Джули Оринджър
Невидимият мост (1)

Първа глава
Писмото

По-късно щеше да й каже, че историята им е започнала в унгарската Кралска опера вечерта преди той да замине за Париж със Западноевропейския експрес. Годината беше 1937, месец септември, а вечерта — необичайно студена за сезона. Брат му бе настоял да го заведе на опера като подарък за заминаването. Представлението беше „Тоска“, а местата им бяха на последния балкон. Не минаха през трите мраморни входни арки, фасадата с коринтски колони и внушителния антаблеман. Влязоха през скромен страничен вход с червендалест разпоредител, протъркан дървен под и стени, облепени със стари оперни афиши. Момичета с рокли до коляното изкачваха стълбите под ръка с мъже в овехтели костюми. Пенсионери спореха с белокосите си съпруги, докато се тътреха нагоре по двата и половина етажа тясно стълбище. На върха, сред мъгла от цигарен дим в обрамчения с огледала и дървени пейки бар, цареше весела глъчка. Вратата в дъното водеше до самата зала, обляна от електрическа светлина, с таван с фрески на гръцки герои и позлатени орнаменти. Андраш не бе и мечтал някога да гледа опера тук и това нямаше да стане, ако Тибор не беше купил билетите. Но според Тибор престоят в Будапеща задължително трябваше да включва поне едно посещение на опера от Пучини. Сега Тибор се облегна на парапета и посочи към ложата на адмирал Хорти, която тази вечер беше празна, като изключим един стар генерал с хусарска униформа. Далеч долу разпоредители в смокинги водеха до местата им мъже във вечерни костюми и жени с бляскави бижута.

— Да можеше само Матяш да види това — каза Андраш.

— Ще го види, Андрашка. Ще дойде в Будапеща, като завърши училище, и след година вече ще му е дошло до гуша от опера.

Андраш се усмихна. И двамата с Тибор се бяха преместили в Будапеща веднага след като завършиха гимназията в Дебрецен. Бяха израснали в Коняр — малко селце в източните равнини — и столицата някога им се струваше като центъра на света. Сега Тибор възнамеряваше да замине да учи медицина в Италия, а Андраш, който живееше в Будапеща едва от година, заминаваше да учи в Париж. Докато новината от Висшето училище по архитектура не пристигна, всички си мислеха, че Тибор ще замине пръв. През последните три години той работеше като продавач в магазин за обувки на улица „Ваци“, спестяваше пари за следването си и вечер залягаше над учебниците по медицина толкова съсредоточено, сякаш животът му зависеше от това. Когато преди година Андраш дойде да живее при него, изглеждаше сигурно, че Тибор ще замине да учи в Италия. Вече бе изкарал изпитите и бе изпратил молба да кандидатства медицина в Модена. Мислеше си, че до шест месеца ще го приемат и ще получи студентската си виза. Там обаче го бяха включили в списъка на чакащите чуждестранни студенти и му бяха казали, че вероятно ще минат една-две години, преди да го приемат.

Тибор не обели и дума за себе си, откакто Андраш разбра, че е спечелил стипендия, нито пък прояви и капчица завист. Вместо това той купи билетите за опера и помогна на Андраш да се подготви за пътуването. Сега, когато светлините в залата угаснаха и оркестърът започна да настройва инструментите си, Андраш изпита срам: макар да знаеше, че би се радвал за Тибор, ако той бе на негово място, подозираше, че би му било трудно да скрие завистта си.

През една врата отстрани на оркестрината под светлината на прожекторите излезе висок слаб мъж с коса, буйна като бели пламъци. Публиката завика възторжено, докато мъжът се изкачваше към подиума. Наложи се да се поклони три пъти и да вдигне ръце, преди зрителите да утихнат, а после се обърна към музикантите и вдигна диригентската си палка. След миг напрегната тишина от духовите и струнни инструменти гръмна музика, която блъсна Андраш, изпълни гръдния му кош и той едва си пое дъх. Кадифената завеса се вдигна и разкри вътрешността на италианска катедрала, всяка подробност от която бе предадена съвършено. Прозорците с витражи сияеха в кехлибарена и лазурна светлина, а върху гипсовата стена се виждаше призрачна недовършена фреска на Мария Магдалена. Мъж с раирани затворнически дрехи се промъкна в църквата и се скри в един от тъмните параклиси. Влезе художник, който се зае с работа върху фреската, последван от клисар, който искаше да накара художника да прибере четките и платната си преди следващата служба. И тогава се появи оперната дива Тоска — моделът на Мария Магдалена — с шумолящи около глезените карминови поли. Песните се понесоха и извисиха до изрисувания купол на операта: подобният на кларинет тенор на художника Каварадоси, плътният бас на беглеца Анджелоти и топлото, меко като кайсия сопрано на измислената дива Тоска, изпълнявана от истинската унгарска дива Жужа Торони. Звукът бе така плътен, толкова осезаем, че Андраш имаше чувството, че може да се пресегне през парапета на балкона и да загребва с шепи от него. Стори му се, че самата сграда се е превърнала в инструмент: архитектурата разгръщаше звука и го допълваше, усилваше и задържаше.

— Никога няма да забравя това — прошепна той на брат си.

— Надявам се — отвърна шепнешком Тибор. — Очаквам и ти да ме заведеш на опера, когато ти дойда на гости в Париж.

През антракта пиха кафе от малки чашки в бара и обсъждаха представлението. Знак за безкористна преданост ли беше отказът на художника да предаде приятеля си, или перчене със собствената му саможертва? Дали като пречистване от сексуалната му страст към Тоска трябваше да се разбира последвалата му непреклонност при мъченията? Щеше ли самата Тоска да прободе Скарпия, ако професията й не я бе научила на такъв мелодраматизъм? Разговорът бе изпълнен със смесица от удоволствие и огорчение — като малък Андраш бе слушал с часове Тибор да разисква философски въпроси, спорт и литература с приятелите си и бе копнял за деня, в който ще може да каже нещо, което по-големият му брат да помисли за остроумно или проницателно. Сега, когато двамата с Тибор бяха станали равни, или поне горе-долу равни, Андраш заминаваше. Влакът щеше да го отведе на стотици километри оттук.

— Какво ти е? — подръпна го Тибор за ръкава.

— Твърде задимено е — отвърна Андраш, закашля се и извърна очи. Изпита облекчение, когато светлините известиха с примигване края на антракта.

След третото действие, когато приключиха безбройните бисове — мъртвата Тоска и Каварадоси чудодейно се съживиха, а злият Скарпия се усмихна мило, когато му поднесоха огромен букет от рози — Андраш и Тибор си проправиха път към изхода и слязоха по претъпканото стълбище. Навън бледите звезди мъждукаха над ярките светлини на града. Тибор хвана Андраш под ръка и го поведе към другата страна на сградата откъм улица „Андраши“, където зрителите от първия балкон и партера се изсипваха през трите мраморни арки на главния вход.

— Искам да разгледаш централното фоайе — каза Тибор. — Ще кажем на разпоредителя, че сме забравили нещо вътре.

Андраш го последва през главния вход и се озова в осветена от полилеи зала, в която мраморно стълбище бе разперило криле към галериите. По него слизаха мъже и жени в официални тоалети, но Андраш виждаше единствено архитектурата: овалните орнаменти покрай стълбите, кръстатия цилиндричен свод над главите им, розовите коринтски колони на галерията. Миклош Ибъл, унгарец от Секешфехервар, спечелил конкурса за проектиране на операта. Бащата на Андраш му бе подарил книга за осмия му рожден ден с архитектурни скици на Ибъл и той часове наред разучаваше това фоайе. Докато зрителите излизаха покрай него, той се взираше в сводестия таван, толкова съсредоточен да напасне това триизмерно изображение със скиците от спомените си, че почти не забеляза, когато някой се приближи до него и го заговори. Наложи се да примигне и с усилие да се съсредоточи — едра, кротка на вид жена със самурено палто, която му се извиняваше за нещо. Той се поклони и отстъпи, за да й направи път да мине.

— Не, не — спря го жената. — Точно вас търсех. Какъв късмет, че ви срещам тук! Иначе нямаше да знам как да ви открия.

Андраш се опита да си спомни къде може да е виждал тази жена. На шията й блестеше диамантена огърлица, полите на розовата й копринена рокля се стелеха изпод палтото, а тъмната й коса бе подредена в прилепнали към главата букли. Тя го хвана под ръка и го изведе навън на стълбите на операта.

— Вие бяхте онзи ден в банката, нали? — попита тя. — Носехте плик с франкове.

Сега вече Андраш я позна. Това беше Елза Хас — съпругата на директора на банката. Андраш я беше виждал няколко пъти в голямата синагога на улица „Дохан“, където двамата с Тибор от време на време ходеха за вечерната служба. Онзи ден в банката Андраш се сблъска с нея във фоайето — тя изпусна раираната кутия за шапки, която носеше, а той изтърва увитите в хартия франкове. Хартията се разгъна, от нея се изсипаха розово-зелени банкноти и се разпиляха като конфети в краката й. Андраш изтупа кутията за шапки от прахта, върна й я и я проследи с поглед как влиза през врата с табелка „Служебен вход“.

— Изглеждате на годините на сина ми — каза сега жената. — А по валутата, която носехте, съдя, че заминавате да учите в Париж.

— Да, утре следобед — отвърна Андраш.

— Трябва да ми направите една голяма услуга. Синът ми учи във Висшето училище по изящни изкуства и бих искала да му занесете един колет. Ще ви затрудни ли много?

Минаха няколко секунди, преди Андраш да успее да отговори. Ако се съгласеше да занесе колет на някого в Париж, това щеше да означава, че наистина заминава, че ще остави братята, родителите и страната си и ще пристъпи в огромната непозната Западна Европа.

— Къде живее синът ви? — попита той.

— В Латинския квартал, разбира се — отвърна жената и се засмя. — В мансарда, а не в прекрасна вила като художника Каварадоси. Но каза, че имал топла вода и прекрасен изглед към Пантеона. А, колата пристигна! — Една сива лимузина спря до бордюра, а госпожа Хас вдигна ръка и направи знак на шофьора. — Елате утре преди обяд на улица „Бенцур“ №26. Колетът ще е готов. — Тя вдигна яката на палтото си и изтича към колата, без да се обърне и да погледне Андраш.

— Е, за какво си говорихте? — попита Тибор, който тъкмо излизаше навън.

— Станах куриер по неволя. Мадам Хас иска да занеса колет на сина й в Париж. Онзи ден се запознах с нея в банката, когато отидох да сменя пенгьо за франкове.

— И съгласи ли се?

— Да.

Тибор въздъхна и извърна очи към жълтия трамвай, който премина по булеварда.

— Тук ще е страшно скучно без теб, Андрашка.

— Глупости. Сигурен съм, че до седмица ще си намериш приятелка.

— Да бе. Всички момичета ще полудеят по беден продавач на обувки.

Андраш се усмихна.

— Най-сетне малко самосъжаление! Бях започнал да се дразня от щедростта и спокойствието ти.

— Не е вярно. Иде ми да те удуша, че заминаваш. Но каква полза от това? Тогава никой от нас няма да замине за чужбина. — Тибор се усмихна, но очите му останаха мрачни зад очилата със сребристи рамки. Той хвана Андраш под ръка и го задърпа надолу по стълбите, като си подсвиркваше част от увертюрата. Сградата, в която живееха на улица „Харшфа“, се намираше само на три пресечки и когато стигнаха до входа, спряха, за да вдишат нощния въздух, преди да влязат в апартамента. Небето над Операта бе бледооранжево от отразената светлина на лампите, а от булеварда долиташе звънтенето на трамваи. В полумрака Тибор се стори на Андраш красив като кинозвезда с килнатата дръзко шапка и белия копринен шал, преметнат през рамото му. В онзи миг Тибор приличаше на мъж, готов да започне вълнуващ и необичаен живот, на човек, по-подходящ от Андраш да слезе от влака в чужда страна и да извоюва мястото си там. В следващия миг обаче Тибор му намигна, извади ключа от джоба си и двамата хукнаха да се състезават нагоре по стълбите като гимназисти.

 

 

Госпожа Хас живееше близо до Варошлигет, градския парк, приказния замък и огромната открита къпалня в стил рококо. Къщата на улица „Бенцур“ представляваше италианска вила, измазана с кремавожълта мазилка и заобиколена от три страни със скрити градини, а над белия каменен зид се подаваха върховете на високи трендафили. Андраш дочу далечното ромолене на фонтан и стъргането на градинарско гребло. Стори му се странно еврейско семейство да живее в такава къща, но на входната врата имаше закована с пирон мезуза — сребърен цилиндър, обгърнат от златен бръшлян. Когато натисна звънеца, във вътрешността на къщата отекна петтонна мелодия. После се чу звук от стъпки върху мрамор и отключването на масивно резе. Прислужница с побеляла коса отвори вратата и го покани с жест да влезе. Андраш пристъпи във вестибюл с куполовиден таван и под, настлан с розов мрамор, с инкрустирана масичка и букет калии във ваза от китайски порцелан.

— Госпожа Хас е в дневната — съобщи прислужницата.

Андраш я последва през вестибюла по коридор със сводест таван, докато не спряха пред врата, иззад която се чуваха един силен и един по-тих женски глас. Андраш не можа да различи думите, но му стана пределно ясно, че вътре се води спор. Единият глас се извисяваше в кресчендо и замлъкваше рязко, а другият, по-тихият, се повишаваше настойчиво и заглъхваше.

— Почакайте тук — каза прислужницата и влезе, за да извести за пристигането на Андраш. Щом чуха, че е пристигнал, гласовете си размениха още няколко остри реплики, сякаш спорът бе свързан със самия Андраш. След миг прислужницата излезе и го въведе в просторна светла стая, която ухаеше на препечени филийки с масло и на рози. Подът бе застлан с персийски килимчета в розово и златисто, столове с бяла дамаска стояха редом с два дивана с цвят на сьомга, а върху една ниска масичка имаше ваза с жълти рози. Госпожа Хас стана от стола си в ъгъла. На бюрото под прозореца седеше по-възрастна жена, облечена в черно като вдовица, с дантелен шал на косата. Тя държеше запечатано с восък писмо, което постави върху купчина книги и затисна със стъклено преспапие. Госпожа Хас прекоси стаята, за да посрещне Андраш, и стисна ръката му с едрата си студена длан.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Това е свекърва ми, възрастната госпожа Хас. — Тя кимна към жената в черно. По-възрастната дама имаше крехка фигура и лице с дълбоки бръчки, което се стори много красиво на Андраш, въпреки скръбта, която струеше от него. Големите й сиви очи излъчваха тиха болка. Андраш се поклони и я поздрави официално с „Kezét csókolom“ — Целувам ви ръка.

Възрастната госпожа Хас кимна в отговор.

— Значи вие ще занесете колета на Йожеф — каза тя. — Много мило от ваша страна, тъй като съм сигурна, че имате много други задачи.

— Няма да представлява никаква трудност.

— Няма да ви задържаме дълго — извини се младата госпожа Хас. — Симон довършва опаковането на колета, а в това време ще помоля да донесат нещо за ядене. Изглеждате огладнял.

— О, не, моля ви, не се притеснявайте — каза Андраш. Всъщност миризмата на препечени филийки му бе напомнила, че не е хапвал нищичко цял ден, но се тревожеше, че дори и най-леката закуска в тази къща ще е съпроводена от продължителна церемония, чиито правила не знаеше. И освен това бързаше — влакът му заминаваше след три часа.

— Младежите винаги са гладни — каза младата госпожа Хас и повика прислужницата. Даде й някои нареждания и я изпрати да ги изпълни.

Възрастната госпожа Хас стана от стола си зад бюрото и покани с жест Андраш да седне до нея на един от диваните с цвят на сьомга. Той седна, притеснен, че панталоните му ще оставят отпечатък върху коприната. Помисли си, че за да изкара и един час подобаващо в тази къща, трябва да е облечен с дрехи от много по-високо качество. Възрастната госпожа Хас скръсти слабите си ръце в скута и попита Андраш какво ще учи в Париж.

— Архитектура — отвърна той.

— Нима? Значи ще сте състуденти с Йожеф във Висшето училище по изкуствата?

— Аз ще уча във Висшето училище по архитектура.

Младата госпожа Хас се настани на дивана срещу тях.

— Училището по архитектура ли? Йожеф не е споменавал за това училище.

— То е по-скоро професионална школа — отвърна Андраш. — Поне доколкото съм чувал. Еврейската общност ми отпусна стипендия. Просто щастлива случайност.

— Как така случайност?

И Андраш им обясни. Редакторът на „Минало и бъдеще“, списанието, в което работеше, беше изпратил някои от кориците, нарисувани от Андраш, в Париж на изложба на млади художници от Централна Европа. Там един преподавател от Училището по архитектура ги видял и се поинтересувал от Андраш. Редакторът му казал, че Андраш иска да стане архитект, но за евреите е трудно да следват архитектура в Унгария. Една стара ограничителна квота, която през двайсетте години бе свеждала броя на студенти евреи до шест процента, все още се прилагаше в унгарските университети. Професорът от Училището по архитектура писал писмо до комисията по приема с молба да осигурят място на Андраш за предстоящата учебна година. Еврейската общност в Будапеща набавила парите за таксата за обучение и квартира. Всичко стана за няколко седмици, но всеки момент цялата работа можеше да се провали. Но не се случи така, Андраш наистина заминаваше. Лекциите му започваха след шест дни.

— Ах, какъв късмет! — възкликна младата госпожа Хас. — При това със стипендия! — Но при последните думи тя сведе очи и Андраш почувства същия срам, който бе чувствал в ученическите си години в Дебрецен, сякаш изведнъж бе останал по бельо. Няколко пъти бе гостувал за почивните дни в домовете на свои съученици от града, чиито бащи бяха адвокати или банкери и не им се налагаше да живеят на общежитие с бедняците. Момчета, които нощем спяха сами в леглата си, ходеха на училище с изгладени ризи и всеки ден се прибираха да обядват у дома. Майките на някои от тях се отнасяха към него с искрено съжаление, а други с любезно отвращение. И в тяхно присъствие се чувстваше, както сега — гол. Той се насили да погледне майката на Йожеф в очите и отвърна:

— Да, голям късмет извадих.

— И къде ще живеете в Париж?

Андраш изтри влажните си длани в коленете.

— Предполагам, че в Латинския квартал.

— Но къде ще отседнете, когато пристигнете?

— Ще попитам някого къде студентите си наемат квартири.

— Глупости — възрази възрастната госпожа Хас и сложи длан върху ръката му. — Ще отидете при Йожеф.

Младата госпожа Хас се покашля и приглади косата си.

— Не бива да поемаме ангажименти от името на Йожеф — каза тя. — Възможно е да няма място за гости.

— Елза, ужасна снобка си — каза възрастната госпожа Хас. — Господин Леви прави услуга на Йожеф, така че при него със сигурност ще се намери някой празен диван поне за няколко дни. Днес следобед ще му изпратим телеграма.

— Сандвичите са готови — каза младата госпожа, видимо облекчена от прекъсването на разговора.

Прислужницата влезе в стаята с количка. Върху нея, освен сервиза за чай имаше и стъклен поднос за торти, отрупан със сандвичи, толкова бели, че приличаха на направени от сняг. Край подноса лежеше сребърна щипка и сякаш подсказваше, че подобни деликатеси не бива да се докосват от човешка ръка. Възрастната госпожа Хас взе щипката и напълни чинията на Андраш с повече сандвичи, отколкото той би се осмелил да си вземе. Когато младата госпожа Хас си взе сандвич с ръка, Андраш доби смелост да изяде една филийка. Сандвичът бе от мек бял хляб с изрязана коричка и намазан с подправено с копър сирене крема. Само тънките резени жълта чушка подсказваха, че сандвичът е унгарски.

Докато младата госпожа Хас наливаше чай на Андраш, старата отиде до бюрото и извади бяла картичка, върху която помоли Андраш да напише своето име и часа на пристигането си в Париж. Щеше да изпрати данните на Йожеф, за да го посрещне на гарата. Подаде му писалка със златен писец, толкова фин, че Андраш изпита страх да я вземе. Той се приведе над ниската масичка и написа бързо информацията с едрия си почерк, уплашен, че може да повреди писеца или да покапе мастило по персийския килим. Вместо това изцапа с мастило пръстите си и забеляза петната едва когато сведе поглед към последния си сандвич и видя, че хлябът е оцветен в лилаво. Зачуди се кога ли Симон, който и да беше той, ще дойде с колета за Йожеф. От дъното на коридора долетя звук от удари с чук и в Андраш проблесна надежда, че сигурно заковават кутията.

Възрастната госпожа Хас явно остана доволна, че Андраш си е изял всичките сандвичи. Тя му се усмихна тъжно.

— Значи за пръв път отивате в Париж.

— Да. За пръв път ще пътувам в чужбина.

— Не се обиждайте на внука ми — продължи тя. — Той е мило дете, след като го опознае човек.

— Йожеф е много добре възпитан — рече младата госпожа Хас и се изчерви чак до корените на накъдрената си коса.

— Много мило от ваша страна да му изпратите телеграма — каза Андраш.

— Не представлява никаква трудност — отвърна възрастната госпожа Хас. Тя написа адреса на Йожеф върху друга картичка и му я подаде. Миг по-късно мъж с лакейска ливрея влезе в дневната с огромна дървена кутия в ръце.

— Благодаря, Симон — каза младата госпожа Хас. — Остави я тук. Мъжът остави кутията върху килима и излезе. Андраш погледна към златния часовник върху камината.

— Благодаря за сандвичите, но е време да тръгвам — каза той.

— Почакайте още минутка — помоли възрастната госпожа Хас. — Бих искала да ви помоля за още нещо. — Тя отиде до бюрото и извади запечатаното писмо изпод преспапието.

— Извинете, господин Леви — каза младата. Тя стана, прекоси стаята, препречи пътя на свекърва си и я хвана за лакътя. — Вече говорихме по този въпрос.

— В такъв случай няма да се повтарям — отвърна тихо възрастната госпожа Хас. — Моля те, отмести се, Елза.

Младата госпожа Хас поклати глава:

— Дьорд ще се съгласи с мен. Не е разумно.

— Синът ми е добър човек, но невинаги знае кое е разумно и кое не — отвърна старата госпожа. Тя издърпа внимателно ръката си от хватката на снаха си, върна се до дивана с цвят на сьомга и подаде плика на Андраш. Върху него бе изписано името К. Моргенщерн и адрес в Париж.

— Това е писмо до семеен приятел — каза възрастната госпожа Хас, без да сваля очи от Андраш. — Вероятно ще си помислите, че съм твърде предпазлива, но за някои неща не се доверявам на унгарските пощи. Писмата понякога се губят или попадат в неподходящи ръце. — Тя го бе приковала с поглед, сякаш искаше да му каже да не поставя под съмнение думите й или какъв деликатен въпрос би наложил подобна предпазливост. — Бих искала също така да ви помоля да не споменавате за това на никого. Особено на внука ми. Просто купете марка и пуснете писмото в пощенска кутия, когато пристигнете в Париж. Ще ми направите огромна услуга.

Андраш прибра писмото във вътрешния джоб на сакото си.

— Разбира се — отвърна той.

Младата госпожа Хас стоеше сковано край бюрото с поруменяло под слоя пудра лице. Едната й ръка все още лежеше върху купчината книги, сякаш можеше да притегли обратно писмото от другия край на стаята. Но Андраш видя, че тя е безсилна — старата госпожа Хас беше спечелила, а младата сега трябваше да се държи, сякаш нищо необичайно не се бе случило. Тя се овладя, приглади сивата си пола и се върна на дивана, на който седеше Андраш.

— Изглежда, работата ни приключи — каза тя и скръсти ръце. — Надявам се синът ми да може да ви помогне в Париж.

— Убеден съм, че ще го направи — отвърна Андраш. — Това ли е кутията, която искате да му занеса?

— Да — младата госпожа Хас го подкани с жест да отиде и да я вземе.

Дървената кутия беше достатъчно голяма, за да побере две кошници за пикник. Когато Андраш я вдигна, коремът му се сви. Той с мъка направи няколко крачки към вратата.

— Мили боже, колко е тежка — възкликна младата госпожа Хас.

Андраш успя да кимне безмълвно.

— О, не, не бива да се напрягате. — Тя натисна едно копче на стената и миг по-късно се появи Симон. Той взе кутията от Андраш и излезе през входната врата на къщата. Андраш го последва, а възрастната госпожа Хас го изпрати до алеята, където чакаше дългата сива кола. Явно щяха да го закарат до вкъщи. Колата беше английска — бентли. Да можеше Тибор да я види.

Възрастната госпожа Хас го хвана за лакътя.

— Благодаря ви за всичко.

— За мен беше удоволствие — отвърна Андраш и се поклони.

Тя стисна ръката му и се прибра вътре; вратата се затвори безшумно след нея. Когато колата потегли, Андраш неволно се обърна назад, за да погледне къщата. Огледа прозорците, без да знае какво очаква да види. Вътре не се забелязваше никакво движение — нито потрепване на пердета, нито надничащо иззад тях лице. Той си представи как младата госпожа Хас се връща начумерена в дневната, а възрастната госпожа влиза в голямата къща с фасада с цвят на масло и се оттегля в стая, претъпкана с мебели, които я задушават, стая, от чиито прозорци се открива тъжна гледка. Той се обърна, облегна лакът върху кутията за Йожеф и за последен път даде на шофьора адреса си на улица „Харшфа“.