Джули Оринджър
Невидимият мост (22)

Двадесет и втора глава
Синьорина Ди Сабато

През един декемврийски ден, в който вятърът режеше като с нож, Международната лига против антисемитизма организира протест срещу визитата на германския външен министър в Париж. Андраш, Поланер, Розен и Бен Яков стояха в една скупчена групичка от демонстранти пред Елисейския дворец и крещяха протестни лозунги срещу френското и германското правителство, размахваха плакати — „Не на дружбата с фашистите; Фон Рибентроп, върви си“ — и пееха ционистки песни, които бяха научили на събранията на Лигата, към която Розен бе настоял да се присъединят след погрома в Германия. Тази сутрин той ги бе събудил призори, за да рисуват плакати. Разправяше, че нямат извинение да са пасивни, докато ги измъкваше от леглата им, нямат оправдание да се излежават, когато Йоахим фон Рибентроп се готви да подпише договор за ненападение с Франция. Боне, френският министър на външните работи, който охотно се бе примирил с окупацията на Судетска област, бе уредил всичко. У Розен изпиха кана турско кафе и направиха десетина плаката, докато домакинът разбъркваше боята с линийка и настояваше, че трябва да вдишат пушека на революцията. Андраш знаеше, че поведението на Розен се дължи до голяма степен на новата му copine — ционистка от колежа за медицински сестри, с която Розен се бе запознал през лятото. Въпросната девойка — Шалхевет — бе пристигнала сутринта в квартирата, за да им помага с плакатите. Тя беше висока, с пламтящи очи и сърцераздирателен бял кичур в черните си коси; от време на време намигваше на Андраш, Поланер и Бен Яков, което означаваше, че е наясно колко абсурдно може да се държи понякога Розен, но въпреки това го гледаше с възхищение, с което показваше чувствата си към него.

Макар Андраш да се оплака, че го будят толкова рано, той бе доволен да го повикат за по-сериозно занимание от четене на вестници и обсъждане на съдържанието им. Докато стоеше пред Елисейския дворец, вдигнал лозунга си, той си спомни за младия Гринспан в затвора във Фресне — как ли се чувстваше в този момент и дали знаеше, че днес Франция посреща германския външен министър.

По пладне черната лимузина на Фон Рибентроп спря пред портите на двореца и бързо влезе вътре. Докато полицията стоеше нащрек и пазеше барикадите около сградата, беше подписана Френската декларация. Протестиращите не можеха да попречат на подписването, но поне изразиха ясно мнението си. След като външният министър си тръгна, Лигата марширува чак до реката, а членовете й викаха и пееха. При кея на Тюйлери Андраш и приятелите му се отделиха от шествието и отидоха в „Синият гълъб“, където не обсъждаха политиката, а подхванаха любимата си тема. Бен Яков не можеше да разреши сериозния си проблем: въпреки усилията си бе успял да спести едва две трети от парите, които му трябваха, за да доведе флорентинската си годеница в Париж — по-точно да я открадне, както се изрази Розен. А нямаха време за губене, двамата не можеха да чакат повече. След месец девойката трябваше да се омъжи за някакъв дърт козел, на когото я обещали родителите й.

Розен удари с юмрук по масата:

— На оръжие, другари. Трябва на всяка цена да спасяваме девойките от дъртите козли.

Шалхевет се съгласи:

— Да, моля ви, спасете девойките.

— Подигравате се с всичко — обади се Бен Яков. — Не мога да загубя Илана. От четири месеца се блъскам като куче, за да я доведа тук. Работя денонощно и в училище, и в библиотеката и се опитвам да пестя всеки сантим. Мисля единствено за нея. Пиша й почти всеки ден. Благочестив съм като монах.

— Извинявай — прекъсна го Розен — а какво ще кажеш за танците в клуб „Карусел“ миналата събота? Какво правеше там с Лусия, щом си благочестив като монах?

— Изпуснах се веднъж! — вдигна ръце Бен Яков. — Сбогувах се с ергенския живот.

Андраш поклати глава:

— Да знаеш, че от теб ще излезе ужасен съпруг. Изчакай няколко години, докато кръвта ти се успокои.

Бен Яков се намръщи над празната си чаша.

— Влюбен съм в Илана. Не можем да чакаме повече. Но не ми достигат още хиляда франка. Мога да си позволя двупосочен билет, но не ми стигат за нейния.

— Брат ти не може ли да помогне? — обърна се Поланер към Андраш.

Тибор щеше да дойде на гости след три седмици, за да прекара зимната ваканция в Париж. Двамата с Андраш пестяха пари от месеци. Дори Клара бе помогнала за билета на Тибор — бе настояла, че като годеница на Андраш, има право да му даде пари.

— Няма да похарча от парите за билета на брат си — заяви Андраш. — Дори за годеницата на Бен Яков.

— Не се налага да се харчат пари за билета му — обясни Розен. — Бен Яков ще има нужната сума, ако не купува билет и за себе си. Тибор може да придружи момичето. Но първо трябва да мине през Флоренция.

Бен Яков се надигна от стола си и се хвана за главата:

— Великолепна идея! Мили боже, ще успеем. Билетът от Модена до Флоренция едва ли е много скъп.

— Чакай малко — прекъсна го Андраш. — Тибор още не се е съгласил, нито пък аз. Как ще стане цялата работа? Той отива във Флоренция и бяга с нея вместо теб ли?

— Ще я посрещне на гарата и двамата ще пътуват заедно — каза Розен. — Нали така, Бен Яков? Тибор трябва само да отиде до Флоренция.

— А какво ще стане, когато момичето пристигне? — попита Андраш. — Не може да слезе от влака и веднага да се ожените? Къде ще отседне преди сватбата?

Бен Яков го зяпна.

— В апартамента ми, разбира се.

— Тя е ортодоксална еврейка, забрави ли?

— Тя ще отседне в моята стая, а аз ще дойда при някого от вас.

— Не и при мен — рече Розен и погледна с периферното си зрение към Шалхевет.

— Щом Шалхевет спи при теб — каза Бен Яков — тогава Илана може да отседне в нейната стая.

— Не можеш да я оставиш сам-сама в общежитието — възрази Шалхевет. — Ще се чувства много потисната.

— А какво да направя? — попита Бен Яков.

— Ами Клара? — обади се Поланер. — Може ли Илана да остане при нея?

Андраш поглади брадичка с длан.

— Не знам. Подготвя ученичките си за зимния рецитал. Това е най-натовареният й период от годината. — И макар да не го каза на глас, знаеше, че Клара няма да хареса някои подробности от тази история. Тяхна работа ли е да докарват от чужбина булка за Бен Яков, този прочут женкар? Момичето щеше да избяга от дома си, за да дойде в Париж; бе израснало в сплотена общност на сефарадски евреи във Флоренция и беше само на деветнайсет години. Едно бе да забърка Тибор, но съвсем различно е да иска от Клара да им стане съучастник.

Поланер погледна загрижено Андраш.

— Какво има?

— Не знам. Изведнъж ме обзеха съмнения за цялата тази история.

— Моля те — каза Бен Яков и сложи ръка на рамото на Андраш. — Умолявам те. Ти най-вече би трябвало да ми влезеш в положението. През последната година толкова страда, а сега си щастлив. Не можеш ли да ми помогнеш? Наистина невинаги съм се държал като джентълмен, но знаеш също колко се трудя, откакто се върнах от Флоренция. Правя всичко по силите си, за да доведа това момиче тук.

Андраш въздъхна.

— Добре. Ще пиша на Тибор. И ще говоря с Клара.

12 декември, 1938 г.

Модена, Италия

 

Андрашка, за мен ще е чест да придружа бъдещата госпожа Бен Яков до Париж. Радвам се, че мога да помогна на твой приятел. Съчувствам обаче на родителите на момичето. Какво ще си помислят, когато разберат, че е избягала? Надявам се Бен Яков да се помири с тях при първа възможност. Достатъчно чаровен е, за да успее. Моля те, кажи му да ми изпрати с телеграма в колко часа е влакът на синьорина Ди Сабато, за да я чакам на гарата във Флоренция. Нямам търпение да прекарам няколко безгрижни седмици с теб в самовлюбения ти град. Изтощен съм. Никой не предупреждава студентите по медицина, че самото обучение може да предизвика редица от изучаваните болести. Надявам се, че ще се излекувам със здрав сън, вино и твоята компания. Учебникът по анатомия на мадам Моргенщерн ми служи прекрасно. Вечно ще съм й задължен. Но моля те, кажи й за в бъдеще да не ми прави подобни подаръци! Когато приятелите ми видят каква ценна книга притежавам, те надценяват финансовото ми състояние и очакват да ги черпя. С това темпо скоро ще остана без пукната пара.

Твой почти разорен брат, Тибор

Андраш занесе писмото на Клара и я помоли за помощ. Придружаваше го Франсоа Бен Яков, който за пръв път щеше да се срещне с нея. Беше се облякъл специално за случая със сако от фина черна вълна и червена вратовръзка с миниатюрни лилии. Докато Бен Яков държеше ръката на Клара и я молеше за разбиране, вперил в нея тъмните си като на кинозвезда очи, Андраш се замисли дали Клара няма да попадне под магията, с която Бен Яков пленяваше всяка жена, която срещнеше. Клара остана достатъчно очарована, за да се съгласи да помогне, и позволи на Бен Яков да й целуне ръка и да я нарече истински ангел. След като той си тръгна и те останаха сами, Клара се засмя и заяви, че разбира защо приятелят му създава такива неприятности на младите дами.

— Надявам се, че няма да избягаш с него, преди булката му да пристигне — каза Андраш. Той си придърпа стол до камината и двамата седнаха да погледат как изгарят въглените.

— Няма такава вероятност — отвърна с усмивка Клара. Но после изражението й стана сериозно и тя скръсти ръце на гърдите си. — Съгласна съм обаче с опасенията на брат ти. Не ми се иска момичето да бяга от къщи. Наистина ли няма как Бен Яков да поговори с баща й?

— Ти би ли позволила на дъщеря си да се омъжи за Франсоа Бен Яков? Особено ако си я отгледала като крайно религиозна еврейка? Опасявам се, че Бен Яков е напълно прав в решението си, че трябва да се венчаят тайно.

Клара въздъхна:

— Какво ще си помисли за това собствената ми дъщеря?

— Ще си помисли, че майка й е способна на съчувствие и разбиране.

— Тази ситуация ми е добре позната. Елизабет също ще разбере. Това флорентинско момиче най-вероятно не може да си намери място. Иска да избяга от съдбата, която са отредили родителите й. Затова си мисли, че е влюбена в приятеля ти. Явно има силна воля, след като е решила да напусне семейството си заради него.

— Наистина има силна воля — каза Андраш. — И е влюбена. По думите на Бен Яков тя няма търпение да дойде тук. А и той иска същото.

— Мислиш ли, че ще я направи щастлива?

Андраш се вгледа в огъня и в топлината, сред която плуваха въглените.

— Ще се постарае. Той е добър човек.

— Надявам се — каза Клара. — Надявам се да си прав.

 

 

Вечерта, когато Тибор и Илана трябваше да пристигнат, всички отидоха на гарата, за да ги посрещнат. Групичката им на перона включваше Андраш и Клара, Поланер, Розен и Шалхевет, а Бен Яков крачеше напред-назад малко встрани от тях; в една ръка бе стиснал букет маргаритки за синьорина Ди Сабато. Беше изключително разточителство да се купуват маргаритки през зимата, но Бен Яков бе настоял да вземе точно такива цветя, каквито бил й подарил, когато се запознали.

Шалхевет първа забеляза влака — петънце светлина върху релсите в далечината. Щом прозвучаха гърлените ниски тонове на свирката, групичката им излезе напред с останалите парижани, дошли да посрещнат гостите си за празниците. Влакът пристигна сред пелена от дим и тълпата посрещачи се скупчи още по-нагъсто, когато машината спря. След непоносимо дълго време вратите се отвориха с металическо изщракване и кондукторите със златисти еполети скочиха на перона. Всички отстъпиха крачка назад и зачакаха.

Тибор бе сред първите, които слязоха. Андраш го видя на вратата на един от третокласните вагони, забеляза разтревоженото му и изтощено изражение, светлозелената кутия за шапки и изящния дамски чадър в ръката му. Той бързо се дръпна встрани и направи път на младо момиче с дълга черна плитка, което се спря за миг на най-горното стъпало, за да огледа тълпата.

— Това е тя — извика Бен Яков. — Това е Илана!

Повика я по име и размаха маргаритките. По устните на момичето се плъзна толкова красива срамежлива усмивка, че Андраш почти се влюби в нея. Тя слезе по стъпалата и прекоси перона към Бен Яков, като спря малко преди той да успее да я поеме в прегръдките си, избърбори нещо настойчиво на италиански и посочи към влака. Андраш се зачуди как Бен Яков се сдържа да не я прегърне, преди да се сети, че ортодоксалната й вяра не го позволява. Бен Яков не можеше да я докосне, докато не сложи пръстен на ръката й на сватбената церемония. Но тя вдигна очи към него и му отправи поглед, който изглеждаше по-интимен и от прегръдка, а когато й поднесе маргаритките, отново му се усмихна.

Тибор дойде след синьорина Ди Сабато, остави кутията за шапки в краката й и подпря на нея чадъра. Момичето каза няколко думи с признателен тон, а той й отговори тихо, без да я погледне в очите. После хвана Андраш за лакътя, наведе се към ухото му и каза:

— Честито, братко.

— Трябва да честитиш на Бен Яков. Той е младоженецът.

— Но ти си следващият — каза Тибор. — Къде е твоята булка? — Той отиде при Клара, целуна я по двете бузи и я прегърна. — Нямам сестра и ще трябва да ме научиш как да се държа като твой истински брат.

— Справяш се чудесно — каза Клара. — Дойде тук чак от Модена.

— Мисля, че тази вечер няма да съм много приятна компания — извини се Тибор. — Имам силно главоболие. В момента не ми е до празненства. — Всъщност той изглеждаше по-скоро изтощен, свали очилата си и разтри очи, преди да отиде при другите. Стисна ръка на Бен Яков, потупа приятелски Поланер по рамото, каза на Розен, че се радва да го види с толкова прекрасна приятелка. А после дръпна Андраш настрани.

— Заведи ме да си легна. Преуморен съм. Струва ми се, че се разболявам.

— Разбира се — отвърна Андраш. — Ще вземем багажа ти и тръгваме.

Той бе решил да придружи синьорина Ди Сабато до дома на Клара, за да се увери, че момичето се чувства удобно, но Клара настоя, че ще се справи сама. Нямаше кой знае колко багаж за пренасяне: освен кутията за шапки синьорина Ди Сабато носеше малък куфар и една дървена кутия — това заедно с изящния чадър беше цялото й имущество. Изнесоха всичко на тротоара и Бен Яков спря такси. Отвори вратата на синьорина Ди Сабато и й помогна да се качи, а за да не опетни честта й, позволи на Клара да седне до нея. Накрая помаха на приятелите си, качи се в таксито и затвори вратата.

Розен и Шалхевет останаха на тротоара с Андраш и брат му.

— Искате ли да пийнем по нещо? — попита Розен.

Тибор се извини на оскъдния си, но уверен френски, а Шалхевет и Розен казаха, че напълно го разбират. Андраш повика друго такси. Възнамеряваше да се приберат пеша, но Тибор имаше вид, сякаш всеки момент ще се свлече на земята. През целия път до улица „Дез Екол“ той мълча, каза само, че пътуването било много дълго и че се радва, че най-сетне е приключило.

Двамата слязоха от таксито и внесоха багажа на Тибор. Когато накрая стигнаха до таванските помещения, той вече беше се запъхтял и се подпираше на стената. Андраш бързо отключи вратата. Брат му влезе и легна на леглото, без да сваля обувките и палтото си, и закри очи с ръка.

— Тиби, как да ти помогна? Да отида ли до аптеката? Искаш ли нещо за пиене?

Тибор изхлузи обувките си и ги остави да паднат на пода. Обърна се на една страна и сви колене към гърдите си. Андраш се наведе над брат си и докосна челото му: сухо и топло. Тибор се зави с одеялото и го втресе.

— Болен си — каза Андраш.

— Обикновен вирус. От цяла седмица усещам, че ще се разболея. Просто трябва да се наспя.

След малко Тибор вече беше заспал. Андраш свали палтото му и му сложи мокра кърпа на челото. Около полунощ треската премина и Тибор отметна завивките, но малко след това отново го втресе. Събуди се и помоли Андраш да извади кутийката с аспирин от куфара му. Андраш му даде лекарството и го зави с всички одеяла и палта, които намери. Накрая Тибор се обърна на една страна и заспа. Андраш разгъна дюшека, който бе взел назаем от портиерката, и го постла на пода пред огнището, но не успя да заспи. Крачеше из стаята, като на всеки половин час проверяваше как е Тибор, докато температурата не спадна и дишането му не стана по-равномерно. После легна на дюшека, както си беше с дрехите, за да не взима от завивките на брат си.

На сутринта пръв се събуди Тибор. Когато Андраш отвори очи, брат му вече беше приготвил чай и няколко препечени филийки. По някое време през нощта беше завил Андраш с одеяло. Сега седеше на оранжевия кадифен фотьойл, обръснат и измит, облечен с халата на Андраш, и ядеше филия с конфитюр.

— Е — надигна се Андраш от дюшека си на пода. — Оживя.

— Да, но най-добре не се приближавай до мен. Още имам температура.

— Твърде късно е. Грижих се за теб цяла нощ. — Той седна и прокара ръце през косата си, за да я среши.

Тибор се усмихна.

— Тази прическа ти отива, братко.

— Благодаря. Как се чувстваш? По-добре ли си?

— Чувствам се по-добре, отколкото във влака. Сигурен съм, че синьорина Ди Сабато е останала очарована от компанията ми.

— Изглеждаше в добро настроение, когато пристигнахте.

— Беше малко тъжна, когато тръгнахме от Флоренция, но като цяло се държа смело.

— Любовта й е вдъхнала смелост — отбеляза Андраш.

Тибор кимна и сложи чашата си в чинийката.

— Я ми кажи, що за човек е Бен Яков? — попита той.

— Познаваш го — сви рамене Андраш. — Достатъчно добър е.

— Това ли е най-хубавото, което можеш да кажеш за него?

Всъщност не беше. Андраш си спомни за разговора им край леглото на Поланер след нападението. Именно Бен Яков ги бе накарал да осъзнаят за техен срам колко малко познават приятеля си и че Поланер не бе пожелал да им се довери.

— Бен Яков е добър приятел — продължи Андраш. — Добър студент е. Жените го харесват. Невинаги е честен с тях, но чувствата му към Илана изглеждат напълно искрени.

— Тя ми разказа как са се запознали. Срещнали се на пазара. Илана била там с приятелка. Била купила две живи кокошки, но те се измъкнали от клетката, избягали надолу по улицата и се скрили в някакъв двор. Бен Яков ги хванал. Върнал ги в клетката и я закърпил с тел. После настоял да й помогне да занесе кокошките вкъщи.

— Избягали кокошки — засмя се Андраш. — Какво романтично запознанство.

— След това започнал да я посещава тайно — продължи Тибор.

— Естествено, той винаги си е падал по драматичното.

— Въпреки плановете на семейството й за нея. Но той, струва ми се, не се държи много достойно в случая, нали? Можеше да се представи на баща й и да се защити.

— Клара каза същото.

Тибор се намръщи и остави чашата си на масата. Вгледа се в сивото небе навън и в пушека с цвят на щраусови пера, който се виеше от комините нависоко.

— Това момиче е на деветнайсет години — замислено произнесе той. — Видях паспорта й. Навършила ги е миналата седмица. И знаеш ли какво още? На шията си има рождено петно с формата на птица в полет.

— Каква птица? Кокошка ли?

Тибор се засмя уморено, след което се закашля. Наведе се напред на стола и закри уста с носната си кърпа. Когато се облегна назад, изтри с ръкав насълзените си очи и изпи чая, преди да заговори отново.

— Защо изобщо си правя труда да говоря с теб?

— Явно ти е станало навик с годините.

— Както и да е, имаме по-важни неща, които трябва да обсъдим. Например годежа ти с мадам Моргенщерн.

— Ах, да. По някакво чудо Клара Моргенщерн се съгласи да стане моя съпруга.

— Значи ти ще се ожениш пръв от нас тримата.

— Освен ако светът не свърши до следващото лято.

— Което е напълно възможно при сегашното положение — съгласи се Тибор.

— Но ако това не стане, тя ще бъде мадам Леви.

— А онази тайна от миналото й?

Андраш не поиска да му разкаже за нея в писмо и му писа, че ще говорят, когато Тибор му дойде на гости. Спомняше си предпазливостта на старата госпожа Хас и смяташе за неразумно да разказва историята в писмо. Сега той седна при Тибор на малката маса и му разказа за преживяванията на Клара, тъй като тя му бе разрешила да ги сподели с брат си. След като приключи, Тибор го гледаше стъписан и безмълвен.

— Какъв ужас! — въздъхна той накрая. — Значи сега тя е в изгнание.

— Това е нашият проблем, който явно няма как да бъде разрешен.

— Не си писал на мама и татко за това, нали? И сигурно не си им съобщил, че си сгоден.

— Сърце не ми даде. Надявам се положението на Клара да се промени.

— Но как, след като давността на престъплението няма да изтече.

— Признавам си, не знам. Но докато не измислим нещо, и аз ще съм изгнаник с нея.

— Ох, Андрашка, братчето ми.

— Ти все пак ме предупреди.

— И ти, разбира се, не ме послуша. — Тибор се изкашля в ръка. — Не бива да седя прав толкова време. Ще си легна. А най-вече не бива да давам съвети за любовта. Ето какво знам аз за сърцето: то е орган с четири камери, чиято цел е да изпомпва кръв. Лява камера, дясна камера, ляво предсърдие, дясно предсърдие и клапите — трикуспидална, митрална, пулмонална и аортна. — Той отново се закашля. — Връщай ме в леглото и ме остави да поспя. А когато се събудя, не ми съобщавай повече лоши новини.

На следващия ден, когато се почувства достатъчно добре, за да излезе навън, Тибор предложи да отидат да видят синьорина Ди Сабато, за да се уверят, че се е настанила удобно, и за да й върне книгата, която бе взел от нея във влака: красиво издание на „Божествена комедия“ в кожена подвързия. Андраш се изненада, че синьорина Ди Сабато чете Данте, но Тибор заяви, че тя е най-начетеното момиче, което е срещал някога. От дванайсетгодишна взимала тайно книги от библиотеката в еврейския квартал. „Божествена комедия“ също била от тази библиотека; Тибор показа на Андраш печата на гръбчето. Девойката нямала намерение да я открадне, но когато си стягала багажа, си помислила, че ако я остави, родителите й ще разберат, че е взимала тайно книги от библиотеката. Разказала това на Тибор във влака и се смяла тъжно на себе си: бягала в Париж да се омъжи, а се притеснявала, че родителите й ще останат потресени, че е взимала светски книги от библиотеката.

У Клара завариха синьорина Ди Сабато да поръбва копринената рокля с цвят на слонова кост, с която щеше да се омъжи. Клара седеше до нея на дивана и пришиваше фина ивица дантела по ръба на булото. Елизабет, която обикновено не се интересуваше от заниманията на другите, разглеждаше книга с рецепти за красиви торти; тя изгледа Тибор с леко любопитство и му помаха от стола си. Но в мига, в който го видя, Илана ди Сабато скочи на крака, а бялата рокля падна от скута й на пода.

— Ах, Тибор! — възкликна тя и каза бързо няколко думи на италиански. После посочи книгата и му се усмихна признателно.

— Донесъл си книгата — забеляза Клара. — Илана ми каза, че ти я е дала. Само това разбрах. Справяме се с малкото италиански, който аз знам, и малкото френски, който тя знае.

— И какво мисли синьорина Ди Сабато за Париж? — попита Андраш.

— Много й харесва — отговори Клара. — Тази сутрин се разходихме в Тюйлери.

— Сигурна съм, че градът й се струва отвратителен — обади се Елизабет, без да вдига очи от книгата с рецепти. — Толкова е студен и мрачен. Убедена съм, че иска да се върне във Флоренция.

Синьорина Ди Сабато погледна въпросително Елизабет. Тибор преведе, а Илана поклати глава и отговори нещо настойчиво.

— Изобщо не намира града за отвратителен — преведе Тибор.

— Съвсем скоро ще й се стори точно такъв — настоя Елизабет. — През декември е страшно потискащ.

Клара остави венчалното було и заяви, че й се пие чай.

— Ще ми помогнеш ли да го сервирам? — обърна се тя към Андраш. Той я последва в кухнята, където куп готварски книги лежаха отворени на масата.

Андраш докосна една от страниците с рисунка на цяла риба, покрита с тънки резенчета лимон.

— Кога ще е сватбата? — попита той.

— Следващата събота — отговори Клара. — Вече е уредено всичко с равина. Родителите на Бен Яков ще пристигнат с влака от Руан. След церемонията ще организираме обяда тук.

— Кларика — възкликна Андраш, прегърна я през кръста и я обърна с лице към себе си. — Никой не е очаквал от теб да организираш сватбения обяд.

— Но нали трябва да имат някакво тържество.

— Това е прекалено. Заета си с рецитала.

— Искам да го направя. Мисля, че твърде прибързано осъдих постъпката им. Приятелят ти, изглежда, все пак е истински влюбен. А ми се струва, че очаквах и синьорина Ди Сабато да е съвсем различна.

— В какъв смисъл?

— Като че ли не толкова уверена. Не толкова зряла. Може би дори и не толкова интелигентна, което показва колко тесногръда съм станала. Смятам се за еврейка, защото постя от време на време, но истинските ортодоксални евреи ми се струват старомодни и ограничени. Това като че ли е доказателство за невежеството ми.

— Бен Яков идва ли да я види?

— Прекара почти целия Шабат с нас. Беше страшно мил и почтителен, макар и леко притеснен. Тази сутрин доведе равина да се запознае с булката и говориха за сватбата. След това, когато останахме насаме, ме помоли да му кажа честно дали тя изглежда щастлива.

— И ти какво му каза?

Клара подреди чаените чаши и чинийки върху син поднос.

— Казах му, че като се имат предвид обстоятелствата, тя изглежда добре. Знам, че й липсват родителите. Показа ми тяхна снимка и се разплака. Но ми се струва, че не съжалява за стореното. — Клара отмери няколко лъжички чай, насипа ги в цедка и я потопи в чайника. — Елизабет, естествено, ми опъна нервите. Завижда. Страх ме е, че ще избяга и ще се омъжи за американеца. Но тази сутрин заяви, че иска да направи тортата, което е някакъв напредък. — Клара поклати глава и се усмихна криво. — Как е брат ти? Добре ли е? Разтревожих се, когато вчера не дойдохте.

Андраш замълча за миг и прокара ръка по ръба на подноса.

— Изтощен е от учене. Освен това е болен, но не тежко. Спи почти през цялото време, а когато се събуди, температурата му изгаря носните ми кърпи. — Той вдигна очи към Клара. — Тревожи се и за нас. Вчера му разказах всичко.

Клара сведе очи.

— Съжалява ли, че сме се сгодили?

— О, не. Съжалява за случилото се с теб. Съжалява, че не можеш да се прибереш при семейството си. — Той докосна дръжките на крехките чаши и забеляза за пръв път, че украсата на порцелана е почти същата като на сервизите на майка му. — Притеснява се, разбира се, как родителите ни ще приемат новината. Но не е против годежа ни. Знае какво изпитвам към теб.

Клара го прегърна и въздъхна.

— Не исках да ти създавам подобни неприятности.

— Престани — той целуна синкавите й клепачи.

Когато се върнаха в дневната, завариха Елизабет на бюрото да прави списък с необходимите продукти за тортата, а Тибор седеше на дивана до синьорина Ди Сабато. Той се бе навел към момичето с вторачени в нея очи, а ръцете му трепереха на коленете, докато й говореше на италиански. Синьорина Ди Сабато поклати глава, после кимна съчувствено и сведе поглед към ръкоделието си.

Тибор се облегна назад и разтри лицето си. Погледна към подноса с чая, после към часовника над камината и накрая се обърна към Андраш:

— В колко часа трябва да си в ателието?

Андраш нямаше конкретен час и Тибор много добре знаеше това; беше неделя и щеше да отиде просто защото трябваше да довърши работата си. Но Тибор го гледаше толкова съсредоточено, че Андраш се сети да каже кога точно ще си тръгнат от дома на Клара.

— След половин час. Поланер ще ме чака.

— Половин час! — възкликна Клара. — Трябваше да ми кажеш. Нямате време за чай.

— Да, струва ми се, че трябва да тръгваме — добави Тибор. Той благодари на Клара за гостоприемството и изрази надежда да се видят скоро отново. Докато си обличаха палтата в коридора, Андраш се изненада, че синьорина Ди Сабато не идва да си вземе довиждане с тях. Но тъкмо преди да слязат по стълбите, тя се появи в коридора с ръка на гърдите, сякаш се опитваше да успокои сърцебиенето си. Спря пред Тибор и му каза няколко изречения с толкова топъл и настойчив тон, че Андраш си помисли, че ще се разплаче. Тибор промърмори нещо неразбираемо и тръгна надолу по стълбите.

— Какво беше това? — попита Андраш, щом излязоха на улицата. — Какво ти каза?

— Благодари ми за книгата — каза Тибор и не промълви повече нито дума през целия път до училището.

 

 

Бен Яков се ожени за флорентинската си приятелка в най-студения ден от годината. Пред синагогата на улица „Дьо ла Виктоар“ се стелеше фина мразовита мъгла; синьорина Ди Сабато с бялата си копринена рокля и дантелено було бе облечена в унисон със зимния мраз. Но вътре в синагогата беше топло и уютно, а Андраш усети топлината, която излъчваше булката, докато влизаше под венчалния балдахин. Лицето й бе скрито под диплите на булото, но той виждаше как ръцете й треперят, докато обикаляше около Бен Яков седем пъти. Андраш, който държеше един от прътите на венчалния балдахин, се спогледа с Розен и с Поланер, които държаха втория и третия; четвъртият прът държеше Тибор. Бен Яков сияеше в младоженските си одежди; както и талитът, кителът му беше снежнобял, за да напомня за смъртта. Някой ден тази дреха щеше да бъде използвана като негова погребална плащаница. След като равинът благослови виното, Бен Яков постави пръстен на ръката на Илана и заяви, че тя е свързана с него в свещен брак според законите на Мойсей и Израил. Според обичая невестата остана смълчана под булото и щеше да даде в замяна пръстен на Бен Яков едва след церемонията. Чичовците и дядовците на Бен Яков бяха повикани под балдахина, за да изрекат седемте благословии. Андраш усети натрупващо се напрежение в светата обител, докато те говореха, усети го като покачване на атмосферното налягане; под сериозните думи на иврит той долови, че всички събрали се не са забравили, че младоженците се венчават тайно, че гледат на това като на бунт от страна на булката. Изпита и друго чувство, по-мрачно усещане за нещо неизбежно: пред тях стоеше девица, която съвсем скоро вече нямаше да е девствена.

След като чичовците и дядовците произнесоха молитвите и виното бе благословено отново, Бен Яков счупи сватбената чаша с крак. Булката най-сетне вдигна булото си, сякаш стресната от звука, и малкото присъстващи гости изпяха siman tov uʼmazal tov. А после всички се отправиха към улица „Севинье“ за празничния обяд.

В трапезарията ги чакаха печено филе от сьомга, сватбен хляб, топли ястия от червени картофи и сладки златисти макарони; имаше скъпи бели аспержи от Мароко, купа с портокали от Испания, а в другия край на масата стоеше удивителната торта, която Елизабет бе направила: пищно триетажно съоръжение, украсено със захарни мъниста и сребристи тестени листенца. В спалнята отсреща мадам и мосю Бен Яков прекарваха първия си половин час в ритуално усамотение. В дневната цигулар и кларинетист забавляваха гостите, докато друга част от поканените пиеха бяло вино и се любуваха на ястията в трапезарията.

В кухнята Тибор се бе заел с раната на едно дете, което се беше подхлъзнало на леда навън. Андраш му помогна да превърже коляното и ожулените длани на момиченцето, което беше малка братовчедка на Бен Яков, тъмнокоса и сериозна в синята си кадифена рокля. Изглежда, се наслаждаваше на вниманието на толкова изискано облечени млади господа, и когато приключиха с бинтоването, тя им нареди да останат при нея, докато се почувства по-добре. Момичето подхвана с Тибор игра, в която посочваше предмет в кухнята и казваше как е на френски, а Тибор казваше съответната дума на унгарски; на детето като че ли всяка унгарска дума му се струваше невероятно смешна. Андраш бе доволен, че момиченцето разсейваше Тибор. Бе започнал да подозира, че между Тибор и синьорина Ди Сабато се е случило нещо съдбоносно и тайно във влака от Флоренция. Цяла седмица двамата с брат му имаха приятни занимания — ходиха на кино, на джаз концерт в Монмартър; една вечер пиха с Розен, Поланер и Бен Яков, за да отбележат края на ергенския живот на младоженеца; ходиха с Бен Яков до шивача да вземат сватбения му костюм и му помогнаха да пренесе някои неща в апартамента си — но Тибор през цялото време бе разсеян и замислен, и често потъваше в мълчание, когато се споменеше името на Илана. Днес бе в мрачно настроение — изруга, когато се скъса връзката на обувката му, ропта срещу студената вода в легена, едва не се разкрещя на Андраш, когато той го караше да побързат към дома на Клара след церемонията. Но грижите за момиченцето го успокоиха; сега изглеждаше на себе си и се включи в играта, която то бе започнало.

— Passoire — каза момиченцето и посочи едно сито.

— Szüro edény — отвърна Тибор на унгарски.

— Ха! А как е spatule?

— Spachtli!

— Spachtli. Ами couteau? — Момиченцето грабна един голям нож от масата и го вдигна пред Тибор.

— Kés — отвърна той. — Само че по-добре го дай на мен. — Той взе ножа от ръката й и се обърна, за да го прибере някъде, а в същия миг новата мадам Бен Яков се появи на прага с поруменели бузи и изплъзнали се от плитките й черни къдрици. Ножът в ръката на Тибор мина само на няколко сантиметра от белите копчета на роклята й. Ако бе влязла по-бързо в стаята, щеше да я прониже.

— Ах! — възкликна тя и отстъпи малко назад.

Погледите им се срещнаха и двамата се засмяха.

— Не убивай булката, братко — каза Андраш.

Тибор остави ножа на кухненския плот бавно, сякаш не беше сигурен в себе си.

Момиченцето, усетило странния миг, ги огледа с неприкрито любопитство. След като никой не проговори, то само подхвана разговор.

— Ударих си коляното — обясни детето на булката и й показа бинта. — Този човек ме превърза.

Мадам Бен Яков кимна разбиращо и се наведе да разгледа превръзката. Момиченцето завъртя коляното си наляво и надясно. После стана от стола, приглади кадифените поли на роклята си и излезе от стаята с демонстративно куцукане.

Мадам Бен Яков се усмихна за миг на Тибор.

— Ché buon medico siete — каза тя, мина покрай него и се обърна към порцелановия умивалник, където извърши ритуално измиване на ръцете. Тибор наблюдаваше всяко нейно движение: как напълни чашата, свали венчалната си халка, поля с вода три пъти дясната си ръка и три пъти лявата.

След обяда слязоха в балетното студио, за да танцуват. Според традицията на ортодоксалните евреи мъжете танцуваха в едната част на залата, а жените, скрити зад параван, в другата. От време на време мъжете зърваха развяващ се крайчец на рокля или се мярваше панделка за коса; от време на време сатенена дамска пантофка се плъзваше към стената, което подсказваше на мъжете, че някоя от дамите си е свалила обувките. Жените се смееха зад паравана, а краката им потропваха в такт с бързия ритъм по пода на студиото. Но от другата страна на паравана мъжете се чувстваха неловко. Никой не искаше да танцува. Едва когато Розен извади бутилка с уиски от джоба си и огненият й дъх обиколи два пъти събралите се в кръг мъже, те най-сетне започнаха да се поклащат в такт с музиката. Бен Яков и Розен, хванати под ръка, подскачаха, блъскайки се. После се хванаха за ръце и започнаха да се въртят, докато не им се зави свят. Розен хвана Андраш за раменете, Андраш хвана Поланер, Поланер — Бен Яков, Бен Яков сложи ръце върху раменете на баща си и малко след това вече всички мъже обикаляха тромаво в кръг, подредени на влакче. Бен Яков и баща му прекъснаха кръга в средата и се хванаха за раменете, започнаха да ритат високо с пети, докато ризите им не се разпасаха и напомадените им коси не се разчорлиха. Само Тибор стоеше облегнат на стената и гледаше отстрани.

Накрая настъпи моментът, в който мадам и мосю Бен Яков трябваше да бъдат вдигнати на столове и носени из стаята. Жените излязоха иззад паравана, за да гледат. Когато видя Клара с изплъзнал се от кока й кичур, с леко влажна на гърдите рокля, дъхът на Андраш секна. За миг му се стори нечестно други да се женят вместо тях. Тя улови погледа му и се усмихна, сякаш прочела мислите му, а очите й излъчваха такава сигурност и обещание, че той не можеше да завижда на щастието на Бен Яков.

След сватбата оставаха само три дни от гостуването на Тибор. Настроението му се подобри, той придружаваше Андраш до училището и на работа и си спечели възхищението на всички. Мосю Форестие му даде билети за представленията, чиито декори беше правил, включително за „Антигона“ с участието на мадам Жерар. Според Тибор пиесата бе прекрасна във всяко отношение, с изключение на актрисата в главната роля. Жорж Лемен остана очарован от способността на Тибор да познава всяка опера само по няколко изтананикани акорда и го заведе на дневно представление на „Травиата“, след което разгледаха една строяща се сграда в седемнайсети арондисман — къща, която Лемен бе проектирал за носител на Нобелова награда за химия. Той показа на Тибор лабораторията със северно изложение, библиотеката с лавици от махагон и спалните с високи тавани с изглед към грижливо оформен вътрешен двор. Тибор от всичко се възхищаваше разпалено на френски и Лемен обеща да му построи подобна къща, когато стане известен лекар. През тези три дни времето на Тибор и Андраш бе изпълнено с ангажименти. Андраш търсеше възможност да поговори с брат си за синьорина Ди Сабато, но все не намираше удобен момент. Вечер, когато можеха да постоят до късно, да пийнат по нещо и да си поговорят, Тибор се извиняваше, че е уморен. Андраш лежеше буден на дюшека и не знаеше как да пропука крехката стена, която като че ли го разделяше от брат му. Имаше чувството, че Тибор се е скрил зад тази преграда, сякаш се страхуваше да не го виждат.

Влакът на Тибор тръгваше вечерта, когато бе зимният рецитал на Клара. Андраш трябваше да го изпрати на гарата и да се срещне с Клара след представлението в „Театър дьоз Анж“. Заради предстоящата раздяла и двамата бяха мълчаливи в метрото; докато се возеха в подземната железница, Андраш се замисли за всички неща, за които не успяха да говорят през изминалите дни. Сега отново щяха да се разделят, без да знаят кога пак ще се видят. След като предадоха куфарите в багажното отделение, седнаха на една пейка с висока облегалка и извадиха термос с кафе. Отсреща на перона стоеше локомотивът, който щеше да тегли влака на Тибор до Италия — гигантско насекомо от лъскава черна стомана с бутала, огънати като краката на скакалец.

— Слушай, братко — каза Тибор, без да сваля тъмните си очи от влака. — Надявам се, че ще простиш поведението ми на сватбата. Държах се ужасно и непочтено.

Значи сега се сети да повдигне въпроса, половин час преди да замине.

— Как така си се държал ужасно?

— Знаеш какво имам предвид. Не ме карай да го изричам на глас.

— Не забелязах да вършиш нещо непочтено.

— Не се радвах за младоженците. Не можах да вкуся от прекрасната торта. Не танцувах. — Тибор си пое дълбоко дъх. — Извърших нещо отвратително, Андраш. Не на сватбата. Преди това.

— За какво говориш?

— Във влака извърших нещо непростимо. — Той скръсти ръце на гърдите си и сведе очи. — Срам ме е да ти кажа. Постъпката ми не бе джентълменска. Още по-лошо. Направо постъпих като подлец.

И Тибор си призна, че се е влюбил в Илана ди Сабато още от самото начало, от мига, в който я видял на перона във Флоренция с чадъра и светлозелената кутия за шапки. С нея било и малкото й братче, дошло да й помогне за багажа. Тибор каза, че ходел важно-важно, сякаш е посветен в голяма тайна. Но видял как детето осъзнало, че това не е игра, че сестра му наистина ще се качи на влака и ще замине за Париж. Лицето на момченцето се сгърчило. То оставило куфара, седнало и се разплакало. Илана ди Сабато седнала до него и го успокоила, че всичко ще е наред, че той ще й ходи на гости и че тя ще доведе съпруга си у дома, за да се запознае с него цялото семейство. Рекла му обаче, че не бива да споделя с никого поне известно време.

— Трябваше само да видиш как му обясни всичко. Помислих си, че е напълно естествено да изпитвам нежни чувства към нея — продължи той. — Бяха я поверили на грижите ми, беше напълно беззащитна и излизаше за пръв път по широкия свят. Всичко бе ново за нея. Всъщност може би не съвсем ново, защото беше чела за света в книгите, но сега всичко се сбъдваше, щеше да види истинския свят, който си бе представяла. Случи се пред очите ми. Сякаш гледах как някой се ражда. Видях и болката. Видях как осъзнава, че е оставила семейството си. След като прекосихме италианската граница, тя се разплака и аз я прегърнах. Направих го почти неволно. — Той замълча, свали очилата и разтри слепоочията си. — А тя вдигна очи към мен, Андраш, и сигурно вече си се досетил. Целунах я. Не беше невинна целувка. Нито пък кратка. Сега разбираш защо съм грешен пред приятеля ти. И пред Илана. — Той отново замълча. — Казвам ти го, защото ми тежи, откакто се случи. Казах й нещо тук на гарата, преди да слезем от влака.

— Какво й каза?

— Напомних й, че все още има избор. Че с радост ще я придружа обратно до Италия, ако е променила решението си. — Той поклати глава и отново си сложи очилата. — И й признах чувствата си. Само че по-късно. Казах й го онази сутрин, когато отидохме у Клара. Когато й върнах книгата.

Андраш си спомни как разговаряха шепнешком, треперещите ръце на Тибор, стъписаната Илана.

— О, Тибор — възкликна той. — Значи за това сте говорели, когато се върнах от кухнята.

— Точно така. И за миг ми се стори, че тя се поколеба. Заблуждавах се, че и тя може би изпитва нещо към мен. — Той поклати глава. — Ако бях отишъл да я видя пак, сигурно щях да съсипя щастието на приятеля ти.

— Но не го направи. Всичко мина по план. А на сватбата и двамата изглеждаха щастливи.

Докато изричаше това, Андраш бе убеден, че е прав, но само след миг се замисли дали наистина е така. Не изглеждаше ли Илана притеснена онази сутрин с Тибор? Не премина ли между тях някаква странна искра в кухнята в деня на сватбата? Дали в момента тя не седеше в апартамента на Бен Яков и не си мислеше за Тибор?

— Вече са женени — каза Тибор. — Няма връщане назад. Сега чувствата ми към нея са наказание за мен.

Андраш го разбираше. Той прегърна брат си през рамо и погледна към подобния на насекомо локомотив.

— Ужасно самотен съм в Модена. Сигурно и ти си се чувствал така тук. Но срещна Клара.

— Да, но и това понякога ми тежеше страшно.

— Виждам обаче какви са отношенията ви сега. Тази седмица хиляди пъти ви завиждах до болка. — Той стисна ръце между коленете си. На прозореца на локомотива машинистът и един кондуктор спореха с делови вид, сякаш се караха дали изобщо влакът да потегля за Италия.

— Не заминавай — каза Андраш. — Ако искаш, остани да живееш при мен.

Тибор поклати глава:

— Трябва да ходя на лекции. Искам да завърша колежа. А и не знам дали ще понеса да бъда близо до нея.

Андраш се обърна към брат си.

— Наистина е красива.

Изражението на Тибор се промени едва забележимо — линиите около устата му омекнаха.

— Красива е. Още я виждам в сватбената рокля с булото. Боже, Андраш, мислиш ли, че ще бъде щастлива?

— Надявам се.

Тибор побутна ъгъла на кожената чанта с носа на лъснатата си обувка.

— Мисля, че е най-добре да пишеш на мама и татко — добави той. — Кажи им за теб и Клара. Разкажи им каквото можеш за нейното положение. И аз ще им пиша. Ще им кажа, че съм се запознал с нея и според мен не си луд, че искаш да се жениш.

— Само дето наистина съм луд.

— Не повече от всеки друг влюбен мъж — заключи Тибор.

Кондукторът изсвири на пътниците да се качват. Тибор стана и придърпа Андраш в прегръдката си.

— Бъди послушен, братчето ми — каза той.

— Бон воаяж — пожела му Андраш. — Пожелавам ти приятна пролет. Учи прилежно и лекувай болните.

Тибор прекоси перона и се качи на влака с преметната през рамо чанта. Секунди по-късно влакът нададе боботещ метален стон, машината потегли ръмжейки и скърцайки. Андраш се надяваше Тибор да си намери място до прозореца, където за утеха можеше да наблюдава как градът се стопява в мрака на зимните полета. Надяваше се брат му да успее да заспи. Надяваше се бързо да се върне у дома, а след като се прибере, да забрави, че някога е съществувало момиче на име Илана ди Сабато.

 

 

Тази година зимният рецитал премина тихо и скромно. „Театър дьоз Анж“ беше малък, занемарен и зле отопляван. Сините кадифени седалки бяха избелели до сиво, а тъмните балкони сякаш бяха пълни с призраци. Момичетата се гонеха по сцената с костюми от син и бял сатен, а от някакъв окачен облак се сипеше сребрист сняг. Група дванайсетгодишни балерини в ефирни роклички от розов тюл напомниха на Андраш за Нова година. Той си спомни Клара на площад „Бари“: зачервеното й лице под червената вълнена шапка, кристалните като роса капчици по веждите й, парата от дъха й в студения въздух. Почти не можеше да повярва, че тя ще го чака зад сцената след рецитала — същата жена, която го бе целунала в онзи замръзнал парк почти преди година. Струваше му се истинско чудо, че любовта му може да бъде споделена. Той потри ръце в студа и зачака виолетовите светлини да угаснат.