Джули Оринджър
Невидимият мост (12)

Дванадесета глава
Какво се случи в ателието

Лекциите започнаха през първия понеделник от януари с ускорено двудневно упражнение. В рамките на четирийсет и осем часа трябваше да проектират самостоятелно жилище с площ петдесет квадратни метра с подвижна стена, два прозореца, баня и кухненски бокс. Трябваше да представят скица на предната фасада на сградата, план на етажното разпределение и макет. Четирийсет и осем часа, през които онези, които искаха да се представят добре, нямаше да ядат, да спят или да напускат ателието. Андраш възприе проекта като лекарство за забрава, почувства как краткото време стяга вените му, използва случая да се опита да забрави десетте дни с Клара. Той се зае с чертежа на работната си маса и изля в него душата си. Критиката за гара „ДʼОрсе“ бе оставила отпечатък в съзнанието му; той се закле, че няма да допусне да бъде унизен пред състудентите си, пред надменния Лемарк и пред студентите от горните курсове. Към края на трийсетия си час бодърстване погледна скицата и установи, че е нарисувал къщата на родителите си в Коняр с няколко променени детайла. Една спалня вместо две. Вътрешна баня вместо метална вана и външна тоалетна. Модерна вътрешна кухня. Едната външна стена бе направил подвижна; можеше да се отваря през лятото и от къщата да се излиза направо в градината. Фасадата бе обикновена и бяла, с прозорци с капаци. През втората си безсънна нощ начерта подвижната стена с извивка, която, отваряйки се, да се превръща в сенчеста ниша. Нарисува каменна пейка и кръгло езерце в градината. Превърна къщата на родителите си във вила. Страхуваше се, че идеята е нелепа, че всички ще прозрат какво всъщност представлява това: проект на селско момче, груб и примитивен. Предаде работата си в последния възможен момент и за своя изненада получи от Ваго одобрително кимване и кратък писмен отзив, изпълнен с похвали, както и неохотното одобрение и на най-критичните петокурсници.

В „Сара Бернар“ разглобиха декорите за „Майка“ и започнаха репетициите за „Фуенте Овехуна“ на Лопе де Вега. Макар Золтан Новак да умоляваше мадам Жерар, тя не прие роля в новата пиеса; вече бяха й предложили да играе лейди Макбет в „Театър дез Амбасадьор“, а и Новак не можеше да й плаща толкова добре, колкото тях. Андраш бе благодарен, че тя скоро ще си отиде. Не можеше да я погледне, без да се сеща за Клара, без да си мисли дали мадам Жерар знае за случилото се между тях. В деня, преди да се премести в новия театър, той й помогна да опакова вещите от гримьорната си: кимоното, принадлежностите за приготвяне на чай, гримовете, хилядите писма, пощенски картички и дребни подаръци от почитателите. Докато опаковаха багажа й, тя му разказваше за колегите си от новата театрална трупа, двама от които се бяха снимали в американски филми, и за друг, който бе участвал в „Грехът на Маделон Клодет“ с Хелън Хейс. На Андраш му бе трудно да следи разказа й. Изпитваше желание да й каже какво се бе случило. Не бе споделял с никого; ако беше казал на приятелите си от училището, щеше да омаловажи всичко, връзката му с Клара щеше да изглежда като изкуствена и мимолетна афера. Но мадам Жерар познаваше Клара и щеше да разбере какво означава тази връзка за него. Може би дори щеше да му вдъхне надежда. Затова той затвори вратата на гримьорната и си призна всичко, като пропусна само писмото, което бе донесъл от Унгария.

Мадам Жерар го изслуша мрачно. След като той приключи, тя стана и закрачи напред-назад по зеленото килимче пред огледалото на тоалетката, сякаш си припомняше някой монолог. Накрая се обърна и отпусна ръце върху облегалката на стола си.

— Знаех си — кимна тя. — Знаех си и трябваше да кажа нещо. Когато ви видях във Венсенския лес, веднага се досетих. Ти изобщо не се интересуваше от момичето. Гледаше само Клара. Трябва да си призная — извърна тя поглед от него и се засмя унило на себе си — че макар и стара, малко ревнувах. Но не мислех, че ще разкриеш чувствата си.

Андраш потри длани.

— Не биваше да го правя.

— Добре, че е сложила край на връзката ви — в думите на мадам Жерар прозвуча облекчение. — Знаела е, че е нередно. Покани те в дома си, защото си мислеше, че може да се сприятелиш с дъщеря й. Трябваше да спреш да им гостуваш в момента, в който си разбрал, че не харесваш Елизабет.

— Тогава вече бе твърде късно. Не можех да спра да ходя у тях.

— Не познаваш Клара. Няма как да я опознаеш само от няколко неделни обеда и едноседмична афера. Тя не е направила нито един мъж щастлив. Имаше куп възможности да се влюби, при това, да ме извиниш, в зрели мъже, а не в студенти по архитектура първи курс. Не си мисли, че не е имала многобройни ухажори. Ако някога приеме някой мъж на сериозно, това ще е човек, за когото ще поиска да се омъжи, който да й бъде опора, да се грижи за нея. А ти, скъпи, не си в състояние да й осигуриш това.

— Не е нужно да ми го напомняте.

— Очевидно някой трябва да го направи!

— Но какво да правя сега? — попита Андраш настойчиво. — Не мога да се преструвам, че не се е случило.

— Защо не? Връзката ви е приключила. Ти самият го каза.

— За мен нищо не е приключило. Не мога да престана да мисля за нея.

— Съветвам те да опиташ. Тя не е за теб.

— Значи трябва да я забравя, така ли?

— Така ще е най-добре.

— Невъзможно е — заяви той.

— Горкичкият. Съжалявам, но ще го преживееш. Младите мъже забравят бързо. — Мадам Жерар се залови отново да прибира златистите си и сребристи флакони с гримове в кутия с десетки малки чекмеджета. По устните й пробягна загадъчна усмивка; тя претърколи един флакон руж между пръстите си и се обърна към Андраш: — Сега, след като Клара те отблъсна, се присъединяваш към знаменита компания. Повечето мъже не успяват да стигнат толкова далеч.

— Моля ви, не ми е приятно да говорите така за нея.

— Всичко е заради бащата на момичето. Струва ми се, че тя все още е влюбена в него.

— Бащата на Елизабет ли? Той тук в Париж ли е? Още ли се виждат?

— О, не. Доколкото знам, е починал преди години. Но смъртта не е пречка за любовта, както може би ще разбереш някой ден.

— Кой е бил той?

— За съжаление, не знам. Клара не споделя много за миналото си.

— Значи няма никаква надежда. Трябва да се откажа, защото тя е влюбена в мъртвец.

— Нека това остане в спомените ти като малък епизод: красиво изживяване. Задоволяване на взаимно любопитство.

— За мен не беше така.

Мадам Жерар наведе глава и се усмихна отново с ужасната си, всезнаеща усмивка.

— Опасявам се, че аз съм най-неподходящият човек, който да дава съвети за любовта. Освен ако не искаш да се избавиш от романтичните си заблуди.

— В такъв случай ме извинете. Ще ви оставя да си съберете багажа.

— Не е нужно да се извиняваш, скъпо момче. — Тя стана, целуна го по двете бузи и го изпрати до коридора. Не му остана друго, освен да се захване с работа; зае се със задълженията вглъбен и мълчалив и дълбоко съжали, че й се е доверил.

 

 

Едно-единствено нещо му донесе голяма радост: прекрасната новина, която пристигна с телеграма от Будапеща, че Тибор ще му дойде на гости. Лекциите му в Модена започваха в края на януари и той преди Италия щеше да остане седмица в Париж. Когато получи телеграмата, Андраш изкрещя новината на стълбите с цяло гърло, заради което портиерката излезе в коридора и го смъмри, че безпокои наемателите. Той сложи ръка на устата й, целуна я по челото и й показа телеграмата. Тибор идва! Тибор — по-големият му брат. Портиерката изрази надежда, че по-големият му брат ще го научи на по-добри обноски, и го остави да се радва сам в коридора. Андраш не бе споменавал за Клара в писмата си до Тибор, но имаше чувството, че брат му знае — сякаш бе усетил, че Андраш се безпокои за нещо, и бе решил да му гостува заради това.

Нетърпението, с което чакаше пристигането на брат си — първо след три седмици, след това след две и накрая след една — му помагаше да ходи от къщи на училище и от училище на работа. След като представленията на „Майка“ бяха приключили и мадам Жерар бе напуснала, следобедите в „Сара Бернар“ минаваха влудяващо бавно. Андраш бе въвел толкова добър ред зад кулисите, че нямаше почти никаква работа, докато актьорите репетираха; мотаеше се зад сцената, все повече страхувайки се, че мосю Новак ще разбере, че вече не им е нужен. Един следобед, след като прие голяма доставка на дървени летви за декорите на „Фуенте Овехуна“, той отиде при главния дърводелец и предложи да помага при сглобяването на декора. Следобед Андраш сковаваше стаи; вечер изучаваше дизайна на новите декори. Това бе различен вид архитектура, чиято основна задача бе да създава илюзии: плоска перспектива, за да изглеждат пространствата по-дълбоки, скрити врати, през които актьорите влизаха на сцената или изчезваха, панели, които можеха да бъдат обърнати наопаки или отвътре навън, за да се създаде нов декор. Той започна да размишлява за дизайна нощем в леглото си, за да не мисли за Клара. Сещаше се, че фалшивите фасади, които пресъздаваха испанския град, можеха да бъдат монтирани върху колелца и завъртани обратно, а задните им стени да бъдат изрисувани като интериора на сградите. Нарисува скици, а по-късно направи от скиците чертежи. През втората си седмица като помощник по декорите той отиде при главния дърводелец и му показа работите си. Дърводелецът го попита дали не си мисли, че разполагат с бюджет от един милион франка. Андраш му обясни, че това ще струва по-малко, отколкото да се построят два отделни декора за интериора и екстериора. Главният дърводелец се почеса по главата и каза, че ще говори с художника по декорите. Художникът по декорите, висок мъж със заоблени рамене, зле подстригани мустаци и монокъл, разгледа внимателно чертежите и попита Андраш защо още работи като момче за всичко. Попита го дали иска работа, за която ще получава три пъти по-висока заплата от сегашната. Той имаше собствена работилница на улица „Де Ломбар“ и взимаше на работа помощници, но последният бил завършил Висшето училище по изкуствата и започнал работа извън столицата.

Андраш искаше работата, но Золтан Новак му бе спасил живота и не можеше просто така да напусне „Сара Бернар“. Той прие визитната картичка на художника и цяла вечер се чудеше как да постъпи.

На другия ден следобед отиде в кабинета на Новак, за да му разкаже за предложението. След като почука, последва дълго мълчание, после се чуха спорещи мъжки гласове; вратата се отвори рязко и двама мъже с раирани костюми и куфарчета в ръце, с пламнали лица, сякаш Новак ги бе обиждал най-жестоко, нахлупиха шапките си и минаха покрай Андраш, без да кимнат и без дори да го погледнат. В кабинета си Новак стоеше зад бюрото, подпрял ръце върху попивателната хартия, и гледаше как мъжете се отдалечават по коридора. Щом те се скриха от поглед, той излезе иззад бюрото и си наля чаша уиски от гарафата на бюфета. Погледна към Андраш през рамо и му посочи една чаша. Андраш поклати глава.

— Моля те, настоявам — каза Новак, наля му уиски и добави малко вода.

Андраш никога не бе виждал Новак да пие, преди да се стъмни. Прие чашата и седна на един от старинните кожени столове.

— Egészségedre^[1] — каза Новак, вдигна чашата си, пресуши я и я постави върху попивателната хартия. — Можеш ли да познаеш кои бяха мъжете, които си тръгнаха току-що?

— Не — отвърна Андраш. — Но изглеждаха много мрачни.

— Те са хората, които отговарят за парите ни. Хората, които винаги успяваха да убедят общината, че театърът трябва да продължи да работи.

— И?

Новак седна на стола си, облегна се назад и сплете пръсти.

— Петдесет и седем души — каза той. — Толкова хора трябва да уволня днес според тези мъже. Включително себе си и теб.

— Но това означава всички в театъра — възкликна Андраш.

— Точно така. Затварят ни. Най-рано до следващия сезон. Не могат повече да ни издържат, въпреки че бяхме на печалба цяла есен. „Майка“ е изкарала най-много приходи от всички спектакли в Париж. Но това не е достатъчно. Този театър е истинска яма за пари. Знаеш ли колко струва отоплението на зала с височина пет етажа?

Андраш отпи глътка уиски и усети как топлината на течността се разлива в гърдите му.

— Какво ще правите? — попита той.

— А ти какво ще правиш? — попита на свой ред Новак. — Какво ще правят актьорите? И мадам Курбе? Клодел, Пели и останалите? Това е истинска катастрофа. А пък и не сме само ние, затварят четири театъра. — Новак се облегна назад, поглади мустаците си и огледа етажерките с книги. — Всъщност не знам какво точно ще правя. Мадам Новак е в деликатно положение, както казват. Мъчно й е за родителите й в Будапеща. Убеден съм, че ще приеме това за знак, че трябва да се приберем у дома.

— Но вие предпочитате да останете, нали?

От широкия гръден кош на Новак се изтръгна въздишка.

— Разбирам как се чувства Едит. Домът ни не е тук. Намерили сме си местенце, но нищо тук не ни принадлежи. В крайна сметка сме унгарци, а не французи.

— Когато се запознахме във Виена, ми изглеждахте като истински парижанин.

— Сега разбираш колко зелен си бил — усмихна се тъжно Новак. — Ами ти какво ще правиш? Знам, че трябва да плащаш таксата си за обучение.

Андраш му разказа за предложението да стане помощник на художника по декорите мосю Форестие и тъкмо идвал да го моли за съвет.

Новак плесна с ръце.

— Щеше да е много жалко да те загубим, но това е чудесна възможност, която идва тъкмо навреме. Естествено, че трябва да приемеш работата.

— Не знам как да ви благодаря за всичко, което направихте за мен — каза Андраш.

— Ти си добър младеж. Работи усърдно тук и никога не съм съжалявал, че те взех. — Той изпи остатъка от питието си и бутна празната чаша по бюрото. — Би ли я напълнил? Трябва да съобщя новината на останалите. Надявам се, че утре ще дойдеш на работа. Около затварянето на театъра ще трябва да свършим много неща. Кажи на Форестие, че не мога да те пусна преди края на месеца.

— Тогава до утре, както обикновено.

Същата вечер той се прибра със страшното усещане за празнота в гърдите. Край със „Сара Бернар“. Край с мосю Новак. Нямаше да вижда Клодел и Пели, мадам Жерар. И повече нямаше да вижда Клара, край с Клара. Твърдата бяла черупка на живота му бе пробита и той бе останал беззащитен. Чувстваше се лек и кух като празно яйце. Кух и лек, той се понесе към квартирата си срещу януарския вятър. На улица „Дез Екол“ изкачи безбройните стълби с усещането, че тази вечер няма да има сили да учи, нито дори да си измие лицето или да си облече пижамата. Искаше само да си легне, както е с панталон, обувки и палто, да се завие през глава с юргана и да спи безпаметно до зори. Но когато изкачи стълбите, видя ивица светлина в пролуката под вратата си, а когато сложи ръка върху дръжката, разбра, че вратата е отключена. Бутна я и я остави да се затръшне след него. Огън в камината, хляб и вино на масата, на единствения стол с книга в ръце седеше Клара.

— Ти! — възкликна той.

— Ето те и теб.

— Как влезе?

— Казах на портиерката, че имаш рожден ден и че ти подготвям изненада.

— А какво каза на дъщеря си?

Клара сведе очи към книгата.

— Казах й, че отивам да се видя с приятел.

— Колко жалко, че си я излъгала.

Клара стана, отиде при него и го хвана за ръцете.

— Моля те, Андраш, не ми говори така.

Той се отдръпна и свали палтото и шала си. За един дълъг миг, както му се стори, не успя да каже нищо повече; приближи се до камината и скръсти ръце, взрян в пламтящата пирамида ярки въглени.

— Беше ми достатъчно тежко да не знам дали ще те видя отново. Казах си, че между нас всичко е приключило, но не успях да убедя себе си, че наистина е така. Накрая споделих с Марсел. Тя бе достатъчно любезна да ми каже, че не съм сам в нещастието си. Съобщи ми, че вече принадлежа към виден клуб от мъже, които си зарязала.

Сивите очи на Клара помръкнаха.

— Зарязала? Според теб това ли направих с теб?

— Заряза ме, изрита ме, показа ми вратата. Струва ми се, че няма значение какъв израз използвам.

— Решихме, че връзката ни е невъзможна.

— Ти го реши.

Тя се приближи до него, сложи ръце върху неговите и когато вдигна глава към лицето му, той видя, че очите й са насълзени. За негов ужас и собствените му очи запариха. Това беше Клара, чието име бе донесъл със себе си от Будапеща, Клара, чийто глас го спохождаше в сънищата му.

— Какво искаш? — прошепна той в косата й. — Какво трябва да направя?

— Нещастна съм. Не мога да те забравя. Искам да те опозная, Андраш.

— И аз искам да те опозная. Не обичам потайното поведение. — Но още щом го изрече, осъзна, че тайната й я прави още по-привлекателна, имаше нещо мъчително в нейната загадъчност.

— Ще трябва да си търпелив с мен — настоя тя. — Ще трябва да спечелиш доверието ми.

— Ще бъда търпелив — съгласи се той. Беше я прегърнал толкова силно, че изпъкналите кости на тялото й се впиваха в него.

— Клер Моргенщерн — промълви той. — Кларика.

Помисли си, че тя ще го съсипе. Но да я отпрати сега, би било равносилно да премахне геометрията от архитектурата или студа от месец януари, или зимното небе отвъд прозореца. Той се наведе и я целуна. И после за пръв път я отведе в своето легло.

 

 

Когато излезе навън на следващата сутрин, видя, че светът се е преобразил. Сивотата от седмиците без Клара се бе стопила. Той отново беше се превърнал в човек, бе си възвърнал плътта и кръвта. Всичко блестеше великолепно на зимното слънце, всяка подробност от улицата го заслепяваше, сякаш я виждаше за пръв път. Защо досега не бе забелязвал как светлината пада върху голите клони на липите пред сградата, как се пречупва и разпръсва върху мокрите павета и връща отблясъци от месинговите брави на вратите по цялата улица? Наслаждаваше се на ободряващото шляпане на подметките си по тротоара, влюби се във водопада от висулки в замръзналия фонтан в Люксембургската градина. Искаше му се да изкрещи благодарност към изящния дълъг тунел на булевард „Распай“, който го отвеждаше всеки ден покрай сградите от епохата на Жорж Йожен Осман до сините врати на Училището по архитектура. Възхити се на пустия двор на училището, облян в зимна светлина, с празните си зелени пейки, заскрежените стъкла и мокрите от разтопения сняг пътеки. Пъстро птиче, кацнало на клона на едно дърво, чуруликаше името й: Клара, Клара.

Андраш изкачи тичешком стълбите до ателието и потърси чертежите за новия проект, по който работеше заедно с Поланер. Искаше да ги прегледа за няколко минути, преди да отиде при Ваго за сутрешния си урок по френски. Но чертежите ги нямаше — Поланер сигурно ги бе занесъл вкъщи. Андраш взе един речник на архитектурните термини, от който щеше да учи тази сутрин с Ваго, и изтича на долния етаж, за да мине през тоалетната. Отвори вратата в кънтящия мрак и опипа стената за електрическия ключ. От отсрещния ъгъл долетя тих хриптящ стон.

Андраш светна лампата. На циментовия под до стената с писоарите и мивките някой се бе свил на кълбо. Дребна мъжка фигура с кадифено сако. До нея, смачкани и стъпкани, се търкаляха чертежи.

— Поланер?

Отново се чу същият звук. Хриптене, преминаващо в стон. А след това фигурата произнесе името му.

Андраш коленичи на пода до младежа. Поланер не можеше или просто не искаше да го погледне. Лицето му бе потъмняло от синини, носът му бе счупен, а очите му скрити от лилави подутини. Бе свил колене плътно до гърдите си.

— Боже мой! Какво е станало? Кой ти причини това?

Не последва отговор.

— Не мърдай — Андраш се изправи олюлявайки се, обърна се и излезе тичешком от тоалетната. Прекоси вътрешния двор, качи се до кабинета на Ваго и отвори вратата, без да почука.

— Леви, какво, за бога, става?

— Илий Поланер е пребит почти до смърт. В мъжката тоалетна на приземния етаж е.

Двамата изтичаха долу. Ваго се опита да накара Поланер да покаже раните си, но Поланер отказваше да се обърне. Андраш го умоляваше. Когато Поланер свали ръце от лицето си, Ваго си пое рязко въздух. Поланер се разплака. Един от долните му зъби бе избит и той изплю кръв върху цимента.

— Вие стойте тук — каза Ваго — а аз ще повикам линейка.

— Не, без линейки — възрази Поланер. Но Ваго вече беше излязъл и вратата се затвори след него.

Поланер се обърна по гръб и отпусна ръце. Ризата под кадифеното му сако беше разкъсана, а на гърдите му бе изписано нещо с черно мастило.

Feygele. Евреин педераст.

Андраш докосна разкъсаната риза, Поланер се дръпна.

— Кой го направи? — попита Андраш.

— Лемарк — прошепна Поланер. После промърмори фраза, която Андраш чу само до половината и не можа да си я преведе:

— Jʼétais coin…

— Tu étais quoi?

— Jʼétais coincé — каза Поланер и повтори думите, докато Андраш не го разбра. Устроили му капан. Подмамили го. След това продължи шепнешком: — Поиска да се срещнем тук снощи. А после дойде с още трима.

— Защо е искал да се срещнете през нощта? — попита Андраш. — За да работите по чертежите ли?

— Не — Поланер обърна посинените си и подути очи към него. — Не за да работим.

Feygele.

Трябваше му миг да разбере. Среща през нощта: романтична среща. Значи това, а не бъдещата му годеница в Полша, която му пишеше писма, бе причината той да не проявява интерес към жените тук, в Париж.

— О, боже! — възкликна Андраш. — Ще го убия. Ще му избия зъбите.

Ваго се върна с аптечка в ръка. Зад него на прага на тоалетната се бяха скупчили група студенти.

— Разотивайте се — извика той през рамо, но никой не помръдна. Ваго свъси вежди. — Изчезвайте веднага! — кресна той и студентите отстъпиха назад шушукайки. Вратата се затвори. Ваго коленичи на пода до Андраш и сложи ръка на рамото на Поланер.

— Линейката идва — каза той. — Ще се оправиш.

Поланер се закашля и изплю кръв. Опита се да придържа ризата си затворена с една ръка, но не бе по силите му; ръката му се отпусна на циментовия под.

— Кажи му — рече Андраш.

— Какво? — попита Ваго.

— Кой го направи.

— Нима е бил друг студент? — възкликна Ваго. — Ще го изправим пред дисциплинарния съвет. Ще го изключим. Ще повдигнем обвинение.

— Не, не — възрази Поланер. — Ако родителите ми разберат…

В този миг Ваго видя надписа върху гърдите на Поланер. Той клекна и закри с ръка устата си. Дълго време никой не продума и не помръдна.

— Добре — каза той накрая. — Добре.

После разгърна скъсаната риза на Поланер, за да види по-добре раните — гърдите и коремът му бяха почернели от синини. На Андраш му се догади и се наложи да се наведе над една от порцелановите мивки. Ваго свали сакото си и го наметна върху гърдите на Поланер.

— Спокойно — рече той. — Ще те закарат в болницата и ще се погрижат за теб. За останалото ще мислим по-късно.

— Чертежите ни — обади се Поланер и докосна смачканите листове хартия.

— Не се тревожи за това — успокои го Ваго. — Ще ги оправим. — Той вдигна чертежите и ги подаде внимателно на Андраш, сякаш имаше някакъв шанс да бъдат спасени. Когато чу сирената на линейката, изтича навън, за да доведе санитарите. Двама мъже с бели престилки внесоха носилка; когато вдигнаха Поланер върху нея, той припадна от болка. Андраш задържа вратата отворена, докато го изнасяха на двора. Навън се бе събрала цяла тълпа. Случката се бе разчула сред пристигащите за сутрешните лекции студенти. Наложи се санитарите да си проправят път през тълпата, докато носеха Поланер по настланата с плочи пътека.

— Няма нищо за гледане — извика Ваго. — Отивайте по класните стаи.

Но лекциите още не бяха започнали, бе едва осем без петнайсет. Никой не си отиде, докато санитарите не натовариха Поланер в линейката. Андраш стоеше на двора, стиснал чертежите като прекършено тяло на животно. Ваго сложи ръка на рамото му.

— Ела в кабинета ми.

Андраш се обърна и го последва. През същия двор, който бе прекосил тази сутрин, със същите заскрежени стъкла и зелени пейки, със същите блестящи на слънцето мокри пътеки. Знаеше, че дворът е същият, но вече не го виждаше по същия начин. Не можеше да повярва, че светът е способен да замени красотата с грозота само в рамките на петнайсет минути.

 

 

В кабинета си Ваго разказа на Андраш за други подобни случаи. Миналият февруари някой бе написал на немски „боклуци“ и „свине“ върху годишните проекти на група петокурсници евреи, а по-късно, през пролетта, един студент от Кот дʼИвоар бил измъкнат от ателието през нощта и пребит в гробището зад училището. Върху гърдите на този студент също имало изписана расистка обида. Но не хванали никого от извършителите. Ако Андраш имал някаква информация, щял да помогне на всички, като я сподели.

Андраш се поколеба. Седеше на обичайната си табуретка и поглаждаше джобния часовник на баща си.

— Какво ще стане, ако ги заловите?

— Ще ги разпитаме. Ще предприемем дисциплинарни и юридически действия.

— И после приятелите им ще сторят нещо още по-лошо. Ще разберат, че Поланер ги е издал.

— А ако не направим нищо? — попита Ваго.

Андраш пусна часовника в джоба си. Замисли се какво би го посъветвал баща му в подобна ситуация. Замисли се какво би го посъветвал Тибор. Нямаше съмнение: те щяха да го помислят за страхливец, ако не каже.

— Поланер спомена Лемарк — първоначално думите излязоха като шепот, но после той ги повтори по-силно. — Лемарк и още няколко души. Но не знам кои са били другите.

— Фернан Лемарк ли?

— Така каза Поланер — отговори Андраш и разказа на Ваго всичко.

— Добре. Ще говоря с Пере. А през това време… — той отвори речника на архитектурните термини на страницата, на която бяха изброени вътрешните покривни конструкции с вертикалните си poinçons, с подпорните си contre-fiches, с подобните на ребра arbalétriers — ти остани тук да учиш — и остави Андраш сам в кабинета си.

На Андраш, естествено, не му бе до учене, не можеше да забрави вида на Поланер. Виждаше го отново и отново проснат на пода, с думата, изписана върху гърдите му с черно мастило, със смачканите до него чертежи. Андраш разбираше какво е да се чувстваш отчаян и самотен, знаеше какво е да си на хиляди километри от дома, какво е да пазиш тайна. Но колко ли отчаян и нещастен трябва да се е чувствал Поланер, за да си представи Лемарк като любовник? Като човек, с когото може да сподели интимен момент в мъжката тоалетна през нощта?

Не бяха минали и пет минути, когато Розен нахълта в кабинета на Ваго с шапка в ръка. Зад него стоеше Бен Яков смутен, сякаш се бе опитал безуспешно да попречи на Розен да нахлуе.

— Къде е онова малко копеле? — разкрещя се Розен. — Къде е онази невестулка? Ако са го скрили някъде тук, кълна се, ще ги избия всичките!

Ваго дотича по коридора от кабинета на Пере.

— По-тихо, да не сме в бирария — каза той. — Кого търсиш?

— Знаете кого — отвърна Розен. — Фернан Лемарк. Той шепти наляво-надясно „мръсни евреи“ и разлепя афишите на Младежкия фронт. Видяхте ги — „Да се обединим, младежи на Франция“ и други подобни глупости, при това в Залата на научната общност. Те са против парламента, против евреите, против всичко. Лемарк е една от марионетките им. Цяла група са. Третокурсници, петокурсници. От нашето училище, от училището по изкуствата и от всички университети в града. Знам ги, ходил съм на събранията им. Чух какво искат да направят с нас.

— Добре, ще ми разкажеш всичко след упражненията — опита се да го успокои Ваго.

— След упражненията ли? — Розен се изплю на пода. — Трябва да кажа всичко още сега. Да повикаме полицията!

В това време самият Пере излезе от кабинета си и дойде при тях с развяващо се сиво наметало.

— Достатъчно! — отсече той. — Ние ще се заемем. Отивайте в ателието.

— Не желая — заяви Розен. — Сам ще открия това копеле.

— Младежо — обърна се към него Пере — не сте напълно запознат със ситуацията. Да не сте каубой? Не се намираме в Дивия запад. Тази страна има правосъдна система, която вече е задействана. Ако не говорите по-тихо и не се държите възпитано, ще бъда принуден да ви отстраня от училището.

Розен се обърна и слезе по стълбите, ругаейки тихичко. Андраш и Бен Яков тръгнаха след него към ателието, където десет минути по-късно влезе и Ваго. В девет часа продължиха с урока от предишния ден, сякаш проектирането на къщата бе най-важното нещо на света.

 

 

Същия следобед в болницата Андраш, Розен и Бен Яков намериха Поланер в дълго тясно отделение, което изглеждаше мрачно на зимната светлина. Той лежеше на високо легло, краката му бяха повдигнати на възглавници, носът му беше облепен с пластир, тъмнолилави синини обрамчваха очите. Три счупени ребра. Счупен нос. Тежки контузии в горната част на тялото и по краката. Признаци за вътрешни кръвоизливи — подут корем, нестабилен пулс и температура, хематоми. Симптоми на шок. Последици от хипотермия. Това им каза лекарят. На табло, закачено на леглото, в краката на Поланер, се записваха резултатите от измерването на температурата, пулса и кръвното налягане на всеки петнайсет минути. Когато тримата се скупчиха край леглото, той отвори подутите си очи, назова ги с непознати полски имена и изгуби съзнание. В стаята влезе медицинска сестра с две бутилки с гореща вода, които пъхна под чаршафите на Поланер. Тя премери пулса, кръвното налягане и температурата му и записа цифрите на картона.

— Как е той? — изправи се Розен на крака.

— Още не знаем — отвърна сестрата.

— Как така не знаете? Нали това е болница? Нали сте сестра? Не ви ли влиза в задълженията да знаете?

— Стига, Розен, тя не е виновна — обади се Бен Яков.

— Искам отново да говоря с лекаря — настоя Розен.

— Мисля, че в момента е на визитация.

— За бога! Става въпрос за нашия приятел. Просто искам да знам колко тежко е състоянието му.

— Бих искала да мога да ви кажа — отговори сестрата.

Розен седна отново и се хвана за главата. Изчака сестрата да се отдалечи по коридора и заяви:

— Кълна се, че ще хвана онези негодници! Не ме интересува какво ще се случи с мен. Не ме интересува дали ще ме изритат от училището. Ако трябва, ще лежа в затвора. Ще ги накарам да съжаляват, че изобщо са се родили. — Той вдигна глава към Андраш и Бен Яков. — Ще ми помогнете да ги открия, нали?

— Защо? — попита Бен Яков. — За да им счупим главите ли?

— О, извинявай, едва ли искаш да поемеш риска да разбият прекрасния ти нос.

Бен Яков скочи от стола си и сграбчи Розен за ризата.

— Да не мислиш, че ми е приятно да го гледам така? Да не мислиш, че не искам да ги убия?

Розен се изтръгна от хватката на Бен Яков.

— Не става въпрос само за него. Онези, които го пребиха, искат да сторят същото и с нас. — Розен взе палтото си и го преметна през рамо. — Не ме интересува дали ще дойдете с мен. Ще ги търся, а когато ги намеря, ще отговарят за действията си. — Той нахлупи шапката си на главата и се отдалечи по коридора.

Бен Яков се почеса по тила и се загледа в Поланер. Въздъхна и отново седна до Андраш.

— Виж го само. Боже, за какво му е трябвало да се среща с Лемарк през нощта? Какво си е мислел? Не може да е… какъвто разправят, че е, нали?

Андраш наблюдаваше как гърдите на Поланер се надигат и спускат едва забележимо под чаршафите.

— И какво, ако е такъв? — попита той.

Бен Яков поклати глава:

— Вярваш ли на слуховете?

— Не е невъзможно.

Бен Яков подпря брадичката си с юмрук и се взря в таблата на леглото. Сега не приличаше на Пиер Фресне. Очите му бяха помръкнали и влажни, устата — стисната в сбръчкана линия. Той заговори бавно:

— Веднъж… един ден, когато имахме среща с теб и Розен в кафенето, Поланер каза нещо за Лемарк. Каза, че според него Лемарк всъщност не е антисемит, че мрази себе си, а не евреите. Че трябвало да се преструва пред хората, за да не разберат какъв е в действителност.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че Лемарк може да се гръмне.

— И аз бих отговорил по същия начин.

— Не, ти щеше да го изслушаш — продължи Бен Яков. — Щеше да кажеш нещо интелигентно. Щеше да го попиташ защо мисли така.

— Той не споделя много — каза Андраш. — Сигурно нямаше да ти каже повече, дори да беше го попитал.

— Но знаех, че нещо не е наред. И ти сигурно си го забелязвал. Работехте заедно по проекта. Виждаше се, че не си доспива, че е мълчалив, когато Лемарк е наоколо. По-мълчалив от обикновено.

Андраш не знаеше какво да каже. Беше твърде зает с мисли за Клара, за гостуването на Тибор, за работата си. Гледаше на Поланер като на даденост в живота си, знаеше, че е сдържан и предпазлив, знаеше дори, че от време на време изпада в мрачни настроения, но не бе и подозирал, че може да изживява лична драма, сериозна колкото неговата. Ако връзката с Клара бе трудна, колко ли по-тежко е било за Поланер тайното влечение към Лемарк? Андраш не се бе замислял какво ли е да си мъж, който харесва мъже. В Париж, разбира се, имаше много женствени мъже и приличащи на момчета жени и всички знаеха за прочутите клубове и локали, в които те се събираха: „Вълшебният град“, „Монокълът“, бара на улица „Дьо ла Монтан Сент Женевиев“, но този свят бе напълно чужд за Андраш. Откъде можеше да предположи за него от досегашния си опит? В гимназията ставаха различни неща — приятелството между някои момчета изглеждаше почти романтично с техните интриги и предателства, както и случаите, в които със съучениците му заставаха в редица със смъкнати до глезените шорти и се самозадоволяваха в сумрака. За едно момче в училището всички казваха, че харесвало момчета — Вили Мандъл, дългуч, който свиреше на пиано, носеше бели бродирани чорапи и някой го бе зърнал един следобед в магазин за втора употреба замечтано да гали синя копринена дамска чанта. Но всички тези преживявания бяха обгърнати в мъглата на детството и като че ли нямаха нищо общо със сегашния му живот.

Поланер отвори очи и погледна към Андраш. Андраш подръпна ръкава на Бен Яков и каза:

— Поланер, чуваш ли ме?

— Тук ли сте? — промълви той почти неразбираемо.

— Тук сме — отвърна Андраш. — Заспивай. Ще останем при теб.