Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джемър Дейвис (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passenger 19, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Уорд Ларсен

Заглавие: Пасажер 19

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.04.2017

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-745-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17228

История

  1. — Добавяне

17.

В дванайсет и три минути, сряда, Дейвис позвъни на дадения му от Соренсен номер.

Седеше на ъглова маса в един ресторант. Беше ново за него заведение, на около километър от „неговото“. Трите минути бяха изтекли в опити да организира разпокъсаните си мисли.

Трудно постигнатото душевно равновесие се разклати, когато му отговори мъжки глас:

— Ало?

— Ъ-ъ… здрасти. Търся Ана Соренсен.

— О, да. Ето я…

Гласът на Соренсен:

— Здрасти, Джемър.

— Това зет ти ли беше?

— Да. На обяд сме в „Манасас“.

— Сигурно е приятно — каза той, чудеше се какво друго да каже. В сравнение с мястото, където се намираше в момента, обяд в „Манасас“ бе като обяд на Луната. — Дали връзката е надеждна?

— Най-добрата, която мога да осигуря за момента — успокои го тя. — Излизам навън.

Той не беше експерт по комуникационна безопасност, но използването на мобилния телефон на зетя от тротоар пред заведение му се струваше меко казано съмнително. Но по-добро решение не съществуваше, така че Дейвис каза:

— Надявам се да имаш нещо за мен. Няма новини за Джен и имам чувството, че блъскам с глава стената тук.

— Горката стена.

Дейвис не реагира.

— Как си, наистина?

В главата му се надигна вълна от клишета. Избра едно от тях:

— Тъпча на място.

— Добре… според мен. Е, аз имам някои новини за теб. Разбра се кой е твоят Томас Мълиган. Седнал ли си…?

Той я увери, че е седнал.

— Работил е за Тайната служба на Съединените щати.

Дейвис се свлече възможно най-ниско в сепарето, загледан в празната чиния пред себе си, която само допреди минути бе отрупана с ориз, боб и пиле.

— Леле… Това изобщо не го очаквах.

— И аз. Но след като го научих, направих някои дискретни проучвания, за да открия какво е правил там.

— И?…

— Не е съвсем ясно, защото не исках да осветявам източника си. Но Мълиган е бил в статус „мисия“, тоест охранявал е някого.

— Какво?!

— Знам, знам. Когато видях, че е от Тайната служба, реших, че е изпратен в състава на група за разследване на някакво финансово престъпление… сещаш се, проследяване на канал за пране на пари от наркотици или нещо подобно. Но случаят не бе такъв. Мълиган е бил на полета в качеството на телохранител.

— Да, да, това го разбрах. Но за кого става дума?

— Всички знаят, че тези хора охраняват президента, но това включва бившите президенти и определени членове на семействата им. На второ място идва вицепрезидентът и семейството му. Казаха ми, че в специални случаи охраната се разпростира до сенатори, министри, чуждестранни ВИП-ове. Списъкът се оказва много по-обширен, отколкото можеш да си представиш. Проблемът е, че само шепа хора знаят кой конкретно е в този списък.

— Окей — каза той. — Нещо друго?

— Само едно… Тези хора пътуват въоръжени, но се изисква специално разрешение да качиш оръжие на борда на пътнически самолет. И това разрешение се получава особено сложно зад граница.

Дейвис обмисли чутото и каза:

— Което означава, че в Колумбия има хора, знаещи, че Мълиган е идвал насам.

— Трябва да са знаели часа и датата на полета, както и дестинацията. Вероятно са знаели и мястото му в самолета. А това вече ни води към още нещо… — И тя направи пауза, за да му даде възможност да се сети сам.

— Сигурно са знаели и кого охранява.

— Мисля, че това е доста вероятно.

Машината в главата на Дейвис спря с изскърцване, без той да знае защо. Помисли малко.

— Това отваря ред възможности.

— Какво друго мога да направя, за да помогна? — попита Соренсен.

— Да не раздухваме около Мълиган. Това само би разкрило интереса ни, а ти вече достатъчно рискува досега. Мислех да те помоля за още нещо, но първо трябва да свърша тук това-онова. Благодаря ти за помощта.

— Тя е там, Джемър. Жива. Чувствам го.

— Страшно се надявам да си права.

Дейвис прекъсна връзката, но не помръдна. Остана както си седеше с телефона в ръка. В главата му звънтяха последните думи на Соренсен.

„Тя е там, Джемър. Жива. Чувствам го“.

За първи път, откакто бе пристигнал в Колумбия, и той го бе почувствал.

 

 

Дейвис използва десетминутния път пеша до щаба, за да прецени какво може да направи. Обмисли свикването на среща, за да удари Маркес и Ечевария с информацията за Мълиган. Питаше се дали някой от тях знае истината за Пасажер 21. Някакво вътрешно чувство му казваше засега да се въздържи — просто не виждаше как споделянето на тази информация би било в негов интерес.

Когато пристигна в Ел Сентро, веднага седна пред един компютър, за да разшири базата след наученото от Соренсен. Пусна отново видеото, което бе гледал преди два дни — записа от камерата, наблюдаваща чакалнята на „Так Еър“. Намери интересуващия го сегмент и пак видя Джен и Кристин Стюарт, а директно зад тях и Томас Мълиган. Изгледа видеото до края, малко преди момента, когато всички те излизаха от кадър.

Мълиган бе точно както си го спомняше. Спортно сако и изгладен панталон. Очи, които шареха из терминала и поглеждаха часовника. Дейвис вече бе гледал цялата сцена, но първата му интерпретация се оказа изцяло погрешна. Ако с подобна преценка бе хвърлил бомба в тренировъчен полет, опитът му щеше да бъде провал, защото бомбата изобщо нямаше да падне дори наблизо. Дейвис бе решил, че Мълиган е бизнесмен, дошъл, за да продава нова гама продукти. Когато Кристин се бе обърнала и му бе казала нещо, той го бе взел за случаен познат.

Сега прегледа видеото по-внимателно. Кристин не само бе казала нещо, но той видя, че и Мълиган й отговаря. Как бе пропуснал това? Съсредоточи се върху тези 1–2 секунди и ги пусна на повторение. Накрая бе почти сигурен, че устните на Мълиган изговарят три думи: „Не, Кристин, недей“.

Спря видеото.

„Не, Кристин, недей“.

Беше отговор, който подсказваше близки отношения. И звучеше като нареждане. Това не бе начинът, по който трийсет и няколко годишен мъж ще се обърне към студентка, с която току-що се е запознал, докато чакат да ги повикат за качване в самолета. С лакти върху подлакътниците и ръце, подпрели брадичката, Дейвис пусна видеото отново и внимателно изгледа минутите преди тези думи. Обърна особено внимание на позиционирането на Мълиган, движението на очите му и върху кого задържа погледа си. След третия преглед вече нямаше съмнение. Специален агент Мълиган беше в чакалнята по една-единствена причина.

Той охраняваше Кристин Стюарт.

Идеше му да се срита. Сега, в ретроспекция, осъзнаваше, че всичко е било пред очите му — двамата липсващи пасажери. Беше толкова фокусиран върху Джен, че съседката й по място бе незначителен факт. Сега разбра, че е било точно обратното. Джен бе само невинен участник, пометена от събития извън нейния контрол. Но Кристин Стюарт бе съвсем друго нещо. Тя бе в основата на всичко, случило се на борда на ТАК Еър 223.

Пасажер 19 бе ключът.

 

 

— Седем милиона долара? Те луди ли са? — попита Евърс. Намусен, с подпухнали очи и сбръчкана двойна брадичка — всичко това придаваше на лицето му особено кисело изражение. Всъщност сумата не го бе изненадала, но той смяташе, че ще направи добро впечатление, ако се възмути.

— Не очаквам да има пазарлъци в този момент — каза другият в стаята с крайно ограничен достъп на Джи Стрийт. Казваше се Фредерик Странд и бе изпълнителен директор на „Група Аламоса“ — грижливо избрано нищо неговорещо име на компанията, която бе създал преди шест години, веднага след уволняването си от флота след 24-годишен стаж и с чин адмирал.

— Това ли е професионалното ви мнение? — саркастично попита Евърс.

— Да — невъзмутимо отговори Странд.

— И откъде ще намерим толкова нари за толкова кратък срок?

— Това не е мой проблем, господин Евърс. Идва ми наум един възможен източник, но има очевидни усложнения, които такива като вас ще разберат по-добре от такива като мен. Но крайният срок за изпълнение е по обяд този петък.

— И ако не го спазим?

— Видяхте съобщението. Ако преводът не бъде направен докогато се изисква, те казват, че ще… как беше казано? Оповестят истината?

— Как биха изпълнили подобна заплаха?

Директорът сви устни, както може би бе правил някога, обмисляйки коя бойна група да насочи към оголения фланг на противника.

— Аз бих използвал ДНК, като изпратя проби до няколко медии. Това ще ми гарантира надпревара кой първи да го публикува и ще ограничи времето ви да планирате изпреварващ пиар ход. Фактите ще изиграят ролята си и веднага ще ви поставят в позиция на отбраняващ се.

Евърс затвори очи, представяше си ужасния сценарий.

— Какви точно проби? — попита е видимо неудобство. — Надявам се да не я наранят или…

— Този въпрос ваш ли е, или на… работодателя ви?

— Мой.

Адмиралът замислено събра пръсти.

— Много се съмнявам, че биха я наранили. Нямат полза от това… и в дългосрочен план може силно да им навреди.

— Виждате ли някакъв шанс да уредим нещата по… по-пряк начин?

Странд се позасмя.

— Като чрез въоръжена интервенция например ли? Делта Форс или Отряд 6 на тюлените? Не виждам кой би разпоредил подобно нещо. А ако мислите за частна инициатива… това би отнело месец планиране и нещо доста доближаващо същите седем милиона.

Евърс видимо повехна.

— Това ли е най-добрият ви съвет за парите, които ви плащаме?

— И ние, и вие сме изправени пред ограничения, господин Евърс, знаете го. Понастоящем ние имаме единствен ресурс в театъра на действията — човека от НКБТ. Първоначално изглеждаше добра идея да вкараме в страната човек, който да наблюдава разследването, само че той не постигна нищо. Този мъж може да е много способен в своята сфера, но е немислимо да очакваме от него да върне момичето. Това би било много над възможностите му. Не е ясно дали това е важно, но успяхме да проследим стария просяк, предал съобщението на Стайвесънт в кухнята на един приют. Той е никой — задънена улица. Сигурен съм, че зад него стоят три непроследими връзки. Тези хора не са начинаещи и много добре знаят какво правят.

Евърс се възмути:

— Добре, ще видя откъде ще изровим парите. Но ако успеем да го уредим, какво следва?

— Ако писмото е точно, останалото е просто. Изпращаме човек в Колумбия, за да довърши трансакцията.

— Кой?

— Имам някого предвид.

Евърс го гледаше, явно недоволен.

— Казва се Кехоу, ако толкова искате да знаете. Най-добрият ми човек.

— Добре, ще поддържаме връзка. Но уведомете господин Кехоу да се подготви за път.

Адмиралът се усмихна и двамата си стиснаха ръцете.

— Мичман Кехоу е с готова чанта за пътуване от двайсет години. И често я използва.

 

 

Дейвис реши, че следващият обект за атака е текущото местонахождение на командир Рейна. Стана и намери Маркес в офиса му.

— Разполагаме ли с ръководство със схемата на полета на „Так Еър“? — попита Дейвис, раменете му изпълваха рамката на вратата.

Стаята бе практично обзаведена — бюро в средата, два дървени стола и изтъркан диван до стената. В единия ъгъл имаше кантонерка, а по стените нямаше нищо друго освен дупки от пирони.

Маркес с неудоволствие вдигна поглед от документа, с който се занимаваше. Униформата му беше измачкана. И беше брадясал. Никога не е добре, когато полковниците започнат да занемаряват външния си вид.

— Да… някъде. — Огледа офиса си и посочи една папка с метални пръстени на дивана. В нея бяха събрани различни материали, в това число ръководството за поддръжка на ARJ-35 и копие от авиационните правила на Колумбия.

Дейвис взе папката и започна да я прелиства.

— Какво търсите? — попита Маркес.

— Малко насоки.

Маркес се намръщи и се върна към работата си.

Дейвис реши, че онова, което му трябва, ще е в главата Regulaciones Piloto. Правила за пилота. Прегледа двайсетина страници правила и описания на политиката на компанията — всички на испански, — преди да намери нужното му.

Наложи се да прекъсне Маркес отново:

— Бихте ли ми превели тази част, ето тук… — И му посочи абзаца.

Маркес въздъхна мъченически и си сложи очилата.

— „Всички пилоти следва да се явят в самолета поне един час преди времето за излитане по разписание. Ако условията…“

— Прекрасно — прекъсна го Дейвис. — Това е всичко, което ми трябва.

Хвърли дебелата папка на дивана и се върна на компютъра, където видеозаписът от камерата в чакалнята стоеше на пауза. Вече беше преглеждал до петдесет минути назад преди отлитането, защото бе допуснал, че някои пасажери ще се явят по-рано. Но пасажерите вече не го интересуваха. Върна записа на час и десет минути назад и го пусна в реално време. След дванайсет минути — с две закъснение по правилата на „Так Еър“ — командир Блас Рейна и втори пилот Уго Морено се явиха на гейта.

И двамата пилоти дърпаха куфари на колелца, а чантите с документацията — карти и ръководства — бяха преметнати отзад. Използвайки Морено за еталон, Дейвис прецени, че и ръстът съвпада — беше точно един осемдесет и пет. Това определено беше изчезналият командир. Не беше някой, представящ се за него, нито друг пилот, съгласил се да поеме този полет вместо Рейна. Беше си Рейна и стоеше на изхода, готов за полет.

— Да, това е Рейна — чу се глас зад гърба му. Любопитството бе надделяло в Маркес.

Без да се обръща, Дейвис отговори:

— Това го поставя в самолета един час преди излитане. Оттук нататък не видях как самолетът може да се отдели от гейта без него. А знаем, че е излетял по разписание.

— И какво ни казва това? Че е призрак?

Дейвис кимна, защото в думите на Маркес имаше логика.

— Може би. Ако Рейна е започнал полета, как така не е свършил с него?

Сещаше се за само един начин това да стане. И само за един начин да се провери дали е станало.

Погледна колко е часът и съобщи, че се връща на площадката.

— След малко трябва да се срещнем с Ечевария.

— Извинете ме пред майора.

Докато минаваше през вратата, погледна през рамо и видя, че Маркес се обажда по телефона.