минали почти пет години, откакто бе изучавал паркетните покрития в училището, пет години, откакто бе учил кой вид дърво за кой модел на подреждане е подходящ и откакто бе рисувал различните подредби в скицника си. Сега беше в този апартамент с неутешимите си родители, с прекрасната си съпруга, с малкия си син и се готвеше да се сбогува с Европа. Архитектурата на апартамента бе важна само дотолкова, доколкото му напомняше какво ще остави зад гърба си.

Брат му и Илана пристигнаха с бебето си, заспало в ръцете на майка си. Седнаха един до друг на дивана, докато Йожеф се извисяваше до тях на златен стол и пушеше от цигарите на майка си. Бащата на Андраш прелистваше малък сборник с псалми и отбелязваше някои от тях, които синовете му да повтарят по време на пътуването.

Старата госпожа Хас разговаряше с майката на Андраш, която бе научила, че сестра й познава онази част от фамилия Хас, която бе останала в Каба, недалеч от Коняр. Дьорд се прибра от работа с мокра от пот риза, целуна майката на Андраш и се здрависа с Бела. Елза Хас ги покани в трапезарията на масата.

Стаята бе украсена като за празненство. Имаше свещи в сребърни свещници, букетчета рози в сини стъклени вазички, кани с тъмночервено вино, чинии с позлатени краища и рисунки на сини птици. Бащата на Андраш благослови хляба и както обикновено, мрачният прислужник влезе да сервира. В началото разговаряха за обикновени неща: за променливите цени на дървесината, за прогнозата в алманаха за ранната есен, за скандалната връзка на един депутат и бивша звезда от нямото кино. Но разговорът неизбежно се насочи към войната. Тази сутрин вестниците съобщиха, че германски подводници са потопили милиони тонове англо-американски товари през лятото, седемстотин хиляди тона само през юни. И новините от Русия не бяха по-добри: Втора унгарска армия след кървава битка при Воронеж в началото на юли сега прокарваше път напред на германската Шеста дивизия към Сталинград. Втора унгарска армия вече бе платила скъпо за помощта си на съюзника. Дьорд прочете, че е загубила над деветстотин офицери и двайсет хиляди войници. Никой не спомена онова, за което всички си мислеха: че към Втора унгарска армия бяха прикрепени петдесет хиляди трудоваци, почти всички евреи, и че ако Втора армия е понесла тежки поражения, то трудовите батальони със сигурност са пострадали много повече. От улицата долетя познатият звън на трамвай. Този звук бе характерен само за Будапеща, звук, увеличаван и отразяван от стените на сградите от двете страни на улицата. Андраш си спомни за едно друго заминаване преди пет години, което го бе отвело в Париж при Клара. Пътуването, което му предстоеше сега, бе по-отчаяно, но странно, не толкова страшно — между него и ужаса от неизвестното стояха Клара и Тибор. А в другия край на пътешествието чакаха Розен и Шалхевет, възможността за усърдна работа, която да му е по сърце, и обещанието за една непозната досега свобода. Мендел Хоровиц можеше да дойде при тях след няколко месеца, можеше скоро след това да заминат и родителите на Андраш. В Палестина синът им нямаше да носи жълта лента на ръката си или да живее в страх от съседите. Той самият можеше да довърши следването си. Не можа да не изпита известно съжаление към Йожеф Хас, който щеше да остане в Будапеща и да превива гръб в редиците на рота 79/6 в Трудови войски.

— Трябва да дойдеш с нас в Палестина, Хас — рече той. След пътешествието до Близкия изток Андраш щеше да е посетил повече места от Йожеф, факт, който осъзна с известно задоволство.

— Не ти трябвам — отвърна сухо Йожеф. — Ще бъда ужасен спътник. Ще хвана морска болест. Непрекъснато ще се оплаквам. И това ще е само началото. В Палестина ще бъда напълно безполезен. Не мога да садя дървета, нито да строя къщи. Във всеки случай, сега не мога да оставя майка си, нали, майко?

Госпожа Хас погледна първо към майката на Андраш, а после сведе очи към чинията си.

— Може би ще размислиш — каза тя. — Може би ще дойдеш с нас, когато ние тръгнем.

— Моля те, майко, докога ще се преструваш. Ти никога няма да заминеш за Палестина. Не искаш да се качиш дори на лодка на Балатон.

— Никой не се преструва — възрази майка му. — С баща ти ще заминем веднага щом пристигнат визите ни. Не можем да останем тук.

— Бабо, кажи на майка ми, че е полудяла — обърна се Йожеф към баба си.

— Нищо подобно — реагира остро старата госпожа Хас. — Аз лично също възнамерявам да замина. Винаги съм искала да видя Светите земи.

— Виж ги тогава, но не оставай да живееш там. Ние сме унгарци, а не бедуини от пустинята.

— Преди да станем унгарци, сме били номадски племена — намеси се Тибор. — Не забравяй това.

— Извинявай, докторе — подсмихна се Йожеф. Той обичаше да се обръща към Тибор с „докторе“, както и да нарича Андраш „чичо“. — А преди това сме били ловци и берачи на плодове в Африка. Затова може би трябва да прескочим Светите земи и да се отправим директно към джунглите на Конго…

— Йожеф — прекъсна го Дьорд.

— Хиляди извинения, татко. Сигурен съм, че ти би предпочел да си замълчиш. Но е трудно да си единственият нормален човек в лудницата.

Бела се размърда на луксозния си стол и изпъна градския си костюм. Искаше му се да хване младия Хас за раменете и да го разтърси. Недоумяваше как той се осмелява да говори така лекомислено за онова, което предстои на Андраш и Тибор и техните семейства. Ако някой от синовете му би говорил така, Бела би го зашлевил, дори пред гостите. Но той не би възпитал син, който да говори по такъв начин. Не, нито той, нито Флора. Сега тя сложи ръка върху китката му, сякаш прочела мислите му. Бела не се изненада, че го е разбрала. Всички виждаха, че това момче е непоносимо. Поне майката на Клара му отговори твърдо. Бела я погледна през масата, тази мрачна сивоока жена, която веднъж вече бе изгубила и бе върнала детето си, а сега се държеше стоически пред възможността да го изгуби отново. Тази жена, Бела и Флора бяха отгледали общо пет деца. Бела вече не се учудваше на връзката между Андраш и Клара, знаеше, че са от едно тесто, независимо от лукса, в който бе живяла тя като малка. Сега тя седеше спокойна с бебето на ръце и изглеждаше така, сякаш щеше да ходи на разходка на село, а не да плава по опасна река и обстрелвано с торпеда море. Каза си, че трябва да запомни спокойното изражение на лицето й, този струящ от нея мир; в предстоящите дни и седмици щеше да има нужда да си го припомня.

 

 

Тази седмица, последната им в Будапеща, беше най-горещата през това лято. В четвъртък в автобуса за Сентендре не се дишаше още от шест часа сутринта; такива дни майката на Андраш наричаше gombás-idő — време, през което растат гъбите. Над Дунав духаше влажен вятър. Птиците махаха усилено с криле, носени от влажните въздушни течения, а дърветата на другия бряг на реката показваха опакото на листата си. От седмица командването в Сентендре се бе стегнало. Същите бригадири, които не забелязваха едва доловимото забавяне в товаренето, сега пришпорваха работниците безмилостно. Лошото настроение обхвана целия лагер като горски пожар. Разбра се за няколко кавги в офицерската сграда между майор Варшади и инспекторите, които източваха стоки за черния пазар, след които Варшади като никога изливаше яда си върху лейтенантите, те си го изкарваха на надзирателите и бригадирите, а бригадирите на свой ред ругаеха и ритаха работниците и ги шибаха през краката и по гърбовете с дебели въжета.

Тази сутрин щяха да ги строяват за проверка, преди да започнат работа. Работниците бяха предупредени предварително, че униформите и работните им принадлежности трябва да са в безупречно състояние. В седем часа ги строиха край релсите за неопределено време. Заваля силен дъжд и едрите капки бързо намокриха униформите им. Продължаваха да чакат, а надзирателите крачеха отегчено между редиците.

— Каква загуба на време — каза Йожеф — защо просто не ни пуснат да се прибираме?

— Чуйте го само, да ни пуснели да си ходим — обади се Мендел.

— Вие двамата, тихо — извика им един от надзирателите.

Андраш наблюдаваше ниската тухлена постройка, където се намираше кабинетът на Варшади. През замъгленото стъкло на прозореца виждаше как командирът държи телефонна слушалка до ухото си. Андраш се поклащаше напред-назад и се повдигаше на пръсти, гледайки как дъждът се лее по гърбовете на мъжете пред него. Наум си преговаряше какво трябва да свърши през следващите няколко дни: последни приготовления на багажа, повторна проверка на списъците с дрехи и припаси, да овърже с въжета и да заключи куфарите. Мислеше си кога ще тръгнат от апартамента на улица „Нефелейч“, за среднощната им среща с Тибор, за пътя до мястото, северно от моста Ержебет, където щеше да ги чака лодка, как щяха да слязат във влажното и тъмно скривалище, където да се сгушат заедно, докато лодката се плъзга по течението. Така хубаво се бе скрил в онази лодка по Дунав, че в началото не забеляза грохота на камионите по пътя. Усети ниските вибрации в гърдите си и си помисли: „Пак загърмя“. Но бученето продължи и започна да се усилва, той вдигна глава и видя конвой от шест камиона с унгарски войници. Камионите влязоха с ръмжене през портите на Сентендре, а гумите им вдигаха сухия прах изпод мократа повърхност на пътя. Паркираха на празното място между релсите и офицерската сграда. Войниците в каросериите носеха пушки с прикрепени към тях щикове, Андраш видя как остриетата проблясват в маслинения сумрак под брезента. Когато камионите спряха, войниците наизскачаха на калния чакъл с небрежно спуснати настрани оръжия. Офицерите от първия камион влязоха в ниската сграда и вратата се затвори след тях.

Работниците наблюдаваха войниците. Бяха най-малко петдесетина. Докато офицерите стояха вътре в сградата, войниците облегнаха пушките си на релсите и запалиха цигари. Един от тях извади колода карти и започна да раздава за игра на покер. Друга групичка се събра около вестник и един от тях започна да чете на глас заглавията.

— Какво става? — прошепна мъжът до Андраш, висок плешив човек с прякора Бялата кула. Той беше преподавател по история в университета и като Золтан Новак беше призован в Трудови войски от квотата на еврейската интелигенция. Беше отскоро на служба и още не се бе научил да приема събитията, без да възразява.

— Не знам — зачуди се Андраш. — Ще разберем.

— Тишина в строя! — извика надзирателят.

Чакането продължи. Част от пазачите отидоха при войниците, за да изтъргуват по някоя цигара и да научат новините. Някои от тях явно се познаваха. Потупваха се по гърба и се здрависваха. Мина още половин час, а от сградата не излизаше никой. Накрая капитанът на надзирателите даде на работниците команда „свободно“. Ако искаха, можеха да се нахранят или да пушат цигари. Андраш и Мендел седнаха на една мокра траверса и отвориха канчетата си с обяда, а Йожеф извади тънка кожена табакера от джоба на ризата си и запали цигара.

Миг по-късно вратата на тухлената сграда се отвори и офицерите излязоха — първо армейските офицери в изгладени униформи с месингови копчета, после познатите им офицери от Трудови войски, които ги командваха от началото на службата им в Сентендре. Първият лейтенант на Варшади наду свирка и нареди на работниците да застанат мирно. Последва кратка суматоха, докато мъжете прибираха обяда си. Сержантът изкрещя заповедта. Всички трябваше да се строят в колони пред камионите и да пренесат стоките до товарните вагони възможно най-бързо.

Ако не бяха войниците с насочените към небето щикове, сякаш за да прободат надвисналите ниско облаци, всичко щеше да изглежда като един обикновен ден в Сентендре. Рота 79/6 пренасяше кутии с амуниции през същия участък от чакъл, който бяха прекосявали хиляди пъти. Това, че надзирателите държаха по-изкъсо работниците, това, че офицерите крещяха по-силно заповедите, изглеждаше само продължение на враждебността, която се носеше из редовете на командването цяла седмица. Фараго, техният бригадир, не изсвири нито една мелодия от мюзикъл, а само крещеше Siessetek! По-бързо! с тънкия си тенор и се чудеше на глас защо е бил проклет да командва отряд от охлюви и костенурки.

Бяха разтоварили половината стоки и оставаше да пренесат товара от още пет камиона до влака, когато един от адютантите на Варшади се приближи към групата работници на Андраш и отведе Фараго настрани. След малко извика Андраш и Мендел. Командирът на ротата искал да говори с тях в кабинета си.

Мендел и Андраш се спогледаха: „Няма страшно. Не се паникьосвай“.

— Каза ли защо ни вика, господине? — попита Мендел, макар че имаше само една причина командирът да ги вика в кабинета си.

— След малко ще разберете — закани се Фараго и се обърна към адютанта: — Изпрати ги обратно веднага щом Варшади приключи с тях. Трябват ми.

Младият адютант на майора ги поведе през железопътната линия към ниската тухлена сграда. В антрето група войници стояха мирно, с пушки, вдигнати на рамо. Когато Андраш и Мендел влязоха, те само обърнаха очи към тях, но стояха застинали като скулптури. Портиерът въведе Андраш и Мендел в кабинета на Варшади, затвори вратата след тях и те се озоваха сами пред командира. Ризата на Варшади бе чиста и спретната въпреки жегата, а очите му ги гледаха присвито иззад очила с формата на полумесеци. На бюрото му, както си и мислеше Андраш, лежеше пълен комплект броеве на „Кривата релса“.

— Добре — заговори Варшади и започна да разглажда страниците. — Ще бъда кратък. Знаете, че харесвам вас, момчета, и вашия вестник. Хората тук добре се посмяха с него. Но се опасявам, че не е… хм… много разумно в момента да остане в обращение.

За миг Андраш се обърка. Мислеше си, че ги викат заради съпротивата, която с Мендел бяха предизвикали. Забързаното темпо на работа и промяната в държането на бригадирите насочваха към това. Но Варшади нямаше да ги обвини в агитация. Изглежда, само искаше да спрат да издават вестника.

— Вестникът на практика не е в обращение — започна да се оправдава Мендел. — Чете се само в рота 79/6.

— Правили сте по петдесет екземпляра от всеки брой. Хората ги носят по домовете си. Някоя от тези бройки може да стигне до града. А стои и въпросът с печатните плаки и оригиналите. Тази хартия изглежда качествена. Знам, че не ги препечатвате на ръка у дома.

Андраш и Мендел се спогледаха набързо и Мендел заяви:

— Унищожаваме печатните плаки всяка седмица, господине. Излиза само този тираж.

— Доколкото разбрах, и двамата преди сте работили в „Унгарски еврейски журнал“ в Будапеща. Ако разпитаме там или отидем на оглед, дали случайно няма да открием…?

— Търсете, където искате, господине — отвърна Мендел. — Няма да намерите нищо.

Андраш наблюдаваше като насън как командирът отвори чекмеджето на бюрото си, извади малък револвер и го вдигна небрежно в ръка. Тялото на оръжието бе черно като кадифе, а дулото леко закривено нагоре.

— Тук не могат да се допускат грешки — отсече Варшади. — Петдесет екземпляра от всеки брой. Това е достатъчно голяма неизвестна в уравнението. Искам оригиналите и печатните плаки. Искам да знам къде ги държите.

— Унищожихме… — започна Мендел пак, без да сваля поглед от оръжието.

— Лъжеш — произнесе делово Варшади. — Това не ми харесва при толерантността, която проявявам към вас. — Той обърна оръжието в дланта си и прокара палец по предпазителя. — Кажете ми истината и можете да си вървите. Печатали сте в редакцията на „Унгарски еврейски журнал“. Дали ще намерим оригиналите там? Питам ви, господа, защото единственото друго място, за което се сещам, са домовете ви. А не бих искал да притеснявам вашите семейства. — Думите му увиснаха във въздуха между тях, докато той лъскаше револвера с пръсти.

Всичко мина пред очите на Андраш: опустошеният апартамент на улица „Нефелейч“, всички документи и книги пръснати по пода, всички шкафове изпразнени, диванът изтърбушен, дъските на паркета изкъртени. Цялата подготовка за пътуването им до Палестина, изложена за официална проверка. Клара, сгушена в ъгъла или хваната за ръцете — Как? От кого? — докато бебето плаче. Отново се спогледа с Мендел и разбра, че и той си мисли същото и е взел решение. Щом Андраш нямаше да каже истината, Мендел щеше да я изрече. И наистина миг по-късно Мендел заговори:

— Оригиналите се съхраняват във вестника. По едно копие от всеки брой в кабинета на редактора. Няма нужда да безпокоите ничие семейство. Не държим нищо по домовете си.

— Много добре — каза Варшади и върна пистолета в чекмеджето. — Това е всичко засега. Свободни сте — махна той с ръка към вратата.

Те тръгнаха като омагьосани, без да се поглеждат. Бяха злепоставили лично Фридиеш Еплер, неговата длъжност, и знаеха това много добре. Не се знаеше какви ще са последиците и каква цена може да се наложи да плати той. Навън цялата рота беше се събрала на плаца и всички притеснени стояха мирно. Когато Андраш зае мястото си в строя, Йожеф го изгледа с искрено любопитство. Но нямаше време да му разказва, явно най-сетне щеше да започне обещаната проверка. Войниците, които пристигнаха сутринта, се бяха подредили по краищата на плаца, а офицерите стояха начело. Изведнъж Андраш разбра: рота 79/6 беше обградена. Войниците, които пушеха и се смееха с надзирателите, сега стояха мирно, с ръце на пушките и очи, вперени в онова опасно военно средно разстояние, мястото, от което бе невъзможно да различиш чертите на лицето на друго човешко същество.

Варшади излезе от ниската сграда с изправен гръб и медали, хвърлящи отблясъци на следобедното слънце.

— Равнис! — извика той. — Ходом марш!

Андраш си каза, че трябва да запази спокойствие. Намираха се на половин час от Будапеща. Това не беше Делвидек. Варшади сигурно искаше само да ги сплаши, да покаже някаква дисциплина, въпреки разпуснатото си командване. По негова заповед рота 79/6 излезе с маршова стъпка от плаца, мина покрай релсите и се насочи към южната порта на депото. Войниците маршируваха, оградили плътно трудоваците. Когато стигнаха до края на товарните вагони, всички спряха.

На опашката на влака бяха закачени три празни вагона със съкращението на Трудови войски, изписано по стените им. На малките им високи прозорчета имаше железни решетки. Вратите стояха отворени, сякаш ги очакваха. Далеч напред, отвъд току-що натоварените със стоки вагони, локомотивът бълваше кафяв пушек.

— Внимание — извика Варшади. — Заповедите ви се промениха. Нуждаят се от вас на друго място. Заминавате незабавно. Работата, която ще вършите, е секретна. Не можем да ви дадем повече информация.

Мъжете се разшумяха слисани и изведнъж се вдигна глъчка.

— Тишина! — изкрещя командирът. — Тишина! Млъкнете веднага! — Той вдигна пистолет и стреля във въздуха. Работниците се смълчаха.

— Извинете, господине — обади се Йожеф. Той стоеше само на около метър от Андраш, достатъчно близо, за да вижда Андраш тънката веничка, която пулсираше на слепоочието му. — Доколкото си спомням от Наръчника за служещи на Трудови войски, трябва да получим едноседмично предизвестие, преди да ни разпределят на друго място. А и, простете, че го споменавам, но нямаме почти никаква храна.

Майор Варшади отиде до Йожеф с пистолет в ръка. Хвана оръжието за дулото и удари два пъти Йожеф по лицето с дръжката. Яркочервена струйка кръв пръсна по рамото на Андраш.

— Съветвам те да си затваряш устата — изкрещя му Варшади. — Там, където отиваш, ще те застрелят и за по-малко.

Майорът издаде нова заповед; войниците затегнаха кръга около работниците и ги притиснаха към вагоните. Андраш се озова между Мендел и Йожеф. Отзад се блъскаха останалите мъже. Нямаха друг избор, освен да се качат във вагона. През единствения висок прозорец Андраш видя строените в редица войници около вагоните, слабото проблясване на щиковете им на фона на осеяното с облаци небе. Във вагоните се наблъскваха още и още мъже, докато вътре не остана място за дишане. Андраш усети мириса на мокър плат, помада за коса и пот, сърцето му се блъскаше в гърдите, гърлото му се сви от ужас. В момента Клара сигурно събираше последните им вещи. След час щеше да започне да поглежда часовника. Трябваше да слезе от влака, да се престори на болен, да предложи подкуп. Той започна да си проправя път с лакти към вратата, но преди да успее да достигне правоъгълника светлина, се чу изскърцване. Вратата започна да се затваря, настъпи мрак, верига издрънча върху метал и прозвуча щракването на катинар.

Миг по-късно свирката на влака изпищя с безразличие. През дървените дъски на пода, през подметките на летните му обувки и през костите на краката му проехтя механичен тласък, първият стържещ тласък при потеглянето. Мъжете изпопадаха един върху друг и тежестта им явно бе достатъчна да притисне и успокои сърцето в гърдите на Андраш. Влакът тръгна ритмично и ги изведе през портата на депо Сентендре в неизвестна никому посока.