Уорд Ларсен
Пасажер 19 (9)

9.

Наричат тази гора селва неслучайно. Малко след като Маркес отлетя с хюито, небето се смрачи и само за минути надвиснаха тежки дъждовни облаци. После се изля не порой, а водопад. Поривите на вятъра безмилостно шибаха върховете на дърветата.

Дейвис със закъснение потърси подслон в една палатка с вдигнати стени. По покрива като хиляди микроексплозии плющяха тежки дъждовни капки, сливащи се в нискочестотен бял шум. Страничните платна на палатката се мятаха под вятъра като обезумели. Дейвис беше повече мокър, отколкото сух, и под поривите изпитваше странното усещане, че му е едновременно горещо и студено. Стоеше заедно с десетина колумбийци, смес от редовите военни и цивилните работници на полковника. С тях беше и един едва стоящ на краката си експерт по силови установки на Pratt & Whitny, долетял през нощта от Маями и хванал първия наличен хеликоптер. Дейвис се съмняваше, че двигателите имат нещо общо с катастрофата — едно от нещата, по които с Маркес бяха на еднакво мнение, — но разбираше големите производители, които държаха да са в течение с развитието на нещата, докато въпросът за вината остава отворен.

Имаше три маси и хората бяха насядали на тях. Някой бе отворил хладилна чанта, пълна с храна и безалкохолни напитки, свиреше музика и някак още по пладне неусетно се оформи истинска спонтанна сиеста. Дейвис атакува сандвич, който на пръв поглед беше с говеждо и сирене, и завърза разговор с войника до себе си — беше cabo primero, тоест младши ефрейтор.

— Колко ще сте тук?

Младежът се усмихна дружелюбно.

— Пристигнахме в петък. Ще останем три-четири дни. По-дълго, ако jefe нареди.

— Късмет, че сте били толкова наблизо до мястото на катастрофата.

— Още две роти бяха наблизо, но ние бяхме най-близо.

— Хм… изглежда голямо учение. Какъв вид занятие провеждате?

— Занятие? Не съм чувал за никакво занятие.

Дейвис бръкна в чантата за втори сандвич.

— Добре де… да не сте чакали самолета да падне? — Опитът му за хумор се оказа неудачен, защото ефрейторът го изгледа странно.

— Извинявай — каза той, — не те разбрах. — И отиде в другия край на палатката и се заговори с един капитан.

Струите на дъжда шибаха странично и това правеше палатката почти безполезна. На никого обаче не му пукаше, най-малко от всички на Дейвис, който имаше по-големи грижи. Дъждовните капки се стичаха по лицето му, докато дъвчеше втория сандвич — шунка и авокадо върху дебела филия хляб. Беше твърдо решен да не прахосва нито минута. Щом работата на терен бе невъзможна, щеше да използва времето да се подкрепи и да организира мислите си.

Опита се да разнищи теорията за похищението, но да обориш основаваща се на толкова много косвени улики теория бе като да стреляш по призрак. Без да губи време, той анализира останалото и една подробност му направи впечатление. Самолетът се бе отклонил значително от курса си — факт, който в началото бе просто странен, но сега изглеждаше съществен. Независимо дали бе имало отвличане, несъмнено някой бе поел управлението на полет 223 и го бе докарал тук. Но кой бе пилотирал и какво беше било намерението му? Дейвис бе съвсем сигурен, че проучването на сладкаря Умбрис ще разкрие липсата на всякаква летателна практика. И ако наистина се окажеше така, имаше само два сценария, в които този човек би убил пилотите и би поел пилотирането. Единият бе самоубийствена мисия, вероятно с политически подтекст. Вторият — че човекът е напълно откачен. Два сценария… нито един от които не изглеждаше вероятен.

Само че какво тогава?

Погледна си часовника, за да засече интервалите между гръмотевиците. Когато отчете първия десетминутен интервал тишина, излезе навън. Примерът му не бе последван — веселието вътре продължаваше с пълна сила. Беше дразнещо, но той реши да не повдига въпрос. Знаеше, че неговата всеотдайност си има причина, и че не може да очаква същото и от другите. Дъждът утихваше, скоро само ръмеше и в джунглата стана задушно. Дейвис прескочи няколко вади, прегази няколко кални локви и скоро усети как дрехите му стават на мокри парцали.

Заобиколи фюзелажа и спря при върха на носа. Човек с инженерно мислене би нарекъл това отправна точка — начало на локалната географска дължина. Оттук нататък, в посока към опашката, числата се увеличаваха и тяхната стойност в определени точки щеше да стане основа за преценка на модификациите, ремонтите, теглото и баланса. Дейвис щеше да използва отправната точка за собствено начало — смяташе този начин на действие за най-методичния.

Разчовърка обтекателя на антената и под напуканото фибростъкло забеляза повредената антена на метеолокатора. Половин метър по-нататък нямаше нищо интересно. Отляво на борд в земята стърчаха забити отломки и Дейвис приклекна. Разрови с голи ръце пръстта и торфа и скоро идентифицира частта като клапан на тънък като молив хидравличен маркуч, почти сигурно част от шасито на предното колело. Нищо забележително, но все пак едно от многото неща, които трябваше да бъдат регистрирани и заведени в дневник на находките. Подобна работа запълваше 80% от времето на разследващия — документиране на маловажните неща, за да се разбере кое е важното.

Час по-късно спря за обедната почивка.

След още два часа си погледна часовника.

Беше пладне, понеделник.

Вторият най-лош ден в живота му.

А това означаваше, че нещата отиваха към подобрение.

 

 

Последният хеликоптер за Богота трябваше да излети по разписание в 18:45. Дейвис бе предупреден десет минути по-рано да има готовност. Беше прекарал целия ден в ровене из отломките, започвайки от носа и стигайки до опашката… или поне мястото, където трябваше да се намира тя. Не бе открил нищо въодушевяващо и нищо противоречащо на теорията на Маркес за отвличане. Но от друга страна, нямаше и нищо в нейна подкрепа. Огънатият метал не подсказваше какво се бе въртяло в главата на един човек.

Малко преди пристигането на хеликоптера стигна до последния ред седалки и за последен път този ден се загледа в седалката на място 7B. Беше го избягвал досега, разбира се, също както старец се преструва, че не забелязва гробището, покрай което минава, но нямаше начин да се върне в Богота без един последен поглед.

Мястото изглеждаше все същото — напълно запазена тапицерия и възглавници върху недеформирана рамка. Осъзна, че след намирането на айпода на Джен така и не бе бръкнал по-навътре в джоба на предната седалка. Поправи пропуска си и издърпа джоба навън, за да го разтвори максимално, и този път видя зад картата за действие при екстрени ситуации нещо друго. Беше нещо моментално разпознаваемо — тъмносин паспорт, издаден от Съединените американски щати.

Този път се увери, че не е останало още нещо, и извади паспорта. Трябваше да е на Джен и наистина, на втората страница видя нейната снимка. Документът беше издаден преди четири години и снимката бе от първите й години в гимназията. Дейвис видя широката й усмивка, все още непомрачена от смъртта на майка й, от времето много преди напускането на дома заради следването след достигане на онази бленувана от децата и тревожна за родителите възраст на независимостта.

Звукът на пърпорещото над главата му хюи го върна към реалността. Беше време да тръгва, но внезапно му хрумна да провери и джоба пред мястото до прозореца. Там нямаше айпод, но за негова голяма изненада намери втори паспорт. И той беше американски, а в него имаше снимка на момиче на възрастта на Джен. Момичето имаше същия цвят на косата и сходни черти. Двете спокойно можеха да минат за сестри. Спомни си последното съобщение, което му бе изпратила Джен. В него му казваше, че е на летището в Богота и вече има приятелка.

И ето я приятелката — Кристин Мари Стюарт.

Усетил, че е напипал нещо, Дейвис се извърна към пътеката и огледа място 7C. Бръкна с ръка и в джоба пред него, но извади само старо пликче фъстъци и пластмасова клечка за разбъркване на кафе.

В този момент вниманието му бе привлечено от нещо друго.

Един разбит при катастрофа самолет е ако не нещо друго, поне етюд на контрастите. Състоянието на отломките варира от изцапани до съвършено чисти и от унищожени до непокътнати. Сред всеобщия хаос, след кулминацията на изпадналата в амок нютонова механика, Дейвис забеляза нещо, което не се вписваше в картината. В гърба на седалка 7C, точно в центъра, се виждаха две дупчици с диаметър на 10-центова монета. Бръкна пробно с кутрето си в едната, после в другата. И двете бяха чисти по цялата си дължина. Имаше едва забележимо петно по тапицерията под дупчиците или по-скоро бе обезцветяване, което не се набиваше на очи, понеже нещо бе изцапало останалата част от гърба на седалката, може би кал, впоследствие размита от дъждовните пръски.

Но петно имаше. Тъмно и познато.

Дейвис провери зад седалката, но не намери там нищо интересно. Задната преградна стена я нямаше и половин метър още по-назад черупката на пречупения корпус просто свършваше и през нея, като в овала на рамка на картина на стената, надничаше джунглата. Застина замислен — и тогава някой извика името му.

След три минути Дейвис беше в хюито, което се издигаше в спускащия се оранжев полумрак. Докато гледаше отгоре сцената на катастрофата, той видя две мътни светлини да се движат в източна посока. Поне един екип продължаваше да претърсва мочурливата местност за двете липсващи тела. Продължаваше! Това бе добре, защото означаваше, че засега не са намерили нищо. Това, разбира се, бе оптимистичният поглед върху нещата — подход, в който досега никой не бе имал основание да го обвинява. Хеликоптерът смени курса и сцената под тях стана по-приятна за гледане. Зелена гора под нарисувано небе и слънце, прозиращо през високата пелена на перести облаци.

Дейвис извади двата паспорта от джоба си и отвори този на Джен. Прокара пръст по страницата със снимката и релефният печат за различните видове защита му подейства странно успокоително — беше толкова осезаем и истински.

— Ще те намеря, малката ми — прошепна той. — Където и да си, ще те намеря.

 

 

В осем вечерта Дейвис кацна на летището в Богота. Съобщиха му, че Маркес му е запазил стая в хотел близо до сградата на временния щаб — вероятно ставаше дума за хотел, който имаше стари договорни отношения с военните, — и дежурният в Ел Сентро го упъти как да стигне там.

Хотелът беше на десет минути пеша, казваше се „Хотел де Аеропуерто“ и бе типичен представител на двузвездната категория. Стаята му беше на втория етаж, обзаведена с легло, миниатюрна масичка с един стол и картина, изобразяваща брадат конкистадор на кон. Миризмата на евтин почистващ препарат атакува дихателната му система, но в интерес на истината стаята отговаряше на основните му нужди: чаршафите изглеждаха чисти, а на отсрещния тротоар имаше ресторант. Докато не намереше Джен, останалото нямаше никакво значение.

След десетте часа на терен — през които бе преживял три гръмотевични бури, едно свличане на терен и едва не бе поразен от мълния — Дейвис изглеждаше повече като оцелял след самолетната катастрофа, отколкото като разследващ. В косата му имаше треви и мъх, под ноктите му беше набита пръст, а засъхналата по панталона и ризата му кал щеше да задръсти всичко различно от индустриална пералня. Съблече се, изплакна обущата си във ваната и хвърли останалото в кошчето за боклук. Но се отнесе с максимално внимание към двете си големи находки — айпода на Джен и двата паспорта. Паспортите щеше да предаде на Маркес, както се изискваше по процедура. Полковникът вече знаеше, че разполага с айпода, и не го бе изискал, което даваше на Дейвис основание да предположи, че може да го задържи.

Взе чиста кърпа от полицата в банята, намокри я и избърса айпода възможно най-добре. Извади го от калъфа му, натисна бутона на захранването и екранът примигна, колкото да покаже за кратко червения символ на напълно изтощена батерия. Дейвис го изгледа втренчено и го остави на шкафчето до леглото.

Върна се в банята, погледна в огледалото и видя в него измъчен непознат. Беше яздил вълната на емоциите, а прекараната нощ в килия с цицина на главата с нищо не бе подобрила настроението му. И днешният ден не бе преминал особено радостно, но поне бе посрещнал залеза, без да чуе възможно най-лошата новина.

За щастие поне главата му беше по-добре и след продължителен горещ душ той облече нови дрехи, което в случая означаваше другия му панталон в цвят каки и втората му памучна риза. Както при повечето военни модата за него означаваше малко, по-скоро дори напълно нищо. Часовникът до леглото показваше 20:30 и вече посъживен, Дейвис знаеше какво трябва да направи.

В отсрещния ресторант си поръча специалитета за вечерта, който се оказа истинска планина от пържоли, чоризо, ориз и боб. На едва разбираемия си испански Дейвис се помъчи да обясни, че е за вкъщи, след което барманът — оказа се, че следвал две години в университета в Толидо — се разсмя и му каза: „Нямаш проблем, приятел“.

По пътя към Ел Сентро Дейвис мина покрай магазин, където се продаваха пиратски дивидита и евтина битова електроника, и намери в коша за обезценени стоки зареждащо устройство за айпода на Джен. Продавачът му поиска десет хиляди колумбийски песо, с които Дейвис не разполагаше, така че плати с „Мастър“-картата си, без никаква представа колко ще му струват метър жица с щепсел, изработени в Китай.

Влезе в щабквартирата в девет без пет. Двата новоинсталирани климатика се бореха геройски, всмукваха влагата от лепкавия въздух и омекотяваха упорито вкопчилата се в късната вечер жега. Седна пред компютъра, извади сатфона си и провери за нови съобщения. Нямаше. Пое дълбоко дъх, остави телефона до клавиатурата и се захвана с донесената вечеря, докато преглеждаше отразяването в онлайн медиите на катастрофата с полет ТАК Еър 223. Вечеря по същия старателен начин, но който четеше — това бе естествена физическа проява на обмисленост и страх. Не искаше да изпусне нищо, но усещаше, че вече е изпуснал. Това, естествено, бе самоограничаване, но още не бе направил опит да се измъкне от тази усмирителна риза.

Страница по страница продължаваше напред.

 

 

Малката стая се намираше в невзрачна сграда на Джи Стрийт във Вашингтон, окръг Колумбия. Двамата аналитици, мъж и жена, примигнаха едновременно, когато единият от компютрите пред тях изчурулика предупредително.

— Какво има? — попита мъжът.

Двамата седяха един срещу друг на отделни бюра и сигналът бе дошъл от компютъра на жената.

— Току-що си е купил нещо в Богота с мастърса.

— Какво?

— Изглежда, че е… зареждащ кабел за айфон.

— Айфон? — Мъжът повдигна вежди и набързо провери нещо. — Че той няма айфон. Дейвис е верен на Андроид, а сатфонът, който му дадоха в неделя, е на стандартна платформа за „Иридиум“^[1], зареден със специалния ни вариант на операционна система.

Жената го изгледа страдалчески.

— Добре де… знаеш го. Изчакай така.

Докато той въвеждаше нещо с клавиатурата, жената съблече пуловера си. Стаята бе слабо осветена и без прозорци, а термостатът бе настроен на двайсет градуса без възможност за промяна. Дори в края на август.

— Петнайсети декември миналата година. Купил е айпод-тъч от „Бест Бай“ в Манасас, Вирджиния.

— Коледен подарък? — замислено каза жената. — Или го е взел за себе си.

След двайсет секунди имаше отговора.

— През последната седмица на декември някой е изтеглил почти хиляда песни на домашния му компютър.

— Пиратски или платени?

Беше ред на мъжа да се смръщи.

— Хиляда песни? Кой днес би платил за толкова много музика?

— Извинявай, че попитах.

— Чакай малко… — каза той, — имам списъка… — И след минутка: — Не, това не отговаря на музиката на Дейвис в акаунта му в Spotify… дори не се доближава. Трябва да е на дъщеря му… значи е коледен подарък.

— Окей. Но защо ще взема в Колумбия айпода на дъщеря си, пълен с нейна музика?

— И да забрави кабела при това?

Мълчание, през време на което двамата търсеха обяснението.

— Не разбирам — призна мъжът неохотно.

— И аз… но да действаме нататък.

— Какво прави в момента?

Тя погледна екрана.

— Получаваме всеки натиснат клавиш през телефона му… сигурно го е сложил до проклетата клавиатура. Търси експлоатационните данни за ARJ-35.

— Добре, това поне има смисъл.

— Какво ще правим с айпода? — върна се тя на болната тема.

— Знаеш заповедта… — Продължително мълчание. — Къде е Стайвесънт?

Жената трябваше да провери.

— На следващия автобус. Този път за Флорида.

— Там могат да се доберат до него… южноамериканците са превзели Флорида.

— Може би. Но това е извън нашия контрол. А и ти не отговори на въпроса ми. Ще докладваш ли тази дреболия?

Мъжът въздъхна и каза:

— А къде е Странд?

Тя провери графика и му каза.

— Там можем да използваме само стационарна линия — каза мъжът. — Дори той е длъжен да изключи мобилния си телефон.

— Имаме номера. Дал го е, защото е имал причина.

Мъжът кимна, вдигна слушалката и позвъни. След два сигнала някой вдигна. Връзката беше с административна сграда „Айзенхауер“.

Врата до врата с Белия дом.