Джули Оринджър
Невидимият мост (35)

Тридесет и пета глава
„Татарите в Унгария“

Погребаха мъртвите на зазоряване. Нямаше време за седемдневния траур, не можаха дори да измият телата. Козма смяташе, че е достатъчно благосклонен изобщо да позволи на ротата да погребе мъртвите си другари. Като компенсация за тази му добрина, той не им даваше полагащата им се чорба до края на седмицата. Дните минаваха сред смайваща тишина, но те все още не можеха да повярват. Беше тежко да гледат как по-възрастните умират от изнурителна работа или от болести, но съвсем друго е да гледаш как разстрелват млади мъже. Йожеф Хас, изглежда, бе изпаднал в най-силен шок от всички, сякаш досега не съзнаваше, че всяко негово действие и прищявка може да доведе до фатални последици за някого другиго. След тази първа седмица, през която ядяха малко и спяха още по-малко, той смая ротата, като изяви желание да заеме мястото на Мендел като помощник на земемера. Всички вече имаха тази длъжност за прокълната и никой не искаше да я заеме. Но Йожеф изглежда смяташе това за възможност да покаже, че се разкайва. По време на обходите им той се държеше като слуга на Андраш. Ако имаше тежко оборудване за носене, той го носеше. Събираше дърва, кладеше огън, за да си готвят, раздаваше своя дял от храната, която земемерът успяваше да събере. Земемерът, който бе чул какво се е случило с Мендел Хоровиц и Ласло Голдфарб, приемаше раболепието на Йожеф с мрачно мълчание. Случилото се бе поредното зверство в Трудови войски, а сега се разиграваше второто действие с емоционалното мъчение на този неопитен младеж. Но Андраш, който беше две десетилетия по-млад от земемера и все още можеше да се възмущава от човешкия егоизъм и жестокост, не прощаваше на Йожеф, отказваше дори да го погледне. Всеки път, когато той попадаше в полезрението му, в главата на Андраш се нижеха едни и същи мисли. Защо застреляха Мендел, а не Йожеф? Защо Йожеф не излезе в гората онази нощ, защо неговият крак не попадна в капана? Защо не можеха вече да си разменят местата? Защо не беше си отишъл Йожеф? Андраш си мислеше, че е изпитвал гняв и безпомощност, че е познал скръбта. Сега обаче изпитваше нещо много по-остро. Струваше му се, че това не е свързано само с Мендел, а и със самия него, беше не само ужасът от смъртта на Мендел, но и осъзнаването на факта, че самият той и рота 79/6 са навлезли в следващия кръг на ада, че животът им не струва нищо за командването, че може никога повече да не види жена си и сина си. Йожеф бе виновен и за това, че е докарал Андраш до това опасно състояние на пълна безнадеждност, което се съчетаваше у него с изгаряща ярост към този човек. Когато някоя от задачите им със земемера ги отведеше до миниран участък, на Андраш му се искаше да види Йожеф в центъра на оглушителна огнена експлозия. Струваше му се, че точно това заслужава. Два пъти през тази година — веднъж в Будапеща и веднъж в Украйна — Йожеф бе предал Андраш на такава висока цена. Фактът, че той е кръвен роднина на Клара, на човека, когото Андраш обичаше най-много на света, бе друг източник на мъчение за него. Ако можеше да изтрие Йожеф от спомените на Клара, изобщо от цялото семейство Хас, щеше да го направи на мига. Но Йожеф упорито отказваше да бъде изтрит. Отказваше да стъпи на мина. Стоеше си в периферното зрение на Андраш и му напомняше, че случилото се не е било сън и няма да се промени.

Вечерите в офицерската школа също не му носеха облекчение. Те работеха заедно и там — Андраш като отговорник по декорите, а Йожеф като художествен оформител. Пиесата на Кишфалуди „Татарите в Унгария“ бе по-позната на Андраш, той я бе учил наизуст в селското училище в Коняр. Строгият учител бе запечатал историята в съзнанието му завинаги: преди да стане драматург, Кишфалуди бил войник и участвал в Наполеоновите войни. След като се прибрал у дома, искал да сподели преживяното от него на сцената, но спомените от последните войни били твърде пресни и затова той се насочил към далечното минало на Унгария. Андраш бе писал дълго съчинение за произведенията на Кишфалуди на матурата в основното училище. Сега правеше декори за „Татарите в Унгария“ в офицерската школа в Украйна в разгара на световна война, а с него работеше човекът, отговорен до известна степен за смъртта на Мендел Хоровиц. Но нямаше време да размишлява за усещането си, че всичко това е нереално. Капитан Ердьо, режисьорът на постановката, работеше под голям натиск. Очакваше се новият министър на отбраната да дойде на посещение в школата и пиесата щеше да бъде играна в негова чест.

Един вторник вечерта в началото на октомври Андраш и Йожеф стояха мирно в просторната зала на офицерската школа, докато Ердьо преглеждаше плановете им. Капитанът бе висок мъж с широк гръден кош и увенчана с побеляваща коса глава, подстригана почти нула номер. Имаше остра брадичка и обичаше да носи монокъл, но с подигравателното отношение към себе си показваше, че това е фарс, маска: смяташе, че изглежда нелепо, и искаше всички да видят тази шега. Докато изброяваше забележките си относно плановете, говореше така, сякаш пред него стояха повече хора, а не само двама. Не може ли вместо тези нарисувани дървета, каза той, да сложат няколко истински, за да изобразят гората? Няма ли да е по-практично? Много ли по-практично ще бъде? Истински дървета? Дали някой ще има времето и желанието да изкорени няколко истински дървета? Но нали е важно да внушат реализъм? Естествено. Истински дървета в такъв случай, истински дървета. Може да използват и истински палатки за лагера. Това било чудесна идея. Наоколо имало купища палатки, нищо нямало да им струва. Не може ли огромната пещера, която Андраш ще изработи от тел и папиемаше, да бъде построена от две части, за да се мести по-лесно? Разбира се, че може, ако се конструира правилно, и затова бил наел Андраш и Йожеф, нали? Всичко трябвало да бъде конструирано и изпълнено по най-професионален начин. Той не разполагал с огромен бюджет, но школата искала да направи добро впечатление на новия министър на отбраната. Каза на Андраш и Йожеф да направят списък с необходимите строителни материали: дърво, тел, вестници, платнища, всичко, от което се нуждаеха. После се наведе към тях и смени тона.

— Слушайте, момчета, Соломон ми каза какво става във вашата рота. Козма е истински звяр. Това е отвратително. Кажете ми какво мога да направя за вас. Имате ли нужда от храна? От дрехи? Имате ли си достатъчно одеяла?

Андраш се чудеше откъде да започне. От какво се нуждаеше рота 79/6? От всичко. Морфин, пеницилин, бинтове, храна, одеяла, палта, ботуши, вълнени долни дрехи, панталони и една седмица непробуден сън.

— От медицински консумативи — успя да каже той. — Каквито и да е. И витамини. Одеяла. Ще сме благодарни на всичко.

Но Йожеф си мислеше за друго.

— Вие нали можете да изпращате писма? — попита той. — Можете да съобщите на семействата ни, че сме добре.

Ердьо кимна.

— И можете да ни предадете писма, ако ги пратят до вас.

— Да, мога, но това е опасна работа. Предложението ти е в разрез с разпорежданията и естествено, всичко се цензурира. Трябва да се погрижите семействата ви да разберат това. Неподходящото писмо може да издаде всички ни.

— Ще ги предупредим — отвърна Йожеф и продължи: — Можете ли да ни намерите писалки и мастило? И някаква хартия?

— Разбира се. Лесна работа.

— Ако ви донесем писмата утре, ще можете ли да ги изпратите с пощата на следващия ден?

Ердьо отново кимна твърдо и мрачно.

— Мога, момчета. Ще го направя.

Същата вечер, докато надзирателят Лукаш ги придружаваше обратно до сиропиталището заедно с другите, които работеха по постановката, Андраш бе принуден да признае пред себе си, че идеята на Йожеф бе добра. Завиваше му се свят, като си помислеше какво да напише на Клара. „Вече си забелязала, че не се прибрах у дома в деня на заминаването ни: отвлякоха ме заедно с цялата рота и ни изпратиха в Украйна. Откакто сме тук, гладуваме, бият ни, съсипват ни от работа, оставят ни да умираме от болести, направо ни разстрелват. Мендел Хоровиц е мъртъв. Разстреляха го със завързани очи и гол отчасти благодарение на твоя племенник. А що се отнася до мен, почти не знам дали съм жив, или мъртъв.“ Естествено, не можеше да й напише нищо от това, истината никога нямаше да премине цензурата. Но можеше да помоли Клара непременно да тръгне за Палестина — щеше да намери начин да вмъкне това послание в писмото, колкото и кодирано да се наложеше да се изразява. Дори се осмеляваше да се надява, че тя вече може да е в Палестина — че в отговора си Елза Хас можеше да съобщи, че Клара и Томаш са заминали по Дунав с Тибор, Илана и Адам, прекосили са Черно море и са преминали Босфора, както бяха планирали, започнали са нов живот в Палестина, където щяха да са сравнително далеч от войната. Щеше да я помоли да прецени кое е по-ценно — нейният живот и животът на Томаш или неговият — и да я накара да проумее, че трябва да замине. Но не беше до нея, за да я убеди лично. Беше депортиран, а крайно несигурното му положение бе аргумент в полза на оставането й — любовта й към него беше примамка, капан, който нямаше да я опази жива.

Скъпа К., написа той вечерта, с твоя племенник ти изпращаме поздрави от град Т. Пиша с надеждата писмото да не те завари в Будапеща, с надеждата, че вече си заминала за провинцията. Ако си отложила пътуването, те умолявам да не чакаш повече заради мен. Трябва да тръгнеш веднага щом имаш възможност. Аз съм добре, но щях да съм още по-добре, ако знаех, че действаш както планирахме. После й съобщи ужасната новина: Със съжаление трябва да ти кажа, че нашият приятел М. Х. преди месец бе принуден да замине за Лашез. Ставаше въпрос за гробището в Париж. Дали щеше да се сети? Сигурно си представяш как се чувствам. С Томаш ми липсвате ужасно, мисля за вас ден и нощ. Ще ти пиша веднага щом мога пак. С обич, твой А.

Андраш сгъна писмото и го скри във вътрешния джоб на куртката си, а на следващия ден го даде на Ердьо. Нямаше как да знае кога, как и дали изобщо бележката ще стигне до Клара, но мисълта, че тя все някога може да я получи, бе единствената му утеха от дълго време.

Макар в началото Андраш да бе изненадан, че младите офицери, които отговаряха за направата на декорите, приемаха указанията му с уважение, това след няколко седмици се превърна в нещо обичайно. Той се разхождаше сред тях като началник и проверяваше дали се придържат към плановете. Почти не се усещаше чувството за различие и официалност. Офицерите и работниците отначало си говореха на малки имена, след това преминаха и на умалителни обръщения — Шани, Йожка, Банди. Нямаха право да се хранят заедно в офицерската столова, но работниците често отиваха до кухнята по време на вечеря и взимаха храна за всички от ротата. Хранеха се на сцената, седнали по турски сред незавършени конструкции и недобоядисани декори. Андраш и Йожеф, вкопчени в мълчалива битка, въпреки всичко наддаваха на тегло. Чакаха отговори на писмата си и всеки път, когато Ердьо влезеше в залата, се надяваха, че ще ги повика в кабинета си и ще извади смачкан плик от вътрешния си джоб. Но седмиците се точеха, а отговор не идваше. Ердьо им каза да са търпеливи, всички знаеха колко бавно се доставя пощата сега, още повече че трябва да преминава и граници.

С наближаването на премиерата на „Татарите в Унгария“, Андраш го обземаше все по-мъчително безпокойство. Бе убеден, че Клара, Дьорд и Елза са арестувани и хвърлени в затвора, че Томаш е оставен при непознати хора. Клара сигурно е осъдена и убита. А той е хванат в капан в Украйна, където не може да направи нищо, съвсем нищо, а щом подготовката за пиесата приключи, ще изгуби връзката с Ердьо, а с това и възможността да получи вести от дома.

На 29 октомври новият унгарски министър на отбраната пристигна в Турка. Щеше да направи официална обиколка и всички роти в околността трябваше да присъстват. Същата сутрин майор Козма изкара рота 79/6 на централния площад и им нареди да се строят в западния му край. Беше им заповядано да се измият и да закърпят униформите си за посещението на генерал Вилмош Над, като за целта им бяха раздадени конци и парчета плат за кръпки. Работниците направиха каквото могат, но пак приличаха на плашила. От работата по пътя куртките и панталоните им приличаха на дрипи. Бяха успели да се снабдят с някои цивилни дрехи от клошари, събиращи изостанали стоки от черния пазар, но не можеха да заменят скъсаните униформи с нови, армията вече не осигуряваше дрехи за работниците. Андраш виждаше как униформата му се разпада, докато работеше в офицерската школа. Куртката и панталоните му все повече заприличваха на дрехите на скитник на фона на изгладените униформи на младите офицери.

В другия край на площада пред строените офицери Андраш различи изправената стойка и монокъла на Ердьо. Копчетата му хвърляха златни огнени отблясъци на сутрешната светлина. Той бе доволен от работата на Андраш и Йожеф и след като завършиха декорите преди генералната репетиция, ги хвалеше въодушевено. Самата генерална репетиция мина идеално, като се изключат няколко забравени реплики, но вече всичко бе изчистено, всичко бе лъснато до блясък по военному. Декорите, костюмите, дори голямата завеса от изрисувано в червено и златисто платнище чакаха в готовност пристигането на генерала. Премиерата на пиесата щеше да се състои вечерта.

Кортежът на генерала бе предвождан от оркестъра на офицерската школа: няколко припрени тромпетисти, флегматичен тромбонист, дебел флейтист и червендалест барабанист. Зад тях караха два бронирани автомобила с развято унгарско знаме, следвани от полицаи с мотоциклети и накрая генерал Вилмош Надбацони Над в открита лъскава черна кола с бели джанти. Генералът беше по-млад, отколкото Андраш очакваше, косата му още не беше прошарена, все още беше в жизнената средна възраст. Униформата му бе отрупана с ордени във всякакви форми и цветове, включително един златен кръст с тюркоази, който бе най-високото отличие за храброст в унгарската армия. До него седеше по-млад мъж с не толкова пищна униформа, който явно бе негов адютант или секретар. От време на време генералът извръщаше поглед от строените войници и прошепваше нещо в ухото на младия офицер, а той на свой ред си водеше записки в бележник. Погледът на генерала като че ли се спираше най-често върху строя от работници. Андраш не смееше да гледа директно към него, но усещаше как очите на Над се взират в него, докато кортежът минаваше покрай тях. След като кортежът обиколи целия площад, оркестърът отстъпи встрани и колите отпрашиха към офицерската школа.

Когато Андраш и Йожеф пристигнаха в голямата зала за последните приготовления преди представлението, завариха там пълна бъркотия. Декорите бяха преместени встрани, за да може директорът на школата да изнесе приветствено слово. При преместването два от фоновите декори бяха разкъсани, а една пещера от папиемаше смачкана. Ердьо крачеше нервно по сцената и се вайкаше на висок глас, че няма да успеят да поправят щетите навреме, докато Андраш, Йожеф и останалите се щураха, опитвайки се да възстановят декорите. Андраш закърпи пещерата с кофа лепило и малко кафява хартия, Йожеф поправи едни римски руини с ролка изолирбанд. Останалите мъже наместваха и закачваха наново втория прокъсан фон. Докато свърши вечерята, всичко бе готово. Актьорите пристигнаха, за да облекат костюмите си на татари и маджари, и започнаха да репетират. Повтаряха и шепнеха репликите си толкова важно и сериозно, колкото актьорите в „Сара Бернар“.

В осем и половина вечерта залата се изпълни с офицери от школата. Настана глъчка, чувстваше се напрегнато празнично настроение, изпълнено с очакване. Андраш си намери един закътан ъгъл зад кулисите, откъдето можеше да чуе словото и да изгледа представлението. Видя в целия му блясък генерала, който мина по централната пътека и зае мястото си на първия ред. Главният офицер на школата се качи на сцената и произнесе словото си — реторично па-де-дьо от ласкателство и помпозност, подчертавано с жестове, които Андраш разпозна от кинопрегледите с речи на Хитлер: стиснатия като чук юмрук, вдигнатия нагоре показалец, размахваната ръка като диригент. Гръмкото самохвалство на директора му спечели шест секунди прилежно ръкопляскане от страна на офицерите. Но когато на сцената излезе генерал Над, войниците станаха на крака и го приветстваха бурно. Той бе избрал тях, бе ги удостоил с първото си от поредицата посещения на изток. Оттук заминаваше направо за щаба на Хитлер във Виница. Генералът вдигна ръка, за да им благодари, и войниците седнаха и се смълчаха в очакване.

— Войници — започна той. — Млади мъже. Няма да говоря дълго. Няма да ви обяснявам колко страшно нещо е войната. Далеч сте от домовете и близките си, а преди да се завърнете, ще се отдалечите още повече. Всички вие сте смели мъже. — Вилмош Над не се перчеше и не говореше с пламенен драматизъм като командира на школата, той говореше с меките гласни на селянин от Хайду и обхващаше катедрата с големите си червени ръце. — Ще говоря честно. Руснаците са по-силни, отколкото си мислехме. Сега сте тук, защото не победихме Русия през пролетта. Много от другарите ви вече са мъртви. Обучават ви, за да поведете други войници в битка. Но вие сте маджари, момчета. Издържали сте на хиляди години битки. Никой враг не може да се мери с вас. Никой противник не може да ви сломи. Посякохте татарите при Пеща. Разгромихте осемдесет хиляди турци край Егер. Вие сте по-добри воини и по-добри водачи.

Младите офицери избухнаха в аплодисменти, генералът изчака да утихнат.

— Помнете — продължи той — че се биете за Унгария. За Унгария и за никой друг. Германците може да са наши съюзници, но не са наши господари. Техните цели не са наши цели. Маджарите не са арийци. Германците гледат на нас като на невеж народ. Имали сме варварска кръв, дивашки идеи. Ние отказваме да приемем тоталитаризма. Няма да депортираме евреите и циганите си. Почитаме странния си език. Бием се, за да победим, а не за да умрем.

Последваха нови възгласи сред войниците, но този път по-колебливи. Младите офицери бяха учени да почитат безрезервно германската власт, да говорят за важния и мощен съюзник на Унгария с безпрекословно уважение.

— Не забравяйте какво се случи това лято по бреговете на Дон — продължи Над. — Десетте дивизии на нашия генерал Яни се разгърнаха на сто километра между Воронеж и Павловск. Само с тези десет леки пехотни дивизии генерал-фелдмаршал Фон Вайхс очакваше от нас да удържим руснаците на източния бряг. Но знаете какво стана: нашите танкове бяха беззащитни срещу съветските Т-34. Те имаха по-добри оръжия. Снабдителната ни верига беше прекъсната. Войниците ни измираха. Затова Яни изтегли дивизиите си назад и зае отбранителна позиция. Бе разбрал какво е положението и взе решение, което спаси живота на хиляди хора. И затова Фон Вайхс и генерал Халдер го обвиниха, че е страхливец! Може би щяха да са по-доволни, ако бяха загинали четирийсет или шейсет хиляди наши войници, а не само двайсет. Може би са искали да видят как проливаме варварската си кръв до последна капка. — Генералът замълча и огледа редиците притихнали войници, сякаш се взираше в очите им в тъмното.

— Германия е наш съюзник — продължи той. — Нейната победа ще ни даде сили. Но в никакъв случай не вярвайте, че Германия има друга цел, освен опазването на Райха. Нашата цел е оцеляването на Унгария, като не само запазим суверенитета и територията, но и живота на младите си мъже.

Залата бе притихнала заслушана. Сега никой не изръкопляска, всички чакаха Над да продължи. Андраш си помисли, че толкова рядко им казват истината, че сега, като я чуха, онемяха.

— Обучени сте да се биете интелигентно и да сведете до минимум загубите ни — продължи Над. — Искаме да се завърнете у дома живи, защото ще ни трябвате и след края на войната. — Той замълча и въздъхна дълбоко, ръцете му вече трепереха, като че ли усилието да произнесе речта го бе изтощило. После хвърли поглед към кулисите, където в тъмното стоеше Андраш. Очите на генерала се спряха върху него по-дълго и после отново се обърнаха към офицерите. — И още нещо. Уважавайте трудоваците. Те вършат вашата черна работа. Те са ваши братя в борбата. Някои офицери се отнасят с тях като с кучета, но това ще се промени. Искам да ви кажа да бъдете добри хора. Да отдавате дължимото уважение. — Генералът сведе глава, сякаш се замисли. — Това е всичко. Вие сте смели воини. Благодаря ви.

Той слезе от подиума под аплодисментите на мрачната и озадачена зала. Като че ли не знаеха какво точно да си мислят за този нов министър на отбраната — някои от нещата, които каза, не биваше дори да се шепнат на публични места, да не говорим в офицерска школа. Но войниците нямаха възможност да реагират. Беше време да започне пиесата. Маджарите се събраха на сцената за първото действие и работниците разположиха римските руини по местата им и спуснаха фона, изобразяващ синьото небе над зелените хълмове на Буда. Когато завесата се вдигна, на сцената, облени в светлина, стояха унгарски воини с боядисани доспехи. Маджарският вожд извади меча си и го вдигна високо. Но в следващия миг, преди да изрече първата реплика, пронизителен вой разцепи въздуха. Залата се разтресе от извисяващо се и затихващо ридание. Андраш позна звука: сирената за въздушно нападение. Но за тази вечер нямаше планирано учение, а сирената не бе и част от пиесата. Въздушното нападение беше истинско. Щяха да ги бомбардират.

Изведнъж цялата публика скочи на крака и се заблъска към изхода. Група офицери се скупчи около генерал Над, чиято фуражка падна в суматохата. Той опипваше голата си глава и се оглеждаше, докато подчинените му го дърпаха към една странична врата. Актьорите избягаха от сцената, хвърлиха картонените си оръжия и се стекоха към стълбището в дъното на залата. Андраш, Йожеф и колегите им от ротата хукнаха след актьорите надолу по стълбите, които водеха към скривалището зад сградата. Бомбоубежището представляваше лабиринт от бетонни стаи, свързани с ниски коридори. Те се вмъкнаха в тъмно помещение след завоя на един от коридорите, където след тях се изсипаха много офицери. Високо над главите им сирените продължаваха да вият.

Когато първата бомба се взриви, скривалището се разтресе толкова силно, сякаш самата Луна бе излязла от орбитата си и се бе стоварила на главите им. От тавана започна да вали циментов прах, а крушките запримигваха в металните си клетки. Няколко мъже изругаха. Други затвориха очи, сякаш се молеха. Йожеф поиска цигара от един офицер и я запали.

— Изгаси я — прошепна Андраш. — Ако отнякъде изтече газ, ще загинем всички.

— Щом така или иначе ще умра, поне ще изпуша една цигара — отвърна Йожеф.

Андраш поклати глава. Йожеф изкара от ноздрите си голям пухкав облак дим, като че ли искаше да покаже, че не бърза заникъде. Но следващият взрив го запрати върху Андраш и той изпусна цигарата. Поредица от силни трусове разклатиха основите на сградата като леки земетресения, беше от противовъздушния огън — от отката на артилерийската установка, разположена недалеч от залата за събрания. Някъде горе се счупи стъкло и през стените на скривалището мъжете чуха слаби викове.

— Мирно, войници! — нареди един от старшите офицери. Всички застанаха мирно. Под примигващите светлини стояха така, докато не удариха следващите бомби. Когато основите се разтресоха, Андраш си помисли колко тежки са строителните материали над главата му: греди, дюшемета, стени, тонове тухли и бетон, подпорни греди на покрива, хиляди керемиди. Помисли си как всички тези материали ще се срутят върху него. Нежната кожа и мускули, крехките кости, стройната структура на органите, сложната подредба на клетките — всички неща, които Тибор му бе показал в Клариния атлас по анатомия преди цяла вечност в Париж. Изведнъж усети, че не може да си поеме дъх. Нов взрив удари стаята отстрани и на тавана се появи пукнатина.

Всички притихнаха. Стояха смълчани и чакаха. Явно или противовъздушната артилерия беше ударена, или артилеристите изчакваха следващата вълна самолети. Това беше още по-лошо — да не знаеш кога пак ще попаднеш под огъня. Йожеф мърдаше устни безмълвно. Андраш се наведе към него, за да чуе кой псалм или коя молитва са предизвикали спокойното изражение на лицето му, а когато долови думите, едва не се разсмя на глас. Йожеф си тананикаше песен на Кол Потър, която често пускаше на грамофона по време на партитата си: „Пак съм навън под звездите / на брега свири оркестър / дори палмите се поклащат / когато музикантите засвирят“. Подновеният отривист огън на противовъздушната установка разкъса тишината, последваха няколко взрива от трите паднали наведнъж бомби. Мъжете се свлякоха на колене и всички лампи угаснаха. Йожеф изскимтя от страх като животно. Значи тук Йожеф щеше да получи възмездие, тук, в гробницата под офицерската зала, си помисли Андраш. Като в приказките егоистичните желания често имаха жестока цена: Йожеф ще умре, но и Андраш ще го последва. Докато бомбите продължаваха да се сипят, Йожеф сведе чело към гърдите на Андраш и каза:

— Съжалявам, съжалявам.

Мирисът на цигарен дим в косите му напомни за вечерите в Париж. Само за миг, без да се замисли, Андраш сложи ръка върху главата на Йожеф.

В следващия миг изведнъж лампите светнаха. Мъжете се изправиха. Отупаха униформите си и се престориха, че само допреди секунда не са били хванати за ръце, не са крили лицата си в гърдите на другарите си, не са се молили, плакали или извинявали. Оглеждаха се, сякаш за да потвърдят, че никой от тях не се е уплашил наистина. Земята се бе успокоила, бомбардировката беше спряла. Горе всичко бе тихо.

Измина доста време, преди да прозвучи сигналът, че опасността е преминала. Всички се заблъскаха в коридорите и си говореха с приглушени от шока гласове. Никой не знаеше какво ще заварят горе. Андраш си спомни за трудовия лагер, в който трябваше да преспят, когато пристигнаха в Турка — за масовия гроб, за мократа пръст, с която бе зарит като с подгизнало одеяло. Двамата с Йожеф вървяха заедно с потока мъже, стичащи се към задното стълбище. Въздухът в бункера беше непоносимо тежък от струпването на много хора. В подножието на стълбището се бе събрала опашка. Докато Андраш тътреше крака напред, някой го бутна и тикна нещо в ръката му. Беше Ердьо, потен, със зачервено лице и паднал монокъл.

— Не се сетих по-рано — прошепна той в ухото на Андраш. — Бях погълнат от пиесата. Можеше да загина и да не ти го дам или пък ти да умреш, без да го получиш.

Андраш погледна да види какво държи в ръката си. Беше сгънат лист хартия, увит в носна кърпа.

Не можеше да чака. Трябваше веднага да го прочете. Разгъна крайчеца на кърпата и видя почерка на Клара върху тънък син плик. Сърцето му се сви.

— Скрий го — помоли Ердьо и Андраш се подчини.

Когато се върна в сиропиталището, имаше едно желание — да остане сам, да си намери уединено местенце, където да прочете писмото от Клара. Но цялата рота ги посрещна с куп въпроси. Какво се бе случило? Видели ли са самолетите? Някой загинал ли е? Има ли ранени? Какво беше това въздушно нападение толкова далеч от фронтовата линия? Надзирателите слушали радиото в квартирата на Козма, но не им казали нищо, разбира се. Бомбардировката продължила толкова дълго, че си мислели, че всички в школата са мъртви.

Наистина имаше загинали. Когато излязоха от залата, от която бяха останали три стени, се натъкнаха на хора, тичащи към едно от скривалищата. То беше се срутило върху офицерите, които бяха се укрили в него. Три часа трудоваци и войници работиха с лопати и кирки, с въжета и джипове, за да преместят дървените и бетонни отломки, които бяха хванали в капан офицерите. Седемнайсет от тях бяха загинали на място, десетки други бяха ранени. Имаше жертви и другаде: столовата беше изравнена със земята, преди готвачите и общите работници да стигнат до някое бомбоубежище, и единайсет от тях бяха загинали. Предполагаше се, че причината за нападението е бил генерал Вилмош Над, явно в НКВД бяха получили информация за посещението му. Съветските военновъздушни сили се опитаха да го убият с бомби. Но генерал Над беше жив. Той лично ръководеше акцията по спасяването на хората в разрушеното скривалище за изумление на младия си адютант, който стоеше наблизо и гледаше кълбата огън и дим в очакване всеки момент да се изсипе нов дъжд от съветски изтребители.

През цялото това време Андраш носеше писмото от Клара в джоба си, без да смее да го отвори. Сега най-сетне можеше да се качи на леглото си и да се опита да разчете текста в мрака. Йожеф изглеждаше също толкова нетърпелив, колкото Андраш, той седна по турски на долното легло и зачака новините. Андраш разряза внимателно плика с бръснача си и се намести така, че да може да използва лунната светлина вместо фенерче. Извади писмото и го разгъна с треперещи ръце.

15 октомври, 1942 г., Будапеща

 

Скъпи А.,

Представяш си какво облекчение изпитах, когато получих писмото ти! Всички решихме да отложим пътуването до провинцията, докато не се върнеш. Томаш е добре, а аз съм както може да се очаква. Родителите ти са в добро здраве. Моля те, поздрави племенника ми. Неговите родители също са добре. Що се отнася до заминаването на М. Х. За Лашез, искрено се надявам да съм те разбрала погрешно. Моля те, пиши скоро пак.

Твоя К.

„Всички решихме да отложим пътуването.“ Точно от това се страхуваше, но беше още по-зле. Не само Клара, но Тибор и Илана също бяха останали. И той, разбира се, би постъпил така — никога не би оставил Илана и Адам сами в Будапеща три дни след изчезването на Тибор, но въпреки това се натъжи и ядоса. С един замах унгарската армия бе хванала в капан целия клан Леви. Заради нелегалната търговия на офицерите с ботуши, месни консерви, амуниции и автомобилни гуми сега всички те бяха преследвани из целия континент, който си бе поставил за цел да изтрие евреите от лицето на земята. От тази страшна истина стомахът му се сви и той не можа да си поеме дъх. Отпусна ръка отстрани на леглото и подаде писмото на Йожеф, който реагира с тихо разтревожено изсумтяване — Йожеф, който винаги бе твърдял колко глупаво е пътуването до Палестина. Сега, след три месеца в Украйна и след онова, което току-що бяха преживели в офицерската школа, Йожеф знаеше какво е да се чувстваш уязвим, да изпиташ усещането, че си смъртен. Разбираше какво означаваше за Клара, Тибор и Илана да не могат да се измъкнат с децата си от Унгария, тъй като примката на войната се затяга все по-здраво около тях. Явно бе разбрал как са се почувствали родителите му, когато той самият е бил депортиран, сигурно бе доловил истината, която се криеше зад единствената дума „добре“, написана за тях.

Но поне двамата с Андраш имаха това писмо, това доказателство, че животът у дома продължава. Андраш чуваше гласа на Клара, докато четеше кодираните изречения, за миг му се стори, че тя се е сгушила до него на тясното легло. Усети кожата й под прилепналата рокля. Топлото ухание на косата й. От устата й се отронват кодираните думи и се стичат в ухото му като стъклени мъниста. „Решихме да отложим заминаването за провинцията.“ След миг той ще й отговори, ще й разкаже всичко. Но илюзията изчезна и той отново бе сам на леглото си. Обърна се настрани и се взря в калния правоъгълник на двора, където стъпките на другарите му отдавна бяха заличили калните детски следи, които бяха видели при пристигането си. На лунната светлина различи двете еднакви купчини пръст, обозначаващи гробовете на Мендел и Голдфарб, а зад тях високата тухлена стена, отвъд нея — короните на дърветата, а над тях — плетеницата от звезди на фона на синьо-черната небесна шир.