Джули Оринджър
Невидимият мост (15)

Петнадесета глава
В Тюйлери

През тази пролет, когато не беше на лекции, с Поланер или с Клара, Андраш изучаваше проектирането и конструирането на декори под ръководството на Венсан Форестие. Мосю Форестие имаше ателие на улица „Де Гравилие“, където правеше чертежите и макетите си. От месеци той отчаяно се нуждаеше от нов чирак, който да му помага с копирането на чертежите и трудоемката и тежка работа по сглобяването на макетите. Форестие беше висок, пълен и мрачен човек с набола брада и навик да подчертава мърморенето си със свиване на широките си рамене, сякаш самият той не придаваше кой знае какво значение на думите си. Оказа се обаче, че освен това той е и мълчалив гений в дизайна. С изключително ограничени финансови средства в невъзможно кратки срокове той успяваше да създава палати, градски улици и сенчести долчинки със свой собствен неповторим стил. Често правеше нови декори от старите: будоарът на приказна фея можеше да се превърне в кабинета на комендант в друг театър в противоположния край на града, а после да изживее своя трети живот като купе във влак или колибата на отшелник, или пък обгърнатото от балдахин легло на паша. Идеята на Андраш да направи паравани с интериор от едната страна и екстериор от другата се оказа един от най-лесните трикове на Форестие. Той изграждаше декорите като пъзели, които могат да представляват три или четири различни интериора в зависимост от реда, в който се подреждаха плоскостите. Форестие беше майстор на оптичната илюзия. Можеше да създаде впечатлението, че актьорът пораства или се смалява, докато върви по сцената, а чрез едва доловима смяна на светлината да превърне детската стая в зала на ужасите. Прожектирането на ръчно оцветени диапозитиви създаваше градове или планини в далечината, реещи се призраци, спомени от младостта на даден герой. Вълшебен фенер, който се завърташе от топлината на свещ, можеше да изпрати ято пърхащи птици за фон. Всеки декор можеше да съдържа скрити вратички, въртящи се плоскости; всяка повърхност криеше загадъчен интериор, в който можеше да се крие друг интериор, където пък да се спотайва трети, който да носи зловеща прилика с екстериора. Самият мосю Форестие се появяваше и изчезваше внезапно, сякаш бе актьор сред някой от собствените си декори; изникваше, даваше задача на Андраш и пет минути по-късно изчезваше през някоя стена и го оставяше сам да си блъска главата с трудния проект. След суматохата в „Сара Бернар“ тази работа му се струваше изолирана, а понякога и самотна. Но вечер, когато се прибереше в стаята си, там често го чакаше Клара.

Всяка вечер той бързаше с надеждата, че ще я завари у дома; в повечето случаи прегръщаше в мрака само духа й, сянката, която присъстваше в стаята му, когато истинската Клара я нямаше. Почти полудяваше, когато между посещенията й минаваха няколко дни. Знаеше, но не искаше да му се напомня, че докато той учи, работи и се грижи за Поланер, Клара живееше свой собствен живот. Организира вечери, ходи на кино и на театър, по джаз клубове, на откриване на галерии. Андраш си представяше как изглеждат хората, с които тя се среща на празненства у приятели или кани у дома си — чуждестранни хореографи и танцьори, млади композитори, писатели, актьори, богати покровители на изкуствата — и бе убеден, че тя ще престане да му обръща внимание. Ако не се появеше на улица „Дез Екол“ три поредни вечери, той си мислеше: „Ето, случи се“, и прекарваше следващия ден сломен от отчаяние. Когато излезеше на разходка сам, ненавиждаше двойките, с които се разминаваше по улицата; ако се опиташе да се разсее с филм, проклинаше екранните богини с абаносови коси, които във влака се измъкваха от купето на съпруга си, за да се вмъкнат в осветения от луната кушет на любовника си. Ако след подобна вечер той се прибереше на улица „Дез Екол“ и видеше, че прозорецът му свети, се качваше по стълбите с мисълта, че тя е дошла само за да скъса окончателно с него. После отваряше вратата и я заварваше да седи край камината с книга в ръка или да подшива подгъва на някоя от роклите си за репетиции, или да прави чай, а тя ставаше, обвиваше ръце около врата му и той изпитваше срам, че се е усъмнил в нея.

В средата на май, когато дърветата вече облякоха новата си зелена премяна, а бризът от Сена стана топъл дори и нощем, Клара се появи една събота с нова пролетна шапка — светлосиня, без периферия, с тъмносиня панделка. Просто нова шапка: нищо повече от моден аксесоар, знак за смяната на сезоните. Носеше най-различни шапки след червената камбанка от първата им зимна прегръдка; Андраш помнеше една с цвят на карамел и черно перо, както и друга — зелена, с някакъв кожен пискюл. Но тази подчертано пролетна светлосиня шапка му напомни както никоя от другите, че времето минава и за двама им, че той още е студент, а тя го чака, че връзката им е просто афера — крехка и нетрайна. Той махна иглата във формата на водно конче и окачи шапката на закачалката до вратата, после я хвана за ръце и я отведе до леглото. Тя се усмихна и го прегърна, прошепна името му в ухото му, но той отново хвана ръцете й и седна до нея.

— Какво има? — попита тя. — Случило ли се е нещо?

Андраш не можеше да проговори, не можеше да й обясни на какво се дължи меланхолията му. Не знаеше как да й каже, че шапката й му е напомнила колко кратък е животът и че той все още не е достойният за нея мъж. Затова я прегърна, люби я и си каза, че дори между тях никога да не се случи нещо по-сериозно, няма нищо по-хубаво от тези среднощни срещи, от този мимолетен роман.

Часовете се изнизаха бързо и когато с неохота се измъкнаха от топлото легло и се облякоха, беше станало почти три часът. Двамата слязоха от петия етаж и тръгнаха към булевард „Сен Мишел“, за да спрат такси. Винаги се разделяха на един и същи ъгъл. Андраш бе намразил това парче от тротоара, откъдето тя си отиваше. През деня, когато този ъгъл му я отнемаше сред притъпяващата любовта глъчка на ежедневието, тротоарът му се струваше съвсем различно място, почти се убеждаваше, че този ъгъл е като всички останали улични ъгли — място без особено значение. Но сега, през нощта, ъгълът бе неговото наказание. Не искаше да го вижда — не искаше да вижда книжарницата отсреща, оградените липи, нито аптеката със светещия зелен кръст: не искаше да вижда нищо. Затова те завиха с Клара по друга улица и тръгнаха към Сена.

— Къде отиваме? — попита тя с усмивка.

— Ще те изпратя до вас.

— Добре. Нощта е прекрасна.

И наистина майският бриз се носеше откъм реката, докато прекосяваха мостовете към Маре. По тротоарите все още беше пълно с мъже и жени с вечерни облекла, на които като че ли не им се искаше да се разделят с нощта. Докато вървяха, Андраш се наслаждаваше на невъзможната фантазия двамата да се качат по стълбите и да прекосят безшумно коридора до спалнята на Клара, където да заспят заедно на бялото легло. Но на №39 завариха целият апартамент да свети, госпожа Апфел изтича до вратата, щом чу превъртането на ключа, и каза, че Елизабет още не се е прибрала.

Очите на Клара се разшириха.

— Минава три часът!

— Знам — отвърна госпожа Апфел, мачкайки престилката си. — Не знаех къде да ви открия.

— О, боже, какво ли е станало? Никога не е закъснявала толкова.

— Търсих я из целия квартал, мадам.

— А през цялото това време мен ме няма! О, боже! Три часът през нощта! Каза, че ще ходи само на танци с Марта!

Последва един час, изпълнен с паника, през който Клара проведе поредица от телефонни разговори и научи, че Марта не е виждала Елизабет тази вечер, че в болниците не е приемано момиче на име Елизабет Моргенщерн и че полицията не е получавала съобщения за нападение срещу момиче с описанието на Елизабет. След като затвори телефона, Клара закрачи напред-назад из салона, хванала се за главата.

— Ще я убия — заяви тя и избухна в плач. — Къде е? Почти четири часът е!

Андраш си помисли, че Елизабет най-вероятно е с русия американец и причината за отсъствието й сигурно е подобна на причината за късното прибиране на Клара. Бе се заклел, че ще пази тайната, и се поколеба дали да изрече на глас подозренията си. Но не можеше да гледа как Клара се измъчва. Освен това може би е рисковано да се колебае така. Представи си как Елизабет е изпаднала в беда — с алкохолно отравяне след някое от партитата на Йожеф, или е сама в далечен квартал след кавга в някой локал — и разбра, че трябва да й каже.

— Дъщеря ти си има приятел — осмели се да изрече Андраш. — Видях ги заедно на едно парти. Можем да проверим къде живее той и да я потърсим там.

Клара присви очи.

— Какъв приятел? Какво парти?

— Тя ме помоли да не ти казвам — отвърна Андраш. — Обещах й.

— Кога се случи това?

— Преди няколко месеца. През януари.

— Януари! — Клара се подпря на дивана, за да запази равновесие. — Андраш, не говориш сериозно.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано. Но не исках да предавам доверието на Елизабет.

Погледът на Клара излъчваше истинска ярост.

— Как се казва този човек?

— Знам само малкото му име. Не знам фамилията му. Но племенникът ти го познава. Можем да отидем при него… аз ще се кача, а ти ще ме почакаш в таксито.

Клара грабна палтото си от дивана и двамата изтичаха надолу по стълбите. Но когато отвориха вратата, се озоваха лице в лице с Елизабет на прага, хванала в една ръка обувките си на висок ток, а в другата — фунийка със захарен памук. Клара я изгледа продължително, огледа обувките и захарния памук; беше пределно ясно, че Елизабет не се прибира след невинна вечер, прекарана с Марта. Елизабет от своя страна изгледа Андраш. Той не издържа на погледа й и тя разбра, че той я е издал. Погледна го със стъписан гняв, после избута него и майка си и изтича на горния етаж. След малко чуха как вратата на стаята й се затръшва.

— Ще поговорим по-късно — каза Клара и го остави в коридора, след като си бе спечелил гнева и на двете Моргенщерн.

 

 

— Мисля, че трябва да разбереш що за жена е майка ми — каза Елизабет.

Тя седеше на пейка в Тюйлери, а Андраш стоеше пред нея. Бяха минали два дни, откакто видя Клара за последно и оттогава не бе получавал вести от улица „Севинье“. Но днес следобед Елизабет го изненада в двора на училището и Розен и Бен Яков си помислиха, че тя е загадъчната жена, с която Андраш се среща — жената, която не бяха виждали, която той споменаваше само бегло по време на разговорите им в „Синият гълъб“. Когато излязоха от ателието и видяха Елизабет да стои на двора, вперила поглед в Андраш със скръстени пред бюстието на роклята си ръце, Розен подсвирна, а Бен Яков повдигна вежди.

— Истинска амазонка — прошепна той. — Как се оправяш с нея в леглото?

Само Поланер знаеше, че не това е жената, която Андраш обича — Поланер, който благодарение на помощта на Андраш и Клер, и непоколебимото приятелство на Розен и Бен Яков, се бе завърнал в училището и отново идваше на лекции. Само Поланер знаеше тайната за връзката на Андраш и макар никога да не бе виждал Елизабет, знаеше всичко от Андраш за миналото и семейството на Клара. Затова, когато това високо момиче се появи в двора на училището и започна да хвърля изпепеляващи погледи към Андраш, Поланер веднага се досети кое е то. Той отвлече вниманието на Розен и Бен Яков, като ги заведе да пият чай в студентското кафене, защото не знаеше какво друго да направи, освен да остави Андраш в ръцете на съдбата.

Когато излязоха от училището, Елизабет зави и поведе Андраш по булевард „Распай“, без да каже нито дума. През целия път до Тюйлери тя вървеше две крачки пред него. Косата й беше вързана на конска опашка, която ритмично потупваше врата й. Андраш я следваше по „Распай“ до „Сен Жермен“, после по моста над реката и накрая влязоха в Тюйлери. Елизабет го водеше по пътеки сред буйна растителност в златисто, лилаво и розово, през главозамайващото ухание на майските растения, докато не стигнаха до явно единствения неприветлив ъгъл на парка: черна пейка, която имаше остра нужда от пребоядисване и беше заобиколена от лехи без цветя. Зад тях се чуваше натовареното движение от булевард „Риволи“. Елизабет седна, скръсти ръце и погледна Андраш с ненавист.

— Няма да ни отнеме много време, за да ти кажа що за жена е майка ми.

— Знам що за жена е тя — отговори Андраш.

— Ти й каза истината за отношенията ми с Пол. А сега аз ще ти кажа истината за нея.

Андраш беше наясно, че Елизабет е ядосана. Че би направила всичко възможно да го нарани, би изрекла какви ли не лъжи, които й изнасяха. В известен смисъл той беше длъжен да я изслуша, все пак беше я издал.

— Добре. Какво искаш да ми кажеш?

— Сигурно си мислиш, че си първият любовник на майка ми след баща ми.

— Знам, че животът й е бил сложен. Това не е нищо ново.

Елизабет се изсмя саркастично.

— Сложен! Аз не мисля така. Животът й е съвсем прост, след като схванеш модела й на поведение. Нагледала съм се на жалки мъже, които й правят мили очи. Тя винаги е знаела какво иска от тях, както и собствената си цена. Откъде мислиш, че има апартамента и студиото? Да не мислиш, че ги е изкарала с танци до припадък?

Андраш се въздържа да не я зашлеви, като заби нокти в дланите си.

— Достатъчно — отсече той. — Не искам да те слушам повече.

— Някой трябва да ти каже истината.

— Майка ти не ме мисли за глупак, а и ти трябва да последваш примера й.

— Но ти си глупак, тъпак такъв! Тя си играе с теб, използва те, за да накара един друг мъж да ревнува. Истински мъж, възрастен, с работа и пари. Можеш сам да прочетеш. — Тя извади няколко писма от кожената си ученическа чанта. Мъжествен почерк, името на Клара. После извади нова купчина, и още една. Купища писма. Елизабет взе най-горния плик, извади писмото и започна да чете:

— Скъпа моя Одет. Така я нарича. Неговата Одет, като принцесата лебед от балета. От снощи не мога да правя нищо друго, освен да мисля за теб. Още усещам вкуса ти по устните си. Още те държа в ръцете си. Ароматът ти е навсякъде в дома ми.

Андраш взе писмото от ръката й. Видя редовете, които току-що му бе прочела, написани с познат почерк, после обърна листа, за да потърси подпис. Един инициал: „З“. Клеймото на плика беше отпреди година.

— Кой мислиш, че е той? — попита Елизабет, приковала очи в неговите. — Твоят мосю Новак. З като Золтан. Негова любовница е от единайсет години. А когато се скарат, както в момента, тя си намира идиоти като теб, за да го подлуди. Той винаги се връща. Все така става. Сега вече знаеш.

Вълна от парещи иглички пронизваше Андраш. Имаше чувството, че дробовете му са пробити и не може да си поеме дъх.

— Приключи ли? — попита той.

Елизабет стана и приглади полите на бледозелената си рокля.

— Сигурно ти е трудно да го приемеш, но те уверявам, че не ти е по-трудно, отколкото на мен сега, след като тя разбра за Пол. — И го остави да седи в Тюйлери с писмата от Новак.

Андраш не отиде на работа. Остана на пейката в изоставения ъгъл на парка и прочете писмата. Най-старото бе от януари 1927 година. Прочете за запознанството на Клара с Новак след един спектакъл, за непрестанните безуспешни усилия на Новак да бъде верен на съпругата си, за почти ликуващото му самобичуване след първата им среща. В писмата загадъчно се споменаваха места, на които явно се бяха любили — ложа в операта, вила на приятел в Монмартър, в нечия спалня на празненство, в кабинета на Новак в „Сара Бернар“; имаше бележки, в които Новак я умоляваше да се срещнат, и бележки, в които я умоляваше тя да му откаже да се вижда с него. Споменаваха се спорове, свързани с гузна съвест и от двете страни, а после следваше шестмесечно прекъсване на потока от писма — период, през който явно са били разделени и тя е започнала да се среща с друг, защото в следващите писма той гневно говореше за млад танцьор на име Марсел. (Андраш си помисли дали не е онзи Марсел, който е изпращал на Клара картички от Рим.) Новак настояваше тя да прекрати връзката си с Марсел; било абсурдно, пишеше той, тя да си мисли, че чувствата на това младо влечуго могат да се мерят с неговите. И явно Клара бе изпълнила желанието му, защото писмата от Новак отново бяха започнали да пристигат редовно и отново бяха изпълнени с любовни спомени за времето, прекарано с нея. В някои писма пишеше за танцовото студио и апартамента, които той й бе намерил, скучни писма с подробности за сделката по купуването на недвижимия имот, отчаяни бележки как щял да напусне жена си и да отиде да живее с нея на улица „Севинье“ — да се ожени за нея и да осинови Елизабет — и по-въздържани бележки, в които обясняваше защо не може да го направи. После е имало нова раздяла и още писма, в които се говореше за друг любовник на Клара — този път писател, чиито пиеси са се играли в „Сара Бернар“. Една седмица Новак се кълнеше, че това е последната капка, че завинаги е приключил с Клара, но на следващата я умоляваше да отиде при него, а на по-следващата ставаше ясно, че тя е отишла — Какво сладко облекчение е отново да си с мен. Осъществиха се най-смелите ми мечти. Накрая, в началото на 1937 година, изглежда, съпругата му, след като научила от адвоката им, че имат имот, за който тя не е знаела, притиснала Новак и той си признал. Бил поставен пред избор. Тогава се прибрал в Унгария, за да лекува лека форма на туберкулоза, както бе казал на всички, но освен това и за да избере между брака и любовницата си. И явно тъкмо на връщане от Унгария Андраш го бе срещнал на гарата. Новак се върнал разкаян и засрамен, че е наранил и Едит, и Клара. Бе прекратил връзката си с Клара, а жена му бе забременяла. За тази новина се е разбрало през декември. Но последното писмо бе едва отпреди няколко седмици и се отнасяше за слуховете, че Клара се вижда с друг — при това не с кого да е, а с Андраш Леви, младия унгарец, когото Золтан бе наел в „Сара Бернар“ миналата есен. Новак искаше тя да му даде обяснение и я молеше да го направи лично в един хотел в определен следобед, където щял да я чака.

Андраш седеше на пейката с купчината писма до себе си. Какво бе правил през онзи следобед преди две седмици? На работа ли беше? Или на лекции? Не можеше да си спомни. Дали тя бе отменила часовете си, за да се срещне с Новак? Дали беше с него в този миг? Внезапно изпита желание да удуши някого. Когото и да било: онази обсипана с брокат матрона край фонтана с болонката си, онова тъжно момиче под липите, полицая на ъгъла, чиито мустаци гротескно приличаха на мустаците на Новак. Андраш стана, напъха писмата в чантата си и тръгна обратно към реката. Вече се бе стъмнило, бе настъпила влажна пролетна нощ. Той пресичаше пред коли, които натискаха клаксони, проправяше си път, блъскайки се по тротоарите с мъже и жени, влачеше се бавно покрай клошарите по мостовете. Не знаеше колко е часът, а не го и интересуваше. Беше изтощен. Не бе ял нищо и не беше гладен. Вече бе твърде късно да ходи при Форестие, но и не му се прибираше у дома; Клара сигурно щеше да дойде да говори с него, а в момента не искаше да я вижда. Не искаше да повдига въпроса за Новак пред нея, срамуваше се, че е прочел писмата, че е позволил на Елизабет да му причини това. Обърна се и се отдалечи в обратната посока по улица „Дез Екол“ към Сорбоната, където седна на ръба на един фонтан и се заслуша в музиката на еднокрак акордеонист, който свиреше най-тъжните любовни песни, които бе чувал някога. След като усети, че не може да изтърпи нито звук повече, отиде в Люксембургската градина, където заспа неспокойно на пейка под един бряст.

Събуди се сред влажната синя зора със схванат врат. Спомни си, че предишната вечер бе го съсипало някакво нещастие, случилото се отново нахлуваше в съзнанието му. Сети се — Золтан Новак, писмата. Разтри очи и примигна на утринната светлина. Пред него на тревата две малки зайчета хрупаха детелина. Първите лъчи светлина прозираха през нежните им издължени ушички, те бяха толкова наблизо, че чуваше хрупането и тракането на зъбите им. Иначе паркът беше тих и Андраш бе сам с онова, което бе научил за Клара и което не можеше да забрави.

Беше прав: идвала е в квартирата му снощи. Всъщност го е търсила из целия град. Проследи маршрута й по поредицата от все по-тревожни бележки, които получи в обратен ред. Първата бе закачила с габърче на чертожната му маса в ателието: Ах, къде ли си? Търсих те навсякъде. Ела у нас веднага щом прочетеш бележката. К.; след това намери бележката, поверена на добрия мосю Форестие, който беше повече разтревожен, отколкото ядосан, когато Андраш се появи на работа и изглеждаше, сякаш бе спал на пейка: А., след като не се прибра, дойдох да те търся тук. Ще проверя в училището. К.; и последно, в края на, както му се струваше, най-дългия ден в живота му, намери бележката, която тя му бе оставила в квартирата върху масичката в антрето: А., отивам да те търся при Форестие. Твоя К. Андраш изкачи петте етажа стълби до мансардата си и отвори вратата. В тъмното се чу шум от падащ стол, леките стъпки на Клара и в следващия миг тя се озова до него. Той светна лампата и смъкна сакото си.

— Андраш? Мили боже, какво ти се е случило? Къде беше?

— Не ми се говори. Ще си лягам.

Не можеше да я погледне. Всеки път, когато хвърлеше поглед към нея, я виждаше в обятията на Новак, устните му върху нейните. „Вкусът ти.“ Догади му се и той се свлече на колене до леглото. Когато тя протегна ръка към него, той я отблъсна.

— Какво има? — ужаси се тя. — Погледни ме.

Андраш не можа да вдигне очи. Свали ризата и панталоните си и се промъкна в леглото с лице към стената. Чу я как се движи из стаята зад него.

— Недей така. Трябва да поговорим — помоли го тя.

— Махни се.

— Това е лудост. Държиш се като дете.

— Остави ме на мира, Клара.

— Не и преди да поговорим.

Андраш седна в леглото с парещи очи. Няма да се разплаче пред нея. Изправи се безмълвен, извади писмата от чантата си и ги хвърли на масата.

— Какво е това? — недоумяваше тя.

— Ти ми кажи.

Тя взе едно от писмата.

— Откъде ги взе?

— Дъщеря ти беше достатъчно любезна да ми ги предаде. Така ми благодари, че ти казах за Пол.

— Моля?

— Решила е, че сигурно искам да знам с кого още се чукаш.

— О, боже! — проплака Клара. — Не мога да повярвам, че го е сторила.

— Още усещам вкуса ти по устните си. Още те държа в ръцете си. Ароматът ти е навсякъде в дома ми. — Той извади писмото от купа и го хвърли по нея. — Или пък това: Ако не беше ти, животът ми щеше да е изпълнен с мрак. Или пък: Споменът за снощи ме крепи през този ужасен ден. Кога ще дойдеш пак?. И ето това отпреди две седмици: Хотел „Сен Лазар“, където ще те чакам.

— Андраш, моля те…

— Върви по дяволите, Клара, проклета да си! Махай се от дома ми! Не мога да те гледам.

— Всичко приключи. Не можех повече да се виждам с него. Никога не съм го обичала.

— Била си с него единайсет години! Спала си с него три нощи седмично. Разделила си се с двама други любовници заради него. Позволила си му да ти купи апартамент и студио. Нима никога не си го обичала? Дори да е вярно, да не мислиш, че ще се почувствам по-добре?

— Казах ти — произнесе тя сподавено от болка. — Казах ти, че не искам да знаеш всичко за мен.

Андраш не бе в състояние да изтърпи нито дума повече. Беше гладен и изнемощял, съзнанието му бе като празен обгорял съд. Вече почти не го интересуваше дали между Клара и Новак все още има нещо, дали последната им раздяла е окончателна, или поредната от многобройните им временни разпри. Мисълта, че е била със Золтан Новак, този мъж с противните му мустаци — че той е докосвал тялото й, бенките й и белега от операцията, местата, които като че ли принадлежаха само на Андраш, но които, разбира се, принадлежаха единствено на Клара, която можеше да прави с тях каквото си поиска — Андраш не можеше да понесе това. Освен него е имало и други — балетистът и драматургът — а преди тях несъмнено е имало и други. Всички те като че ли внезапно се бяха превърнали в реалност, легионите й бивши любовници, мъжете, които са я познавали преди него. Сякаш всички се бяха стекли в стаята. Виждаше ги в нелепите им балетни костюми, скъпите им палта, обсипаните с ордени военни куртки, добре сресани и лошо подстригани, с прашни или лъснати обувки, с гордо вдигнати или прегърбени рамене, с изящни стойки или непохватни, с различните им по форма рамки на очила, долавяше миризмата на кожата им, сапуна за бръснене, етеричните масла и примитивния им мъжки копнеж. Клара Моргенщерн — това бе общото между тях. Въпреки предупрежденията на мадам Жерар, той си мислеше, че е единствен в живота й, незаменим, но се оказа, че е просто един пехотинец в армия от любовници, а след като изпадне в немилост, ще го заместят други, а след тях и други. Дойде му прекалено много. Той дръпна одеялото през рамо и закри с ръка очите си. Клара повтори името му с познатия си тих глас. Андраш остана безмълвен и тя отново го повика. Той не помръдна. След малко чу как тя става и облича палтото си, после чу отварянето и затварянето на вратата. От другата страна на стената двойката нови съседи се любеха шумно. Жената викаше задъхано с контраалт, мъжът ръмжеше басово. Андраш зарови лице във възглавницата, полудял от скръб, без да мисли за нищо, и се помоли на Бог да умре.