Джули Оринджър
Невидимият мост (4)

Четвърта глава
Училището по архитектура

За да стигне до училището, трябваше да прекоси Люксембургската градина, да мине покрай изящния дворец, покрай фонтана и лехите, отрупани с късни антиринуми и невени. Деца пускаха малки лодки във фонтана и Андраш си спомни със смесица от негодувание и гордост за лодките от стари дъски, които с братята му пускаха във воденичния вир в Коняр. В градината имаше зелени пейки, подкастрени лимонови дръвчета и въртележка с боядисани кончета. В другия край на парка стояха скупчени, както се стори на Андраш, спретнати кафяви кукленски къщи и когато се приближи до тях, дочу жуженето на пчели. Пчелар с шапка с мрежесто було се бе навел над кошерите и размахваше димяща кутия.

Андраш тръгна по улица „Вожирар“ с магазините за художнически материали, малките кафенета и книжарничките на букинистите, а после зави по широкия булевард „Распай“ с величествените си жилищни сгради. Вече се чувстваше малко повече парижанин, отколкото когато пристигна. Носеше ключа за стаята си на връв около врата, а под мишница — романа „Труд“. Беше вързал шала си като Йожеф Хас и носеше кожената си чанта през рамо като студентите от Латинския квартал. Животът му в Будапеща — работата му в „Минало и бъдеще“, апартаментът на улица „Харшфа“, познатото звънтене на трамваите — сякаш бе останал в една друга вселена. С неочаквана тъга по дома той си представи как Тибор седи на обичайната им маса на тротоара в любимото им кафене с изглед към статуята на Йокай Мор, известния писател, избягал от австрийците по време на Революцията от 1848 г., като облякъл дрехите на съпругата си. На изток в Дебрецен Матяш сигурно рисуваше в тетрадката си, докато съучениците му учеха латинските склонения. А родителите му? Трябваше да им пише още тази вечер. Андраш докосна сребърния часовник в джоба си. Баща му го беше дал на ремонт, преди Андраш да замине. Представляваше изящна старинна вещ; цифрите бяха изписани с тънки като паяжини линии, а стрелките изработени от тъмносин, проблясващ в различни нюанси, метал. Часовниковият механизъм работеше също толкова добре, колкото и по времето на дядо му. Андраш си спомни как като малък седеше на коляното на баща си и навиваше часовника, като внимаваше да не стегне твърде много пружината. Баща му бе правил същото като момче. А сега този часовник се намираше в Париж през 1937 г., време, в което човек можеше да пропътува хиляда и двеста километра само за един-два дни, съобщения се изпращаха по телеграфа само за няколко минути, а радиосигналите се излъчваха мигновено в ефира. Какви времена да учиш архитектура! Сградите, които той ще проектира, ще бъдат корабите, с които човечеството ще да отплава към хоризонта на XX в., а после ще продължи към новото хилядолетие.

Андраш установи, че е подминал портата на Училището по архитектура, и се наложи да се върне назад. Млади мъже се стичаха през високата синя врата на сива неокласическа сграда, върху чийто каменен корниз бе издялано името на училището. Висше училище по архитектура. От училището искаха него, бяха видели творбите му и го бяха избрали, а той бе дошъл. Андраш изкачи тичешком стъпалата пред входа и влезе през синята врата. На стената във фоайето висеше плоча със златни барелефи на бюстовете на двама мъже: Емил Трела, основателя на училището, и Гастон Трела, наследил баща си като директор. Емил и Гастон Трела. Имена, които щеше да помни вечно. Андраш преглътна два пъти, приглади косата си и влезе в канцеларията.

Младата жена на бюрото приличаше на създание от сънищата. Кожата й бе с цвета на тъмна орехова дървесина, а късо подстриганата й коса блестеше като сатен. Погледна го дружелюбно, без да сваля обрамчените си от черни мигли очи от неговите. На Андраш дори не му мина през ум, че може да я заговори. Досега не бе виждал толкова красива жена, нито пък човек от африкански произход. Тази прекрасна млада чернокожа французойка му зададе въпрос, който той не разбра, и смотолеви една от малкото френски думи, които знаеше — désolé^[1] — и написа името си на листче хартия, което плъзна по бюрото. Младата жена прелисти купчина писма в една дървена кутия и извади плик с името му Леви, изписано с четливи печатни букви.

Андраш й благодари непохватно на френски. Сигурно щеше да продължи да стои там и да я зяпа, ако в този миг не бе влязла група студенти, които подвикваха поздрави и се навеждаха през бюрото да я целунат по бузите.

— Eh, Lucia! Ça va, bellissima?

Андраш се промъкна покрай младежите, притиснал писмото до гърдите си, и излезе в коридора. Всички се бяха събрали под стъкления покрив на централното преддверие, където току-що бяха закачили списъците с разпределението за упражненията. Андраш седна на ниска пейка и отвори плика, в който намери програмата си:

Предмет	Преподавател
История на архитектурата	О. Пере
Статика	В. льо Буржоа
Упражнения	П. Ваго
Моделиране	М. Лабел

Всичко бе написано така простичко, сякаш беше напълно в реда на нещата Андраш да изучава тези предмети под ръководството на известни архитекти. В плика имаше още дълъг списък с необходимите учебници и материали, както и малка бяла картичка, на която някой бе написал на ръка на унгарски (но кой?), че заради стипендията си Андраш може да купи всички книги и пособия на разноските на училището от книжарница на булевард „Сен Мишел“.

Андраш препрочете бележката няколко пъти и огледа преддверието, като се чудеше кой ли я е написал. Сред студентите не забеляза нито един, който да напомня на унгарец — всички отчайващо приличаха на истински парижани. Но в един ъгъл трима младежи стояха скупчени и несигурно оглеждаха помещението. Андраш веднага разбра, че са първокурсници, а имената на папките им подсказваха, че са евреи: Розен, Поланер, Бен Яков. Андраш вдигна ръка за поздрав, на който те отвърнаха с кимване — нещо като мълчалив сигнал. Най-високият го повика при тях с жест.

Розен беше дългуч с лунички, буйна рижава коса и едва забележими наченки на козя брадичка. Той подръпна Андраш за рамото и му представи Бен Яков, който приличаше на красивата френска кинозвезда Пиер Фресне; и Поланер — дребен и крехък, със спретнато подстригана къса коса и тънки ръце. Андраш ги поздрави и повтори името си, а младите мъже продължиха разговора си на бърз френски, докато той се опитваше да схване за какво си говорят. Изглежда, Розен беше лидерът на групичката — той водеше разговора, а другите го слушаха и отговаряха. Поланер изглеждаше нервен, тъй като разкопчаваше и закопчаваше най-горното копче на старомодното си кадифено сако: Красавецът Бен Яков хвърляше погледи към група млади жени. Една от тях му помаха и той махна в отговор. После се наведе към Поланер и Розен, каза нещо, което явно беше красноречиво подмятане, и тримата се разсмяха. Макар Андраш да се затрудняваше да следи разговора им и те почти да не се обръщаха към него, той изпита силен порив да ги опознае. Когато разгледаха списъците с разпределение за упражненията в студиото, той остана доволен, че четиримата са в една група.

След малко студентите се запътиха към вътрешния двор с каменни стени, където високи дървета хвърляха сянка върху редове от дървени пейки. Един студент изнесе катедра на малкото павирано пространство отпред, а останалите насядаха по пейките. Иззад каменните стени долиташе шумът от движението на автомобилите. Но Андраш беше вътре в двора и седеше до трима мъже, чиито имена знаеше; той беше един от студентите и мястото му бе от тази страна на стената. Той се опита да запомни какво е усещането, за да може да го опише в писмата си до Тибор и Матяш. Но преди да успее да подреди думите в съзнанието си, една странична врата се отвори и през нея излезе мъж. Той приличаше на военен капитан — носеше дълъг сив плащ с червен кант, имаше къса островърха брада и завити мустаци. Зад пенснето очите му изглеждаха малки и свирепи. В едната си ръка носеше бастун, а в другата — нещо, което приличаше на нащърбен сив камък. Андраш си помисли, че всеки друг би се превил под тежестта на предмета, но този мъж прекоси двора с изправен гръб и вирната по военному брадичка. Той застана зад катедрата и постави камъка върху нея с глухо тупване.

— Внимание — изрева той.

Студентите се смълчаха, насочиха вниманието си към него и изправиха гърбове, сякаш някой ги подръпна с невидими конци. Висок млад мъж с избеляла работна риза седна тихо на пейката до Андраш и се наведе към ухото му.

— Това е Огюст Пере — каза младият мъж на унгарски. — Той беше мой учител, а сега ще преподава и на теб.

Андраш погледна младия мъж с изненада и облекчение.

— Значи вие сте написали бележката?

— Слушай, а аз ще ти превеждам — отвърна той.

Андраш се заслуша. На катедрата Огюст Пере вдигна нащърбения камък с две ръце и зададе въпрос. Според преводача на Андраш въпросът беше дали някой знае какъв строителен материал е това. Някой от първия ред? Бетон, това е бетон. Железобетон. След като завършат петгодишното си обучение в школата, ще знаят абсолютно всичко за железобетона. Защо ли? Защото това е бъдещето на модерния град. С него ще се строят сгради, които ще надминават по височина и здравина всичко строено дотогава. Височина и здравина… а, да, и красота. Тук в Училището по архитектура обаче не се изкушаваме от красотата; оставяме това на богатите наследници в онова другото училище. Онова училище е заведение за джентълмени, място, където момчетата ходят, за да си играят на моделиране. Ние в Училището по архитектура се интересуваме от истинската архитектура, от сгради, които хората могат да обитават. Ако проектите ни са красиви, още по-добре. Но те трябва да притежават красота, която да съответства на обикновения човек. Тук сме, защото вярваме в архитектурата като демократично изкуство, защото вярваме, че формата и функционирането са еднакво важни, защото ние, авангардът, сме се освободили от оковите на аристократичната традиция и сме започнали да мислим самостоятелно. Нека всеки, който иска да построи нов Версай, да стане и да си излезе. Другото училище е само на три спирки с метрото.

Професорът замълча с протегната към портата ръка и очи, приковани върху редовете студенти.

— Non? — извика той. — Pas un?

Никой не помръдна. Професорът стоеше пред тях като статуя. Андраш се почувства като фигура от картина, застинала за вечността пред предизвикателството на Пере. След векове хората щяха да се наслаждават на тази картина в музеите. Той все още щеше да седи на пейката, наведен леко напред към мъжа с наметалото и бялата брада, този генерал сред архитектите.

— Изнася тази реч всяка година — прошепна унгарецът до Андраш. — Сега ще продължи с отговорността ви към студентите, които ще дойдат след вас.

— Les étudiants qui viennent après vous — продължи професорът и унгарецът преведе. — Тези студенти разчитат вие да се учите прилежно. В противен случай и те самите ще се провалят. Вас ще ви обучават вашите предшественици — в училището ще се научите на сътрудничество, защото като архитекти трябва да работите в екип. Може да имате собствени виждания, но без помощта на колегите идеите ви няма да струват и хартията, върху която са начертани. В това училище Емил Трела е обучавал Робер Мале-Стевенс, Робер Мале-Стевенс е обучавал Фернан Фензи, Фернан Фензи е обучавал Пиер Ваго, а Пиер Ваго ще обучава вас.

При тези думи професорът посочи към публиката и младият мъж до Андраш стана и се поклони учтиво. Той излезе отпред, застана до професор Пере на катедрата и се обърна към студентите на френски. Мъжът, който беше превеждал на Андраш — този рошав младеж с петна от мастило по работната риза — беше П. Ваго от програмата със занятията на Андраш. Ръководителят на упражненията му в студиото. Негов преподавател. Унгарец. Изведнъж на Андраш му прималя. За пръв път му мина през ум, че може би има шанс да оцелее в училището. Почти не можеше да се съсредоточи върху речта, която Ваго произнасяше елегантно на френски с едва забележим акцент. Пиер Ваго е написал бележката на унгарски в плика на Андраш. Сега му хрумна, че сигурно Пиер Ваго е и човекът, благодарение на когото седеше тук.

— Хей — подръпна го Розен за ръкава. — Regardes-toi.^[2]

От вълнение от носа на Андраш бе потекла кръв. Върху бялата му риза блестяха червени петна. Поланер го погледна загрижено и му подаде носната си кърпа. Бен Яков пребледня и извърна поглед. Андраш взе кърпата и я притисна към носа си. Розен го накара да отметне глава назад. Няколко души се обърнаха, за да видят какво става. Андраш седеше с кървящ нос, без да го интересува кой гледа, по-щастлив откогато и да било в живота си.

 

 

По-късно същия ден, след откриването на учебната година, след първата среща на групите за упражнения в студиото и след като си размениха адресите с Розен, Поланер и Бен Яков, Андраш седеше в претрупания кабинет на Ваго на дървена табуретка до чертожната маса. По стените бяха окачени скицирани на ръка и отпечатани чертежи, черно-бели акварели на красиви и невъзможни за изпълнение сгради и умалена рисунка на града от птичи поглед. В единия ъгъл имаше купчина изцапани с боя дрехи, а до стената бе подпряна изкривена рамка на велосипед. По етажерките на Ваго имаше старинни книги и лъскави списания, един чайник, малък дървен самолет и скулптура на момиче с тънки крака от отпадъчни материали. Самият Ваго се бе облегнал на въртящ се стол и бе сплел пръсти зад тила си.

— Е, току-що пристигаш от Будапеща — каза той на Андраш. — Радвам се, че дойде. Не знаех дали ще успееш за толкова кратко време, но бях длъжен да опитам. Предразсъдъците кой, как и кога може да учи, са варварски. Подобна страна не е за хора като нас.

— Простете, професоре, но вие евреин ли сте?

— Не. Католик съм. Завърших образованието си в Рим. — Той произнесе звучно „р“-то като италианец.

— Тогава защо сте загрижен?

— А не трябва ли?

— Много хора изобщо не се интересуват.

Ваго сви рамене.

— Но някои се интересуват. — Той отвори папката на бюрото си. В нея лежаха цветни репродукции на кориците на Андраш за „Минало и бъдеще“ — гравюри върху линолеум на преписвач, който пише върху свитък, на баща със синовете му в синагога, на жена, която пали две високи тънки свещи. Сега Андраш сякаш видя творбите си за пръв път. Темите му се сториха сантиментални, композициите — банални и детински. Не можеше да повярва, че тези работи му бяха извоювали приема в училището. Нямаше възможност да изпрати произведенията, с които бе кандидатствал в унгарските колежи по архитектура — подробни рисунки на Парламента и Двореца, скици в перспектива на интериорите на църкви и библиотеки, проекти, върху които се бе трудил усърдно часове наред на бюрото си в „Минало и бъдеще“. Струваше му се обаче, че и тези скици биха му се сторили недодялани и аматьорски в сравнение с работите на Ваго — безупречните планове и великолепните вертикални сечения, закачени по стените.

— Тук съм, за да се уча, господине — каза Андраш. — Тези гравюри са отпреди много време.

— Работите ти са отлични — успокои го Ваго. — Притежават прецизност, точност на перспективата, което се среща рядко при самоуки художници. Очевидно е, че имаш голяма природна дарба. Композициите са асиметрични, но добре балансирани. Темите са стари, но линиите са модерни. Тези качества ще ти помогнат при работата ти като архитект.

Андраш протегна ръка към една от кориците, онази, на която бе изобразен молещ се баща със синовете си. Беше гравирал оригинала на светлината на свещ в квартирата на улица „Харшфа“. Макар тогава да не бе му минало през ум — чудно защо, след като сега му се стори очевидно — мъжът с молитвения шал беше баща му, а момчетата — братята му.

— Изящна работа — каза Ваго. — И не само аз мисля така.

— Но това не е архитектура — възрази Андраш и подаде корицата на Ваго.

— На архитектура ще се научиш. А междувременно ще учиш и френски, иначе няма как да успееш тук. Ще ти помагам, но не мога да ти превеждам по време на всяка лекция. Затова ще идваш всяка сутрин, час преди занятията, и ще упражняваш френския си с мен.

— Тук с вас ли, господине?

— Да. От сега нататък ще говорим само на френски. Ще те науча на всичко, което знам. И за бога, престани да ме наричаш „господине“, все едно съм армейски офицер. — Погледът му стана сериозен, но изви ъгълчето на устата си наляво и се нацупи като французин. — Lʼarchitecture nʼest pas un jeu dʼenfants — каза той с дълбокия звучен глас, съответстващ и по височина, и по тон на гласа на професор Пере. — Lʼarchitecture, сʼest lʼart le plus sérieux de tous.

— Lʼart le plus sérieux de tous — повтори Андраш със същия дълбок глас.

— Non, non! — извика Ваго. — Само аз имам право да говоря с гласа на господин директора. Ти, ако обичаш, говори с гласа на Андраш, начинаещия студент. Казвам се Андраш, начинаещият студент — произнесе Ваго на френски. — Повтори.

— Казвам се Андраш, начинаещият студент.

— Ще науча френски от мосю Ваго.

— Ще науча френски от мосю Ваго.

— Ще повтарям всяка негова дума.

— Ще повтарям всяка негова дума.

— Но не с гласа на господин директора.

— Но не с гласа на господин директора.

— Нека те попитам нещо — премина Ваго на унгарски със сериозно изражение. — Правилно ли постъпих, като те доведох тук? Чувстваш ли се самотен? Трудно ли ти е?

— Трудно ми е, но се чувствам извънредно щастлив.

— Когато дойдох тук, в началото бях много нещастен — върна се Ваго към спомените си, облегнат на стола. — Пристигнах три седмици след като завърших училище в Рим, и започнах да уча във Висшето училище по изкуствата. Онзи университет обаче не беше за хора с моя темперамент. Първите няколко месеца бяха ужасни! Ненавиждах Париж. — Той погледна през прозореца към сивото небе на студения следобед. — Всеки ден се разхождах и попивах всичко — Бастилията, Тюйлери, Люксембургската градина, „Нотър Дам“, Операта — и проклинах всеки камък в тези сгради. След известно време се прехвърлих в Училището по архитектура. Тогава започнах да обиквам Париж. Сега не мога да си представя да живея другаде. След известно време и с теб ще се случи същото.

— Вече започвам да го усещам.

— Само почакай — подсмихна се Ваго. — Ще става все по-зле.

 

 

Сутрин си купуваше хляб от малката фурна наблизо, а вестника — от будката на ъгъла. Когато пускаше монетите в ръката на продавача, той отвръщаше напевно „Мерси“. Качваше се в стаята си, ядеше кроасан и пиеше чай от празен буркан от конфитюр. Преглеждаше снимките във вестника и се опитваше да следи новините за Испанската гражданска война, в която Народният фронт отстъпваше пред националистите. Не си позволяваше да си купува унгарски вестник, за да попълни онова, което не бе разбрал на френски; тревожните новини улесняваха превода. Всеки ден се съобщаваше за нови жестокости: момчета в ученическа възраст, застреляни в канавки, стари господа, намушкани в овощни градини, села, бомбардирани от въздуха. Италия обвиняваше Франция, че нарушава собственото си оръжейно ембарго, тъй като големи пратки съветски муниции достигаха до Републиканската армия. От своя страна Германия бе увеличила легиона „Кондор“ до десет хиляди души. Андраш четеше новините с нарастващо отчаяние, като понякога завиждаше на младежите, избягали, за да се бият на страната на Републиканската армия. Вече всички бяха засегнати, всяко друго мнение беше наивно.

Замислен за страховитите събития на испанския фронт, той вървеше по обсипаните с листа тротоари към училището и се разсейваше, като си повтаряше архитектурни термини на френски: toit, fenêtre, porte, mur, corniche, balcon, balustrade, souche de cheminée. Вече беше научил разликата между стереобат и стилобат, основа и антаблеман; научи кои преподаватели тайно предпочитат декоративното пред практичното и кои поддържат култа на Пере към железобетона. Заедно с групата си от лекциите по статика посети църквата „Сен Шапел“, където научи как инженерите от XIII в. открили начин за укрепване на сградите с железни колони и метални подпори — подпорите бяха скрити в рамките на витражните прозорци, които се извисяваха от пода до тавана на параклиса. През стъклата утринната светлина нахлуваше като червени и сини лъчи, а Андраш стоеше в центъра на кораба, обхванат от усещане за божествено прозрение, макар това да беше католическа църква, по чиито прозорци бяха изобразени Исус Христос и християнски светци. Чувството, което го обзе, не бе свързано толкова с религията, колкото с усещането за хармонично строителство — съвършеното преплитане на форма и функция в тази сграда. Извисяващо се вертикално пространство, символизиращо пътя към Бог или към по-задълбочено познание. Бяха постигнали това внушение преди стотици години.

Пиер Ваго, верен на думата си, обучаваше Андраш всяка сутрин по един час. Младежът си припомни бързо френския, който бе учил в училище, и за месец усвои далеч повече знания, отколкото от учителя си в гимназията. Към средата на октомври уроците вече представляваха дълги разговори, а Ваго имаше дарбата да измисля теми, по които Андраш се отпускаше да говори. Разпитваше го за детството му в Коняр и годините, прекарани в Дебрецен — какво е учил, какви са били приятелите му, къде е живял, кого е обичал. Андраш разказа на Ваго за Ева Керен, момичето, което го бе целунало в градината на музея „Дери“ в Дебрецен, а после коравосърдечно го бе отблъснало. Разказа му случая с единствения чифт копринени чорапи на майка си — подарък за Ханука, купени от Андраш с парите, които изкарваше, като правеше задачите по рисуване на съучениците си. (Братята се състезаваха кой ще й подари най-хубавия подарък. Майка му се бе зарадвала искрено като дете и никой не можеше да оспори победата на Андраш. По-късно същата вечер Тибор бутна Андраш на двора и навря лицето му в замръзналата пръст, като така получи полагаемото се отмъщение на по-големия брат.) На Ваго, който нямаше братя и сестри, изглежда, му беше приятно да слуша за Матяш и Тибор. Той караше Андраш да му разказва всичко за тях и да превежда писмата им на френски. Особено се заинтересува от желанието на Тибор да учи медицина в Италия. Каза, че познавал един млад мъж в Рим, чийто баща преподава медицина в Модена. Щеше да му пише да провери какво може да се направи по въпроса.

Андраш не възложи големи надежди на думите на Ваго, защото знаеше, че той е твърде зает, международната поща пътува бавно, а пък и господинът в Рим можеше да не споделя ентусиазма на преподавателя му да помага на млади унгарски евреи. Но една сутрин Ваго посрещна Андраш с писмо в ръка: беше получил отговор, че професор Турано вероятно ще успее да уреди Тибор да бъде приет през януари.

— Мили боже! — възкликна Андраш. — Та това е чудо! Как успяхте?

— Прецених правилно колко ценни са познанствата ми — отвърна Ваго и се усмихна.

— Трябва веднага да телеграфирам на Тибор. Откъде мога да изпратя телеграма?

Ваго вдигна ръка, за да го успокои.

— На твое място все още не бих му писал. Нищо не е сигурно. Не бива да му даваме напразни надежди.

— Според вас какви са шансовете му? Какво казва професорът?

— Пише, че трябва да подаде молба до приемната комисия, тъй като случаят е специален.

— Ще ми кажете ли веднага щом ви отговори?

— Разбира се — увери го Ваго.

Но Андраш трябваше да сподели добрата новина с някого и затова каза на Поланер, Розен и Бен Яков вечерта в студентския стол на улица „Дез Екол“, който Йожеф му бе препоръчал. За 125 франка седмично те всеки ден получаваха вечеря, състояща се основно от картофи и фасул. Хранеха се в ехтящ подземен салон на дълги маси, върху които хиляди студенти бяха издълбали имената си. Андраш съобщи новината за Тибор на френски с унгарски акцент, като се опитваше да надвика глъчката. Останалите вдигнаха чаши и пожелаха късмет на Тибор.

— Каква прекрасна ирония — каза Розен, след като пресушиха чашите си. — Понеже е евреин, трябва да напусне една конституционна монархия, за да учи медицина в страна с фашистка диктатура. Поне не му се налага да се присъедини към нас в тази чудна демократична държава, където интелигентните млади мъже упражняват правото си на свободно слово така невъздържано. — Той прикова с поглед Поланер, който сведе очи към чистите си бели ръце.

— За какво говориш? — попита Бен Яков.

— За нищо — отвърна Поланер.

— Какво се е случило? — настоя Бен Яков, който не обичаше да изостава с клюките.

— Ще ти разкажа какво стана — съгласи се Розен. — Вчера на път за училището дръжката на папката на Поланер се счупи. Наложи се да спрем и да я завържем с канап. Закъсняхме за сутрешната лекция. Сигурно си спомняте, че пристигнахме в десет и половина. Седнахме най-отзад, до онзи второкурсник Лемарк, русолявия негодник, дето все се перчи на упражненията. Поланер, кажи им какво рече той, когато седнахме на реда до него.

Поланер остави лъжицата си до купата със супа.

— Онова, което според теб каза.

— Нарече ни „мръсни евреи“. Чух го съвсем ясно.

Бен Яков погледна Поланер.

— Вярно ли е?

— Не знам — отвърна Поланер. — Каза нещо, но не го чух ясно.

— И двамата го чухме, както и всички около нас.

— Гони те параноя — скастри го Поланер, а нежната кожа около очите му се зачерви. — Останалите се обърнаха, защото закъсняхме, а не защото ни е нарекъл мръсни евреи.

— В родината ти това може да е в реда на нещата, но тук не е — обади се Розен.

— Не искам повече да говоря за това.

— Така или иначе, какво можете да направите? — попита Бен Яков. — Някои хора просто са си идиоти.

— Трябва да му дадем урок. Това трябва да направим — заяви Розен.

— Не — обади се Поланер. — Не искам неприятности заради нещо, което не е ясно дали изобщо се е случило. Няма да надигам глава. Искам само да уча и да се дипломирам. Разбирате ли?

Андраш го разбираше. Спомни си как се чувстваше в началното училище в Коняр, желанието си да стане невидим. Но не предполагаше, че някой от състудентите му евреи ще се чувства така тук в Париж.

— Разбирам те — каза той. — Въпреки това Лемарк не бива да си мисли, че ще… — той се помъчи да намери точния израз на френски — му се размине да говори подобни неща. Ако, разбира се, наистина е казал това.

— Леви знае какво имам предвид — потвърди Розен. Но после подпря с ръка брадичката си и сведе поглед към купата със супа. — От друга страна, не съм сигурен как трябва да постъпим. Ако кажем на някого, ще се изправим срещу Лемарк. А той има много приятели от четвърти и пети курс.

Поланер отмести настрани купата си.

— Трябва да се връщам в ателието. Имам толкова работа, че ще се наложи да стоя там цяла нощ.

— Стига, Илий, не се сърди — обърна се към него Розен.

— Не се сърдя. Просто не искам неприятности. — Поланер си сложи шапката, уви шала около врата си и се отдалечи през лабиринта от маси с отпуснати под износеното си кадифено сако рамене.

— Вярваш ли ми? — обърна се Розен към Андраш. — Сигурен съм какво чух.

— Вярвам ти, но съм съгласен, че не можем да направим нищо.

— Нали допреди малко си говорехме за брат ти? — обади се Бен Яков. — Тази тема беше далеч по-приятна.

— Точно така — съгласи се Розен. — Аз смених темата и виж какво стана.

Андраш сви рамене.

— Според Ваго е твърде рано да празнуваме. Възможно е и нищо да не излезе.

— Но пък може и да се получи — настоя Розен.

— Да, а тогава, както ти вече отбеляза, Тибор ще замине за държава с фашистка диктатура. Трудно ми е да преценя на какво да се надявам. Всички варианти са сложни.

— Палестина — каза Розен. — Еврейска държава. На това можем да се надяваме. Нека брат ти отиде да учи в Италия на Мусолини. Нека завърши медицина под крилото на Дучето. Междувременно ние с теб, Поланер и Бен Яков ще завършим архитектура тук в Париж. А после ще емигрираме. Съгласни ли сте?

— Аз не съм ционист — отвърна Андраш. — Моята родина е Унгария.

— Но не и в момента, нали? — възрази Розен и Андраш не успя да обори аргумента му.

 

 

През следващите две седмици Андраш чакаше вести от Модена. На упражненията по статика изчисляваше разпределението на тежестта по заоблената вътрешна страна на „Пон о Дубъл“ с надеждата да се разсее с решаването на уравнения. В часовете по чертане рисуваше в перспектива умалената фасада на гара „ДʼОрсе“, потънал блажено в измерванията на сложните часовникови циферблати и линиите на входните арки. По време на упражненията в студиото държеше под око Лемарк, който често хвърляше загадъчни погледи към Поланер, но не казваше нищичко, което да се изтълкува като обида. Всяка сутрин в кабинета на Ваго поглеждаше към писмата на бюрото и търсеше плик с италианска пощенска марка. Но ден след ден писмото така и не пристигаше.

Един следобед, докато Андраш седеше в ателието и триеше с гума тънките като паяжини линии на чертежа си на гара „ДʼОрсе“, красивата Лусия от администрацията влезе със сгъната бележка в ръка. Тя подаде листа на петокурсника, който ръководеше занятието, и излезе, без да погледне към студентите.

— Леви — каза ръководителят, младеж със суров поглед и буйна сламеноруса коса. — Викат те в кабинета на полковника.

Всички разговори в стаята замлъкнаха. Моливите в ръцете на студентите застинаха във въздуха. Полковника беше прякорът, с който студентите наричаха Огюст Пере. Всички извърнаха очи към Андраш, а Лемарк се подсмихна. Андраш прибра бързо моливите в чантата си, недоумявайки за какво ли го вика Пере. Хрумна му, че Пере може да има нещо общо със следването на Тибор в Италия. Може би Ваго го е помолил за помощ. Може директорът да е задействал свои връзки в чужбина и сега да иска лично да му съобщи новината.

Андраш изкачи тичешком стълбите до горния етаж, където се намираха кабинетите на преподавателите, и спря пред затворената врата на Пере. Дочу отвътре тихите гласове на Пере и Ваго. Почука и Ваго го покани да влезе. Вътре, облян от светлината на един от високите прозорци, гледащи към булевард „Распай“, стоеше професор Пере по риза. Ваго се бе облегнал на бюрото на Пере с телеграма в ръка.

— Добър ден, Андраш — каза Пере и се обърна от прозореца. Той подкани с жест младежа да седне на нисък кожен стол до бюрото. Андраш седна и остави чантата си на пода. Въздухът в кабинета на Пере бе неподвижен. За разлика от кабинета на Ваго с изобилието от скици по стените, скулптурите от отпадъчни материали и отрупаната с проекти работна маса, стаята на Пере бе подредена и аскетично обзаведена. Върху резбованото бюро имаше три паралелно подредени молива, а изящен бял макет на театър „Шанз-Елизе“ стоеше в стъклена кутия на една странична масичка.

Пере се изкашля и заговори:

— Получихме тревожни новини от Унгария. Наистина тревожни. Може би ще е по-лесно професор Ваго да ви обясни на унгарски, макар да чувам, че вече доста сте напреднали с френския. — Военният тон бе изчезнал от гласа му и той погледна Андраш толкова добродушно и с такова съжаление, че ръцете му изстинаха.

— Цялата работа е доста объркана — каза Ваго на унгарски. — Ще се опитам да ти обясня. Получих писмо от бащата на моя приятел. За брат ти се е отворило място в медицинския колеж в Модена.

Ваго замълча. Андраш затаи дъх и го изчака да продължи.

— Професор Турано е писал до еврейската организация, която осигурява твоята стипендия. Искал да провери дали могат да намерят пари и за Тибор. Тази седмица в Унгария са въвели нови ограничения. От днес нататък нито една организация няма право да изпраща пари на студенти евреи в чужбина. Стипендиите ви от Еврейската общност са замразени от правителството.

Андраш примигна и се опита да осмисли думите му.

— Това не е проблем само за Тибор — продължи Ваго и погледна Андраш в очите. — А и за теб. Казано накратко, вече не могат да ти изплащат стипендията. Честно казано, млади приятелю, досега не са пристигали плащания по стипендията ти. Чекът за първия месец така и не дойде, затова платих таксата от собствения си джоб, като си мислех, че се е получило някакво временно забавяне. — Той замълча и погледна професор Пере, който го наблюдаваше, докато съобщаваше новината на унгарски. — Мосю Пере не знае откъде са дошли парите, а и няма нужда да разбира, затова, моля те, не показвай, че си изненадан. Аз обаче не съм богат и макар да ми се иска, няма да мога да платя таксата ти за обучение и следващия месец.

Ледена хватка стегна гърдите на Андраш. Вече нямаше кой да плаща обучението му. Таксата му всъщност изобщо не бе плащана. Той веднага разбра защо Пере го гледаше с такава загриженост и съчувствие.

— Мислим, че си много способен студент — каза Пере на френски. — Не искаме да те загубим. Семейството ти може ли да помогне?

— Семейството ми ли? — Гласът на Андраш прозвуча пискливо и неясно в стаята с високия таван. Той си представи как баща му трупа купчини дъбови дъски в дъскорезницата, а майка му готви паприкаш с картофи на печката с дърва в лятната кухня. Помисли си за копринените чорапи, които беше й подарил преди десет години за Ханука — как ги сгъна на спретнат квадрат и ги прибра в хартиената опаковка, а после ги носеше само в синагогата. — Семейството ми не разполага с толкова пари — отговори той.

— Ужасна работа — възкликна Пере. — Иска ми се да направим нещо. Преди депресията отпускахме много стипендии, но сега… — Той погледна през прозореца към надвисналите облаци и поглади оформената си като на военен брада. — Разходите ти са платени до края на месеца. Ще проверя какво можем да направим дотогава, но се опасявам, че изгледите не са добри.

Андраш си преведе наум думите: изгледите не са добри.

— И за брат ти е изключително жалко — каза Ваго. — Турано имаше голямо желание да му помогне.

Андраш се опита да се отърси от внезапния шок. Трябваше да им изясни напълно ситуацията с Тибор и парите.

— Това не е проблем — той се опитваше да овладее треперенето на гласа си. — Стипендията не е проблем за Тибор. Той спестява пари от шест години. Събрал е достатъчно за билета за влака и за таксата за обучение за първата година. Ще му пратя телеграма още днес. Може ли бащата на приятеля ви да му запази мястото?

— Мисля, че да — отвърна Ваго. — Веднага ще му пиша, щом смяташ, че ще успее. Но може би брат ти може да ти помогне, щом е заделил пари?

Андраш поклати глава:

— Няма да му казвам. Не е спестил достатъчно за двама ни.

— Ужасно съжалявам — повтори Пере и стисна ръката на Андраш. — Професор Ваго ми каза, че сте находчив младеж. Може би ще успеете да измислите нещо. А аз ще видя какво можем да направим ние от наша страна.

За пръв път Пере го докосваше. Сякаш Андраш току-що бе разбрал, че е неизлечимо болен, и сянката на неизбежната смърт бе позволила на Пере да забрави за официалните обноски. Той потупа Андраш по гърба и го изпрати до вратата на кабинета.

— Не се отчайвайте — опита се да го успокои директорът, сбогува се и го изведе в коридора.

Андраш слезе сред жълтеникавата от праха светлина на стълбището, мина покрай класната стая, в която чертежът на гара „ДʼОрсе“ лежеше изоставен на масата, покрай красивата Лусия в приемната и излезе през синята врата на училището, за което вече бе започнал да мисли като за свое. Вървя по булевард „Распай“, докато не стигна до пощата, където помоли за бланка за телеграма. Върху тесните сини редове написа съобщението, което бе измислил по пътя: Осигурено ти е място в медицинския колеж в Модена благодарение на приятел на Ваго. Веднага си извади паспорт и виза. Ура!. За миг, обзет от самосъжаление, се замисли дали да не пропусне възгласа „Ура!“, но в последния момент го написа и плати допълнителните десет сантима, а после отново излезе на булеварда. Колите продължаваха да профучават край него, следобедната светлина падаше както обикновено, пешеходците по тротоара вървяха с покупки и книги в ръце; целият град бе напълно безразличен към случилото се преди малко в един кабинет в Училището по архитектура.

Той измина тесния завой към Люксембургската градина, където седна на зелена пейка под сянката на един чинар. От пейката се виждаха кошерите и Андраш забеляза забуления пчелар, който проверяваше питите. Главата, ръцете и краката му бяха отрупани с черни пчели. Бавно подвижни, упоени от пушека, те пъплеха по тялото му като крави, излезли на паша. В училище Андраш бе научил, че има пчели, които могат да сменят функцията си, когато обстоятелствата го налагат. Ако пчелата майка умре, друга заема мястото й. Тя се разделя с предишния си живот и поема ново тяло, нова роля. Започва да снася яйца и да обсъжда здравословното състояние на кошера с обкръжението си. Той, Андраш, бе роден евреин и носеше белега на идентичността си от двайсет и две години. На осем дни го бяха обрязали. В училищния двор бе търпял подигравките на християнчетата, а в класната стая — недоволството на учителите, когато отсъстваше от училище на Шабат. На Йом Кипур постеше; на Шабат ходеше в синагогата; на тринайсет години започна да изучава Тората и бе станал мъж според еврейските закони. В Дебрецен учеше в еврейска гимназия, а след като завърши, започна работа в еврейско списание. Живееше с Тибор в еврейския квартал на Будапеща и двамата посещаваха синагогата на улица „Дохан“. Бе се сблъскал с призрака на ограничителната квота, бе напуснал дома и семейството си, за да дойде в Париж. Но дори тук имаше хора като Лемарк и студентски групи, които протестираха срещу евреите, както и доста антисемитски вестници. А сега и това ново бреме, тази нова пречка. За миг Андраш, седнал на пейката в Люксембургската градина, се замисли дали може да загърби еврейската си идентичност, да съблече религията си като палто, станало твърде тежко и дебело за топлото време. Спомни си как стоеше в „Сен Шапел“ през септември, озарен от светостта и спокойствието на сградата, и в съзнанието му изникнаха няколко думи, които знаеше от латинската литургия: Kyrie eleison, Christe eleison. Боже, смили се над нас, Христе, смили се над нас.

За миг всичко му се стори съвсем просто: да стане християнин, и то не просто християнин, а католик като християните, които са сътворили „Нотър Дам“ и „Сен Шапел“, църквата „Матяш“ и базиликата „Свети Ищван“ в Будапеща. Да захвърли досегашния си живот, да си създаде ново минало. Да получи онова, което не му бе давано досега. Да получи милост.

Но когато се замисли за думата „милост“, си спомни думата на идиш: rachmones, чийто корен беше rechem — думата на иврит за утроба. Rachmones: състрадание, толкова дълбоко и искрено, каквото майката изпитва към детето си. Беше се молил за него в синагогата в Коняр в навечерието на Йом Кипур. Помоли се да получи опрощение, бе постил и в края на Йом Кипур изпита усещането, че е напълно пречистен. Всяка година изпитваше нужда да си направи равносметка, да прости и да получи опрощение. Всяка година от двете му страни в синагогата стояха братята му — Матяш, дребен и гневен, отляво и Тибор, слаб и с дълбок глас, отдясно. До тях стоеше баща им с ритуалния си талит, а отзад в отделението за жените беше майка им — търпелива, толерантна и непреклонна, а присъствието й се усещаше, макар да не можеха да я видят. Не можеше да се отрече от еврейската си идентичност, без да се откаже от това, да бъде брат на братята си и син на майка си и баща си.

Андраш стана, хвърли последен поглед към пчеларя и кошерите и тръгна през парка към квартирата си. Вече мислеше не за случилото се, а какво трябваше да прави: да си намери работа, за да изкарва парите, необходими да продължи обучението си. Разбира се, не беше французин, но това нямаше значение — в Будапеща на стотици работници се плащаше под масата и никой не разбираше. Утре бе събота. Канцелариите на различните служби щяха да са затворени, но магазините и ресторантите щяха да работят — пекарни, бакалии, книжарници, магазини за художнически материали, бирарии, магазини за мъжки дрехи. Щом Тибор успяваше да работи на пълен работен ден и да учи анатомия вечер, то и Андраш щеше да си намери работа и да ходи на училище. Докато стигна до улица „Дез Екол“, вече оформяше мислено необходимата му фраза: Търся работа. На унгарски Állást keresek. На френски Je cherche… je cherche… работа. Сети се за думата: un boulot.