Джули Оринджър
Невидимият мост (29)

Двадесет и девета глава
Лагерът Банхида

Когато Андраш и Мендел се явиха в щаба на батальона в края на отпуската, научиха, че няма да се връщат в рота 112/30 в Трансилвания. Секретарят на батальона им каза, че на майор Калози му писнало от тях. Изпращаха ги в Банхида, на петдесет километра северозападно от Будапеща, където да се присъединят към рота 101/18 в мина за добив на въглища и електроцентрала.

На петдесет километра от Будапеща! Бе напълно възможно да се вижда с Клара, ако го пуснеха в отпуск за събота и неделя. А и писмата им сигурно нямаше да пътуват с месеци. Изпратиха ги да чакат другите войници от ротата, завръщащи се от отпуск, в железопътното депо, където ги разделиха на групи и ги качиха в пътнически вагон. Мъжете, които се връщаха в Банхида, изглежда, бяха преживели по-леко зимата от Андраш и Мендел. Дрехите им бяха здрави, телата им изглеждаха силни. Някои от тях се шегуваха помежду си като ученици, завръщащи се в гимназията след ваканция. Докато влакът пътуваше на изток през зелените хълмове на Буда, после през залесените и култивирани местности, пътническият вагон се изпълни с дъх на пролет. Но с наближаването на Банхида разговорите между работниците затихнаха. Очите им помръкнаха, раменете им хлътнаха под невидима тежест. През прозореца зеленината започна да избледнява и се заредиха първо ниски, схлупени постройки, които като че ли навсякъде предшестваха пристигането на влака в града, а после изникна и самият град с мрежата си от криволичещи улички и къщи с червени покриви. С приближаването им към електроцентралата се занизаха черни пътища, складове и гаражи. Накрая видяха самата електроцентрала — боен кораб с три комина, които бълваха червеникавокафяв пушек в синьото пролетно небе. Влакът спря, скърцайки, в железопътно депо, задръстено от стотици ръждясали вагони. От другата страна на пусто поле се издигаха редици тухлени постройки зад ограда от телена мрежа. Нито едно дърво или храст не скриваше гледката на отъпканата кал. В далечината примамливо се зеленееха планинските вериги Герече и Вертеш.

Надзиратели отвориха вратите на вагоните и се разкрещяха на работниците да слизат от влака. На празното поле новите бяха отделени от завръщащите се от отпуск, които веднага бяха изпратени на работа. На останалите наредиха да оставят раниците си в отредените им спални помещения и да се явят на плаца. Тухлените сгради в Банхида, изглежда, бяха строени единствено с оглед на икономии, материалите бяха евтини, малките прозорци — нависоко и нарядко. В спалнята Андраш изпита усещането, че е погребан под земята. Двамата с Мендел си избраха легла в края на една от редиците — по-уединено място до стената. Последваха другарите си на плаца — огромен разкалян правоъгълник.

Двама сержанти подредиха мъжете в редици по десет, през този ден в лагера Банхида бяха пристигнали петдесет души ново попълнение. Наредиха им да стоят мирно и да чакат майор Барна, командира на ротата, който щеше да направи преглед на строя. После щяха да ги разпределят по групи и да започнат работа. Стояха в калта близо час и смълчани чуваха команди в далечината, бученето на електростанцията и трополенето на колелата по релсите. Най-накрая командирът излезе от административната сграда, беше с фуражка, обшита със златна шевица, и с високи лъснати ботуши на краката. Той обходи бързо редовете и огледа лицата на мъжете. На Андраш му напомняше илюстрация на Наполеон от училищния учебник — с изправен гръб и имперски поглед. При второто преминаване покрай редицата на Андраш, майорът се спря пред него и го попита за ранга му.

Андраш козирува.

— Отряден капитан, господине.

— Какво?

— Отряден капитан — повтори Андраш, този път по-силно. Понякога командирите искаха от тях да изкрещяват отговорите си, сякаш бяха истински военни, а не трудова рота. Майор Барна му нареди да излезе пред строя с маршова стъпка.

Андраш мразеше маршируването. Мразеше всичко това. Няколкото седмици у дома бяха му възвърнали опасната мисъл, че е човешко същество. Когато излезе пред всички, застана изтръпнал мирно под изпитателния поглед на майора, който го оглеждаше с отвратено любопитство, сякаш бе урод от пътуващ цирк. После извади джобно ножче с перлена дръжка и го вдигна под носа на Андраш. Андраш подсмръкна. Стори му се, че ще кихне. Усети метала на острието. Не знаеше какво е намислил Барна. Малките тъмни очички на майора проблеснаха немирно, сякаш двамата бяха скроили заедно плана за онова, което щеше да последва. С намигване той отдръпна ножа от лицето на Андраш, пъхна върха му под офицерската нашивка върху шинела му и с няколко движения я отряза. Парчето плат падна в калта, Барна го стъпка с крак, докато не потъна в калта. После сложи ръка на главата на Андраш върху новото кепе, което Клара му бе подарила. След още няколко замахвания офицерската нашивка падна и от шапката.

— Какъв е рангът ти, войнико? — изкрещя майор Барна, достатъчно силно, че да го чуят и на последната редица.

Дотогава Андраш не бе чувал да отнемат на някого ранга, без да е извършил престъпление. В пристъп на дързост той изправи гръб, при което се извиси с цели петнайсет сантиметра над Барна, и извика:

— Отряден капитан, господине!

Барна направи светкавично движение и в главата на Андраш избухна ужасна болка. Той падна на четири крака в калта.

— Не и в Банхида — изрева майорът. С трепереща ръка той стискаше бял бастун от буково дърво, опръскан с кръвта на Андраш. Въпреки болката, Андраш едва не се изсмя. Цялата ситуация беше толкова абсурдна. Нима преди малко не бе ял ябълки в кухнята на майка си? Нима съвсем скоро не се бе любил с жена си? Той опипа главата си и усети топла кръв и болезнена цицина.

— Ставай, трудовако — изкрещя майорът. — Връщай се в строя.

Андраш нямаше избор и се подчини безмълвно.

Посрещането му в Банхида бе само първият знак какво го чака. Нещо се бе променило за краткото време, в което Андраш бе в отпуск, или пък просто в рота 101/18 нещата стояха различно. Тук нямаше еврейски офицери, нямаше лекари евреи, нито инженери или бригадири. Надзирателите бяха по-жестоки и избухливи, офицерите по-бързо налагаха наказания. Банхида беше невероятно грозно място. Всичко в лагера бе пригодено така, че обитателите му да се чувстват колкото може по-зле. Електроцентралата денонощно бълваше от трите си огромни комина кафяв пушек от въглищата, въздухът вонеше на сяра, а всичко бе покрито със слой кафеникав прах, който в дъждовно време се превръщаше в тиня. Спалните миришеха на плесен, през прозорците нахлуваше топлина, но се просмукваше малко въздух и светлина, а от тавана течеше върху леглата. Пътеките и пътищата сякаш нарочно бяха прокарани през най-мокрите части от лагера. Всеки следобед около три часа се изливаше порой и превръщаше района в коварно кално мочурище. Горещият влажен вятър носеше вонята от клозетите от дъното на лагера и мъжете се давеха от нея, докато работеха. В локвите се въдеха комари и нападаха хората, като се скупчваха по челата, вратовете и ръцете им. Още по-нахални бяха мухите, те хапеха и оставяха болезнени червени ранички, които заздравяваха бавно.

Андраш и Мендел бяха разпределени да товарят с лопати въглища във вагонетки и да ги бутат по ръждясали релси до електроцентралата. Релсите бяха положени направо върху земята, но не бяха заковани — при все по-честите валежи те трябваше да бъдат разглобявани и премествани, за да заобикалят локвите и образувалите се малки езерца. Когато нямаше как да се избегнат локвите, се налагаше да се слагат дъски, върху които след това да се поставят релсите. Вагонетките с пълния си товар тежаха стотици килограми. Работниците ги бутаха, теглеха и повдигаха, но те не помръдваха, а мъжете ги ругаеха и блъскаха с лопатите си. Върху всяка вагонетка се кипреха буквите KMOF — Közérdekü Munkaszolgálat Országos Felügyelője — Държавна система на Трудовите войски, но Мендел твърдеше, че буквите са съкращение на Királyi Marhák Ostobasági Földbirtoka — Кралска ферма на идиотщината.

Имаше и неща, за които обаче беше благодарен. Щеше да е много по-зле, ако ги бяха разпределили в електроцентралата, където въглищният прах и изпаренията от химикали превръщаха въздуха в негодна за дишане смес. Щеше да е още по-лошо, ако ги бяха изпратили долу в мините. Щеше да е още по-лошо, ако ги бяха разделили. А най-лошо щеше да е на стотици километри от Будапеща, в Рутения и Трансилвания. В Банхида пощата пристигаше бързо. Писмата от родителите му идваха за две седмици, а от Клара — за една. Веднъж тя бе приложила писмо от Розен, дълго пет страници, изписани с едрия му широк почерк, изпратено чак от Палестина. Двамата с Шалхевет се бяха измъкнали от Франция, преди страната да затвори границите си за емигриращи евреи, и се бяха оженили в Йерусалим, където и двамата работеха за Еврейската общност в Палестина: Розен в отдела по жилищно настаняване, а Шалхевет в службата за защита на имигранти. През ноември чакаха дете. Андраш получи писма дори от братята си: Тибор се бе прибрал да прекара отпуска си с Илана и я бе завел за пръв път на хълма с Царския дворец; на приложената снимка двамата стояха до парапета на върха, а Илана сияеше, хванала Тибор за ръка. Матяш, който беше в трудова рота, се бе промъкнал тайно до близкия град, където бе пил бира, танцувал валс с момичета в местната кръчма, играл степ върху цинковия бар и се върнал в батальона, без да го усетят.

На фона на мизерията в Банхида Мендел замисли нов вестник със заглавие „Хапещата муха“. Макар в началото на Андраш да му се стори, че е дързост, граничеща с глупост, да подновят издаването на вестник след случилото се в рота 112/30, Мендел го убеди, че трябва да се занимават с нещо, за да не полудеят. Той заяви, че новият вестник ще запази протестния си тон, но ще избягва да се подиграва пряко с лагерните власти. Ако ги хванеха, нямаше да има нищо, което да засяга командира. Естествено, имаше известен риск, но те не искаха да позволят Трудови войски да им запушат устите. След унижението, което Андраш изтърпя на плаца, можеше ли да откаже да надигне глас на протест?

Накрая той се съгласи отново да се включи в издаването на вестника с Мендел. Подозираше, че решението му бе предизвикано отчасти от суета, отчасти от желание да запази достойнството си, но най-голямо влияние оказа мисълта, че с Мендел ще се борят за свободата на словото и обединяването на колегите си. В рота 112/30 той видя как „Снежната гъска“ се превърна в символ на тежкия живот на работниците. Те изпитваха известно облекчение да видят описани всекидневните си страдания, което показваше произвола в армията и налагаше публикуването на нелегален вестник, макар и абсурден като „Снежната гъска“. Тук в Банхида поне щеше да е по-лесно да си намери принадлежности за рисуване, тъй като имаше черен пазар за каквото и да се сети човек. Освен дебреценски наденички, цигари „Фокс“, плакати на Хеди Ламар и Рита Хейуърт, консерви с грах, вълнени чорапи, прах за зъби и водка, се предлагаха и хартия и моливи. А имаше много теми за илюстриране. Първият брой на „Хапещата муха“ съдържаше речник, в който бяха обяснени термини като утринна физзарядка (популярна салонна игра, в която се редуват скука, ведрина и унижение), водоноска (трудовак с празна кофа и пълна уста) и сън (рядък природен феномен, за който не се знае почти нищо). Имаше хороскоп, който вещаеше беди за всеки знак от зодиака. Имаше публикувана обява на частен детектив, който предлагаше услугите си, за да ви каже дали съпругата или приятелката ви изневерява, включваща предупреждение, че детективът не носи отговорност, ако завърже връзка с обекта на разследването. Имаше раздел с лични обяви (Търси се: арсеник. Плащане на вноски.) и приключенски роман с продължение за експедиция на Северния полюс, който се радваше на все по-голям интерес със затоплянето на времето. С помощта на един евреин, чиновник в склада, вестникът се отпечатваше всяка седмица в тираж от петдесет бройки. Не след дълго Андраш и Мендел започнаха да се радват на тиха журналистическа слава сред обитателите на лагера.

Но „Хапещата муха“ не можеше да им осигури онова, което всички искаха най-много от един вестник: истински новини от Будапеща и света. За тях трябваше да разчитат на няколкото изпокъсани броя вестници, изпратени от роднини или изхвърлени от надзирателите. Те се предаваха от ръка на ръка, докато вече не ставаха за четене, и новините в тях отдавна бяха остарели. Но някои събития от изключителна важност се разчуваха сред ротата незабавно. През третата седмица на юни, една година след падането на Франция, войските на Хитлер нахлуха в Съветския съюз по дълъг хиляда и двеста километра фронт, който се простираше от Балтийско до Черно море. В Кремъл очевидно бяха шокирани от този обрат, колкото и хората в лагера Банхида. Явно в Москва вярваха, че Хитлер ще спази пакта за ненападение със Съветския съюз. Но както отбеляза Мендел, Хитлер сигурно бе планирал нападението от месеци. Как иначе щеше да събере стотици хиляди войници, толкова много самолети и танкови дивизии? Не бе минала и седмица, когато Андраш и Мендел научиха от пощальона на лагера, че съветски самолети — или самолети, които на пръв поглед изглеждали съветски, но може да са били и маскирани германски — бяха бомбардирали маджарския граничен град Каша. Посланието беше ясно: Унгария няма друг избор, освен да изпрати войски в Русия. Ако министър-председателят Бардоши откажеше, Унгария щеше да изгуби всички територии, върнати й от Германия. Всъщност Бардоши, който отдавна се съпротивляваше против влизането на Унгария във войната, явно вече го смяташе за неизбежно. Скоро след това заглавията на вестниците разгласиха, че Унгария обявява война на Съветския съюз и предстои унгарски военни части да се включат в настъплението на Тристранния пакт. В рота 101/18 знаеха какво означава това: с всяко изпратено на фронта унгарско поделение щяха да изпратят и по едно поделение трудоваци, които да ги подпомагат.

Никой не знаеше колко може да продължи войната или какво ще вършат трудоваците. Из спалните се носеха слухове, че могат да ги използват като жив щит или да ги изпратят първи на фронта, за да привлекат вражеския огън. Но в Банхида не настъпиха внезапни промени, работниците копаеха въглища под земята, товареха ги във вагонетки, електроцентралата ги изгаряше и във въздуха се издигаше серен прах. През юли, когато калта изсъхна и пролетните насекоми измряха от жажда, темпото на работа стана по-припряно, сякаш бе нужно повече гориво, което да захранва двигателите на войната. Жегата бе толкова силна, че по обед работниците вече бяха разсъблечени по бельо. Тук нямаше дървета, които да пазят сянка, нямаше гьол, в който да охладят изгорената от слънцето кожа. Андраш знаеше, че в близкото градче, което бяха подминали на път за лагера, има студена газирана вода с аромат на малини и в най-горещите дни му минаваше през ум да зареже вагонетката си — проклети да са последиците — и да тръгне пеш, докато не стигне до хладния навес на гората или до някое улично кафене. Започнаха да му се привиждат трептящи миражи на вода край релсите, понякога целият лагер се носеше по блещукащо сребристочерно море. Откога не бе виждал истинското море с аквамаринените му вълни и сякаш ледени бели гребени? Току му се привиждаше зад мрежата на оградата, докато буташе вагонетките с въглища: Средиземно море, цялото медно синьо, простиращо се към невъобразимите брегове на Африка. Привиждаше му се Клара с черния бански костюм и бялата плувна шапка на райета да пристъпва в пяната на разбиващите се вълни. Клара на дървената кула да изпълнява изящен скок като лебедовата принцеса Одета.

И в следващия миг Андраш чуваше как бригадирът крещи заповеди в ухото му. Въглищата трябва да бъдат натоварени, вагонетките да бъдат избутани до централата, защото някъде на изток се води война.

 

 

Най-зашеметяващата новина в живота на Андраш стигна до него през една безветрена гореща юлска вечер, месец след като Унгария бе влязла във войната, в мъртвото време между края на работния ден и вечерята, на стълбите пред спалня 21. Той и двама от колегите му — дългунести рижави близнаци от Шопрон — бяха отишли заедно до администрацията, за да си вземат писмата и колетите. Имаха мехури от слънчевото изгаряне, а погледите им бяха замъглени от ярката дневна светлина, потта им бе превърнала праха във фина каша, засъхнала в напукан слой по кожата им. Както винаги в пощенското помещение имаше безкрайна опашка. Пощальонът и подчинените му проверяваха получените пратки, което означаваше, че всеки колет се отваря, оглежда и от него се взимат всички цигари, храни или пари, преди получателят да прибере каквото бе останало. Близнаците от Шопрон хихикаха над неотдавнашен брой на „Хапещата муха“, докато чакаха. Мозъкът на Андраш се бе размекнал от жегата, почти не си спомняше как бе илюстрирал този брой. Той отвори манерката си и изпи последните няколко капки вода. Ако се наложеше да чакат още дълго на опашката, нямаше да имат време да се измият преди вечеря. Беше ли помолил Клара да му изпрати сапун? Представи си чистия калъп, опакован в бяла амбалажна хартия с изображение на момиче в старомоден бански костюм. Или може да му е пратила нещо друго, не от първа необходимост, но също толкова хубаво: кутия бонбони виолетки, да речем, или нова своя снимка.

Когато най-сетне стигнаха до гишето, служителят подаде на близнаците два еднакви пакета. Всеки от тях бе отварян и преглеждан, както обикновено, а опаковките от четири шоколада бяха върнати обратно в пакетите като подигравка. Но явно днес в пощата бяха получени много сладкиши: колетите на близнаците все още съдържаха еднакви тенекиени кутии с канелено руло. Мику и Шаму бяха щедри момчета и се възхищаваха на Андраш за участието му в списването на „Хапещата муха“. Те го изчакаха да вземе тънкия плик с писмо от Клара и на връщане към спалните поделиха богатството си с него. Въпреки удоволствието от канеления сладкиш, Андраш остана разочарован от собствения си тънък плик. Бяха му свършили сапунът за бръснене, витамините и куп други неща. Жена му можеше да се погрижи за каквото има нужда. Можеше да му изпрати поне едно малко колетче. Когато близнаците се прибраха в спалнята, той седна на стълбите и отвори писмото с джобното си ножче.

От другия край на двора Мендел Хоровиц видя, че Андраш седи на стълбите пред спалнята с писмо в ръка. Той прекоси бързо двора, за да хване приятеля си, преди да е тръгнал към мивките. Мендел идваше от склада, където чиновникът му бе позволил да използва пишещата машина и само за четирийсет и пет минути той бе успял да напечата шестте страници на новия брой на „Хапещата муха“. Искаше да ги даде на Андраш веднага, за да започне той да ги рисува още същата вечер. Подсвиркваше си мелодия от „Улица «Тин Пан»“, филма, който бе гледал в Будапеща през отпуска си. Но когато стигна до стъпалата, спря и се смълча. Андраш бе вдигнал очи към него, а писмото трепереше в ръката му.

— Какво има, Парижанче? — попита Мендел.

Андраш не можа да отговори, имаше чувството, че никога повече няма да продума. Може би не бе разбрал правилно. Но отново зачете писмото, в което думите бяха изписани с четливия наклонен почерк на Клара.

Тя беше бременна. Той, Андраш Леви, щеше да става баща.

 

 

Какво значение имаше сега колко тона въглища трябва да натовари? Все едно му беше колко пъти вагонетката излиза от разклатените релси, колко пъти мазолите му се пукат и кървят, колко жестоко го тормозят надзирателите. Какво значение имаше колко гладен и жаден беше или колко малко спеше, или колко дълго му се налагаше да стои в строя на плаца? Какво го интересуваше собственото му тяло? На петдесет километра, в Будапеща, Клара носеше неговото дете. Най-важното сега бе да оцелее през месеците, които щяха да изминат до посочената от нея дата в писмото — 29 декември. Дотогава щеше да е отбил двегодишната си военна служба. Войната дори можеше да е свършила, което зависеше от изхода от настъплението на Хитлер в Русия. Кой знае какъв би бил животът за евреите в Унгария, но ако Хорти останеше регент, може би нямаше да е чак толкова зле. Или можеше да емигрират в Америка в мръсния и бляскав град Ню Йорк. В деня, в който получи писмото на Клара, той си начерта календар на гърба на един брой на „Хапещата муха“. В края на всеки работен ден задраскваше по едно квадратче и постепенно дните започнаха да се нижат в дълги редици от хиксове. Писмата летяха между Будапеща и Банхида: Клара все още даваше уроци на частни ученици и щеше да продължи да преподава, докато имаше сили да показва стъпките. Тя пестеше пари, за да наемат по-голям апартамент, когато Андраш се прибере. Приятел на майка й бе собственик на къща на улица „Нефелейч“, кварталът не беше престижен, но къщата се намираше близо до улица „Бенцур“ и само на няколко пресечки от градския парк. Нефелейч — малкото синьо цветенце, което растеше в горите, с миниатюрното жълто пръстенче в центъра: незабравка.

През септември стана чудо: Андраш получи тридневен отпуск. Този му късмет не се дължеше на конкретна причина, в Банхида отпуските, изглежда, се даваха на случаен принцип, освен при смъртен случай в семейството. Той разбра за отпуска в четвъртък, получи документите в петък и се качи на влака за Будапеща в събота сутринта. Денят бе слънчев, въздухът мек и носеше последния топъл полъх на лятото. Небето сияеше светлосиньо и безоблачно и докато се отдалечаваха от Банхида, мирисът на сяра се изпари и въздухът се изпълни със сладкото ухание на окосена трева. По черните пътища край релсите селяни караха каруци, пълни със сено и царевица. По пазарите в Будапеща щеше да има изобилие от тиквички, ябълки, червено зеле, чушки и круши, късно грозде и картофи. Бе удивително да си спомни, че на света все още има подобни неща — че ги е имало през цялото време, докато той оцеляваше всеки ден на кафе, рядка супа и стотина грама ронлив хляб.

Клара го чакаше на гара „Келети“. През живота си Андраш не бе виждал по-красива жена: носеше рокля с розов корсаж, който свършваше над издутия й корем, и вълнена шапка с цвят на канела. Тя още се съпротивляваше на новата мода и косата й не бе отрязана и накъдрена, беше събрана на кок на тила й. Андраш я прегърна и долови нейното леко ухание. Страхуваше се да не я смачка, ако я прегърне силно, както му се искаше. После я отдръпна на една ръка разстояние и я огледа.

— Вярно ли е? — попита той.

— Както виждаш.

— Но наистина ли е вярно?

— Предполагам, че ще разберем след няколко месеца. — Тя го хвана за ръка и го поведе към Варошлигет. Андраш не можеше да повярва, че се разхожда през този септемврийски следобед с Клара, далеч от Банхида, без да му предстои нищо друго, освен удоволствия и почивка. И когато завиха по улица „Ищван“ и стана ясно, че отиват към дома на семейството й, Андраш се подготви за неизбежната среща с брат й и снаха й и вероятно дори с Йожеф, който си бе наел ателие в Буда, където отново рисуваше. Щеше да се наложи да обяснява къде са офицерските му нашивки, да изтърпи забележките колко е измършавял и колко им е жал за него, а през цялото това време да гледа самодоволните охранени лица на роднините на Клара и да усеща болезнената разлика между своя и техния произход. Но когато стигнаха до ъгъла на улица „Ищван“ и „Нефелейч“, Клара спря пред вратата на сива каменна сграда и извади връзка ключове от джоба си. Подаде на Андраш да разгледа един красиво изкован ключ. После го пъхна в ключалката на входната врата и тя се отвори да ги посрещне.

— Къде сме? — попита Андраш.

— Ще видиш.

Вътрешният двор бе пълен с неща, обичайни за всеки двор: велосипеди и папрати в саксии, насадени в дървени щайги домати. По средата имаше обрасъл с мъх фонтан с водни лилии и златни рибки, на ръба му седеше тъмнокосо момиче и пляскаше с ръка във водата. То вдигна сериозните си очи към Андраш и Клара, избърса ръка в полата си и изтича към един от апартаментите на приземния етаж. Клара поведе Андраш към външно стълбище с парапет, украсен с железни лози, по което изкачиха три етажа. С друг ключ тя отвори една двукрила врата и го въведе в апартамент с изглед към улицата. В жилището миришеше на печено пиле и пържени картофи. До вратата имаше четири месингови куки, на едната от тях висеше стара шапка на Андраш, а на другата — сивото палто на Клара.

— Не може да бъде този апартамент да е наш — каза Андраш.

— А на кого другиго?

— Невъзможно. Толкова е красив.

— Още дори не си го разгледал. Недей да си вадиш прибързани заключения. Може да се окаже, че не ти е по вкуса.

Но разбира се, жилището бе точно по вкуса му. Клара знаеше прекрасно какво обича той. Имаше малка кухня с червени плочки, спалня за Андраш и Клара, малка втора спалня, която можеха да използват за детска стая, отделна баня с емайлирана вана. Стените на дневната бяха опасани с библиотека, която Клара бе започнала да запълва с нови книги за балет, музика и архитектура. В единия ъгъл имаше дървена чертожна дъска — далечна унгарска братовчедка на онази, която Клара му бе подарила в Париж. В другия ъгъл върху табуретка с тънки крачета стоеше грамофон. В дъното на стаята имаше нисък диван, обърнат към инкрустирана дървена маса. Два фотьойла стояха от двете страни на високи прозорци с изглед към сградата в необароков стил от другата страна на улицата.

— Това е истински дом. Направила си ни дом — възкликна Андраш и я прегърна.

 

 

Каза на Клара, че по време на краткия си отпуск най-много от всичко иска да се грижи за бременната си съпруга. Първоначално тя възрази и му напомни, че за него няма кой да се грижи в Банхида. Но той я убеди, че грижите за нея ще са много по-голямо удоволствие, отколкото грижите за него самия. И така, през първата му вечер, след като изядоха печеното пиле и картофите, тя му позволи да й направи кафе и да й почете вестник, а после да напълни ваната и да я изкъпе с голямата жълта гъба. Бременното й тяло му се струваше като чудо. Под бледата кожа бе избила руменина, а косата й изглеждаше по-гъста и лъскава. Ареолите й бяха станали по-големи и по-тъмни, а между пъпа и окосмения триъгълник се бе появила бледа светлокафява линия, пресечена от сребристия белег от първата й бременност. Костите й вече не изпъкваха толкова силно под кожата. Но най-забележителното беше вглъбеният поглед, появил се в очите й — толкова дълбоко съчетание от тъга и очакване, че Андраш почти изпита облекчение, когато тя ги затвори. Докато тя лежеше във ваната и охлаждаше ръце в студения емайл, Андраш осъзна стъписан, че в Банхида животът му се свежда само до най-прости нужди и емоции: надеждата за парче морков в супата, страха от гнева на бригадира, копнежа за още петнайсет минути сън. Клара, която живееше на по-сигурно място тук, в Будапеща, все още имаше възможност да размишлява за по-сложни неща.

— Кажи ми за какво си мислиш — попита той. — Не мога да отгатна.

Тя отвори сивите си очи и се обърна към него:

— Колко е странно да си бременна по време на война. Ако Хитлер контролира цяла Европа и завладее и Русия, кой знае какво може да се случи с това дете? Няма смисъл да се преструваме, че Хорти ще ни защити.

— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да емигрираме?

Клара въздъхна.

— Мислих за това. Писах на Елизабет. Но ситуацията е каквато и очаквах. Сега е почти невъзможно да получим визи. Дори да можехме, не съм сигурна, че искам. Семействата ни са тук. Не мога отново да замина далеч от майка си, особено сега. А и ми е трудно да си представя да започна нов живот в непозната страна.

— А също и пътуването — допълни Андраш и поглади мокрите й рамене. — Опасно е да се прекосява океана по време на война.

Клара обгърна коленете си с ръце и промълви:

— Не е само войната. Имам и други съмнения.

— Какви съмнения?

— Например каква майка ще бъда на това дете. За хилядите начини, по които се провалих с Елизабет.

— Не си се провалила с Елизабет. Тя стана силна и красива жена. А и тогава обстоятелствата са били различни. Била си сама, при това почти дете.

— А сега на практика съм стара жена.

— Това са глупости, Клара.

— Не съвсем. — Тя се намръщи и сведе поглед към коленете си. — На трийсет и четири години съм. Миналия път раждането едва не ме уби. Гинекологът каза, че матката ми може да е увредена. Майка ми дойде с мен на последния преглед, а сега съжалявам за това. Побърква се от тревоги.

— Защо? Има ли опасност за бебето? — Той повдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. — Ти самата в опасност ли си?

— Жени раждат всеки ден — опита се да се усмихне тя.

— Какво каза лекарят?

— Каза, че има риск от усложнения. Иска да родя в болницата.

— Естествено, че ще родиш в болницата. Не ме интересува колко ще струва. Ще намерим парите.

— Брат ми ще ни помогне.

— Ще започна работа. Все някак си ще изкараме парите.

— Дьорд няма да приеме пари от нас — настоя Клара. — Както биха постъпили и твоите братя.

Андраш не искаше да спори през краткото време, в което щяха да бъдат заедно.

— Зная, че ще ни помогне, ако имаме нужда — съгласи се той. — Да се надяваме, че няма да се налага да го молим.

— Майка ми иска да се пренеса у дома на улица „Бенцур“ — каза Клара и започна да усуква мократа си коса. — Не разбира защо настоявам да имаме отделно жилище. Смята, че това е ненужен разход. А и не иска да съм сама. Повтаря само какво ще правя, ако нещо се случи. Сякаш не живях толкова години сама в Париж.

— Тъкмо затова още повече иска да те закриля. Сигурно се е измъчвала, че не е била до теб при бременността ти с Елизабет.

— Разбирам това, естествено. Но вече не съм петнайсетгодишно дете.

— Може би е права обаче. Ако стане опасно, няма ли да е по-добре да си бъдеш у дома?

— Не започвай и ти, Андрашка!

— Не искам да мисля, че си сама.

— Не съм сама. Илана идва при мен почти всеки ден. А до къщата на майка си стигам за шест минути. Но не мога да се върна да живея там не само защото съм свикнала да съм самостоятелна. Ами ако властите разберат коя съм? Ако живея в дома на семейството си, ще ги обвинят за съучастници.

— Ах, Клара! Как ми се иска да не мислиш за това.

— А на мен ми се иска и ти да не мислиш за това. — Тя стана и излезе от ваната, водата се стече по нея и той погали извивките на тялото й.

По-късно същата вечер, след като не успя да заспи, Андраш стана от леглото и отиде в дневната при чертожната дъска, прокара пръсти по гладката повърхност, върху която нямаше хартия и инструменти. Някога можеше да намери утеха в работата, дори да беше проект, който сам си бе задал, самата концентрация, необходима да начертае поредица непрекъснати линии, отклоняваше мислите му дори в най-тежки моменти. Но досега не беше му се налагало да се тревожи за съдбата на бременната си съпруга, на нероденото си дете и целия Западен свят. Сега нямаше проект, с който той би могъл да се заеме, по отношение на архитектурата съзнанието му бе празно и безидейно като чертожната дъска пред него. Работата му през последните две години, когато не бе сякъл дървета, строил пътища или товарил въглища — скицирането в тетрадки, драсканиците в полетата на вестниците на Мендел — може би му е помогнала да не бездейства, може би дори го е спасила от полудяване. Но тя му помогна и да забравя за факта, че животът му като студент по архитектура му се изплъзва и отдалечава все повече, ръцете му губеха мускулна памет как да начертаят идеална линия, умът му губеше способността да решава задачи за форма и функция. Колко далеч се чувстваше сега от ателието в Училището по архитектура, където двамата с Поланер бяха окачили писта за бягане на покрива на спортен клуб. Колко удивително, че подобна идея изобщо му бе хрумнала. Струваше му се, че от цяла вечност не е поглеждал към сграда с друга мисъл, освен с надеждата, че покривът няма да тече и вътре няма да духа.

Изпитваше желание да поговори с Тибор. Той щеше да му даде съвет как да защити Клара и да си възвърне стария живот. Но Тибор беше на стотици километри оттук в Карпатите. Андраш не можеше да предположи кога ще могат да седнат заедно, за да си поговорят или поне да се утешат с всеобщата несигурност.

 

 

Случи се така обаче, че по-малкият му брат, онзи, който винаги създаваше проблеми, вместо да ги разрешава, се появи в Будапеща по време на отпуска на Андраш. Матяш слезе на гара „Нюгати“ с ротата си, която очакваше да бъде преместена. Той скочи от влака с намерението да прекара отпуска си както намери за добре. Ротният му командир беше небрежен млад офицер, който от време на време позволяваше на хората си да си откупят малко почивка. Матяш, който бе спестил пари, докато работеше като аранжор на витрини, си бе купил няколко дни, за да се види с някаква продавачка, с която се запознал в един от магазините. Той нямаше представа, че и Андраш е в отпуск, и затова бе чиста случайност, че в понеделник следобед Матяш скочи на задната платформа на един трамвай и се озова лице в лице с брат си. Той толкова се изненада, че сигурно щеше да падне назад, ако Андраш не го бе хванал за ръката.

— Какво правиш тук? — възкликна Матяш. — Нали трябваше да се бъхтиш в мината.

— А ти… какво трябваше да правиш?

— Да строя мостове. Но не и днес! Днес ще се видя с едно момиче на име Шерафина.

Възрастна жена със забрадка ги изгледа неодобрително, че водят толкова шумен и оживен разговор в трамвая. Андраш придърпа брат си до себе си и се обърна към жената:

— Това е брат ми, нали виждате? Брат ми!

— Родителите ви сигурно са големи магарета — отвърна жената.

— Извинете, ваша светлост — обади се Матяш. Той вдигна шапка за поздрав, изпълни съвършено задно салто от страничния парапет на трамвая и скочи на улицата толкова бързо, че жената изписка. Докато пътниците го гледаха удивени, той започна да потропва с обувки в бавен ритъм върху паважа, после изтича бързо на тротоара, където пешеходците се разпръснаха, направи двоен пирует, свали шапка и се поклони на млада жена в синьо палто. Всички наоколо заръкопляскаха. Андраш скочи от трамвая и изчака брат си да спре с поклоните.

— Не беше нужно да правиш тази глупост — скастри го Андраш, щом аплодисментите утихнаха.

— Трябва да си избродирам тези думи на знаме и да го нося навсякъде със себе си.

— Добра идея. Така хората ще са предупредени.

— Накъде си тръгнал с тази торба с картофи? — попита Матяш.

— Прибирам се вкъщи, където ме чака жена ми.

— В твоята къща ли? Каква къща?

— Намира се на улица „Нефелейч“ №35, трети етаж, апартамент Б.

— Откога живееш там? И за колко време си тук?

— Живея там от снощи, а имам още ден и половина, преди да се върна обратно в Банхида.

Матяш се засмя.

— Значи те хванах в последния момент.

— Или пък аз хванах теб. Защо не дойдеш на вечеря у нас?

— Възможно е да имам друг ангажимент.

— Ами ако Шерафина разбере какъв бъбрив глупак си всъщност?

— В такъв случай веднага ще дойда у вас. — Матяш целуна Андраш по двете бузи и скочи в следващия трамвай, който спря пред тях.

През първите няколко пресечки, които измина, прибирайки се вкъщи, на Андраш също му идваше да затанцува степ. Понякога съдбата бе благосклонна към него — беше му дала неочакван отпуск, а сега му бе довела и Матяш. Но дори тази приятна изненада не отклони мислите му от новите тревоги, които го изпълваха. Вестникът, който си купи, го отрезви със събитията на изток: германците бяха превзели Киев, войските на Хитлер бяха на стотина километра от Ленинград и Москва. В обръщение по радиото по-рано през седмицата фюрерът бе заявил, че в най-скоро време Съветският съюз неизбежно ще капитулира. Андраш се страхуваше, че англичаните, които удържаха със зъби и нокти Средиземноморието, ще изгубят надежда. Ако защитата им се пропука, Хитлер ще властва над цяла Европа. Андраш си спомни как преди три години Розен заяви в „Синият гълъб“, че Хитлер иска Германия да владее целия свят. Дори Розен не можеше да предвиди до каква степен предположението му ще се окаже вярно. Територията на Германия се разпространяваше върху картата на Европа като разлято мастило. А хората в завладените страни бяха изгонени от домовете си, депортирани в пусти местности, наблъскани в гета или изпратени в трудови лагери. Искаше му се да мисли, че Унгария ще остане като убежище сред огнената буря, беше му лесно да повярва в това тук, в Будапеща, далеч от жегата и вонята на лагера Банхида. Но ако Русия паднеше, нито една държава в Европа нямаше да е в безопасност, особено за евреите, особено Унгария, където Партията на кръстосаните стрели бе засилила позициите си на последните избори. И сред тази потискаща несигурност щеше да се роди детето на Андраш и Клара. Сега започваше да разбира как са се чувствали родителите му, когато майка му е забременяла по време на Световната война, макар тогава ситуацията да е била различна: баща му е бил унгарски войник, а не принудителен работник, и не е имало полудял фюрер, мечтаещ за чиста от евреи Европа.

Вкъщи завари Клара и Илана седнали на кухненската маса, които се смееха за нещо свое. От пръв поглед личеше, че връзката между тях се е задълбочила, в писмата си Клара често споменаваше колко е благодарна на Илана за компанията и че е истинско облекчение да знае, че тя живее само на няколко пресечки от тях. Ако Клара бе довереница и закрилница на Илана в Париж, сега, изглежда, се бе превърнала в нейна по-голяма сестра. Клара му разказа, че малко след като Илана дошла в Будапеща, си създали традиция да ходят заедно на пазар всеки понеделник и четвъртък сутринта. Когато Тибор заминал за поделението си, Клара се грижила Илана да не се чувства самотна, двете се събирали да готвят, вечер слушали плочи у Клара или четели книги у Илана, разхождали се по булевардите и в парковете в неделя следобед. Точно тази вечер, преди Андраш да се прибере, Илана бе споделила с Клара една чудесна, но и малко обезпокоителна новина: беше бременна. Сега повтори новината и пред Андраш на несигурния си унгарски. Случило се по време на последния отпуск на Тибор. Ако всичко вървяло както трябва, бебетата щяха да се родят с два месеца разлика. Илана писала на Тибор и получила отговор, че той е добре, че ротата му е далеч от опасните бойни действия на изток, че през лятото работата била по-поносима и че от новината й не бил на себе си от щастие.

Но през есента на 1941 г. нямаше щастливо събитие, което да не бе помрачено от тревога. Андраш видя това в бръчиците по челото на Илана. Той знаеше какво означава за нея тази бременност след помятането и колко е уплашена за безопасността на бебето дори да не бяха във война. Би я прегърнал, ако ортодоксалната й вяра не го забраняваше. Трябваше да се задоволи само да я поздрави и да изрази най-искрените си надежди, че всичко ще мине добре. После им разказа как се е натъкнал на Матяш в трамвая.

— Добре, че купих повече сладки за десерт — засмя се Клара. — Иначе този калпазанин щеше да ни остави гладни.

Матяш пристигна, когато Клара поднесе сладкишите след вечерята. Той я целуна по бузата и си взе паста с крем от сребърния поднос. На Илана се поклони дълбоко и свали шапка.

— Романтичната ти среща явно е минала добре — пошегува се Андраш. — Целите ти бузи са в червило.

— Това не е червило — възрази Матяш. — А петната на отнета невинност. Шерафина е твърде космополитна за мен. Все още се червя от думите, които ми каза на раздяла.

— Няма да те питаме какви точно са били те — успокои го Клара.

— И без това няма да ви кажа — засмя се Матяш и им намигна. После огледа обзавеждането на стаята. — Какво местенце. И целият този простор само за вас двамата!

— Скоро ще сме трима — поправи го Клара.

— Разбира се. Бях забравил. Андраш ще става татко.

— Както и Тибор — обади се Илана.

— Мили боже! — възкликна Матяш. — Наистина ли?

— Наистина — Илана размаха шеговито пръст към него. — Сега майка ти и баща ти ще искат и ти да се ожениш, за да е пълна картината.

— Няма начин — отвърна Матяш и намигна отново. Той направи сложна поредица от стъпки върху паркета, след което се престори, че се сгромолясва на дивана, но се озова изправен до ниската масичка.

— И после кажете, че нямам талант — коленичи той с протегнати ръце пред Клара. — Ти поне виждаш това, госпожо учителко по танци.

— Там, откъдето идвам аз, това не го наричаме танц — усмихна се Клара.

— А какво ще кажеш за това? — Матяш се изправи и изпълни двоен пирует с ръце над главата. Но накрая загуби равновесие и се наложи да се подпре на полицата над камината. Застана неподвижно за миг задъхан, поклати глава, сякаш да пропъди замайването, и за пръв път Андраш забеляза колко изтощен изглежда. Той хвана Матяш за рамото и го заведе до един от белите раирани фотьойли.

— Поседни за малко. Ще се почувстваш по-добре.

— Не ти ли харесва как танцувам?

— Не и в момента, братко.

Клара сложи сладкиши за Матяш в една чиния, а Андраш му наля чаша сливовица. Седяха и си говориха, сякаш войната, тревогите и Трудовите войски не съществуваха. Андраш се грижеше чиниите с десерти и чашите с кафе да са пълни. Илана се изчервяваше от вниманието, което й обръщаха, и възразяваше, че не е редно да й сервират братята на съпруга й. Андраш не беше я виждал толкова красива. Косата й бе скрита под забрадка, каквато носеха ортодоксалните омъжени жени, но шалът, който бе избрала, беше от лилава коприна със сребристи нишки. Когато се смееше на шегите на Матяш, черно-кафявите й дълбоки очи се озаряваха от интелигентна светлина. Не можеше да повярва, че това е същото момиче, което лежеше бледо и уплашено в болницата в Париж.

След като изпиха кафето, Андраш и Матяш излязоха да се разходят в меката септемврийска вечер. От улица „Нефелейч“ само след няколко пресечки се стигаше до градския парк, където златисти лампи осветяваха замъка Вайдахуняд. Дори и в този късен час пътеките гъмжаха от пешеходци, в сенките на замъка се притискаха мъже и жени. Ведрото настроение на Матяш изчезна, щом двамата останаха сами. Той скръсти ръце на гърдите си, като че ли му стана студено въпреки топлия вятър. Времето, прекарано в казармата, бе изострило чертите на лицето му. Челото му и ясно изразените скули, наследени от майка им, му придаваха сериозност, която на пръв поглед си противоречеше с веселяшкото му държане.

— Братята ми имат прекрасни съпруги — каза той. — Ще излъжа, ако не призная, че ви завиждам.

— Щях да се разочаровам, ако не ни завиждаше поне малко.

— Наистина ли ще ставаш баща?

— Така изглежда.

Матяш подсвирна тихо.

— Вълнуваш ли се?

— Страшно съм уплашен.

— Глупости. Ще се справиш прекрасно. А и Клара вече го е преживявала веднъж.

— Но първото й дете не се е родило по време на война.

— Да, но тогава не е имала и съпруг.

— Но все пак се е справила. Имала е работа. Отгледала е дъщеря си. Елизабет можеше да бъде и по-мило момиче, ако семейството й беше по-друго, ако имаше брат или сестра, с които да си играе, и баща, който да не й позволява да се държи зле с майка си. Но все пак стана разумна жена. От мен като съпруг няма кой знае каква полза. Досега единствено тежа като воденичен камък на врата на Клара.

— Мобилизираха те. Наложи се да служиш. Нямаше никакъв избор — ободри го Матяш.

— Не завърших образованието си. Когато се прибера у дома, няма да мога да започна работа като архитект.

— Тогава ще продължиш образованието си.

— Ако изобщо ме приемат обратно. И ако имам време и средства.

— Трябва ти добре платена работа, която не запълва цялото ти време. Защо не започнем свой бизнес?

— Да стана танцьор на степ ли? Как си представяш двама ни като дует? Великолепните братя Леви?

— Не, глупчо. Ще аранжираме витрини. Работата ще върви двойно по-бързо, ако сме двама. Аз ще съм стилистът. Ти ще си моят роб. Ще поемаме двойно повече клиенти.

— Не знам дали ще мога да приемам заповеди от теб. Ще ме скъсаш от работа.

— Тогава как ще изкарваш пари? Като рисуваш карикатури на някой ъгъл?

— Мисля по този въпрос. Старият ми приятел Мендел Хоровиц работеше във „Вечерни новини“, преди да го вземат в казармата. Казва, че там винаги търсят оформители и илюстратори. А и заплащането е добро.

— Уф. Тогава просто ще си нечий чужд роб.

— Щом се налага да робувам, предпочитам да е в област, в която имам някакъв опит.

— Какъв опит?

— Например от старата ми работа в „Минало и бъдеще“. А и от вестниците, които с Мендел издаваме, онези, за които ти писах. Ако знаех, че ще се видим, щях да ти донеса някой брой.

— Разбирам. Аранжирането на витрини не е достатъчно престижна работа за теб. Особено след като си учил в Париж. — Матяш само го дразнеше, но изражението му издаде и засегнато достойнство. Андраш си спомни за гневните писма, които той му изпращаше в Париж от Дебрецен — онези, в които твърдеше, че и той заслужава образование. Андраш трябваше да признае за свой срам, че наистина си мисли, че е под нивото му да работи като аранжор на витрини — работа, която носеше привкуса на търговско раболепие. Чувстваше се така заради неимоверния си късмет през последните няколко месеца в Париж, заради благосклонността на преподавателите му, които му бяха вдъхнали увереност за по-големи очаквания. Но сега всичко това остана в миналото. Той трябваше все някак да изкарва пари. След няколко месеца щеше да стане баща.

— Извинявай — каза Андраш. — Нямах предвид, че работата ти не е изкуство. Със сигурност е по-голямо изкуство от илюстрирането на вестник.

Матяш изглежда омекна и прегърна брат си.

— Няма нищо. И аз щях да мисля, че аранжирането на витрини е под достойнството ми, ако Льо Корбюзие и Огюст Пере ми бяха другари по чашка.

— Никога не сме пили заедно — възрази Андраш.

— Недей да скромничиш.

— Е, добре тогава. Големи приятели сме. Пиехме заедно непрекъснато — Андраш замълча и се замисли за истинските си приятели, които се бяха пръснали из цялото Западно полукълбо. Тези момчета му бяха като братя. Но след помирителната телеграма не бе получавал никакви вести от Бен Яков, нито от Поланер, откакто се бе присъединил към Чуждестранния легион. Какво ли е станало със снимката, която си бяха направили с Поланер, след като спечелиха Наградата на амфитеатъра. Струваше му се странно, че фотографията може все още да съществува някъде като свидетелство за един изчезнал живот.

— Изглеждаш мрачен, братко — каза Матяш. — Нужно е да се подкрепим с малко вино.

— Няма да ни навреди — съгласи се Андраш.

Влязоха в кафене с изглед към изкуственото езеро, което през зимата ставаше ледена пързалка, седнаха на една външна маса и си поръчаха токайско вино. Заради войната виното бе поскъпнало, но Матяш настоя да си позволят този лукс, както и да плати сметката, тъй като нямал жена и не очаквал дете, които да издържа. Обеща на Андраш да го остави той да плати следващия път, когато си намери работа във вестник, макар, разбира се, никой от тях да не знаеше кога ще стане това и дори кога отново ще се окажат у дома по едно и също време.

— Разкажи сега за тази Шерафина — подкани Андраш брат си и го изгледа през кехлибарените лещи на чашата вино. — И кога ще ме запознаеш с нея?

— Шивачка е в едно ателие на улица „Ваци“.

— И?

— И се запознах с нея, докато подреждах една витрина. Тя носеше бяла рокля с избродирани череши. Накарах я да я съблече, за да я изложа на витрината.

— Накарал си я да съблече роклята си?

— Сега разбираш ли какви са предимствата на тази работа?

— И тя да не би да се върна гола при шевната си машина?

— Не. За съжаление шивачката й намери други дрехи.

— Колко жалко.

— Да. Тази мисъл не ми даваше мира. Затова реших да се срещна с нея. Исках да разбера какво съм изпуснал, когато тя се скри зад завесата на пробната.

— Явно си видял достатъчно, за да решиш, че си струва.

— Доста видях. Харесвам такива като нея. Малко по-висока от мен. С черна къса коса. А на бузата си има бенка като кафяво петънце.

— Нямам търпение да се запозная с нея.

Веселият блясък в очите на Матяш отново помръкна, бледите сенки под тях станаха по-тъмни, когато той сведе очи към чашата с вино.

— Утре ротата ми заминава. Отиваме на голямото празненство.

— Какво голямо празненство?

— Белгород в Русия. На фронта.

Гърдите на Андраш се стегнаха мъчително, сякаш някой го удари с чук.

— О, Матяш, не.

— Да — отвърна той, вдигна очи и се ухили, но по лицето му бе изписан страх. — Виждаш ли сега какъв късмет имахме да се срещнем случайно.

— Не можеш ли да се прехвърлиш? Опита ли?

— Единственият начин е с пари, а аз имам достатъчно само за дребни подкупи.

— Колко ще струва?

— Не знам. Засега стотици. Може би хиляди.

Андраш се сети за Дьорд Хас и за разкошната му къща на улица „Бенцур“, където в момента той най-вероятно седеше край камината по кашмирен халат и четеше някой икономически вестник. Изпита желание да обърне Хас надолу с главата и да го тръска, докато от него не се посипят златни монети като от счупена детска касичка. Не разбираше защо синът на този човек трябва да има собствено ателие и да му предстоят месеци, изпълнени с развлечения, докато Матяш Леви, син на Бела Късметлията от Коняр, трябва да замине за Източния фронт и да рискува живота си по минираните полета. Той, Андраш, би бил истински глупак, ако позволи гордостта му да му попречи да помоли Дьорд за помощ. Тук въпросът не беше дали Андраш може да издържа Клара и детето им, тук на карта бе заложен животът на Матяш.

— Ще отида при Хас — предложи Андраш. — Сигурно имат сандък с крони, скрит някъде, или пък нещо, което да продадат.

Матяш кимна.

— Предполагам, че Йожеф Хас няма да ходи на фронта.

— Така е. Той си е наел хубаво ателие в Буда.

— Тъкмо навреме. Рухването на Западния свят е прекрасна тема за картини.

— Да. Колкото и да е странно, не копнея да го посетя и да видя как върви работата му.

— Странно наистина.

— Сега сериозно обаче, не съм сигурен, че Хас-старши разполага с парите в брой. Струва ми се, че имат достатъчно само колкото да задържат къщата си на улица „Бенцур“, кожените палта на мадам и ложата си в операта. Наложи се да продадат колата си, за да отърват Йожеф от втората призовка.

— Поне още имат ложа в операта — отбеляза Матяш. — Музиката е голяма утеха, когато други хора измират. — Той намигна на Андраш, вдигна чаша и я изпи до дъно.

 

 

На другия ден, след като изпрати брат си на гара „Нюгати“, Андраш отиде да посети Дьорд Хас в дома му. Знаеше, че се прибира да обядва с жена си и майка си и след това обича да чете вестник около половин час, преди да се върне в банката. Дори в толкова несигурни времена той се придържаше към навиците си. Въпреки промяната в длъжността му, продължаваше да спазва графика на джентълмен от дните си като директор на банката. Опитът му беше твърде ценен и новият директор му позволяваше някои волности. Както очакваше, Андраш завари зет си в библиотеката с очила на носа и с вестник в ръце. Когато прислужникът съобщи за пристигането на Андраш, Хас остави вестника и стана.

— Всичко наред ли е с Клара? — попита той.

— Да, тя е добре. И двамата сме добре.

Челото на Хас се отпусна и той въздъхна тежко.

— Прощавай. Не те очаквах. Не знаех, че си си у дома.

— Пуснаха ме за няколко дни в отпуск. Утре се връщам.

— Заповядай, седни — покани го Хас, а на мъжа, който бе въвел Андраш, нареди: — Кажи на Кати да ни донесе чай.

Мъжът излезе тихо и Дьорд Хас огледа Андраш бавно и внимателно. Андраш бе решил да дойде облечен в униформата си от войската със зеленото „М“ на джоба на куртката и кръпките на местата, от които майор Барна бе отрязал нашивките. Хас погледна униформата на Андраш и попипа вратовръзката си от синя коприна с тънко райе в цвят слонова кост.

— Е, по мои изчисления ти остават само още три месеца служба — каза той.

— Точно така. И тогава ще се роди бебето.

— А ти добре ли си? Изглеждаш добре.

— Доколкото може да се очаква.

Хас кимна, седна на стола и сплете пръсти върху жилетката си. Беше облечен в тъмносив костюм и италианска поплинена риза. Ръцете му бяха меки като на човек, който винаги е работил на закрито — с гладки розови нокти. Но гледаше Андраш с толкова искрена и неподправена загриженост, че той не можеше да изпита неприязън към него. Когато им поднесоха чая, Хас сам напълни чашата на Андраш и му я подаде.

— С какво мога да ти помогна? — попита той. — Какво те води насам?

— Брат ми Матяш ще бъде разпределен на Източния фронт. Ротата му замина днес следобед, за да се присъедини към останалата част от батальона в Дебрецен, а от там заминават за Белгород.

Хас остави чашата си и погледна Андраш в очите.

— Белгород ли? В минните полета?

— Да. Ще разчистват пътя на унгарската армия.

— Какво мога да направя? С какво мога да помогна?

— Знам, че вече си направил много за нас. Грижиш се за Клара, докато ме няма. Това е най-голямата услуга за мен. Повярвай, никога не бих те молил за още, ако това не беше въпрос на живот и смърт. Мислех си дали е възможно да направиш за Матяш онова, което си направил за Йожеф. Ако не може да се осигури освобождаване от военна служба, то поне да бъде прехвърлен в друга рота, която няма вероятност да изпратят близо до бойните действия. Остават му единайсет месеца в казармата.

Дьорд Хас повдигна вежди, после се облегна на стола си.

— Искаш да откупя свободата му, така ли? — попита той.

— Поне свободата да не бъде на фронта.

— Разбирам — Хас сключи пръсти и погледна седналия срещу себе си Андраш.

— Зная, че цената не е еднаква за всички — Андраш внимателно остави чашата си на чинийката. — Предполагам, че свободата на брат ми ще струва много по-малко, отколкото си дал за сина си. Разполагам с името на батальонния командир на Матяш. Ако уредим да му се преведе определена сума чрез независим посредник — някой твой познат адвокат — може би ще успеем да свършим работата, без властите да разбират за връзката между семействата ни. Тоест, без да застрашаваме безопасността на Клара. Убеден съм, че можем да откупим свободата на брат ми за сума, която за теб ще е нищожна.

Хас стисна устни, опря в тях сключените си длани, загледан в огъня. Андраш чакаше отговор, сякаш Дьорд бе съдия, а Матяш на подсъдимата скамейка пред него. Но Матяш, разбира се, не стоеше пред него, той вече пътуваше с влак към Източния фронт. Изведнъж на Андраш му се стори безумна мисълта, че Дьорд Хас може да има властта да спре неизбежното.

— Клара знае ли, че си тук? — попита Хас.

— Не. Но щеше да ме подкрепи. Уверена е, че ти би помогнал във всички случаи. По принцип заради моята гордост не те молим за нищо.

Дьорд Хас се надигна от кожения стол и отиде да разгори огъня. Мекото топло време от предишния ден бе заменено от мразовит вятър, от който стъклата на прозорците позвънваха. Той разбута дървата в камината с ръжена и към комина полетя рояк искри. После върна инструмента на мястото му и се обърна към Андраш.

— Преди да продължа, трябва да се извиня — каза Хас. — Надявам се, че ще разбереш решенията, които трябваше да взема.

— За какво се извиняваш? Какви решения?

— От известно време ми тежи голямо финансово и емоционално бреме. Няма нищо общо с положението на сина ми и се опасявам, че ще продължи така още дълго. Всъщност не мога и да си представя как ще приключи цялата работа. Досега не съм говорил с теб по този въпрос, защото не исках да те тревожа, когато най-голямата ти грижа е просто да останеш жив. Но сега ще споделя. Дошъл си при мен със сериозно искане и не мога да ти дам отговор, без да те запозная с положението, в което се намирам. По-точно, в което се намираме ние. — Хас седна отново срещу Андраш и придърпа стола си по-близо до масата. — Става въпрос за скъп и за двама ни човек. За Клара, разбира се. За нейните проблеми. За онова, което се случи, когато беше момиче.

Андраш изстина на мига.

— Какво имаш предвид?

— Малко след като те взеха във войската, една жена е уведомила властите, че Клер Моргенщерн, която наскоро влязла в страната, е същата Клара Хас, която е избягала преди осемнайсет години.

Ушите на Андраш забучаха от шока.

— Кой го е казал? — почти извика той. — Коя е тази жена?

— Някоя си мадам Новак, която също се завърнала от Париж малко преди това.

— Мадам Новак — повтори Андраш. Спомни си я на рождения ден на Марсел Жерар, в кадифена рокля, ухаеща на жасминов парфюм, тържествуваща мълчаливо, тъй като предстоеше да раздели с 1200 километра съпруга си и жената, в която той бе влюбен, жената, която му бе любовница цели единайсет години.

— Значи си наясно защо тази жена е направила подобно нещо.

— Знам какво се е случило в Париж — обясни Андраш. — И знам защо има причина да мрази Клара, или по-точно имаше причина.

— Изглежда, омразата й не се е стопила — предположи Дьорд.

— Искаш да кажеш, че властите знаят, че е тук и коя е. Знаели са от месеци.

— Страхувам се, че е така. Направили са досие по случая. Знаят всичко за бягството й от Будапеща и какво прави оттогава до днес. Знаят, че се е омъжила за теб, знаят всичко за семейството ти — къде живеят родителите ти, какво работи баща ти, с какво са се занимавали братята ти, преди да влязат в казармата, където са разпределени в момента. Страхувам се, че няма как да уредя освобождаването на брат ти на обичайната цена. Семействата ни са свързани и това се знае. Но дори да можехме да убедим командира на брат ти да каже конкретна цена, а това не е никак сигурно, като се има предвид колко много от тези хора са заклети антисемити, вероятно няма да успея да събера парите. Трябваше да направя споразумение, за да осигуря безопасността на Клара. Главният съдия по нейния случай се оказа мой стар познат, а по една случайност е запознат и с финансовото ми състояние поради отстраняването ми от поста на директор и моите усилия да обжалвам решението. Когато се появи информацията за Клара, той ми предложи решение, или поне нещо, което може да се нарече решение, при липсата на каквато и да било друга надежда. Нещо като сделка, както се изрази той. Аз ще давам определен процент от авоарите си всеки месец, а Министерството на правосъдието няма да закача Клара. Ще се погрижат и Службата за контрол на емиграцията да подновява разрешителното й за пребиваване всяка година. Естествено, не искат да я депортират, след като вече се е върнала в страната и могат да се облагодетелстват от присъствието й.

Андраш въздъхна тежко.

— Значи там отиват парите ти.

— Очевидно е така.

— Клара знае ли за това?

— Няма никаква представа. Искам поне да й създам илюзия за безопасност. Струва ми се, че е най-добре да не й казвам нищо, освен ако ситуацията не се промени сериозно за по-добро или по-лошо. Ако тя знаеше, щеше да се опита да ме спре. Не знам как би реагирала и какви биха били последиците. Разбира се, казах на жена си за уговорката, все пак трябваше да й обясня къде отива толкова голяма част от доходите ни и тя се съгласи, че е най-добре да не казваме на Клара. Майка ми е на друго мнение, но засега успявам да я убедя, че съм прав.

— И откога продължава това? Ще те изцедят до последния грош.

— Планът им, изглежда, е точно такъв. Вече трябваше да направя втора ипотека на тази къща, а наскоро се наложи да помоля жена си да се раздели с някои от бижутата си. Продадохме колата и пианото, както и някои ценни картини. Можем да продадем още вещи, но не разполагаме с неизчерпаеми средства. А със стопяването на парите ми, процентът се покачва, това е начинът да поддържам споразумението изгодно за въпросния съдия и неговите приятели в Министерството на правосъдието. Струва ми се, че скоро ще трябва да продадем къщата и да наемем апартамент по-близо до центъра. Тази мисъл ме ужасява. Ще става все по-трудно да обяснявам на Клара защо се налага да продаваме. Не мога да се оправдавам за разходи от подобен мащаб с откупуването на Йожеф. Но свободата на Клара може да ни струва плащане до безкрай. Сега, след като държавата намери начин да изцежда средствата ни, съм убеден, че няма да се спре пред нищо, преди да останем без пукната пара.

— Но държавата е виновна! Шандор Голдщайн е бил убит. Клара е била изнасилена. Дъщеря й е доказателство за това. Правителството е било виновно. Те би трябвало да плащат на нея.

— Накратко, може би има малка вероятност да се докаже вината на държавата — каза Хас. — Но адвокатите ми ме уверяват, че обвинението на Клара, че е била изнасилена, вече няма да има никаква тежест, след като тя е избягала от правосъдието. Не че и тогава щеше да има някакво значение. Тя беше в безизходица от самото начало. Ако бе останала тук, властите щяха да направят всичко възможно да докажат нейната вина и да прикрият своята. Затова баща ми и неговият адвокат решиха тя да напусне страната и затова не успяха после да я върнат. Баща ми не престана с опитите и до последния си ден се надяваше, че ще намери начин.

Андраш стана и отиде до камината, където дървата бяха изгорели и бяха останали само мъждукащи въглени. Топлината, която излъчваха, премина като гневна вълна през гърдите му. Той се обърна и погледна зет си в очите.

— Клара е в опасност от месеци, а ти не си ми казал. Мислил си, че няма да понеса новината. Може би си предполагал, че не съм знаел за връзката на Клара с Новак в Париж. Сигурно си се страхувал, че между тях се е случило нещо и тук, в Будапеща. Нима възнамеряваше да продължаваш да плащаш, докато проблемът не отшуми? Вечно ли щеше да криеш от мен?

Бръчките по челото на Хас отново се задълбочиха.

— Имаш право да си ядосан. Наистина криех от теб. Но ми се струваше, че няма да се сдържиш и ще й кажеш. С жена ти имате необичайна връзка. Изглежда, споделяте всичко един с друг. Но може би сега ще разбереш и моята гледна точка. Исках да я защитя и не виждах каква ще е ползата от това, че ще знаеш. Мислех си, че това само ще ти причини болка.

— Предпочитам да се тревожа, предпочитам да ме боли, отколкото да не знам за проблемите, свързани със съпругата ми.

— Знам, че Клара те обича — каза Дьорд. — Съжалявам, че не се опознахме по-добре, преди да те мобилизират. Може би тогава щеше да разбереш защо сметнах за най-удачно да постъпя така.

Андраш успя само да кимне мълчаливо.

— Но що се отнася до верността на Клара, уверявам те, че никога не съм имал и най-малко съмнение. Доколкото виждам, сестра ми те обожава и обича само теб. Никога не ми е давала повод да си мисля друго по време на отсъствието ти. — Дьорд взе ръжена, погледна отново към огъня и въздъхна. — Ако разполагах с предишното си имущество и влияние, щях да съм по-уверен, че мога да помогна на брат ти. Военните обаче стават все по-алчни за подкупи и услуги. Но ще се опитам да поговоря с един мой познат.

— А как ще сме сигурни, че Клара ще е в безопасност?

— Засега очевидно плащанията ми я предпазват. Можем да се надяваме, че властите ще изгубят интерес, преди парите ми да свършат. Ако войната продължи, ще имат по-належащи проблеми. А що се отнася до действията, които предприехме преди, говоря за 1920 година, сега е невъзможно Клара да напусне страната, особено в сегашното си състояние. Наблюдават я прекалено внимателно къде ходи и какво прави. Сега няма как да получи входна виза за някоя страна, където ще бъде в безопасност. Просто ще трябва да упорстваме.

— Клара е интелигентна жена — каза Андраш. — Може би ще ти помогне да измислиш нещо.

— Възхищавам се дълбоко от интелекта на сестра си. Справяла се е прекрасно при тежки обстоятелства. Но не искам да се тревожи за това. Искам да се чувства в безопасност колкото може по-дълго.

— Аз също — отвърна Андраш. — Но както си забелязал, нямам навика да пазя тайни от жена си.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да й кажеш. Не ми е приятно да те карам да премълчаваш истината, но при дадените обстоятелства нямам друг избор.

— Искаш да кажеш, че аз нямам друг избор.

— Разбери ме, Андраш. Вече вложихме много пари в безопасността на Клара. Ако й кажеш сега, може да се окаже, че сме ги пропилели на вятъра.

— А ако жена ми не иска да разорява семейството си?

— Какво друго можем да направим? Да не предпочиташ да се предаде? Или да рискува собствения си живот и живота на детето при опит за бягство? — Дьорд стана и закрачи напред-назад пред камината. — Уверявам те, че съм разгледал проблема от всички възможни ъгли. Не виждам друг начин. Умолявам те да се довериш на преценката ми, Андраш. Трябва да повярваш, че и аз познавам характера на Клара.

Макар все още да му се струваше като предателство, Андраш се съгласи да си мълчи. Всъщност нямаше друг избор, нямаше собствени пари, нито връзки с високопоставени хора, нямаше как да застане между Клара и закона. А на сутринта отново заминаваше за Банхида. Поне настоящото споразумение щеше да предпазва Клара, докато го нямаше. Той благодари на Хас за обещанието му да се опита да помогне на Матяш и двамата се разделиха с ръкостискане, като си размениха погледи, в които се четеше, че ще преодолеят трудностите със стоицизма на унгарските мъже. Но когато Андраш излезе от къщата на улица „Бенцур“, новината се стовари върху него отново с пълна сила. Имаше чувството, че върви през друг град, спотайвал се зад града, който познаваше; това чувство му напомни за декорите на мосю Форестие, за онези палимпсести на архитектурата, в които познатото бе скрито зад чудати и ужасяващи елементи. В тази преобърната реалност тайната за самоличността на Клара се бе превърнала в тайна, която те криеха от нея, вместо тя да я пази, а Андраш, който вече знаеше истината, се бе съгласил да лъже съпругата си.

Помисли си, че може да се успокои, ако слезе до реката и постои на моста Сечени. Нуждаеше се от малко време да осмисли ситуацията, преди да се прибере при Клара. Колко ли време, след като го бяха взели в Трудови войски, мадам Новак бе отишла при властите? Само спомените за някогашните изневери ли я бяха накарали, или й бе нанесена и по-прясна рана? Какво знаеше той всъщност за настоящите отношения на Клара и Новак? Бе ли възможно, въпреки уверението на Дьорд, Клара да му е изневерила? Изведнъж му се догади и той седна на бордюра. Едно улично куче го подуши, но когато протегна ръка да го погали, то се дръпна и избяга. Андраш стана, загърна се плътно в шинела си и стегна шала на врата си. От улица „Бенцур“ тръгна по улица „Байза“, а от там по обрамчената от дървета улица „Андраши“, където пешеходците вървяха сгушени срещу мразовития вятър, а трамваите звънтяха с познатите му камбанки. Но докато вървеше по „Андраши“, усети, че става все по-нервен, и осъзна, че наближава операта, където, доколкото знаеше, Золтан Новак все още беше директор. Не беше го виждал от почти две години; за последен път се срещнаха на празненството у Марсел. Андраш се замисли дали болката, която изпита Новак през онази вечер, го е подтикнала към жестоката и подмолна постъпка да разкаже на жена си историята на Клара. Дали не бе предал Клара, знаейки, че Едит ще поиска да се отърве от нея? Андраш се спря на улицата пред операта и си помисли какво би казал на Новак сега, ако влезе в кабинета му. В какво би могъл да го обвини, какво би признал той? Отношенията между тримата — между него, Новак и Клара — бяха толкова заплетени, че ако дръпнеше някой от краищата, възелът само щеше да се затегне повече. Ако влезе в сградата, може дори да си излезе с новината, че Клара го е предала, че му е изневерявала от месеци — дори, че детето, което носи, не е негово. Но нямаше ли да е по-тежко да остане в неведение, да се върне в Банхида, без да знае? Вратите на операта бяха отворени, Андраш виждаше вътре мъжете и жените, които се редяха на гишето за билети. Той си пое въздух и влезе.

Замисли се колко месеци бяха минали, откакто за последен път е бил на театър. От миналото лято в Париж — с Клара ходиха на генералната репетиция на балета „Зле опазеното момиче“. Сега пристъпи през вратите в римски стил, влезе в залата и тръгна по настланата с килим пътека между седалките. На сцената завесата беше вдигната и се виждаше селски площад в Италия с бял мраморен фонтан по средата. Сградите около него бяха направени от фалшиви камъни, изрязани от боядисан в жълто картон, с навеси на бели и зелени райета. Един дърводелец се бе навел над стъпалата, които водеха в една от къщите, ударите на чука в просторната зала сякаш върнаха Андраш в миналото. Как му се искаше да идва тук, за да монтира декорите или дори само за да подреди масичката със закуски за актьорите, да предава съобщенията помежду им и да ги вика, когато дойде техният ред да излязат на сцената. Как му се искаше у дома да го чака бюро, отрупано с недовършени чертежи, да го чака краен срок за завършване на проект в училището.

Той изтича до предната част на залата и изкачи страничните стълбички на сцената. Дърводелецът не вдигна глава. Зад кулисите мъж, който явно отговаряше за реквизита, подреждаше различни предмети по етажерките, от работилницата за декори долиташе воят на електрически трион и Андраш усети аромата на прясно нарязани дърва, които му напомниха едновременно за дъскорезницата на баща му, за „Сара Бернар“, за работилницата на мосю Форестие и за трудовия лагер в Рутения. Той тръгна бавно из задните коридори на театъра, изкачи няколко стъпала до гримьорните, боядисаните в бяло врати с медни табелки криеха добросъвестно купищата кутии с гримове, изцапаните халати, шапките с пера, скъсаните дамски чорапи, сценариите с подвити ъгълчета на страниците, разпадащите се фотьойли, напуканите огледала и увехналите букети. Помисли си, че като малка Клара сигурно се е преобличала преди представленията в някоя от тези стаи. Спомни си една снимка от онова време — Клара с поличка от листа и вплетени в косата клонки като горска фея. Почти видя сянката й на нимфа да претичва по коридора от стая в стая.

Продължи по коридора и се изкачи един етаж по-горе, след което се озова в друг коридор с още гримьорни. Той опираше в дървена врата с бяла емайлирана табелка — същата, която стоеше на вратата на Новак в „Сара Бернар“ в Париж. С черна боя бяха изписани познатите думи, чиито златисти изпъкнали места и завъртулки бяха избледнели от пътуването между Париж и Будапеща: „Золтан Новак, директор“. Иззад вратата се чу силна кашлица. Андраш вдигна ръка да почука, но я свали. Сега, след като бе дошъл на прага, смелостта го напусна. Нямаше представа какво ще каже на Золтан Новак. Отвътре се чу нов пристъп на кашлица, последван от трети, който се чу по-отблизо. Вратата се отвори и Андраш се озова лице в лице със самия Новак. Той изглеждаше блед, отслабнал, очите му горяха трескаво, мустаците му бяха увиснали, а костюмът му беше широк. Когато видя Андраш, той изправи рамене.

— Леви, какво правиш тук?

— Не знам. Може би идвам да поговоря с вас.

Новак мълчаливо огледа Андраш, униформата му и другите промени в него. Той въздъхна дълго и тежко, после вдигна глава и го погледна в очите.

— Разбира се, ти си последният човек, когото очаквах да намеря пред вратата си — призна той. — А и честно казано, един от хората, които най-малко искам да видя. Но така и така си тук, защо не влезеш?

Андраш последва Новак в сумрачния кабинет и застана пред голямо бюро с тапициран с кожа плот. Новак му посочи с жест един стол и Андраш свали шапката си и седна. Огледа етажерките с либрета, снимките на оперни звезди в костюми. Беше кабинетът му от „Сара Бернар“, но подреден в по-малка и по-тъмна стая.

— Е, какво те води насам, Леви?

Андраш смачка и разгъна военното си кепе.

— Днес следобед научих нещо. Разбрах, че жена ви е разкрила самоличността на Клара пред властите.

— Научил си едва днес следобед? Но това се случи преди почти две години.

Андраш пламна, но не свали очи от Новак.

— Дьорд Хас се е погрижил да не разбера нищо. Днес ходих да го помоля за помощ да освободи брат ми от разпределението на фронта и той ми обясни, че парите му отиват изцяло, за да не вкарат съпругата ми в затвора.

Новак стана, за да си налее питие от гарафата на малката масичка в ъгъла. Той погледна през рамо към Андраш, който поклати глава.

— Чай е — каза Новак. — Вече не пия алкохол.

— Не, благодаря.

Новак се върна до бюрото с чашата чай. Изглеждаше блед и изпит, но в очите му имаше свиреп блясък, за чиято причина Андраш се страхуваше да си помисли.

— Държавата е хитър изнудвач — отбеляза Новак.

— Благодарение на Едит Клара е в опасност. А в момента брат ми пътува с влак към Белгород. Аз се връщам в лагера Банхида утре сутринта и съм напълно безпомощен.

— Всички си имаме трагедии. Това са твоите, а аз си имам моите.

— Как можете да говорите така? — възмути се Андраш. — Вашата съпруга е виновна за всичко. И не бих се изненадал, ако и вие имате пръст в тая работа.

— Едит направи каквото си бе наумила — отвърна рязко Новак. — Чула от приятелка, че Клара се е върнала. Научила, че се е омъжила за теб и че ти си отишъл в казармата. Предполагам, си е помислила, че ще потърся Клара или че тя може да потърси мен. — Последните думи той изрече с горчива ирония. — Едит искаше тя да си получи заслуженото според нея. Мислеше си, че работата ще е проста, но не предполагаше, че Министерството на правосъдието ще се остави да бъде купено толкова лесно. Когато научи за споразумението със зет ти, побесня.

— А сега? Откъде да знам, че няма да направи нещо по-лошо?

— Едит почина от рак на яйчниците миналата пролет — каза Новак и погледна Андраш така, сякаш го предизвикваше да прояви съжаление.

— Съжалявам.

— Спести си съболезнованията. Ако трябва да съжаляваш за нещо, то е, че си пропуснал шанса си да й поискаш сметка за стореното. Но тя бе наказана достатъчно още приживе. Смъртта й бе ужасна. Със сина ми я гледахме как се мъчи. Мисли си за това, ако искаш да успокоиш гнева си, когато се върнеш в казармата.

Андраш мълчаливо мачкаше шапката си. Нямаше какво да каже. След като видя Андраш безмълвен, Новак като че ли поомекна.

— Тя ми липсва — промълви той. — Не се отнасях с нея толкова добре, колкото заслужаваше. Подозирам, че собствената ми гузна съвест ме кара да говоря жестоко.

— Не биваше да идвам.

— Но се радвам, че го направи. Радвам се, като разбрах, че Клара все още е в безопасност. Опитвах се да не се интересувам от нея, но съм доволен от това, което научих. — Той се закашля силно и се наложи да избърше очите си и да отпие от чая. — Но сега няма да чувам нищо за нея дълго време, а може би никога. Заминавам след месец. И аз получих повиквателна.

— Закъде?

— За Трудови войски.

— Но това е невъзможно — учуди се Андраш. — Вие не сте на възраст за военна служба. Имате пост тук в операта. Дори не сте евреин.

— За тях съм достатъчно евреин. Майка ми беше еврейка. Смених вярата си като младеж, но сега никой не се интересува от това. Трябваше да ме уволнят, след като се промениха законите за расата, но мои приятели в Министерството на културата решиха да си затворят очите. Всички те вече са уволнени. А що се отнася до поста ми, той е част от проблема. Очевидно има нова тайна квота за трудовите батальони. Определен процент от мобилизираните трябва да са видни евреи. Ще бъда в рота със знаменити хора. Мой колега от симфоничния оркестър е разпределен в същия батальон, а току-що научихме, че бившият председател на колегията на инженерите също ще служи с нас. Възрастта е без значение. Както, за съжаление, и физическата годност. Така и не се излекувах напълно от туберкулозата, заради която се прибрах в Унгария през 37-а година. Ти служиш в Трудови войски и знаеш, че има голяма вероятност да не се завърна.

— Едва ли ще ви товарят с тежка работа. Сигурно ще ви дадат работа в администрацията.

— Стига, Андраш — каза Новак укорително. — И двамата знаем, че няма да е така. Каквото ми е писано, това ще стане.

— А синът ви?

— Да, синът ми. Какво ще прави той? — Гласът му утихна и двамата седяха известно време, без да продумат. Андраш си представи собственото си дете, момченцето или момиченцето, което чакаха, сгънало крачета в утробата на Клара — детето, което можеше изобщо да не се роди, или ако се родеше, може би щеше да види света обгърнат от огън. Докато гледаше Андраш, Новак сякаш проникна в мислите му.

— Значи ме разбираш — заключи той накрая. — И ти си баща.

— Ще стана скоро. След няколко месеца.

— Дотогава ще си отбил ли военната си служба?

— Кой знае? Всичко може да стане.

— Ще се оправиш. Ще се завърнеш у дома. Ще бъдеш при Клара и детето. Дьорд ще продължи да спазва уговорката с властите. Те не искат Клара, а парите на брат й. Ако тръгнат да я съдят, това само ще извади на бял свят собствената им вина.

Андраш кимна, искаше му се да повярва на тези думи. Изненада се, че те го успокоиха, а после се засрами, защото го бе успокоил точно Новак — Новак, който бе загубил всичко, освен сина си.

— Кой ще се грижи за момчето ви? — попита Андраш.

— Родителите на Едит. И сестра ми. Имахме късмет, че се прибрахме тогава. Ако бяхме останали във Франция, сега можеше да сме в някой концентрационен лагер. Момчето също. Не щадят децата.

— Боже — Андраш се хвана за главата. — Какво ще стане с нас? С всички нас?

Новак го погледна изпод прошарените си вежди, гневният блясък в очите му бе изчезнал.

— Накрая с всички ни ще стане едно и също — каза той. — Кой от огън, кой от вода. Някои от меч, други от диви зверове. Някои от глад, други от жажда. Знаеш молитвата, Андраш.

— Прощавайте, прощавайте, задето казах, че не сте евреин. — Защото това бе стих от службата за Рош Ашана, молитвата, в която се изброяваха всички видове смърт. Скоро той самият щеше да шепне тази молитва в лагера Банхида.

— Аз съм евреин — каза Новак. — Затова те наех в Париж. Ти беше мой брат.

— Съжалявам, господин Новак. Съжалявам. Не исках да ви засегна. Винаги сте били добър към мен.

— Не си виновен ти. Радвам се, че дойде. Поне така можем да се разделим.

Андраш стана и сложи войнишкото си кепе. Новак протегна ръка през бюрото и Андраш я пое. Не им оставаше друго, освен да си кажат сбогом. Разделиха се с няколко думи и Андраш излезе от кабинета и затвори вратата след себе си.