Уорд Ларсен
Пасажер 19 (12)

12.

Томас Мълиган беше англосаксонец към четирийсетте с тъмна ниско подстригана коса и прическа, която щеше да бъде одобрена от всеки старшина по света. Допреди три дни се бе намирал в отлична физическа форма и имаше тяло на бегач с повече ширина в раменете. В списъка на пасажерите, който Дейвис бе видял вчера, Мълиган фигурираше като американски гражданин, пристигнал в Колумбия по бизнес. Нямаше нищо друго, което да предполага някакво следващо проучване е изключение на това, че бе пристигнал с полет от Атланта и бе направил същата връзка с вътрешен полет, каквато бяха направили още четирима, включително Джен и Кристин Стюарт. Това, разбира се, бе добра информация, но тя не обясняваше онова, което Дейвис и патоложката гледаха в момента.

Гусман извади тънко като химикалка фенерче от джоба си и инспектира двете огнестрелни рани в самия център на гръдния кош на Мълиган. Според Дейвис те съответстваха достатъчно точно на дупките в гърба на седалка 7C и той бе уверен, че Гусман ще намери съответстващите рани в гърба на Мълиган. Сякаш за да потвърди мисълта му, тя обърна тялото достатъчно, за да го освети отдолу.

— Прострелни рани — каза Дейвис. Не беше въпрос.

— Откъде знаехте? — попита подозрително тя.

— Не знаех… искам да кажа, не бях сигурен. Открих две дупки в гърба на седалката му, които нямаха друго обяснение.

Гусман извика през стаята и двамата каращи се офицери сключиха временно примирие, колкото за да се присъединят към тях. Гусман им обясни какво виждат.

Ечевария се обърна към Дейвис:

— Открили сте дупки от куршуми в седалката на този пасажер? Защо не ни го съобщихте по-рано?

— Видях две дупки… но не знаех какво ги е направило. Във всеки катастрофирал самолет има хиляди дупки, причинени от натрошените перки на турбините до разлетели се парчета след удара. Куршумите рядко са в списъка ми на възможните причини.

— В този случай ще трябва да ги включим — отбеляза Ечевария.

По изключение Маркес се съгласи със съперника си:

— Може би този човек е заплашил по някакъв начин похитителя. Или Умбрис го е застрелял като урок за останалите. Това би било логично — този мъж изглежда в най-добра физическа форма от всички пасажери и следователно е възможно да е представлявал в очите на похитителя най-голяма заплаха.

Дейвис не помръдваше. Усещаше, че всички го гледат и очакват някаква реакция. Но не издаде нищо.

Бойкият тон на Ечевария се върна.

— Това е още една причина да предприемем пълно разследване. Ще настоявам за тотално съдействие от страна и на двама ви. — В контраст с думите му, той представляваше олицетворение на индиферентността в изгладени панталони.

Маркес кимна и Дейвис почувства необичайно примирение — полковник да отстъпи командването на по-младши офицер.

— Ясен ли бях, господин Дейвис? — повтори настъпателно полицаят. — Искам пълното ви съдействие.

Но Дейвис само го гледаше и за да разчупи патовата ситуация, доктор Гусман избута Томас Мълиган обратно в недрата на фризера. Чекмеджето щракна с подходяща за случая окончателност и тримата детективи си тръгнаха в мълчание.

Светлината отвън бе заслепяваща, а горещината вече бе обгърнала всичко.

— В щаба ли се прибирате? — обърна се Дейвис към Маркес.

Полковникът кимна.

— Имам оперативка днес следобед. Да ви хвърля ли натам?

— Да… но не бих възразил срещу едно кафе, ако може веднага.

— Да, и на мен би ми се отразило добре.

Двамата погледнаха Ечевария и Дейвис го попита:

— Защо не ни направите компания, майоре?

Полицаят помисли, преди да се съгласи.

— Да, с удоволствие. — И се отдръпна, за да се обади по телефона си.

Когато бе достатъчно далече, за да не ги чува, Маркес подхвърли:

— Работил съм с Ечевария. Мръсник е, просто да го знаете…

— Не се съмнявам — отговори Дейвис, — но съм принуден да се съобразявам с някои неща. За момента той ни е нужен. Стига полицията в Богота да може да ми помогне да намеря дъщеря си… ще сключа сделка и с дявола, ако трябва.

 

 

Маркес ги откара на място, което се наричаше Кале Сетента — верига от магазини и кафенета във финансовия център. Ечевария взе собствената си кола, така че Дейвис седна отпред при Маркес. Климатикът едва се справяше и Дейвис насочи вентилационните отвори към лицето си. Слънцето вече се бе издигнало, от утринта не бе останал и помен, а сенките на хората се забиваха в краката им.

Маркес прекара по-голямата част от пътуването в разговори по телефона, но шофираше бавно и съсредоточено в рязък контраст с лудостта в таксито на идване. Ангажираността на полковника позволи на Дейвис да потъне в мислите си. С развитието на нещата започваше да се чувства все по-некомфортно. В повечето разследвания времето бе на негова страна. Жертвите или бяха починали, или се възстановяваха в болници, или отговаряха на въпроси в стаите за разпит. Останките рядко можеха да загубят стойността си от излагане на капризите на времето, което означаваше, че може да бъдат събрани, подредени и извозени, без да се бърза, професионално. Бавното писане на отчети и внимателният анализ на находките бяха обичайна и дори окуражавана практика. Тук обаче търпението бе всичко друго, но не и добродетел. Основната разлика идеше от дъщеря му, но Дейвис усещаше, че има нещо повече… глождеше го някакво безпокойство, че се съревновава с невидим часовник, който тиктака неумолимо.

Маркес паркира на улица, обрамчена от цветни навеси, изчакаха Ечевария и влязоха в оживено кафе. Полковникът поиска маса на сянка и се разположиха на изнесена тераса под голям чадър в червено и синьо. Седнаха в триъгълник на маса за четирима, Дейвис срещу празното място — един американец с двама колумбийци от двете му страни. Но дори и при това положение той усещаше, че няма никакъв сценарий „двама срещу един“. По-скоро ставаше дума за нещо като ученията отпреди години, когато можеше да изпита в тройка маневрените способности на F-16. Въздушен бой, в който всеки бе срещу другите двама. Всеки за себе си. Помнеше тези сложни боеве, в които съюзяванията и разпадането на съюзите ставаха светкавично и непредсказуемо. Поне докато някой не получеше симулирана ракета в опашката. И тогава вече ставаше един на един. И нищо на света не можеше да бъде по-ясно от това.

Дейвис си поръча бяло кафе, Маркес двойно еспресо, а Ечевария лате, и когато им ги донесоха, между тях се възцари атмосфера на цивилизована сдържаност. Двойки в скъпи италиански дрехи заобикаляха сандъчетата с цветя по тротоара и висящите саксии, които представляваха малки експлозии в цветове. Ако можеше да се забрави за екваториалната жега, помисли си Дейвис, това спокойно можеше да се сбърка с Милано или Барселона.

— Не съм имал подобен случай — замислено каза Маркес.

— И аз — съгласи се Дейвис. — Имаме двама липсващи пасажери и три смъртни случая от застрелване.

— Имали ли сте досега случай с отвличане? — попита Ечевария.

— Не… но още не съм убеден, че нашият случай е такъв.

— Как е възможно да кажете такова нещо? — възкликна Маркес. — Не чухте ли отчета на патоанатома? Пилотите са загинали вследствие на огнестрелни рани. Какво друго доказателство ви е нужно?

— Като за начало бих искал да открия командира.

Дейвис ги наблюдаваше внимателно. Ечевария носеше слънчеви очила, от онези, които обхващат очите като лента, така че единственото, което виждаше в тях, бяха отражения от улицата и блясъка на слънцето. Маркес просто замръзна и еспресото му увисна над масата.

— Какво казахте? — попита полицаят.

— Казвам, че човекът в моргата не е Блас Рейна.

Маркес присви очи и продължи да държи малката чашка неподвижна.

— Забелязах го на мястото на падането. Нещо в тялото на командира не беше наред. Да, несъмнено имаше тежки рани от забиването в земята, но почти нямаше кръв. При такива рани по лицето и главата всичко наоколо би трябвало да е плувнало в кръв. И още нещо, което обаче осъзнах със закъснение — униформата му не беше за него. Размерът дори не бе близък. Крачолите бяха много дълги, спускаха се почти десет сантиметра под глезените, а яката на ризата му бе толкова тясна, че горното копче бе оставено незакопчано. Виждал съм циркови клоуни с по-добри шивачи. Крайно непрофесионално.

Маркес най-сетне остави чашката.

— И на тази база поставяте под съмнение самоличността му? Това е налудничаво, приятелю.

— Не, налудничаво е, че тялото, което всички видяхме само преди малко, беше измерено от патоанатома, че е високо един и седемдесет и три.

— И какво лошо има в това?

Дейвис извади от джоба си веществено доказателство номер едно.

— В дъното на папката за Рейна е приложена оригиналната молба за издаване на медицинско свидетелство… снощи направих копие от нея. — Дейвис сложи листа на масата. — Мисля, че испанската дума е altura. Американец съм и трябваше да изчислявам между метри и футове, но в училище бях добър по математика. Изчислих, че е бил висок метър и осемдесет и пет.

— Това ли е? — попита Маркес. — Базирате едно невероятно обвинение на стар лист хартия?

— Не, точно това ме накара да разровя по-дълбоко. Проверих след това Морено, втория пилот, и той се оказа метър и седемдесет и шест, само че това отлично съвпада с измерванията на патоанатома. Следите ли мисълта ми дотук?…

Ечевария изглеждаше напълно отпуснат, лениво облегнат на стола си. Маркес кимна неспокойно и Дейвис извади от джоба си веществени доказателства две и три.

— Това тук са официалните снимки на двамата пилоти. Разбира се, виждаме ги само от раменете нагоре, но съм сигурен, че са изправени на фона на една и съща стена. Ако погледнете логото на „Так Еър“ във фона, ще забележите, че Рейна е забележимо по-висок от Морено. Ако, разбира се, не допуснем, че не е стъпил на сандък специално за тази снимка…

Дейвис остави двамата да осмислят думите му.

Докато Маркес гледаше снимките, възмущението му постепенно се стопи и той дори отпи от еспресото си. Ечевария бе изчистил всякакво изражение на лицето си като добър играч на покер, какъвто може би беше. Дейвис бе сигурен, че е приковал вниманието и на двамата.

— Как тогава стоят нещата с идентификацията на Рейна, издадена му от „Так Еър“? — попита Дейвис. — Не е ли това нещо, от което всеки би се поинтересувал? Тя е намерена в него точно където би трябвало да се намира, хваната на щипка за джоба на ризата му. Оказва се, че на Рейна е била издадена чисто нова идентификация само преди няколко седмици. И в нея е вписана височина метър седемдесет и три.

Колумбийците седяха смълчани.

— Така-а… Разбирам, че всичко това изглежда объркващо, но правилният отговор няма да е толкова трудно да се намери. Всички познати на Рейна, приятели, сестра или началникът на пилотския състав, ще могат да ви кажат точно колко висок е бил. Обзалагам се, че отговорът ще бъде метър и осемдесет и пет. Но ако съм прав, тогава ние тримата сме изправени пред доста конфузен въпрос. Защо корпоративната му самоличност е била променена така, че да съответства на физическите характеристики на друг човек, който скоро е щял да бъде намерен в кабината на разбил се самолет?

Маркес стовари празната си чаша на масата.

— Това е… нелепо! Как може да си мислите, че трупът, намерен в кабината, не е на командира?

Дейвис сви устни, обмисляйки въпроса.

— На отиване в моргата и аз имах тези съмнения…

— Но сега…? — не изтърпя Ечевария.

Дейвис отпи дълга глътка от кафето и извади от джоба си последното копие — проверката на миналото на Рейна от колумбийското Министерство на транспорта. В долния десен ъгъл на листа се виждаше ясен отпечатък от палец. След това извади блокчето стикери, на което се виждаше отпечатъкът, който сам бе снел от трупа на масата. Постави двата листа един до друг пред събеседниците си.

— На Рейна ли са? — попита Маркес.

— Да. Единия снех от тялото в моргата, а другият е от служебното досие на Рейна. Какво ще кажете?

По-рано, докато двамата бяха спорили яростно, Дейвис бе направил сравнение. Не беше експерт по пръстови отпечатъци, но резултатът бе очевиден. Погледна полицая, който може би можеше да даде най-информирано мнение.

Ечевария потвърди очевидното.

— Аз мисля, че имаме пълно съвпадение.

— Съгласен съм.

— В такъв случай тази сутрин сме видели трупа на Рейна — заключи Маркес.

— Изглежда съвсем ясно от тези пръстови отпечатъци — потвърди Дейвис. — Отпечатъкът от трупа съвпада съвсем прилично с този от досието. Но снощи аз забелязах нещо странно в проверката на миналото. Формулярът с отпечатъка на Рейна е създаден преди петнайсет години, когато той е бил нает на работа. Но ако погледнете тук, в долния край на страницата, с много ситен шрифт е написано, че формулярът е бил ревизиран миналата година. — Дейвис остави смисълът да бъде добре възприет, преди да изкаже предположението си: — Ако добавим това към разликата във височината, мисля, че се натрапва едно-единствено решение. Болно ми е да го кажа, господа… но някой саботира това разследване.

Ечевария и Маркес се спогледаха. Дейвис забеляза загрижеността им и в този момент внезапно осъзна колко различни са целите им. Сякаш буквално виждаше как мислите им се въртят и как двамата анализират различните аспекти. Знаеше колко безполезно би било да се опитва да ги разгадае. Единственото, което му оставаше, бе да продължи разследването си с повишена подозрителност, проверявайки всеки нов факт по няколко пъти.

— Ще разберем какво стои зад всичко това — пренебрежително каза Ечевария.

— Потвърждавам — присъедини се към него Маркес. — Но ако това не е бил Рейна, възникват два нови въпроса. Кой го е направил? И…?

— Къде е истинският Рейна — довърши вместо него Ечевария.

Дейвис само кимна.

С внимателно премерени думи тримата се договориха да направят забелязаните несъответствия пръв приоритет. Ечевария допи кафето си и си тръгна пръв.

Видимо потиснат Маркес провери телефона си за съобщения.

— Нещо ново? — поинтересува се Дейвис.

— Не… нищо… с изключение на бензина, който току-що изляхте в огъня.

Дейвис обмисляше хаплив отговор, когато Маркес добави:

— Още веднъж ви предупреждавам да внимавате с Ечевария. Той е най-малко надеждният полицай, с когото съм имал работа… а в нашата страна това значи много.

— Ще се вслушам. Но както вече казах, в момента той е просто още един човек, който ще търси Джен. — Дейвис стана. — Трябва по някакъв начин да се върна в щаба. Искам да поработя на мястото на катастрофата.

— Ще ви закарам.

Преди да потеглят, Дейвис отиде на касата. Купи шест чаши кафе и му дадоха специална подставка, за да ги вземе.

— Това за какво е? — попита Маркес.

— За хората в щаба ви.

— Проява на любезност?

— Не съвсем. Просто искам да помогна на всички да работят малко по-бързо.

 

 

— Току-що купи цял галон кафе с кредитната си карта — съобщи мъжът.

Жената срещу него в апартамента на Джи Стрийт коментира:

— Той е огромен. Вярвам, че може да го изпие.

Мъжът, за когото се знаеше, че лишен от чувство за хумор, се смръщи и погледна към полуотворената врата:

— Дали да им кажем?

В дъното на коридора имаше електронно защитена конферентна зала, в която се провеждаше спешна оперативка. И двамата не бяха сред поканените, понеже вземането на решения не влизаше в трудовите им характеристики. Те бяха ИТ специалисти, поставени тук, за да събират, филтрират и подават необработени данни. Понеже до момента данните бяха доста оскъдни, изкушението да се докладва за купуването на кафе бе разбираемо.

Откъм конферентната зала се разнесоха викове, второ избухване в среща, започнала само преди пет минути.

— Оставям на теб да решиш — каза жената.

Мъжът се облегна на стола си.

— Никога не съм ги виждал толкова възбудени. Според теб какво толкова ги ядосва? Дали е свързано с катастрофата в Южна Америка?

Тя сви рамене.

— Знам само, че не бих искала да съм на мястото на Дейвис. Без да го съзнава, се е наврял в гнездо на стършели. Каквото и да се случва в момента — тя кимна многозначително към залата в края на коридора, — то изнервя до крайност някои много важни хора.

И двамата чуха затръшването на врата.

— Мисля, че ще включа покупката на кафе в следобедната сводка — каза той и придърпа с мишката електронния файл, който щеше да бъде препратен на подбрана група хора по-късно. Любимото му попадение днес бяха снимките от моргата в Ал Оспитал Оксиденте де Кенеди. Паролите в системата за защита на болничната локална мрежа бяха смехотворни, но от друга страна, въображението явно не бе силната страна за нация, кръщаваща болниците си на мъртви американски президенти. Имаше още неща, разбира се, като точните часове, когато вратата на стаята на Дейвис в хотела беше отваряна — индикатор кога се бе върнал снощи и кога бе излязъл тази сутрин. Това вече бе корелирано с джипиес данните от телефона му, които се излъчваха на всеки шейсет секунди.

— Добави ли какво пусна той в копирната машина? — обади се жената.

— Естествено. Между другото… това беше много добро. Не подозирах, че можем да го правим.

— Всъщност е просто. Копирната машина е свързана безжично в Мрежата, което в наши дни е повсеместна практика. Но не знам какво да правя с онова, което е копирал. Стара молба за медицинско от командира, снимки на двамата пилоти. Какво според теб се опитва да направи?

— Не знам. Дейвис е експертът.

— Да се надяваме.

— Да опитаме ли пак да свалим гласовия поток през микрофона на телефона му?

— Не, няма смисъл, това натоварва много батерията. А и докато го държи в задния си джоб, аудиото ще е почти неизползваемо.

Започнаха да подреждат нещата по бюрата си, защото краят на смяната им наближаваше. Мъжът бе приключил с проверката по списъка за предаване на смяната, когато компютърът на колежката му издаде мелодичен сигнал от два тона.

Тя вдигна пръст, за да му каже да изчака.

— Задръж… май ще трябва да добавим още нещо. Обажда се по телефона си.