Уорд Ларсен
Пасажер 19 (18)

18.

Дейвис скочи от хюито в мига, в който плазовете опряха в земята, и тръгна с енергията от първата нощ. Късата му коса беше полепнала от пот по скалпа му, късите ръкави на ризата му се развяваха под струята на винтовете. Забърза към площадката на катастрофата.

Поредната гръмотевична буря току-що бе утихнала и когато стигна до мястото, карго панталоните му бяха подгизнали от коленете надолу. Беше дошъл да огледа крилата и започна от дясната страна. Целият блок бе частично отделен, все още свързан към фюзелажа с повреден основен лонжерон. След падането крилото бе легнало на земята с цялата си долна страна, което не го устройваше. Прехвърли се на лявото крило — то бе изцяло отделено и бе подпряно на ствола на едно паднало дърво. Долната му страна се виждаше през десетсантиметрова пролука, а на Дейвис му трябваше повече пространство.

Попита работещия наблизо екип дали разполагат с крик. Отговориха му, че имало, но никой не знаел къде е. Подобни усложнения възникваха често в суматохата около разследването на въздушни катастрофи — най-различни инструменти преминаваха от едни ръце в други, а понякога се забравяха в заминаващ камион и следите им се губеха за седмици. Двайсет минути Дейвис безуспешно търси крика. На границата на търпението си видя дебела греда и прецени, че ще му свърши работа.

Самолетните конструкции са изненадващо леки, а крилата в частност са едно от чудесата на инженерната мисъл. Крилата на повечето самолети се наричат „мокри“, което означава, че в тях е вграден резервоар за гориво. Когато резервоарът е празен, основната конструкция тежи малка част от максималната товароподемност. Дейвис реши, че крилото на този ARJ — десетина метра алуминий и композитни материали, примерно километър и половина жици, две гуми и десетина силови хидроцилиндри — тежи към половин тон. За щастие, понеже крилото вече лежеше на земята, той трябваше само да повдигне единия му край на половин-един метър, колкото да получи достъп до долната му страна. Но дори това усилие изискваше помощ.

Той така и не бе изпълнил обещанието си за кашон ром, затова изключи повикването на армията. Вместо това се обърна към двама в униформа на ВВС — те бяха част от контингента на Маркес, — които товареха камион с багажа, изваден от смачкания товарен отсек.

— Момчета, бихте ли ми помогнали? Трябва да повдигна това чудо. — По-едрият от двамата, тъкмо онзи, от когото Дейвис се нуждаеше, го погледна неразбиращо, защото явно не знаеше английски. За щастие вторият, тънък като клечка и отчаяно нуждаещ се от какъвто и да било зъболекар, се обади:

— Да, сеньор, ще ви помогнем.

Почвата бе мека и хлъзгава, така че им отне десетина минути да намерят подходящ за опора камък и да уточнят под какъв ъгъл ще повдигат. След това Дейвис и едрият натиснаха с комбинираното си тегло, гледайки с тревога как дебелата греда започва да се огъва. Крилото започна да се издига, а дребният подпъхваше под него здрава метална кутия за инструменти. След двайсетина минути, когато и тримата бяха целите в пот, предният ръб на дясното крило бе подпрян на шейсет сантиметра над земята. Кутията за инструменти бе сменена с циментов блок, взет от камиона, и Дейвис обяви задачата за изпълнена.

Благодари на двамата, като се постара да запомни чиновете и имената им, бродирани на нагръдните джобове на ризите им. Щеше да спомене пред Маркес, че са му помогнали, макар да не бе сигурен това похвала ли ще им донесе, или мъмрене. Щастливи, че са се отървали от него, двамата се върнаха към недовършената си работа с разчистването на багажа на пасажерите.

Дейвис се огледа и видя, че е сам. Точно това му трябваше. Онова, което искаше да провери, не бе нищо особено, но все пак той предпочиташе да го направи без въпроси от страна на хората от екипа на Маркес или полицейския контингент на Ечевария. Легна по гръб и подобно на автомеханик пред повдигнат на крик „Буик“ се избута с крака под него, докато тялото му не изчезна изцяло под крилото. Беше тъмно и Дейвис усещаше студената лепкава кал и мократа трева по гърба си; въздухът бе наситен със земната миризма на прясно разровена пръст.

На метър навътре се натъкна на бордовата врата на нишата за прибиране на колесника — квадратно парче алуминий със страна шейсет сантиметра, частично откъснато от пантите и висящо под четирийсет и пет градуса. Втората врата — извънбордовата — оставаше подравнена в долната повърхност на крилото. Дейвис се хвана здраво, издърпа със сила панела и изви ръка, за да бръкне в джоба си за фенерче. След малко вече имаше онова, за което се бе заврял чак тук — добър поглед към колелата.

Основният колесник на ARJ-35 е стандартен — титанова греда, поддържаща блок от две колела. Гумите са подобни по размер на гумите на средно голям джип, като основната разлика иде от категоризацията за използване при значително по-висока скорост. Дейвис виждаше колелата съвсем ясно, така както и спирачката и антиблокиращата система, и всичко изглеждаше точно както трябваше да изглежда. Но имаше и нещо, което не трябваше да е там.

Беше вплетено в клапаните и задвижващите механизми. Висеше от силовите стойки и хидравличните маркучи като украса по коледна елха. Имаше и кал, спечена симетрично по гумите и блока на колесника. Точно симетрията бе най-важна тя означаваше, че няма набита вследствие на удара пръст, следователно колесникът е бил прибран и колелата не са се въртели. Той насочи лъча нагоре в кухината за колесника и видя по металната стена издайническите пръски от кал и смляна трева. Две перфектни надлъжни дъги по стоманата, покрита със зелен грунд.

Точно както се бе надявал.

Завря се още по-навътре под крилото, така че на открито останаха само краката му от глезените надолу. Бръкна в джоба си, за да извади телефона, помъчи се да избере подходящ режим на фотоапарата и се увери, че светкавицата е включена. Направи десет снимки и се наместваше за най-добър ъгъл за последната, когато усети някой отвън.

— Какво правиш? — попита дрезгав глас.

Дейвис извъртя глава и видя черен ботуш със следа от одраскване на тока във формата на полумесец.

— Разследвам.

Ботушът се завъртя в пълен кръг.

Дейвис върна вниманието си към снимането и тъкмо се готвеше да направи снимката, когато се замисли над случилото се: „Защо направи пълен оборот?“ Погледна отново. Ботушът бе изчезнал. И тогава чу глух удар по крилото над себе си.

— Хей! Махай се оттам…

Крилото се залюля и Дейвис успя в последния миг да прибере лакти до тялото си и да обърне ръце с дланите нагоре, когато всичко над него се премести. Двете самоделни подпори се събориха и крилото се стовари върху него…