Джули Оринджър
Невидимият мост (37)

Тридесет и седма глава
Бягството

Докато влакът стигне до Будапеща, форзицията вече беше цъфнала. Всичко останало бе сиво или съвсем бледо жълто-зелено, някои дървета край пътя бяха напъпили, но в самия град всичко още бе мокро от разтопилия се наскоро сняг. 1943 година му се струваше нереална. Бе изгубил напълно представа за времето през последната част от пътуването си към дома. Но знаеше, че е 25 март, седем месеца и три седмици от деня, в който го бяха изпратили в Украйна. Клара бе дошла да го посрещне на гара „Келети“. Едва не припадна, когато я видя на перона с едно дете, застанало до нея! Синът му Томаш с дълго до коленете палтенце и истински детски обувчици. Томаш вече беше почти на година и половина; Томаш, който беше пеленаче в ръцете на Клара, когато Андраш го видя за последен път. Челото на Клара бе сбърчено от тревога, но не беше се променила; тъмната й коса бе събрана на кок, изпъкналите ключици, които той толкова обичаше, се подаваха над деколтето на сивата й рокля. Тя се опита да прикрие изумлението си от вида на Андраш, закри уста с длан, а очите й се насълзиха. Андраш знаеше как изглежда, че изглежда почти безплътен. Главата му бе обръсната, за да се отърве от въшките; дрехите му, или каквото бе останало от тях, висяха като на закачалка. Ръцете му бяха разранени, на бузата имаше три резки, белези от парчета стъкло от пробит с куршум прозорец. Когато Клара го прегърна, той усети колко внимателна е тя, сякаш можеше да го нарани с прегръдка. Йожеф още беше във военната болница в Дебрецен. Бе наранил коляното си, когато пресичаха границата, и сега го лекуваха от инфекция. Щеше да се прибере след една-две седмици. От пощата наблизо до болницата Андраш бе успял да изпрати на Клара телеграма, че се прибира.

Скъпи. Скъпа. Биха стояли там и биха си повтаряли цяла вечер тези думи, биха целували ръцете си, биха милвали лицата си, ако Томаш не бе изплакал. Андраш го вдигна на ръце и се вгледа в кръглото личице с любопитно извити вежди и големи изразителни очи.

— Тати — каза Клара на момчето и посочи Андраш. Но Томаш се обърна и протегна ръце към майка си, уплашен от непознатия мъж.

Андраш се наведе и отвори раницата си. Извади червена гумена топка, която бе купил за три филера от един амбулантен търговец в Дебрецен. На двата полюса на топката имаше по една бяла звезда, а кълбото бе опасано от зелена лента. Томаш протегна ръка към нея. Но Андраш я хвърли високо във въздуха и я хвана между лопатките на раменете си. Бе научил този номер от един свой съученик в Коняр. След това взе топката от гърба си и се поклони на Томаш, който се засмя радостно.

— Още — поиска детето.

Това бе първата му дума, която Андраш чуваше. Номерът се стори на малкия също толкова забавен и втория, и третия път. Накрая Андраш му даде топката и той я стискаше здраво, докато Клара го носеше през Ержебетварош към къщи. Андраш вървеше до тях, прегърнал Клара през кръста. Вече го нямаше онова чувство, което го преследваше при предишните му завръщания от войската: чувството, че няма да може да продължи нормалния си живот в Будапеща след преживяното, че душевните и физическите мъчения са променили и останалия свят. Сега чувството за недоверчивост бе заменено от някаква безчувственост. Това спокойствие почти го плашеше, защото бе безспорно доказателство, че остарява.

Докато вървяха, Клара му разказа какво става със семейството: как парите от картините на Йожеф помогнали Дьорд да се възстанови в болницата; как майката на Клара, която прекарала пневмония през зимата, бе оздравяла достатъчно, че да може всяка сутрин да ходи до пазара за хляб и зеленчуци; как Илана бе овладяла напълно унгарския език и се оказала истински талант в пестенето на продукти; как Елза Хас, която преди не знаеше как да свари яйца, се бе научила да готви паприкаш и пилешка супа. Имаше дори новини от Елизабет: бе родила второ дете, момиченце. Още живееше в семейното имение в Кънектикът, докато Пол бе във флота, но планираха да се преместят в по-голям апартамент в Ню Йорк, когато той се прибере. Не казвала обаче нищо по въпроса за емигрирането им в САЩ. Всяка друга възможност за бягство се бе изпарила. Клайн, прошепна му Клара, когато спряха на един ъгъл, бил арестуван за нелегално извеждане на хора от страната. Лежал в затвора от миналия ноември и чакал съдебния процес. Клара ходила няколко пъти да види баба му и дядо му, които казвали, че не се нуждаят от нищо. Гледаха си малкото стадо кози в старата си къща на „Франгепан кьоз“; вероятно властите смятаха, че са твърде стари, за да си струва да ги преследват. Имената на клиентите на Клайн — бивши, настоящи и бъдещи — бяха скрити в плетеница от шифри, но не се знае кога полицията ще успее да ги разгадае.

— Твоите родители добре ли са? — попита Клара.

— Добре са. Притеснени са обаче от тревогите за Матяш. Не са получавали никаква вест за него. Не бяха много радостни да ме видят в това състояние. Не им разказах и половината от нещата, които съм преживял.

— Тибор няма търпение да те види. Илана трябваше да му отправя заплахи, за да му попречи да дойде на гарата. Лекарите му наредиха да си почива.

— Как е той? Как изглежда?

Клара въздъхна.

— Слаб и изтощен. Мълчалив. Понякога ми се струва, че му се привиждат страшни неща. Откакто се върна, непрекъснато държи Адам на ръце. Момчето вече е много привързано към него. Илана едва успява да го нахрани.

— А ти? — погали я той по косата, после по бузата. — Кларика.

Тя вдигна брадичка към него и го целуна на улицата, както държеше детето на ръце.

— Не знам какво щях да правя, ако не бях получавала писмата ти.

— Едва ли са ти носели голяма утеха.

Очите й отново се насълзиха.

— Искаше ми се да не е вярно това за Мендел. Препрочитах писмото многократно с надеждата, че греша. Но е вярно, нали?

— Да, скъпа, вярно е.

— Скоро ще ми разкажеш всичко — каза тя и го хвана за ръка.

Вървяха така, докато не стигнаха до входа на сградата. Андраш вдигна поглед към прозореца на спалнята им. Клара бе сложила на перваза саксии с пролетни минзухари.

— Има още нещо — добави тя толкова сериозно, че в първия миг Андраш си помисли, че някой е умрял. — При нас живее още един човек, който е пътувал дълго, за да дойде дотук.

— Кой?

— Хайде да се качим. Ще видиш.

Той я последва във вътрешния двор с разтуптяно сърце. Не бе сигурен, че може да понесе присъствието на неочакван гост. Искаше да поседне на ръба на фонтана и да остане там няколко дни, докато се опомни. От външното стълбище видя стрелкаща се златна рибка в зелените води на фонтана.

Застанаха пред вратата и тя се отвори. Пред него се изправи Тибор, изпит и бледен, с насълзени зад очилата очи. Прегърнаха се, стояха така, на Андраш не му се искаше нито да се отдръпне, нито да говори. Но Тибор го заведе в дневната, където чакаше цялото семейство. Там беше племенникът му Адам, застанал до майка си; Илана с бродирана забрадка; Дьорд Хас — по-побелял и остарял; Елза Хас спартански облечена в обикновена памучна рокля; майката на Клара — по-дребна откогато и да било с блеснали дълбоки очи. А зад тях от дивана се надигна блед мъж с овално лице и фланела, която принадлежеше на Андраш, мачкайки носна кърпа в ръката си.

На Андраш му се зави свят. Той се подпря на облегалката на дивана, докато усещането премине.

Илий Поланер.

— Не е възможно — промълви Андраш. Той погледна Клара, после брат си, Илана и накрая отново Поланер.

— Истина ли е? — попита на френски.

— Истина е — отвърна Поланер с така познатия глас, който Андраш отдавна не бе чувал.

Беше като кошмарен вариант на приказка, толкова мрачна, че можа да ужаси Андраш даже след преживяното от него в Украйна. Би предпочел да не знае какво се е случило с Поланер в концентрационния лагер в Компиен, където го изпратили, след като го отстранили от Чуждестранния легион през 1940 година. Как са го пребивали и държали гладен, как са го депортирали полумъртъв в Бухенвалд, където прекарал две години в принудителен труд и като сексуален роб, как са му татуирали на ръката номер, как са му жигосали на гърдите обърнат розов триъгълник върху изправен жълт триъгълник. Хомосексуалността на Поланер останала в тайна, докато един от работниците не предал списък с имена, за да го назначат за отговорник; след това Поланер се озовал на дъното на йерархията в лагера, белязан със знак, който го правел мишена за пазачите и карал останалите затворници да странят от него. Разпределили го в каменна кариера, където влачел чували с камъни по четиринайсет часа на ден. След смяната в кариерата трябвало да чисти клозетите на спалното помещение, в което живеел, за да му напомня, както му казал сержантът на неговия отряд, че тук бил по-нисш и от лайната, слуга на лайната. Понякога късно вечер отвеждали него и още няколко мъже до задната врата на офицерската спалня, където ги връзвали и ги изнасилвал първо един от офицерите, а после неговите секретари и ординарец.

Една вечер ги предоставили като таен подарък за гостуващо величие от Централната икономическа административна служба на СС — високопоставен инспектор на концентрационни лагери, за когото се знаело, че обича компанията на млади мъже. Но предпочитанията на висшия офицер се оказали по-различни, той обичал да се люби с млади мъже, а не да ги изнасилва. Накарал да развържат затворниците, да ги измият, да ги обръснат и да им дадат цивилни дрехи. Искал да разговаря с тях като на празненство. Поканил ги да седнат на диваните в стаята му и да пият с него чай със сладкиши, след като през последните три години не били виждали друго, освен рядка чорба и гранясал хляб. Инспекторът бил очарован от френския на Поланер и познанията му за съвременно изкуство и архитектура. Оказало се, че той познавал покойния Фон Рат, на когото бил нещо като политически ментор. До края на вечерта инспекторът решил да уреди Поланер да бъде преместен в личната му прислуга. Завел го в апартамента си в друг лагер на сто километра и го регистрирал като прислужник — да носи въглища, да лъска обувки. Но всъщност Поланер бил третиран като болен, той лежал в леглото си и за него се грижели домашните прислужници на инспектора.

В края на втория месец, когато Поланер оздравял, инспекторът сменил самоличността му: изготвил фалшиви документи, според които младият евреин Илий Поланер, който бил преместен на служба при него, се разболял от менингит и умрял, и набавил на Поланер подправени документи, според които той бил млад член на нацистката партия на име Теобалд Крайцел — младши секретар в Централната икономическа административна служба. Заедно с Поланер, облечен като член на щаба му, инспекторът заминал за Берлин, където го настанил в малък светъл апартамент на улица „Беренщрасе“. Оставил му петдесет хиляди райхсмарки и му обещал, че ще се завърне възможно най-скоро и ще му донесе книги, списания, материали за рисуване, грамофонни плочи, деликатеси от черния пазар, всичко, което Поланер поискал. Той обаче поискал само да научи какво става със семейството му, не бил получавал вести от родителите и сестрите си, откакто бил влязъл в Чуждестранния легион.

Високопоставеният офицер го навестявал винаги когато можел и му носел обещаните художнически пособия, плочи и деликатеси, но не носел новини за семейството му. Поланер чакал, рядко излизал от апартамента и не мислел почти за нищо друго, освен че скоро може би ще разбере какво се е случило с родителите и сестрите му. Надявал се, че те може би са намерили начин да емигрират, че въпреки нищожните шансове са се добрали до някое далечно хубаво място — Аржентина, Австралия или Америка; или, ако не са успели, инспекторът вероятно ще може да ги спаси и да заминат всички заедно за някой неутрален град, където да бъдат в безопасност. Надеждите му не били съвсем неоснователни; инспекторът често използвал влиянието си, за да прави услуги на своите любовници и протежета. Всъщност за услугите, които правел в миналото, той заплатил твърде скъпо: началниците му забелязали редица нередности и започнали разследване срещу него. От страх за длъжността си и за живота на Поланер той му казал, че веднага трябва да напусне страната. Обещал да му уреди виза, с която да пътува навсякъде, където Райхът има влияние. Но къде можел да отиде Поланер? Още не знаел нищо за родителите си, как можел да избере закъде да замине?

По-късно същата седмица в началото на януари 1943 година на запитванията на инспектора за семейството на Поланер най-накрая се получил отговор. Родителите и сестрите му били загинали в концентрационния лагер Плашов — майка му и баща му през февруари 1941 година, а сестрите му осем и десет месеца след това. Нацистите бяха конфискували къщата им и текстилната фабрика в Краков. Не бе останало нищо.

Вечерта, когато научил новината, Поланер извадил пистолета от нощното си шкафче — инспекторът настоявал той да има оръжие за самозащита — излязъл по пижама на балкона на смразяващия вятър. Опрял дулото в слепоочието си и се навел през парапета. Снегът долу приличал на пухен юрган, мек, дебел, бяло-синкав; представил си как пада в чистата бездна и изчезва под натрупалия сняг. Оръжието в ръката му било на инспектора — полуавтоматичен „Валтер P-38“, каквито ползвали офицерите от СС. Освободил предпазителя и сложил пръст на спусъка, като си представил как куршумът пробива черепа му. Щял да отброи до три и да го направи. Но когато си казал наум числата на идиш, съзнанието му се прояснило: ако се самоубие с този валтер, ако се застреля, защото нацистите са убили родителите и сестрите му, тогава нацистите ще са онези, които ще убият и него, които ще накарат думите на идиш да замлъкнат в съзнанието му. Ще заличат цялото му семейство. Поланер махнал пръст от спусъка, вдигнал предпазителя и се върнал в стаята. Куршумът, а не Поланер, прелетял три етажа надолу и се забил в пухената снежна завивка.

На следващата сутрин той решил да замине за Будапеща с надеждата да открие Андраш. Инспекторът му набавил необходимите писма и документи, за да получи официално разрешително за пребиваване в Унгария, дори му извадил медицинско свидетелство, че е негоден за военна служба поради хронично заболяване на белите дробове. Дал на Поланер двайсет хиляди райхсмарки и му взел билет за самостоятелно купе във влака. Когато пристигнал, Поланер отишъл в голямата синагога на улица „Дохан“, където намерил един много стар секретар, който знаел идиш, обяснил му, че търси Андраш Леви, и той го упътил към Еврейската общност в Будапеща, където му дали адреса на Андраш на улица „Нефелейч“. Клара го подслонила и оттогава живеел тук. Едва преди седмица получил официалните си унгарски документи, които показа събрани в папка, сякаш за да докаже, че всичко е истина. Андраш разтвори паспорта на Поланер. „Теобалд Крайцел. Постоянен жител.“ На снимката се виждаше слабият, изпит Поланер, несравнимо по-блед и уплашен от младия мъж, който сега седеше на кухненската маса срещу него. Паспортът му беше нов-новеничък, както паспортът на Андраш, когато тръгваше за Париж, липсваше само издайническото „Е“ за евреин. В кафявата папка имаше и партийна членска карта, подпечатана с бледа свастика, която удостоверяваше, че Теобалд Крайцел е член на Националсоциалистическата партия на Германия.

— Тези документи ще ти служат добре — отбеляза Андраш. — Твоят приятел германец добре си е свършил работата.

Поланер се намести на стола си.

— Срамно е евреин да се представя за нацист.

— Господи, Поланер! Никой няма да те обвини, че си се защитил по този начин. Тези документи ще те опазят от Трудови войски, а аз много добре знам колко важно е това.

— Но ти си служил години. А ако войната продължи, ще те повикат пак.

— Ти си отслужил полагащото ти се. Преживял си много по-страшни неща от мен.

— Невъзможно е да ги сравняваме.

Но Андраш знаеше, че понякога страданията можеха да се сравняват. Той не бе изнасилван. Не бе изгубил родината и семейството си. Клара спеше оттатък в спалнята със сина им. Тибор и Илана лежаха прегърнати на дюшек на пода в дневната. Родителите му бяха добре в Дебрецен. Матяш може би е жив някъде далеч от Унгария. А Поланер бе изгубил всичко и всички. Андраш си спомни за вечерята за Рош Ашана, когато двамата отидоха заедно в студентския стол преди пет години и половина — как Андраш се учуди, че майката на Поланер го е пуснала да се върне в училището след нападението и какво отвърна Поланер: „Винаги е тъжна, когато заминавам някъде. Като всички майки е“. Тази жена, която бе обичала сина си, бе мъртва. Бяха мъртви и съпругът й, и техните дъщери. А младите Андраш Леви и Илий Поланер — момчетата, които прекараха две години в Париж в спорове дали ще избухне война, в пиене на чай в „Синият гълъб“, в проектиране на спортен център сред Латинския квартал — и те бяха мъртви, бяха пораснали и се бяха превърнали в белязани и уморени мъже. Андраш склони глава на ръкава на Поланер и оплака миналото, което никога нямаше да се върне.

 

 

Цяла пролет чакаха вести за Матяш. На Пасха майката на Андраш настоя да сложи на масата прибори и за него. Когато отвориха вратата да влезе пророк Илия, те извикаха и Матяш да си дойде. Докато Андраш бе в Украйна, майка му и баща му се бяха състарили. Баща му беше съвсем побелял, майка му беше се прегърбила. Гръбнакът й беше се извил като изсъхнало стъбло на трева. Не се развеселяваше дори когато видеше Томаш и Адам, не милееше за внучетата си, а за изгубеното си момче.

Поланер, който знаеше какво е да чакаш новини за близките си, не показваше своята скръб. Никога не споменаваше родителите и сестрите си, сякаш, ако изречеше на глас нещо за загиналото си семейство, щеше да предизвика трагедията, от която се ужасяваха Андраш и останалите. Настояваше да ходи сам всеки следобед в синагогата на улица „Дохан“ за заупокойни молитви. Според обичая трябваше да прави това в продължение на година. Но от Полша постоянно пристигаха новини, траурът не подмина никого, сякаш, колкото и да продължаваше той, все нямаше да е достатъчен. През април евреите от варшавското гето оказаха въоръжена съпротива срещу депортирането на последните шейсет хиляди обитатели. Никой не очакваше съпротивата да продължи повече от няколко дни, но борците от гетото удържаха цели четири седмици. В „Пещи Напло“ имаше снимки на жени, които хвърлят коктейли „Молотов“ по германските танкове, на войници от Вафен-СС и полски полицаи, които палят сгради. Битката продължи до средата на май и приключи, както и всички очакваха, с прочистване на гетото: клане на еврейските борци и депортиране на оцелелите. На следващия ден „Пещи Напло“ съобщи, че във войната са загинали милион и половина евреи според оценката на полското правителство в изгнание. Андраш, който превеждаше на Поланер всяка статия и радиопредаване за въстанието, не намери сили да му преведе тази цифра, да съобщи зашеметяващата статистика на приятеля си, който беше в траур. Милион и половина еврейски мъже, жени и деца: как да си представи човек подобна цифра? Андраш знаеше, че три хиляди души запълват седалките в синагогата на улица „Дохан“. За да се настанят милион и половина, трябваше тази сграда с арките и куполите си, с мавританския си интериор, с терасата, с тъмните дървени скамейки и позлатен кивот да бъде построена още петстотин пъти. А после трябваше да си представи всяка от тези петстотин синагоги пълна до краен предел, да си представи всеки мъж, жена и дете като неповторимо и незаменимо човешко същество, както си представяше Мендел Хоровиц, Бялата кула или брат си Матяш — всеки със своите желания и страхове, с майка и баща, родно място и легло, с първа любов, с плетеница от спомени, с куп тайни, с кожа и сърце, с неописуемо сложен мозък — да си ги представи по този начин, а после да ги види мъртви, изличени завинаги — как да си представи човек подобно нещо? Тази мисъл би докарала всеки до лудост. Андраш обаче не можеше да си позволи да размишлява за всичко това. Той трябваше да се посвети на многобройните всекидневни задължения. Апартаментът, който бе пренаселен дори когато мъжете отбиваха военната си служба, сега вече не можеше да ги побере. Тибор и Илана си наеха апартамент през улицата, а Йожеф се пренесе с родителите си в малък апартамент в съседната сграда. Поланер остана при Андраш и Клара и делеше една стая с Томаш. За всички тези жилища трябваше да се плаща наем. Андраш се върна на работа като илюстратор и оформител, но не в „Унгарски еврейски журнал“, а във „Вечерни новини“, където някога работеше Мендел и където много от художниците бяха отново мобилизирани. Той убеди редактора да наеме и Поланер с уверението, че тъкмо той е талантът в общите им проекти в архитектурното училище. Тибор от своя страна си намери работа като помощник-хирург в една военна болница, където още се лекуваха ранени край Воронеж войници. Йожеф, на когото досега не му се бе налагало да си изкарва прехраната, пусна обява във „Вечерни новини“, стана бояджия и започна да припечелва добре. А Клара даваше частни уроци в студиото на улица „Кирай“. Вече малцина родители можеха да си позволят да плащат пълната такса, но тя бе съгласна да й плащат колкото могат.

През юли, когато войските на Айзенхауер бомбардираха Рим, Будапеща стоеше на брега на Дунав в красивата си лятна премяна, с величествените си дворци и стари хотели, все още носещи усещане за непоклатимост. Съветските бомбардировки миналия септември не бяха засегнали тези пищни, позлатени сгради, тази пролет Съюзниците не бяха нападали града, а самолетите на Червената армия не се връщаха. Далиите разцъфтяха във Варошлигет, където Андраш, Тибор, Йожеф и Поланер се разхождаха в неделните следобеди и гадаеха колко още остава, докато Германия капитулира и войната свърши. Мусолини бе паднал, фашизмът в Италия се бе сринал. На Източния фронт германците търпяха поражение след поражение: нападението на Вермахта при Курската дъга завърши с разгром, а скоро след това последваха и поражения край Орел и Харков. Дори Тибор, който преди година ги предупреждаваше да не възлагат големи надежди, се съгласи, че войната ще свърши, преди някой от тях отново да бъде призован в Трудови войски, и скоро унгарските военнопленници ще могат да се завърнат.

Андраш знаеше, че унгарските евреи са имали късмет. Хиляди мъже бяха загинали в Трудови войски, но не милион и половина. Останалата част от еврейското население бе невредимо. Макар десетки хиляди да бяха изгубили работата си и почти всички едва свързваха двата края, все още бе законно поне някои евреи да имат фирми, да притежават апартаменти и да ходят в синагогите, където да се молят за мъртвите. Вече повече от година и половина министър-председателят Калай успяваше да отклонява изискванията на Хитлер за по-строги мерки спрямо унгарските евреи, освен това администрацията му започна да води съдебни дела за престъпления, извършени по-рано по време на войната. Министърът нареди да започне разследване на кланетата в Делвидек и обеща виновните да бъдат наказани строго. А генерал Вилмош Надбацони Над, преди да се оттегли от Министерството на отбраната, бе поискал офицерите, организирали армейския черен пазар, да бъдат осъдени.

Андраш обаче бе скептично настроен, не само повлиян от мнението на Тибор, но и заради събитията от изминалата година. Въпреки обнадеждаващите новини, той не можеше да се отърси от чувството на страх, което се подсилваше и от други събития. Докато следеше развитието на делата за черния пазар, ставаше все по-ясно, че обвинените офицери, ако изобщо някога бъдат осъдени, щяха да получат фиктивни присъди. А Хитлер, чийто Вермахт изглеждаше толкова обезкървен през летните месеци, бе спрял настъплението на Съюзниците на юг от Рим и бе подсигурил южните граници на Германия. Той продължаваше да изпраща войски срещу Червената армия и пълното му поражение изглеждаше невъзможно.

Нямаше новини и за Матяш, който бе изчезнал преди близо две години. Как да вярват, че е оцелял? Но Тибор упорито вярваше, вярваше и майка им, Андраш знаеше, че и баща им вярва, макар да не говори за това, а докато някой от тях вярваше, нямаше място за скръб.

 

 

Последният случай на крещяща несправедливост за тази година бе свързан със семейство Хас и изнудването, което бе изсмукало всичките им средства. След като месечните вноски на Дьорд намаляха до няколкостотин пенгьо, изнудвачите решиха, че облагите им вече не си струват риска. Администрацията на Калай очевидно бе твърдо решена да се справи с корупцията на всички равнища и във всички клонове на правителството; седемнайсет служители на Министерството на правосъдието вече бяха уличени във финансови злоупотреби и изнудвачите на Дьорд се страхуваха, че те ще бъдат следващите. На 25 октомври се обадиха на Дьорд за среща в полунощ в едно от мазетата на Министерството на правосъдието. Вечерта Андраш и Клара отидоха при старата госпожа Хас, Елза и Йожеф. Седяха в малката тъмна дневна в апартамента им, Йожеф палеше цигара след цигара от пакет „Мирям“, Елза седеше с кошница за шиене до себе си и се опитваше с иглата да оправи пораженията, които бедността беше нанесла върху дрехите им. Старата госпожа Хас четеше на глас стихотворения на Радноти — младия еврейски поет, на когото Тибор се възхищаваше и чиято съдба в Трудови войски оставаше неясна. Клара, с ръце, стиснати между коленете, седеше до Андраш като подсъдима. Андраш знаеше, че ако брат й пострада, тя ще обвини себе си.

В три без петнайсет през нощта в ключалката се превъртя ключ. Влезе Дьорд, изцапан със сажди и задъхан, но невредим. Свали сакото си, преметна го на облегалката на дивана, приглади светложълтата си вратовръзка и прокара ръка през прошарената си коса. Седна на един празен стол и изпи до дъно чашата сливова ракия, която му подаде жена му. Остави празната чаша на масичката пред себе си и погледна съсредоточено към Клара, която приседна до него.

— Всичко свърши — сложи той длан върху ръката й. — Можеш да си отдъхнеш.

— Какво свърши? — попита майка им. — Какво стана?

Дьорд им разказа, че са унищожили много документи. Изнудвачите го завели в кабинета му и го накарали да събере всички доказателства за незаконните отношения на министерството със семейство Хас — всяко писмо, всяка телеграма, банково извлечение, всички нотариални актове, квитанции от вноски в банката — и ги изхвърлили в котела на парното в сградата, за да не може семейство Хас никога да заведе дело срещу Министерството на правосъдието. В замяна му дали нови документи за Клара, които й връщали гражданството, отнето й като момиче. После взели папката с всички документи, свързани с предполагаемото престъпление на Клара — снимки на местопрестъплението и жертвите, клетвените показания на изнасилвача, в които той разкривал самоличността на Клара, показанията, които я уличавали във връзка с ционистката организация Гешер Захав, полицейските доклади за изчезването й и показанията на Едит Новак за завръщането на Клара в Унгария — и хвърлили и тях в огъня.

— Наистина ли видя как ги изгарят? — попита Клара. — Досиета, снимки… всичко?

— Всичко — потвърди Дьорд.

— Откъде знаеш, че не пазят копия? — попита Йожеф. — Откъде знаеш, че нямат други документи?

— Предполагам, че е възможно, но е малко вероятно. Не бива да забравяме, че всяко доказателство ще е доказателство и срещу тях самите. Затова толкова искаха да унищожат документите.

— Но тези доказателства са ги уличавали и преди! — надигна се Йожеф от стола. — Досега не се бяха тревожили.

— Тези хора са уплашени — обясни Хас. — Не успяха да го скрият от мен. Администрацията не е на тяхна страна. Видели са как уволняват седемнайсет техни колеги, а няколко от тях са отишли и в затвора или били изпратени в Трудови войски за много по-безобидни провинения от нашето изнудване.

— И ти си изгорил всичко? — попита Йожеф. — Абсолютно всичко? Не си запазил дори едно копие? Нищо, което да ни помогне да получим обезщетение по-нататък?

Дьорд се вгледа строго в сина си.

— Бяха опрели пистолет в главата ми, докато хвърлях папките. Би ми се искало да имам дубликати, но беше достатъчно рисковано да държа дори документите, които имах. Както и да е, вече всичко приключи. Не могат да отворят случая на Клара отново. Видях как всичко изгоря.

Йожеф стоеше до стола на баща си със стиснати юмруци. Изглеждаше готов да го хване за раменете и да го разтърси. Погледна за миг баба си, майка си, после погледът му се спря върху Андраш. Двамата имаха минало, толкова ужасно, че да осветли по друг начин този гневен изблик, спомняха си какво означава да се отървеш на косъм. Йожеф седна и се обърна към баща си:

— Слава богу, че всичко приключи. Слава богу, че не са те убили.

 

 

Същата вечер Андраш и Клара лежаха в спалнята си прегърнати в тъмното. Колко пъти през последните четири години той си представяше как я арестуват, пребиват и хвърлят в затвора? Не му се вярваше, че постоянната заплаха вече я няма. Самата Клара лежеше смълчана до него, той знаеше колко болезнена за нея е цената на свободата й. Завръщането в Унгария, рискът, който бе поела заради него, бяха разорили семейството й. Сега тя беше свободна, но свободата й никога нямаше да се простира дотам, че да потърси правосъдие или обезщетение за загубите на близките си. Мълчанието й не бе упрек към него, но въпреки това ги разделяше по някакъв начин. Дали някога изобщо е бил толкова близък с нея, както е обикновено при съпрузите? От четирите им години брак той бе прекарал едва една у дома. Всеки път, когато се прибираше, включително и сега, изпитваше страх, че отново ще го мобилизират; колкото и да се опитваха да не мислят за това, тази вероятност винаги ги заплашваше. Черната сянка на случващото се в Европа бе надвиснала и над тяхната интимност.

Но сега бяха заедно в общото си легло и поне в момента вън от опасност. Бяха живи и той я обичаше. Би било лудост да се отдръпва от нея. Докосна голото й рамо, лицето й, отметна кичурите от челото й и тя се сгуши още по-близо до него. Те се любеха в напрегната тишина, за да не безпокоят Поланер, който спеше от другата страна на стената. След това полежаха, той бе сложил ръка върху корема й, опипвайки познатите белези от двете й бременности. Не бяха взимали предпазни мерки срещу забременяване, макар да не можеха да си представят как тя би носила дете, когато руснаците прекосят унгарската граница. Докато се унасяха в сън, Андраш шепнешком й описваше къщичката, която ще построи за тях на Дунав, щом войната свърши. Бе си я представил първия път, когато отиде в квартал Андьолфьолд — бяла варосана къща с керемиден покрив, достатъчно голям двор, за да гледат две кози, да имат външна пещ за хляб, градинка с навес и беседка, обвита с лози. Най-накрая Клара заспа, но Андраш лежеше буден и неспокоен до нея. Помисли си, че за пореден път планира въображаема къща — поредната от дълъг списък с въображаеми къщи, които бе строил, откакто бяха заедно. Мислено можеше да прелисти дебела купчина със скици, призрачни чертежи на живота, който още не бяха изживели и можеше никога да не изживеят.

 

 

В съботните следобеди, когато времето беше хубаво, Андраш и Клара се разхождаха сами някой друг час на остров Маргит, докато Поланер си играеше с Томаш в парка. По време на една от тези разходки заговориха за нещата, които Андраш не бе могъл да напише в писмата си от Украйна: за причините да ги депортират и ролята, която „Кривата релса“ може би бе изиграла; за обстоятелствата около смъртта на Мендел; за дългата вражда с Йожеф след това; и за странните срещи по пътя към дома. Относно вестника Андраш се страхуваше, че Клара може да го упреква за случилото се, може да го обвини, че е попречил на семейството си да избяга. Тя беше го предупредила и той нито за миг не забрави това. Но Клара побърза да го увери, че никой не го вини за случилото се. Каза му, че подобна мисъл е само признак за тесногръдието, причинено от службата в Трудови войски и от войната. Пътуването до Палестина можело да завърши фатално. Депортирането му може би бе спасило всички. Сега, след като той се е завърнал, тя е благодарна, че са си спестили несигурното пътуване. За смъртта на Мендел Клара реагира с тъга, а Андраш си спомни, че и тя е била свидетел на смъртта на най-близкия си приятел, и тя е видяла безсмисленото убийство на човека, когото бе обичала от детството си. По повод на Йожеф каза, че разбира какво е коствало на Андраш да не извърши нещо ужасно. Но според нея времето, прекарано в Украйна и с Андраш, е променило Йожеф коренно, бил се върнал друг човек или поне изглеждало, че най-сетне се е превърнал в мъж.

По трудно обяснима причина най-тежката тема бе смъртта на Золтан Новак. Минаха месеци съботни разходки, преди той да каже на Клара, че е бил с Новак в последните дни от живота му и че самият той го е погребал. Клара бе разбрала за смъртта на Новак от вестника и бе скърбила за него, преди Андраш да се прибере, но сега отново се разплака. Помоли го да й разкаже всичко: как е открил Новак, какво са си казали, как е умрял. След като той приключи с разказа си, като представяше събитията възможно най-внимателно и пропускаше много болезнени подробности, Клара също му призна, че двамата с Новак си бяха разменили десетина писма по време на военната му служба.

Бяха спрели при руините на една францисканска църква по средата на източния бряг на острова: камъни, които сякаш израстваха от земята, розетен прозорец без стъкло, готически витражи без островърхата си горна част. Беше декември, но денят бе изненадващо топъл, в сянката на руините имаше пейка, където съпруг и съпруга можеха да се изповядат, макар че бяха евреи. Макар да нямаше друг изповедник, освен тях двамата.

— Как ти пишеше? — попита Андраш.

— Изпращаше писмата по офицери, които си идваха в отпуск.

— И ти си му отговаряла по тях.

Клара сгъна носната си кърпичка и се вгледа в празния розетен прозорец.

— Той беше сам и съкрушен. Не му бе останал никой. Дори детето му бе умряло.

— Писмата ти сигурно са го утешавали — промълви Андраш с известно усилие и проследи погледа й към руините. В една от пролуките на прозореца си бе свила гнездо птица, сега то пустееше, а вятърът развяваше сухите му сламки.

— Опитах се да не му давам напразни надежди — каза Клара. — Той знаеше, че вече не изпитвам същото към него.

Андраш трябваше да й повярва. Мъжът, когото бе видял в онзи хамбар в Украйна, не бе могъл да живее с илюзията, че някой тайно е влюбен в него. Той бе човек, загубил всичко, което някога е било важно за него, човек, доживял да види как всичко, постигнато от него, рухва.

— Не се сърдя, че си му писала — сподели Андраш. — Не мога да те виня, каквото и да си му казвала. Той винаги бе добър към теб. Бе добър към двама ни.

Клара сложи ръка на коляното му.

— Той никога не съжали, че ти е помогнал — каза тя. — Разказа ми, че сте говорили в операта. Бил си много по-любезен, отколкото той заслужавал. Всъщност каза, че щом трябвало да се омъжа за някого, се радвал, че си бил точно ти.

Андраш вдигна очи към птичето гнездо, което трептеше в розетния прозорец. Бе виждал чертежи на тази църква, преди да бъде разрушена — с елегантни, но безлични готически линии, подобни на хиляди други готически параклиси. Като развалина обаче постройката изглеждаше необикновена. Виждаше се съвършената зидария на далечната стена, близката стена бе оголена до назъбеното стълбище със заоблени по ръбовете камъни. Липсващите стъкла на розетния прозорец го правеха по-елегантен, а скелето на розата бе обрулено от вятъра и изсветляло до бяло от слънцето. Гнездото сред металните пръчки бе финалният непредвиден детайл: то не беше поставено в постройката от човешки ръце и не можеше да бъде отстранено. Андраш си помисли, че този параклис прилича на любовта: усъвършенстван от действието на времето върху него.

 

 

Най-потиснат през тази година се чувстваше, когато останеше насаме с Тибор. Винаги когато се разхождаха, каквото и да правеха — дали седяха на обичайната си маса в „Кафенето на художниците“, вървяха по пътеките във Варошлигет или стояха на перилата на моста Сечени и се взираха в течащата вода — когато беше с Тибор, Андраш усещаше болезнено, че са оставени на милостта на сили, които са извън техния контрол. Дунав, който някога му се струваше като вълшебен път, по който щяха да се измъкнат от Унгария, пак се бе превърнал в обикновена река. Клайн бе в затвора, визите им бяха изтекли, „Трашнет“ бе само едно име. Преди Тибор изглеждаше на Андраш като несломима сила. Имаше дарбата да постига невъзможни неща. Но бягството им не се осъществи и сега те нямаха таен план за действие, който да успокоява страховете им. Самият Тибор се бе променил, през прекараните три години в Трудови войски бе получил някои мъчителни уроци. Откакто се завърна от Източния фронт, Тибор живееше с чувството, че носи някакво тежко бреме — бремето на десетки човешки тела, живи и мъртви, на всеки болен и ранен, за когото се е грижил в поделението и в болницата в Будапеща. Разказите му често завършваха с думите „Не успяхме да го спасим“. Разказваше подробно на Андраш за кръвоизлив, който не могъл да спре, за дизентерия, която обръщала вътрешностите на жертвите си, за пневмония, която ги задушавала.

А труповете продължаваха да се увеличават дори в Будапеща, далеч от фронтовата линия. Една вечер Тибор се появи в редакцията на „Вечерни новини“ и помоли Андраш да си тръгне малко по-рано; един младеж, когото Тибор лекувал, бе починал преди няколко часа в операционната и той имаше нужда да пийне нещо. Отидоха в бара „Трамвайният звънец“, където обичаха да ходят — тясно помещение, обляно в кехлибарена светлина. Там над чаши бира „Аквинкум“ Тибор разказа историята: момчето било ранено преди няколко месеца край Воронеж с шрапнел в белия дроб и оттогава не могло да диша нормално. При рискована операция за отстраняване на парчетата била засегната пулмонарната артерия и момчето умряло на операционната маса. Тибор бил в чакалнята, когато лекарят, талантливият и уважаван хирург Керестеш, съобщил на родителите. Тибор очаквал плач, възражения, припадъци, но майката на младежа станала от стола и спокойно обяснила, че синът й не може да е мъртъв. Показала на Керестеш пуловера, който била оплела за момчето. Била го изплела от вълна, потопена в кладенец в Сентготхард, където лицето на Дева Мария се било появявало три пъти. Тъкмо оплитала последния бод, когато хирургът влязъл. Трябвало да й позволят да загърне сина си в пуловера, той не бил мъртъв, а само дълбоко заспал под погледа на Девата. Когато Керестеш започнал да й обяснява какво е предизвикало смъртта на момчето и че няма как то да се оправи, бащата заплашил да пререже гърлото на хирурга със собствения му скалпел, ако не позволят на майката да направи онова, което иска. Хирургът, уморен от дългата операция, придружил родителите до леглото на сина им в една стая близо до операционната и оставил Тибор да ги наглежда. Майката положила пуловера върху плетеницата от бинтове на гърдите на момчето, извадила броеница и започнала да се моли. Но благословията на Девата не съживила сина й. Момчето лежало неподвижно и когато жената стигнала до последното мънисто, изглежда вече била осъзнала какво е станало. Синът й бил мъртъв, бил умрял в Будапеща, след като оцелял в битката край Воронеж. Вече нищо не можело да го върне. Когато влязла сестрата да премести тялото, за да настанят друг пациент в стаята, Тибор я помолил родителите да останат при момчето, докогато искат. Сестрата настояла стаята да бъде освободена, новият пациент щял да излезе от операция до четвърт час. Родителите разбрали, че нямат друг избор, и тръгнали сломени към вратата. На прага майката подала пуловера на Тибор. Казала му, че трябва да го вземе, защото синът й вече нямал нужда от него.

Тибор отвори кожената си чанта и извади пуловера от сива прежда, изплетен с гъста права плетка. Разстла го на коленете си и поглади вълната.

— И знаеш ли кое беше още по-страшно? — попита той. — Когато Керестеш излезе от стаята, той обърна очи с досада, сякаш искаше да каже: „Какви глупаци са тези фанатици“. Сигурен съм, че майката го видя. — Той подпря брадичка с ръка и погледна Андраш с такава болка, че гърлото му се сви. — За съжаление обаче в този миг съчувствах на Керестеш. Би трябвало да го смажа за този поглед в подобен момент, но си мислех само: „Боже, колко време ще отнеме всичко това? Кога ще можем да изпроводим оттук тези хора?“.

Андраш успя само да кимне с разбиране. Знаеше, че не е нужно да уверява Тибор, че той е добър човек, че при други обстоятелства щеше да съчувства на родителите, двамата братя разбираха прекрасно мислите си. Достатъчно бе Андраш само да чуе историята. Дълго време двамата пиха бирите си мълчаливо. И накрая Тибор заговори отново:

— Като си тръгвах от болницата, научих една добра новина. Една от сестрите я чула по радиото. Генералите от кланетата в Делвидек Фекетехалми-Цейднер и останалите влизат в затвора този понеделник. Фекетехалми-Цейднер ще лежи петнайсет години, доколкото разбрах, и останалите почти по толкова. Дано изгният там.

Андраш не се осмели да разкаже на брат си останалата част от историята, която бе чул, преди Тибор да дойде: Фекетехалми-Цейднер и другите трима офицери, осъдени по случая Делвидек, след като разбрали за дългите си присъди, избягали във Виена, където били видени да вечерят в известна бирария в компанията на шестима офицери от Гестапо. Кореспондентът на „Вечерни новини“ във Виена бил наблизо и видял, че мъжете ядели телешки наденички с чушки и вдигали наздравици за върховния командир на Третия райх. Носели се слухове, че лично фюрерът бил дал на офицерите гаранция за политическо убежище. Но Тибор щеше скоро да го прочете във вестниците. Андраш реши засега да му даде миг спокойствие, ако можеше да се нарече така.

— Да изгният в затвора дано — каза той и вдигна чаша.