Джули Оринджър
Невидимият мост (34)

Тридесет и четвърта глава
Турка

В дните и нощите, които прекара във влака, след като крещя до пресилване в знак на протест и изгуби всякаква надежда за бягство, го обзе ступор. Стоеше с Мендел с часове на малкото високо прозорче и гледаше как светът минава край тях като някаква поредица от невъзможни решения: онзи мотоциклет, навяващ примамливата мисъл за бързо бягство, онзи път и свободата да се завърне по него при Клара, онази пощенска камионетка, която можеше да отнесе писмо до нея. По посоката, от която идваше светлината, разбра, че пътуват на североизток. И бездруго щеше да се досети накъде отиват, защото влакът се изкачваше по нанагорнище. Навлязоха в североизточните възвишения през Дьондьош и Фюзешабон; на места пълзяха едва-едва, на места спираха за часове. Всеки път, когато влакът спреше, Андраш си мислеше, че сега ще ги отведат до новото място, където щяха да работят. През втората нощ наистина им наредиха да слязат от влака и ги вкараха в празен склад, където явно някога бе съхранявано червеното вино от региона Egri Bikavér — Бича кръв. Във въздуха се носеше сладкият дъбов мирис на бурета за вино, по пръстения под имаше избелели кръгли лилави петна. Двама армейски готвачи им наляха рядка зелева чорба и раздадоха парчета твърд черен хляб — обичайната храна в Трудови войски. Наредиха се на опашка, за да се измият на чешмата в ъгъла на склада. Нямаха право да разговарят помежду си и да излизат навън дори за да се облекчат; за целта трябваше да използват един варел. Вратата на склада беше заключена, а сградата се охраняваше от войници. На сутринта ги качиха отново на влака и потеглиха на изток.

Това бе третият им ден в път. Андраш трябваше да тръгне за Палестина на следващата сутрин. Какво ли правеше Клара сега? Знаеше, че е безполезно да се надява тя да тръгне без него. Какво ли си е помислила преди два дни, когато той не се прибра? Представи си я как се навежда над чантите, събира дрехите на бебето, поглежда часовника на тоалетката, представи си леката й тревога, след като е минал часът, в който той се прибираше — дали не се е отбил да пийне нещо с Мендел, или са отишли да се разходят за последно из познатите улици? Вечерята в кухнята сигурно е изстинала. Клара е приспала Томаш, а тревогата й е прераствала в страх, когато е станало осем часът, девет, а после десет.

Какво ли си е помислила, че му се е случило? Дали си е представяла, че са го хвърлили в затвора или са го убили? Дали администрацията на Трудови войски й бе казала какво става с него? Най-вероятно тя все още не знаеше. А заплахата на Варшади? Дали ще се задоволи с намерените оригинали на „Кривата релса“ в кабинета на Еплер, или ще нареди да претърсят и апартамента?

Във влака непрекъснато се изказваха догадки къде отиват и какво ги чака. Мнозина мислеха, че е станала някаква грешка при прехвърлянето им. В края на месеца трябваше да ги изпратят в друго железопътно депо на североизток от Естергом. Сигурно бяха объркали заповедите. Скоро щяха да установят грешката и да ги качат на влак, пътуващ обратно на запад. Но това не обясняваше защо в Сентендре бяха изпратени войници, които да ги натоварят на влака, нито защо ги бяха изпратили така набързо. Бялата кула, бившият преподавател по история, имаше друга версия: според него ги изпращаха на изток, защото бяха станали свидетели на престъпление — бавното и системно отклоняване на стоки за милиони пенгьо към черния пазар. Правителството е започнало кампания по изкореняване на корупцията сред военните, разправяше Бялата кула. Кражбата на стоки, предназначени за фронта, се смяташе за държавна измяна, наказуема със смърт. Командирите на батальона, които бяха най-виновни, сигурно са изпаднали в паника. Не могли да разчитат, че евреите ще се застъпят за невинността на офицерите, които ги подлагали на всекидневен тормоз, затова трябвало да ги изпратят някъде далеч от погледите, може би дори на Източния фронт.

Йожеф беше страшно уплашен. Почти не продумваше. Стоеше сам и внимателно опипваше лицето си, където го беше ударил Варшади. Не спеше, поне доколкото Андраш виждаше, седеше буден по цяла нощ и пренареждаше няколкото вещи в торбата си. Не пускаше никакви шеги. Не ядеше храната, която им даваха, и предпочиташе да гризе коричка козунак, останала му от последния обяд, който си бе занесъл в Сентендре. В началото отказваше да използва общата кофа в ъгъла на вагона, която служеше за тоалетна, а когато най-накрая бе принуден да отиде по нужда, се върна като пребит.

Денят отново премина в нощ, а влакът продължаваше напред. Не спираха за храна и вода. Нямаше отдих от жегата. Нямаше достатъчно място да легнат. Редуваха се да седят на пода и да доближат глави до прозореца. Изпитваха известно облекчение, когато можеха да вдишат глътка свеж въздух. Но на четвъртия ден вече нямаше как да не обръщат внимание на силната воня и на стисналата гърлата им жажда, а Андраш започна да си мисли дали истинската цел на пътуването не беше да ги държат във влака, докато измрат от жажда. Замаян от липсата на вода, той осъзна, че вината да са затворени в този пътуващ на изток влак, е изцяло негова. „Кривата релса“, макар и прикрито, все пак бе документирала участието на Сентендре в схемата на черния пазар. Вестникът бе разяснил на всички трудоваци истинското положение, а те бяха достатъчно слепи или наивни да не забележат това сами и може би бяха разнесли мълвата за случващото се извън рамките на депото. Клара се оказа права — той бе поел нелеп и излишен риск. Вестникът може и да беше крехка фиданка в гора от уличаващи доказателства, но все пак беше доказателство. Варшади бе преценил, че е достатъчно сериозна улика, за да ги повика в кабинета си и да ги заплаши с оръжие. Щом петдесет екземпляра са се раздавали всяка седмица, а може би са стигали и до града, дали Варшади не се бе преобразил от разгулен пияница в човек, готов да изпрати цяла рота на фронта само за да спаси собствената си кожа?

Същия следобед Андраш стоеше на прозореца, докато се изкачваха през скалиста местност под плющящия дъжд. Иззад завесата на мъглата изникна огромен черен силует, руините на средновековна крепост, замък с назъбени бойници с извисяваща се в небето черна кула. Андраш потупа Мендел по рамото да погледне навън. Гърдите му се свиха от усещането, че някога е сънувал този миг. Всичко му се струваше познато: тракането на колелата по релсите, сумракът, процеждащ се във вагона, вонята на наблъсканите вътре мъже, нащърбеният силует на крепостта. Устата му се изпълни с метален вкус и той настръхна от някакво усещане за срам. Как можеше да се заблуждава, че с Клара, Томаш, Тибор, Илана и Адам сега щяха да се крият в трюма на някоя лодка по Дунав, която да ги кара към Румъния, откъдето да се качат на кораб за Палестина? Как можеше да си представи, че ще прекосят успешно кръстосвано от подводници море, че ще стигнат невредими до Хайфа и ще започнат нов живот в някое от селищата там, че ще доведат и родителите си и ще помогнат за събирането на пръснатите кости на еврейската родина? Бе си позволил дори да повярва, че Матяш ще се прибере от военната си служба жив и здрав и ще дойде при тях в Палестина. Но замъкът на хълма, мъглата, този влак — сякаш през цялото време е знаел, че точно това го чака. Някак си бе предусещал, че никога няма да заминат от Будапеща заедно, че няма да успеят да избягат от Унгария и да прекосят Средиземно море. Мислеше си дали и Клара е предчувствала същото. Ако го е знаела, защо позволиха един на друг да се заблуждават взаимно?

Сега осъзна, че от години си е изградил навика да се надява сляпо. Той се бе превърнал в нещо толкова естествено за него, колкото дишането. Бе го отвел от Коняр в Будапеща и после в Париж, от самотния студ в стаята му на улица „Дез Екол“ до уютната топлина на улица „Севинье“, от отчаянието на карпатската зима до улица „Незабравка“ в Ержебетварош. Тази сляпа надежда бе неизбежният вторичен продукт от любовта, бистрият и мощен изблик на бащинството. Това го бе предпазвало от твърде дългите и сериозни размисли за Поланер, Бен Яков и по-малкия му брат. Тази сляпа надежда не му позволи да обмисли последиците от публикуването на вестник като „Кривата релса“. Не му позволи да си представи, че могат да го пратят на изток в разгара на сраженията. Но ето че сега бе тук, с него бе и Мендел Хоровиц, с когото заедно гледаха стопяващия се сред мъглата замък.

Влакът продължаваше пътя си, изкачваше се, навлизаше бавно сред все по-разредения и сух въздух. Адската жега бе започнала да изчезва, а през малкото прозорче проникваше уханието на борове. Мъжете мълчаха изнемощели от жажда, глад и липса на сън. Редуваха се да стоят и седят. Унасяха се и се сепваха, поклащани от движението на влака, с крака, изтръпнали от вибрациите на колелата по безкрайните релси. Когато влакът спря на една гара на петия ден, Андраш си мислеше само колко хубаво би било да се излегне на земята и да поспи. Отвън се чу дрънченето на верига, отварянето на врата, вълна свеж въздух нахлу във вонящия вагон и мъжете се изсипаха на перона. Замаян от умора, Андраш прочете надписа на гарата: „Турка“. Докосване на предната част на небцето, свиване на устните, за да произнесе сричката „ка“, унгарската умалителна форма. Заля го внезапно облекчение: все пак не бяха на Източния фронт. Все още бяха в границите на Унгария.

Типка. Андраш не осъзна, че е произнесъл името на глас, докато Бялата кула, който стоеше до него, не поклати глава и не го поправи:

— Чете се Турка. Изписано е на кирилица. Табелата бе изписана на кирилица, защото бяха стигнали в Украйна.

 

 

Лагерът, където трябваше да се настанят, бе бомбардиран миналата седмица. Бяха загинали сто и седемдесет души, а казармите бяха изравнени със земята. Оцелелите трябвало да изкопаят огромни гробове, за да погребат другарите си, натрупаната пръст бе хлътнала от дъжда през изминалата седмица. От предишната рота бяха останали само костите на загиналите — нямаше нито табела, нито инструмент, нито късче боклук, които да успокоят хората от 79/6. Те останаха в калта на плаца, а на следващия ден ги заведоха в главната сграда и пристройките на празно еврейско сиропиталище на половин километър оттам.

Сградата бе построена от съветски тухли, позеленели от плесен. Всичко вътре бе пригодено за ползване от деца. Двуетажните легла бяха къси и единственият начин да легнат на тях, бе да свият колене към гърдите си. На мивките имаше течаща вода, което бе истинско чудо, но умивалниците бяха толкова ниско, че трябваше едва ли не да коленичат, за да се измият. Столовата беше обзаведена с миниатюрни пейки и масички, а по коридорите още имаше следи от кални детски крака. Но с изключение на това, от децата нямаше никаква друга следа. Всички дрешки, обувки, книжки и лъжици бяха прибрани, сякаш децата никога не бяха съществували.

Новият им командир беше едър, чернокос маджар, чието лице бе прорязано от огромен белег. Белегът започваше от средата на челото и се извиваше като дъга до върха на брадичката му, прорязвайки клепача, заобикаляйки носа само на милиметър и разцепвайки устните му на две неравни половини. Окото без клепач придаваше на мъжа вид на изненада и страх, сякаш първоначалният шок от раната така и не бе го напуснал. Казваше се Козма. Беше от Дьор. Имаше сива хрътка, която или риташе, или галеше, и лейтенант на име Хорват, с когото се държеше по същия начин. През първата им сутрин в сиропиталището Козма събра ротата на двора и ги накара да маршируват бързо пет километра надолу по пътя, докато не стигнаха до мокро поле, където тревата растеше неравномерно над дълъг, запълнен окоп. Там били строили децата от сиропиталището и ги разстреляли, каза командирът, и там ще бъдат застреляни и те, когато Унгарската армия няма повече да се нуждае от тях. Войнишките им табелки с имената може би ще се върнат у дома, но те самите никога няма да се приберат; били по-мръсни и от свине, по-нисши от червеи и вече били обречени. Засега обаче ротата им щяла да се присъедини към петстотинте трудоваци, които ремонтират пътя между Турка и Стрий. Старият път се наводнявал всеки път, когато река Стрий излизала от коритото си. Новият път щял да бъде разположен по-високо. Малко неудобство представлявали минираните полета, от време на време работниците трябвало да ги разчистват, за да прокарват пътя. Трябвало да приключат работа, преди да падне сняг. После щели да чистят пътя. Счетоводителят Орбан щял да се погрижи за заплатите им. Толнай, лекарят, щял да ги лекува, ако се разболеят. Симуланти обаче нямало да търпят. Толнай имал изрична заповед да прави всичко по силите си, за да не отсъстват от работа. Те трябвало да се подчиняват на надзирателите и офицерите за всичко, онези, които създавали неприятности, щели да бъдат наказвани, а дезертьорите — разстрелвани.

След като приключи с речта си, Козма тропна с пети, завъртя едрото си тяло с изненадваща бързина и се отдръпна настрани, за да може неговият лейтенант да се обърне към ротата. Дребен и възслаб, лейтенант Хорват приличаше на сглобяема играчка. На носа му бяха кацнали чифт очила, а от джоба на ризата си извади лист хартия. След мръкнало не се разрешава включването на електрически лампи, каза им той с монотонния си глас, нямали право да пишат писма, нямало магазинче, където да попълват припасите си, нямало резервни униформи, ако техните се износят или скъсат, нямали право да се събират на групи, нито да общуват с надзирателите, нямали право да носят джобни ножчета, да пушат цигари, да задържат намерени ценности, да пазаруват в магазините в града или да търгуват с местните селяни. Семействата им скоро щели да бъдат уведомени за преразпределението, но рота 79/6 нямаше да получава и изпраща поща — никакви колети, писма или телеграми. Заради собствената си безопасност трябвало непрекъснато да носят ленти на ръкавите си. Без съответното обозначение можело да вземат някого за враг и да го застрелят.

Хорват им изкрещя да се строят в пет колони и ги изкара обратно на пътя, за да ги заведат веднага до мястото, на което щяха да работят. Пътят беше мокър, газеха дълбока лепкава тиня. Когато съвсем се разсъмна, Андраш видя, че се намират в широка речна долина, простираща се между хълмове с гъста иглолистна гора. В далечината се издигаха нащърбените сиви върхове на Карпатите. Около склоновете на хълмовете се стелеха облаци, които обгръщаха долината в мъгла. Набъбналата от дъжда река Стрий клокочеше бързо между стръмните кафяви брегове. Не след дълго Андраш усети, че се изкачват по баир. Списъкът със забрани не му излизаше от ума: без електрическа светлина след мръкнало, без писма и пощенска връзка със света. Нямаше как да съобщи на Клара. Нямаше как да разбере какво става с нея или с Тибор, Илана и Адам, нито с Матяш, ако изобщо се получеше някакво известие от него. При предишните му разпределения именно писмата на Клара му даваха сили да не се отчайва, крепеше го нуждата да й напише: Добре съм. Как щеше да понесе мисълта, че няма да има никаква връзка със света, особено след случилото се? Трябваше да намери начин да й прати вест, независимо от последиците. Трябваше да подкупи някого, ако ще и да напише разписка за гаранция. Трябваше да пише писма, които някак да стигнат до нея. В това поне бе убеден на фона на цялата несигурност, която го обгръщаше.

Местността, в която щяха да работят, се намираше на десет километра път, раздадоха им кирки и лопати и ги разделиха на двайсет отряда от по шест човека. Всеки отряд се състоеше от двама души, които да товарят ръчните колички, и четирима, които да копаят с лопатите. Виждаха стотици подобни групички, които копаеха пръст, извозваха я с колички и изравняваха основата на пътя, за да бъде настлан след това с чакъл и асфалт. Назад към Турка се простираше вече изравнен път, редица от червени маркировки осейваше зеления безкрай между строежа и Схидниця. Сред групите се разхождаха надзиратели, които шибаха трудоваците по гърбовете и краката с тънки пръчки.

Работиха пет часа без прекъсване. По пладне им дадоха по сто грама хляб, толкова ронлив, сякаш омесен от дървени стърготини, и по един черпак рядка чорба от ряпа. После работиха до мръкване и се прибраха под строй в тъмното. В сиропиталището ротният готвач им наля по една чаша лучен бульон. Строиха ги на двора и ги държаха там три часа, преди Козма да ги прати да си лягат на койките с детски размери. Така щяха да живеят от сега нататък.

 

 

Андраш спеше на горното легло до прозореца, а Мендел в съседство над Бялата кула. Йожеф зае леглото под Андраш. През първата седмица в сиропиталището Андраш чуваше как Йожеф се върти часове наред на твърдия дървен нар. Всеки път, когато се обърнеше, той разклащаше леглата и събуждаше току-що унеслия се Андраш. На петата нощ на Андраш вече му идеше да го удуши. Искаше само да заспи, за да не мисли къде се намира. Но Йожеф не го оставяше. Въртеше се, въртеше се часове наред.

— Престани! — изсъска му Андраш. — Заспивай.

— Върви по дяволите — прошепна Йожеф.

— Ти върви по дяволите.

— Вече съм стигнал там. Ще умра тук. Знам си.

— Всички ще умрем все някога — обади се Мендел от съседното легло.

— Имам крехка физика и избухлив нрав — каза Йожеф. — Взимам лоши решения. Склонен съм да отговарям остро на хора с оръжия.

— В Трудови войски си от два месеца. Още не си умрял.

— Това не е Сентендре.

— Гледай на този лагер като на Сентендре, само че с по-лоша храна и по-грозен командир.

— За бога, Леви, не ме ли слушаш? Имам нужда от помощ.

— По-тихо! — обади се някой.

Андраш слезе от горното легло и седна до Йожеф. Намери очите му в мрака.

— Какво има? — прошепна той. — Какво искаш?

— Не искам да умра, преди да навърша трийсет години — отвърна шепнешком Йожеф, готов да се разплаче като дете. Той прокара ръка под носа си. — Не съм подготвен за това. През последните пет години само пия, ям, чукам жени и рисувам. Не мога да оцелея в трудов лагер.

— Напротив, можеш. Ти си млад и здрав. Ще го преживееш.

Двамата поседяха смълчани, заслушани в дишането на мъжете наоколо. В звука на петдесет мъже, които дишат в съня си: приличаше на струнната секция на оркестър, която свири на цигулки, виоли и виолончела без струни — безкрайно търкане на конски косми в дърво. От време на време кихане като от флейта или медно покашляне нарушаваше струята на дишането, но безструнната музика продължаваше като низ от въздишки в мрака.

— Това ли е всичко? — попита Йожеф накрая. — Само това ли ще кажеш?

— Казвам ти истината. Нямам сили да те успокоявам.

— Не искам да ме успокояваш — възрази Йожеф. — Искам да разбера как да оцелея. Ти живееш така от почти три години. Нямаш ли някакъв съвет за мен?

— Ами, на първо място не публикувай подривен вестник. Командирът ти може да насочи пистолет срещу теб през бюрото.

— Това истина ли е? Какво е искал от теб?

— Печатните плаки и оригиналите. Заплаши, че ако не му ги дадем, ще претърси домовете ни.

— Боже. И какво му каза?

— Истината. Че оригиналите са в кабинета на главния редактор на еврейския вестник. Или поне бяха. Варшади сигурно вече ги е взел.

Йожеф въздъхна тежко.

— Явно редакторът ви е имал тежък работен ден.

— Знам. Повдига ми се само при мисълта. Но какво можехме да направим? Как да пратим Варшади в апартамента ми.

— Добре — съгласи се Йожеф. — Със сигурност няма да публикувам подривни вестници. Какво друго?

Андраш каза на Йожеф каквото бе научил: да си мълчи. Да стане невидим. Да не си създава врагове сред останалите. Да не отговаря на надзирателите. Да яде каквото му дадат, колкото и да е гнусно, и винаги да си запазва по малко за после. Да се поддържа възможно най-чист. Да гледа краката му да са сухи. Да си кърпи дрехите, за да не се разпаднат. Да обърне внимание кои надзиратели са по-човечни. Да спазва всички правила, доколкото може, а когато наруши някое, да гледа да не го хванат. Да не си позволява да забрави за живота си у дома. Да не забравя, че службата има край.

Андраш замълча, като си спомни един друг списък, който с Мендел бяха съставили преди време — десетте божи заповеди на Трудови войски. Нима бяха минали само три години, откакто бе в Карпатска Рутения? По чии сметки военната служба можеше да има край? Изведнъж усети, че не може да говори за това нито миг повече.

— Спи ми се — каза той.

— Добре — отвърна Йожеф. — Благодаря ти.

— Млъквайте, идиоти такива — просъска Мендел от съседното легло.

— Няма защо. Заспивай — каза Андраш на Йожеф.

Андраш се качи на леглото си и се уви в одеялото. Йожеф не помръдна повече, престана да се върти. Но Андраш лежеше буден, заслушан в дишането на останалите. Спомни си тихите нощи като тази в началото на първото си разпределение. Скоро вече никой нямаше да може да спи спокойно, някой щеше да започне да кашля, да стене или да тича към клозета, щяха да ги тормозят въшките и тъпата стържеща болка на глада. Щеше да има и строева подготовка посред нощ, ако Козма си падаше по тези работи. Трудовите войски бяха като хронично заболяване — симптомите изчезваха понякога, но винаги се завръщаха. Когато започна службата си в Трансилвания, се чувстваше както Йожеф сега, възмущаваше се дълбоко от цялата несправедливост. Това не можеше да се случва с него, с него и Клара, с неговото тяло и съзнание — тази издръжлива и надеждна машина. Не можеше да повярва, че всичко, което толкова го бе интересувало в Париж, всичко, което му се струваше важно — следването, всеки проект, всеки миг с Клара, всяка тайна, всички тревоги за пари, лекции и храна — бяха изместени, извадени от контекст, станаха глупави, незначителни, невъзможни, наблъскани на място, твърде тясно, за да има в него живот. Но днес, докато маршируваше на работа, копаеше пръст, ядеше мизерната храна и газеше тежко в калта на връщане, не изпита негодувание, всъщност не чувстваше почти нищо. Той беше просто едно животно, едно от милиардите на Земята. Фактът, че бе изживял щастливо детство в Коняр, че бе ходил на училище, че се бе научил да рисува, бе заминал за Париж, бе се влюбил, следвал, работил, бе му се родил син — нищо от това не предопределяше какво може да му се случи за в бъдеще, всичко до голяма степен бе въпрос на късмет. Нищо от това не бе награда, нищо от това не му даваше право на бъдещо щастие и уют. По целия свят страдаха хора. Стотици хиляди вече бяха загинали във войната и той самият можеше да умре някъде тук в Турка. Подозираше, че всъщност има много голяма вероятност това да се случи. Имаше контрол само върху няколко незначителни неща, той бе частица живот, човешка прашинка, изгубена в източния край на Европа. Знаеше, че ще дойде момент, може би съвсем скоро, когато ще му стане трудно да следва правилата, които току-що бе изброил на Йожеф.

Каза си, че трябва да мисли за Клара. Да мисли за Томаш. За родителите си, за Тибор и Матяш. Трябваше да се преструва, че има надежда, да си позволи тази заблуда, за да остане жив. Трябваше да се остави доброволно на коварната илюзия на любовта.

 

 

В края на втората седмица в Турка помощникът на земемера загина от мина. Случи се в края на новия път, на няколко километра от мястото, където работеше Андраш, но мълвата се разнесе бързо сред работниците. Помощникът бе един от тях, трудовак. Помагаше на земемера да поставя маркировки на пътя през минирано съветско поле. Местността уж бе почистена преди месеци от друга трудова рота, но едва ли можеше да се каже, че си бяха свършили работата. Помощникът се спънал в мината, докато разпъвал триножника. Експлозията го уби на място.

Земемерът също беше трудовак — инженер от Сегед. Андраш го бе виждал да минава покрай тях на път за мястото, където работеше. Беше нисък и блед, с очила без рамки и рунтави сиви мустаци. Куртката му бе износена като на всички останали, ботушите омотани с парцали, за да не се разпаднат. Но тъй като работата му беше важна за армията, той имаше официална на вид шапка и отличителен знак на джоба на шинела си. Позволяваха му да пазарува в града и да пуши цигари. И го викаха да превежда, тъй като знаеше полски, руски и дори малко украински, а можеше да разговаря и с всеки галицийски селянин на родния му език. Помощникът му — слабо тъмнооко момче на не повече от двайсет години — ходеше като мълчалива сянка по петите му. След като момчето умря, земемерът откъсна ръкавите си в знак на траур и натри лицето си със сажди. Мъкнеше оборудването си, потънал в отчаяние. Момчето му било като син, разправяха всички, всъщност Андраш по-късно научи, че било син на най-добрия му приятел от Сегед.

Когато август се изтърколи, стана ясно, че земемерът ще трябва да си избере нов помощник. Бе твърде стар да мъкне сам цялото оборудване, някой трябваше да му помага, ако искаха да маркират пътя до Схидниця до пристигането на немските инспектори през ноември. Земемерът започна да разпитва сред групите трудоваци дали някой владее математиката. Дали някой е учил за инженер? Има ли сред тях чертожник или архитект? На обяд те го виждаха да преглежда списъци с имената и професиите на работниците и да търси кой може да му свърши работа.

Една сутрин, докато Андраш, Мендел и останалите от тяхната група разчистваха купчина натрошен асфалт, земемерът се появи на пътя, като се тътреше подир майор Козма. Когато стигнаха до групата на Андраш, майорът спря и посочи Андраш с пръст.

— Този е — каза той. — Леви, Андраш. Не изглежда кой знае какво, но явно има известна подготовка.

Земемерът разгледа внимателно списъка си.

— Бил си студент по архитектура.

Андраш сви рамене. Вече имаше чувството, че никога не е учил.

— Колко време следва?

— Две години. И изкарах един курс по инженерство.

— Добре — въздъхна земемерът. — Ще свърши работа.

Мендел, който ги слушаше, се приближи до Андраш, изгледа земемера с присвити очи и каза:

— Той не иска работата.

За миг ръката на майор Козма се стрелна към камшика на колана му. Той се обърна към Мендел и примижа със здравото си око.

— Някой говори ли на теб, хлебарко?

За момент Мендел се поколеба, но после продължи, като че ли нямаше защо да се страхува от майора.

— Работата е опасна, господине. Леви има жена и дете. Вземете някой друг, който няма какво толкова да губи.

Белегът на майора се зачерви. Той свали камшика от колана си и шибна Мендел през лицето.

— Не ми казвай как да ръководя ротата си, хлебарко. — После се обърна към Андраш: — Дай си работните документи, Леви.

Андраш се подчини.

Козма извади молив от джоба си и отбеляза в документите, че Андраш вече е на пряко подчинение на земемера. Докато пишеше, Андраш извади смачкана носна кърпа от джоба си и я подаде на Мендел, по чиято буза се червенееше кървава резка. Мендел притисна кърпата към раната. Земемерът ги наблюдаваше и изглежда разбра, че са приятели. Той прочисти гърло и направи знак на Козма.

— Може ли да предложа нещо, майоре.

— Какво има сега?

— Защо не ми дадете и другия? — Той посочи Мендел. — Висок и силен е. Може да носи оборудването. А когато има нещо опасно, мога да накарам него да го свърши. Не искам да изгубя още един добър помощник.

Козма сви обезобразените си устни.

— Значи ги искаш и двамата.

— Само предлагам, господине.

— Ти си един малък алчен евреин, Соломон.

— Пътят трябва да бъде маркиран. Ще стане по-бързо, ако имам двама помощници.

В това време се приближи друг офицер, бригадир на общите работници, полковник от запаса от Кралския унгарски корпус на инженерите. Той попита на какво се дължи забавянето.

— Соломон иска тези двамата за помощници.

— Ами подпиши им документите и ги пращай. Стига са се размотавали.

И така Андраш и Мендел станаха новите помощници на земемера, наследници на длъжността на загиналото момче.

 

 

Денем маркираха маршрута на пътя между Турка и Явора, между Явора и Новий Крапивник, между Новий Крапивник и Схидниця. Изучиха тайните на земемерските инструменти, на теодолита. Земемерът ги научи как да го монтират върху триножника и как да го калибрират с отвес и нивелир. Научи ги как да се ориентират на север и как да подравняват вертикалната и хоризонтална ос. Научи ги да мислят за ландшафта с езика на геометрията: равнини, пресечени от равнини, които лежат под тъп или прав ъгъл, и всичко това им обясняваше разбираемо, достъпно, нормално. Зъберите вече бяха просто сложни полиедри. Река Стрий — виещ се полуцилиндър, простиращ се от границата на Лвовска област до по-дълбокото и дълго корито на Днестър. Но те виждаха не само геометричното измерение на земята, а и следите от войната. Опожарени ферми, някои подпалени от настъпващите германци, други — от изтеглящите се руснаци. Необраната реколта гниеше в нивите. В градовете еврейските магазини бяха разбити и плячкосани и стояха празни. Никъде не се виждаха мъже, жени или деца евреи. И поляците бяха избягали. Украинците, останали в района, бродеха с невиждащи погледи, сякаш страхотиите, които бяха видели, бяха ги ослепили. Макар че лятната трева бе избуяла висока и по храстите край пътя се бяха появили къпини, самата местност изглеждаше мъртва като убито и изкормено животно. Сега германците се опитваха да го натъпчат с нови органи и да го съживят. Ново сърце, нова кръв, нов черен дроб, нови черва и нов нервен център — щабът на Хитлер във Виница. Самият път беше една от вените. По него към фронта щяха да се стичат войници, принудително закарани там работници, амуниции и припаси.

Земемерът беше умен човек и знаеше, че теодолитът може да служи не само за маркиране на пътя. Скоро след като го бяха изпратили в Украйна, осъзна, че той може да служи и като мощно средство за убеждаване. Когато стигнеха до оцеляла фермерска къща или хан, той разполагаше теодолита така, че да го видят стопаните. Обикновено някой излизаше от къщата и го питаше какво прави, а той отвръщаше, че през имота им ще минава път, много вероятно дори през самата сграда. Следваше пазарлък: дали няма начин да се измести пътят съвсем малко по на изток, съвсем малко встрани. Това се оказваше възможно срещу скромна отплата. По този начин той събираше хляб, сирене, пресни яйца, плодове, стари палта, одеяла, свещи. Почти всяка вечер Андраш и Мендел носеха храна и други вещи в сиропиталището и ги раздаваха на работниците.

Земемерът имаше и ценни познанства, сред които бе негов приятел в Турка от унгарската Кралска военна школа за офицери, офицер, който някога бил известен актьор в Сегед. Този човек, Пал Ердьо, бе натоварен със задачата да постави известната военна драма на Карой Кишфалуди „Татарите в Унгария“. Когато двамата със земемера се видели в града, Ердьо му се оплакал колко трудно и абсурдно е да се поставя пиеса, когато подготвят младите мъже за война. Земемерът го убедил да използва пиесата като повод да стори добро — да поиска, например, работници за помощници, които да прекарват по няколко часа вечер в сравнително спокойната и безопасна обстановка в залата за събрания на школата. Той споменал за опита на Андраш в изработването на декори и за писателските умения на Мендел. Капитан Ердьо, стар либерал от гвардията, имаше желание да направи каквото може, за да облекчи живота на трудоваците. Освен Андраш и Мендел той поиска още шестима помощници от рота 79/6, сред които и Йожеф Хас заради дарбата му на художник, както и шивач, дърводелец и електротехник. Три вечери седмично тази групичка отиваше директно от гората в офицерската школа, където помагаше за поставянето на малка военна драма на фона на голямата. Като заплащане получаваха по още един черпак супа в кухнята на офицерската столова.

В дните, в които земемерът нямаше нужда от тях, когато седеше в един кабинет и правеше изчисления, коригираше топографски карти и пишеше отчетите си, Андраш и Мендел работеха с останалите на пътя. През тези дни Козма ги караше да си плащат за времето, прекарано със земемера и вечерите в офицерската школа. Той им даваше най-тежката работа. Ако им бяха нужни инструменти, той им ги взимаше и ги караше да работят с разранените си ръце. Когато работният им отряд трябваше да пренася греди за укрепване на банкетите от двете страни на пътя, той караше надзирателя да сяда на гредите, които носеха Андраш и Мендел. Когато трябваше да превозват с ръчни колички пясък, той сваляше колелата на количките им и ги караше да ги влачат в калта. Двамата обаче плащаха цената, без да продумат. Знаеха, че работата им при земемера и помощта им за пиесата в офицерската школа могат да им спасят живота, когато застудее.

Андраш и Мендел, естествено, изобщо не бяха обсъждали въпроса да започнат да списват вестник за рота 79/6. Дори да разполагаха с времето, щеше да е опасно. Споменаха за „Кривата релса“ само веднъж. Това стана през един дъждовен вторник в началото на септември, когато в края на пътя маркираха маршрута към един мост, който трябваше да бъде построен наново. Соломон ги остави в празен обор, докато отиде да говори с фермера, чиито кочини се намираха твърде близо до строящия се път. Навън ръмеше. В обора Андраш и Мендел седяха на обърнати с дъното нагоре ведра за мляко и ядяха черния хляб и мекото прясно сирене, които земемерът бе взел за тях тази сутрин.

— Не е зле като за обяд в Трудови войски — каза Мендел.

— И по-лоши неща сме яли.

— Не е обаче като мляко с мед — обичайното иронично изражение на Мендел бе изчезнало. — Всеки ден си мисля как вече можеше да си в Палестина. Вместо това, благодарение на мен, сме на обиколка в красивите селски райони на Украйна. — Това бе тяхна стара шега от „Снежната гъска“.

— Как така благодарение на теб? Това са глупости.

— Не съвсем — отвърна Мендел и свъси рошавите си вежди. — „Снежната гъска“ беше мое дело. Както и „Хапещата муха“. „Кривата релса“ бе логичното им продължение. Аз написах първата статия. И аз предложих да използваме вестника, за да разгневим хората и да ги накараме да забавят работа.

— Какво общо има това?

— Все си мисля, Андраш, че може би лагерът на Варшади е повдигнал подозрения, защото карахме влаковете да закъсняват. Може би сме забавили достатъчно работата, че да забележат.

— Това, че влаковете закъсняваха, беше заради алчността на началниците. Не можеш да обвиняваш себе си.

— Но не можем и да пренебрегнем връзката — отвърна Мендел.

— Не си виновен ти, че се озовахме тук. Във война сме, ако случайно не си разбрал.

— Не мога да спра да мисля дали не прекрачихме границата. По цяла нощ си мисля за това, честно казано. Имам чувството, че ние сме си виновни.

Същата мисъл бе хрумвала и на Андраш във влака и многократно след това. Но когато чу Мендел да изрича думите на глас, те като че ли отразяваха някакъв нов вид отчаяние, копнеж, за който Андраш досега не бе мислил. Дори с цената на изгарящо го чувство за вина, Мендел Хоровиц твърдеше, че има някакъв контрол върху своята съдба и съдбата на Андраш, че има влияние върху събитията, които ги бяха отвели на Източния фронт. Естествено, помисли си Андраш. Защо човек да не твърди засрамено, че той е виновен, защо да не иска да поеме отговорност за трагедията, когато единствената друга възможност е да се чувства като прашинка в необятния свят.

 

 

Както Андраш вече бе научил, всеки командир от Трудови войски си имаше свои слабости, свои трески за дялане. Един от начините да оцелееш в трудов лагер, беше да установиш какво разгневява командира и да пригодиш поведението си така, че да не го предизвикваш. Но онова, което отключваше гнева на Козма, бе странно и загадъчно, настроенията му често се меняха, а причините за недоволството му оставаха неизвестни. Защо се държеше така жестоко с лейтенант Хорват? Какво го караше да рита хрътката си? Къде и как се бе сдобил с белега, разсякъл лицето му? Никой не знаеше, дори надзирателите. Щом някой предизвикаше гнева на Козма, яростта му нямаше как да се отклони в друга посока. Той не пазеше яда си само за хора като Андраш и Мендел, които имаха някои привилегии. Всеки израз на слабост привличаше вниманието му. Ако някой проявеше признак на умора, често биваше пребиван или измъчван: Козма го караше да стои мирно с кофи вода в протегнатите си настрани ръце, или да прави физзарядка след края на работния ден, или да спи навън на дъжда. До средата на септември работниците вече бяха започнали да измират, въпреки все още мекото време и грижите на Толнай, лекаря на ротата. Един от по-възрастните мъже се разболя от смъртоносна пневмония, друг получи сърдечен удар по време на работа. Вълни от дизентерия ги заливаха и утихваха и понякога отнасяха със себе си хора. Рани от наранявания често оставаха нелекувани и дори леко порязване можеше да доведе до отравяне на кръвта или ампутиране на крайник. Толнай редовно пращаше на Козма тревожни доклади, но човек трябваше да е на смъртен одър, за да разреши майорът да бъде изпратен в лазарета на Трудови войски в селото.

Нощите в сиропиталището изобилстваха от неочаквани кошмари. Козма например можеше да събуди работниците в два часа посред нощ и да им заповяда да стоят мирно до зазоряване, а надзирателите ги биеха, ако заспяха или паднеха на колене. Понякога, когато Козма и Хорват пиеха с други офицери в стаите си, извикваха четирима работници да застанат пред тях и да играят нелепа игра: двама се качваха на раменете на другите двама и трябваше да се борят, докато някой не падне на земята. Козма ги шибаше с камшика си, ако борбата не беше достатъчно ожесточена. Играта свършваше едва тогава, когато някой от мъжете припаднеше.

Но най-жестокото мъчение на Козма, което той прилагаше най-често, беше да оставя хората без храна. Изглежда, му беше приятно да знае, че подчинените му са гладни и че единствено той контролира порционите им, майорът като че ли се наслаждаваше, че те зависят от неговата милост и отчаяно се нуждаят от онова, което само той може да им даде. Ако не разполагаха с допълнителната храна, която Андраш и Мендел тайно носеха от земемера, рота 79/6 щеше да измре от глад. По-младите мъже винаги бяха ужасно изгладнели. Дори пълна порция не беше достатъчна да възстанови енергията, която губеха на работа. Не разбираха как предишните трудови роти в Турка са понасяли глада месеци наред. Започнаха да разпитват другите работници, които срещаха по пътя, как успяват да оцеляват. Скоро разбраха, че в селото има процъфтяващ черен пазар и ако имат какво да разменят, могат да си осигурят всякакви провизии. По ирония ротата, изпратена на изток заради сделките на началниците си, сега щеше да е принудена да купува от същия този черен пазар, но нямаха друг избор.

Една вечер в спалното помещение мъжете от 79/6 събраха ценностите, които имаха — два часовника, няколко банкноти, сребърна запалка, джобно ножче с инкрустирана дръжка от слонова кост — и обсъдиха шепнешком кой ще поеме риска да отиде до селото. Опасностите бяха напълно ясни. Колко пъти Хорват им бе напомнял, че всеки работник, излязъл без придружител, ще бъде застрелян? Бялата кула, в ролята на председател, започна да изрежда критериите за решението им: не можеше да отиде никой, който е болен, който е над четирийсет години или на по-малко от двайсет. Нямаше да отиде и никой от участвалите в борбите на Козма през изминалата седмица и стоялите мирно на студа на двора. Нямаше да отиде никой, който имаше деца. Никой женен. Мъжете се огледаха кой остава.

— Аз отговарям на изискванията — обади се Мендел. — Има ли и други?

— Аз също — каза мъж на име Голдфарб, червенокос здравеняк с чорлава коса, чийто нос изглеждаше така, сякаш беше многократно чупен през детските му години. Той беше сладкар от Шести район на Будапеща и беше любимец на всички.

— Само вие ли сте? — попита Бялата кула.

Андраш знаеше кой още отговаря на изискванията: Йожеф Хас. Но Йожеф се промъкваше към вратата на спалнята, като че ли искаше да избяга. Но преди да се изниже, Бялата кула се обърна към него.

— Ами ти, Хас?

— Струва ми се, че вдигам температура.

Цялата рота, която слушаше оплакванията на Йожеф, откакто бе дошъл при тях преди три месеца, вече не искаше да търпи оправданията му. Няколко от мъжете го върнаха обратно в стаята и го изправиха в центъра на кръга. Настъпи напрегната тишина и Йожеф явно бързо осъзна положението, в което се намира: никой нямаше да възрази той да рискува кожата си в името на общия интерес. Твърде често неговото скатаване от работа навличаше гнева на Козма върху всички. Йожеф като че ли се смали, а раменете му се свиха.

— Не умея да се промъквам из горите — измънка той. — Веднага ще ме забележат.

— Време е и ти да свършиш нещо за общото благо — обади се Зилбер, електротехникът, който работеше с тях в офицерската школа. — Хоровиц не се оплаква, а вече от седмици мъкне допълнително храна за нас.

— Че защо да се оплаква? — озъби се Йожеф. — Разхожда се сред природата със Соломон, докато ние товарим асфалт.

— Нали помниш какво се случи с последния помощник на Соломон — възрази Зилбер. — Аз не бих се хванал на тази работа дори да ми дават отделна стая и селски моми с гърди като дини.

Няколко мъже изявиха желание да се хванат на работата на Мендел при тези условия. Той обаче ги увери, че подобни облаги не вървят с длъжността. Но Йожеф Хас не се засмя, той оглеждаше събраните в кръг мъже вече паникьосан, защото никой не го подкрепи. Андраш го наблюдаваше с известно съчувствие и както вътрешно трябваше да си признае, с известно гузно задоволство. Ето как Хас отново научи, че не е пощаден от силите, които предопределят живота на смъртните. В това сиропиталище в Украйна никой не се интересуваше чий наследник е или какво имущество има, нито някой се впечатляваше от тъмнокосата му красота и чаровната усмивка. Тук всички бяха гладни, трябваше някой да отиде в града за храна, а Йожеф отговаряше на изискванията. След миг щеше да му се наложи да се предаде.

Но най-много от всичко Йожеф Хас мразеше да го притискат. Със спокоен и разумен тон, прикриващ страха му, той заяви:

— Не бихте избрали мен вместо Хоровиц.

— Че защо? — полюбопитства електротехникът.

— Ако не беше той, нямаше да сте тук.

Зилбер се засмя и другите започнаха да му пригласят.

— Да бе, нали той ни качи на влака. И той започна войната! — рече Зилбер.

— Не, но той публикуваше вестник със статии за черния пазар. Така показа на Варшади, че знаем всичко за случващото се.

Андраш не вярваше на ушите си. Мъжете се смълчаха напрегнато, след това се разшумяха и заспориха. Бялата кула призова за ред.

— Тихо — прошепна той. — Ако надзирателите ни чуят, всичко ще пропадне.

— Разбирате ме, нали — огледа Йожеф мъжете на слабата светлина. — Ако не беше този вестник, Варшади може би нямаше да побеснее. — Той хвърли поглед към Андраш, но не насочи вниманието върху ролята му на илюстратор, явно бе премълчал от благодарност за съветите, които Андраш му даде.

— Това са пълни глупости — каза електротехникът. — Не са ни пратили тук заради „Кривата релса“. Всички бавехме работата заради бедните нещастници, изпратени на места като тукашното. Може би затова Варшади се е уплашил да не го хванат.

Но няколко от работниците вече си шепнеха и поглеждаха към Мендел, а после към Андраш. Мендел сведе засрамено очи, Йожеф Хас само бе изразил на глас онова, което той си мислеше.

Йожеф, доловил промяната в настроението на групата, се възползва мигновено.

— Знаете ли какво стана в деня, в който ни натовариха на влака? — попита той. — Варшади повика Хоровиц в кабинета си и какво мислите е искал от него? Сигурно не го е повикал, за да го поздрави за писателската му дарба.

— Достатъчно, Хас — пристъпи към него Андраш.

— Какво има, чичо? — погледна го заплашително Йожеф. — Просто им казвам онова, което ти ми разказа.

— Защо го е повикал Варшади? — попита един от работниците.

— Според Леви, поискал оригиналите и печатните плаки на „Кривата релса“. Бил толкова отчаян, че насочил пистолет към нашите издатели. Убеден съм, че всички ще разберете защо при дадените обстоятелства Хоровиц е издал редактора на „Унгарски еврейски журнал“, който му помагал да отпечатва вестника. Във всеки случай половин час по-късно ни натовариха на влака.

Работниците се взираха в Мендел, който не оспори нито дума от казаното от Йожеф. Андраш изпитваше единственото желание да фрасне Йожеф и да го събори на пода, спираше го само това, че сбиването би докарало надзирателите.

— Чуйте ме — каза Бялата кула. — Тук не става въпрос за „Кривата релса“ и не се намираме на съдебен процес. Не сме се събрали да решаваме кой е виновен, че ни пратиха тук. Гладни сме и има храна, която можем да си купим, ако някой иска да отиде. Може би най-добре ще е да теглим чоп.

Мъжете се разшумяха и поклатиха глави: сега нямаше да оставят въпроса на късмет.

— Нека отида сам в селото — предложи Мендел, втренчил поглед в Бялата кула. — Знаеш, че съм бърз. Ще отида и ще се върна за нула време.

Бялата кула възрази. В отряда им имаше петдесет души и всички бяха гладни, опасяваше се, че стоките ще са твърде много, за да ги носи един човек.

Останалите работници погледнаха към Голдфарб, към Йожеф и накрая към Андраш. Възприемаха Андраш и Мендел като екип, всичко вършеха заедно. Сумрачната спалня се изпълни с очакване. Андраш погледна Мендел в очите, беше готов да предложи да отиде с него, но Мендел поклати почти незабележимо глава. „Да не си посмял.“

Мина известно време, преди някой да проговори. Йожеф стоеше със скръстени на гърдите ръце, уверен, че спорът ще приключи с желания за него резултат. И накрая напред излезе Голдфарб.

— Аз ще отида. И без това няма да ни е за последно. Другия път ще пратим Леви и Хас или когото сме в настроение да обвиняваме.

Рота 79/6 си отдъхна. Бяха взели решение: Хоровиц и Голдфарб щяха да отидат. Вече бяха изгубили достатъчно време, нощта напредваше и двамата трябваше да тръгнат незабавно. Мендел и партньорът му напъхаха събраните ценности в джобовете на панталоните си, облякоха шинелите и се измъкнаха навън в тъмното. А останалите от 79/6 се върнаха по леглата си да чакат — освен Андраш и Йожеф Хас, които спореха шепнешком в клозета. Преди Йожеф да си легне, Андраш го хвана за яката и го завлече в тоалетната. Той го блъсна в стената и стегна яката му, докато Хас не започна да се задушава.

— Престани — изхриптя задавено Йожеф. — Пусни ме.

— Ще те пусна, когато реша, егоистичен червей такъв!

— Не казах нищо, което да не е вярно — озъби се Йожеф и отскубна ръката на Андраш от яката си. — Ти издаваше вестника заедно с Хоровиц. Виновен си колкото него. Можех да подчертая това, но си замълчах.

— Какво искаш да направя? Да ти благодаря ли? Да ти целуна мръсната ръка?

— Не ме е грижа какво ще правиш. Върви по дяволите, чичо.

— Онази вечер беше прав — напомни му Андраш. — Не си за трудов лагер. Тук ще загинеш и се надявам това да стане скоро.

— Не съм сигурен — подсмихна се Йожеф. — Все пак сега съм тук вътре, а не навън в гората.

И накрая Андраш направи онова, което искаше от месеци: отдръпна свитата си в юмрук ръка и фрасна Йожеф в лицето достатъчно силно, че да го запрати на пода. Йожеф коленичи на цимента, хванал се за челюстта си, и изплю кръв в металния сифон. Андраш разтри охлузените си кокалчета. Очакваше да изпита познатото разкаяние, което винаги съпътстваше омразата му към Йожеф, но не почувства нищо подобно. В момента изпитваше единствено глад, умора и желание да удари Йожеф отново, толкова силно, колкото и първия път. Той остави Йожеф на пода в тоалетната и се върна на леглото си да чака Мендел.

Разстоянието до селото през тъмната гора беше пет километра, Андраш изчисли, че ще им трябва около час, за да стигнат дотам. Трябваше да намерят свръзката и да се спазарят — и всичко това, като се крият от нощните патрули, които щяха да ги разстрелят на място. Ако намереха свръзката и тя бе готова да търгува и ако имаше изобщо какво да им продаде, може би щеше да мине още час, преди да се приберат, можеше да се върнат чак на разсъмване. Андраш лежеше и си представяше как двамата си проправят път през гората, Мендел с дългите си крака напредва бързо, а Голдфарб почти подтичва след него. Нощта бе достатъчно ясна, че да виждат парата от дъха си. Луната и звездите светеха с пълна сила и дори в гората щеше да е сравнително светло. Вятърът сигурно разпръсваше падналите листа и скриваше следите им. Когато видят светлините на селото, Мендел и Голдфарб ще си проправят път между дърветата към кехлибареното сияние в небето. Може вече дори да бяха изминали половината път.

Но в този миг Андраш чу бесен кучешки лай откъм гората зад сиропиталището. Позна звука, всички го познаха. Беше злото куче на майор Козма, хрътката, която ненавиждаха и която ненавиждаше тях. От гората долетяха глъчка и викове. Мъжете скочиха от леглата си и изтичаха към прозорците. В гората проблясваха полюшващи се лъчи от фенерчета, пропукваха клони, неразбираемите викове се приближиха и преминаха в поток ругатни на унгарски. Тъмни сенки се носеха, клатушкайки се към светлината, която ги освети за миг, и после пак се стопиха в мрака, преди някой да ги разпознае. Мъжки силуети се приближиха до стената на сиропиталището и минаха през портата. Пет минути по-късно самият Козма вече крещеше на работниците да излизат от спалнята и да се строят на двора.

Всички излязоха замаяни, без шапки и шинели, на студа. Луната светеше толкова силно, че нощта бе светла като ден, сенките на мъжете се очертаваха ясно върху тухления зид на двора. В северозападния ъгъл се суетяха надзиратели, ръмжаха кучета, чуваше се борба, викове от болка. Козма нареди на работниците да застанат мирно. Качи се на малко ученическо столче, за да вижда всички. Андраш и Йожеф бяха почти най-отпред. На двора беше студено, а вятърът режеше тила на Андраш. Козма излая някаква команда, двама надзиратели изведоха Ласло Голдфарб и Мендел Хоровиц от ъгъла. И двамата бяха с кървящи рани, сякаш се бяха търкаляли из къпинака. Левият крачол на Голдфарб беше разпран под коляното. На ярката лунна светлина личаха следите от кучешки зъби по прасеца му. Мендел държеше ръката си пред гърдите. Набразденото му от кървави дири лице бе сгърчено от болка, а на десния си крак влачеше малък капан за животни. Металните зъбци бяха пробили ботуша му.

— Вижте какво намери Ержи в гората — провикна се Козма и погали кучето си толкова грубо, че то изскимтя. — Лейтенант Хорват бе достатъчно добър да излезе и да види за какво е цялата врява и се натъкна на тези два чудесни екземпляра край пътя. — Той погали кучето по гърба с облечената си в ръкавица ръка. После нареди на Мендел и Голдфарб да се съблекат чисто голи.

Когато Голдфарб възрази нечленоразделно, Хорват го удари с дръжката на пистолета си. Двамата съблякоха с мъка дрехите си под крясъците на Хорват. Мендел не успя да събуе десния крачол на панталона си през ботуша и капана, затова застана със смъкнати около глезените панталони, докато Хорват не ги разряза с ножа си. След като се съблякоха, те се притиснаха до стената и се разтрепериха неудържимо, прикрили с ръце чаталите си. Голдфарб погледна към другарите си с вцепенено и замаяно изражение, сякаш строените в редици мъже бяха част от неразбираемо представление, което му е наредено да гледа. Мендел срещна погледа на Андраш за един-единствен мъчителен миг и му намигна. Андраш знаеше, че с този жест искаше да го успокои, но сърцето му се сви от болка: този гол, окървавен мъж беше Мендел Хоровиц, приятелят му от детинство и съратник в издаването на вестници, а не илюзия, замислена като поредното мъчение в Трудови войски. Козма нареди на един от надзирателите да завърже очите на двамата мъже със собствените им ризи. Андраш познаваше бегло войника, бивш помощник-водопроводчик на име Лукаш, който ги придружаваше до офицерската школа всяка вечер, и когато можеше, им даваше по някоя цигара. И той изглеждаше смаян и уплашен. Но завърза очите им, както му бе заповядано. Голдфарб пъхна ръка под превръзката, за да я поразхлаби. Андраш нямаше сили да погледне към сведената глава на Мендел, към треперещите му ръце. Погледна към краката му, но там беше капанът, врязал зъбци в ботуша на Мендел. Голдфарб беше бос и бе скръстил глезени, за да се топли. Тишината в двора вибрираше напрегнато от дишането на хората.

Дълго време не се случи нищо — достатъчно дълго, че Андраш да си помисли, че унижението да стоят голи в студа е цялото наказание. След малко щяха да позволят на Мендел и Голдфарб да се облекат и да отидат при Толнай, който да превърже раните им. Но в следващия миг се случи нещо, което Андраш не проумя веднага: пет реда надзиратели се подредиха на празното пространство, което делеше строената рота 79/6 от треперещите до стената мъже. Надзирателите изпълниха пространството, като че ли да ги предпазят, да скрият голите тела на Мендел и Голдфарб от погледите на другарите им. Козма даде заповед и войниците подпряха пушки на раменете си и ги насочиха към мъжете с вързаните очи. Сред работниците се разнесе слисан шепот, а в гърдите на Андраш избухна възмутена ярост. Пушките изщракаха.

Козма изрече една-единствена дума:

— Огън!

В двора избухна барутна експлозия, отекна в стените и изригна в небето. Зад завесата от пушек Мендел Хоровиц и Ласло Голдфарб се свлякоха по стената.

Андраш притисна очи с юмруци. Гърмежите продължаваха да ехтят в главата му. Мъжете, които преди миг стояха прави, сега седяха на земята с колене, сгънати към гърдите. Седяха бели и неподвижни, вече не трепереха, седяха, без да помръдват, със сведени глави една към друга, сякаш си шепнеха някаква тайна.

— Дезертьори — изръмжа Козма, след като пушекът се разсея. — Крадци. Джобовете им бяха пълни с ценни вещи. Това бе предупреждение да не правите като тях. Дезертьорството е държавна измяна. Наказанието е смърт. — Той слезе от стола, обърна се и се отправи с маршова стъпка към сиропиталището, следван по петите от кучето си и лейтенант Хорват.

Щом вратата се хлопна зад гърба му, Андраш изтича до падналия Мендел, коленичи до него, сложи ръка на врата му, после на гърдите. Не долови никакъв признак на живот. На двора бе надвиснала тишина. Дори надзирателите не помръдваха. Бялата кула излезе напред и се наведе над Ласло Голдфарб. Никой не го спря. После се изправи и заговори тихо на надзирателя Лукаш, който кимна и отиде в ъгъла на двора. Свали ключ от колана си и отключи дървената барака, където държаха лопатите. Бялата кула взе една лопата и започна да копае дупка до една от стените. Андраш го гледаше замаян, сякаш сънуваше кошмар. После видя как и други мъже се присъединиха към Бялата кула в това странно начинание. Йожеф стоеше зяпнал и смълчан, докато някой не го сръга в гърба, тогава и той взе лопата и започна да копае. Явно някой бе вдигнал Андраш на крака. Той осъзна, че върви, залитайки, към бараката, взима лопатата, която му подава Лукаш, и се навежда редом с Йожеф. Като насън насочва лопатата към пръстта и я забива с всичка сила. Земята беше твърда, отъпкана, ударът на острието разтърси дръжката и премина в костите му. Той тихичко започна да си шепне на иврит: „Спаси ни от капана на ловеца и от заразата на разрухата, вземи ни под крилото си, запази ни от чумата, която дебне в мрака, и от болестта, която убива по пладне. Ти си наш закрилник. Няма зло да ни споходи. Нека ангелите ни водят по пътя ни, нека ни носят на ръце“. Знаеше, че това е откъс от 91-ви псалм, който се четеше на погребения. Знаеше, че копае гроб. Но не можеше да повярва, че тялото до стената е на Мендел Хоровиц, не можеше да повярва, че момчето, което обичаше от детството си, е убито. Не можеше да осъзнае този смайващ факт. Не можеше да диша, не можеше да мисли. В главата му звучеше 91-ви псалм, гърмежите, стърженето на лопатите в студената земя.