Уорд Ларсен
Пасажер 19 (29)

29.

Соренсен спря на първия срещнат банкомат. Изтегли триста долара и попита чакащия зад нея мъж на средна възраст дали наблизо има „Уолмарт“. Да, каза й той и я упъти усмихнато. След пет минути тя вече беше на паркинга. Отиде в дъното на магазина, купи от секцията за електроника отключен телефон с предплатена симкарта и възможност за интернет връзка. Плати в налични и след десет минути вече беше онлайн от седалката на акурата. Отне й само трийсет секунди да открие нужното.

Мигел Ернандес бе задрямал на рецепцията на „Хотел де Аеропуерто“ в Богота. Обикновено нощната смяна се поемаше от жена му, но предната нощ тя се бе разболяла, а това означаваше, че не бе мърдал от проклетия стол вече петнайсет часа без прекъсване. Затова, когато телефонът пред него иззвъня, той реагира малко бавно и вдигна слушалката чак на петия сигнал.

— Buenos días, „Хотел де Аеропуерто“.

— Да, здрасти. Обаждам се по спешен случай. Трябва непременно да се свържа с един от гостите ви.

— Una emergencia?

— Не говорите ли английски?

— Малко… С кого искате да говорите?

— Джам… Франк Дейвис. Отседнал е при вас от няколко дни.

— Señor Davis — un hombre muy grande, no?

— Да, да, той е… muy grande.

— Двеста и четири. Ще ви свържа със стаята му.

— Не, не! Малко ми е трудно да го обясня, но не искам да ме свързвате с него в стаята му. Бихте ли почукали на вратата му и ако е там, кажете му да слезе при вас в офиса.

— Señora, аз съм единственият aquí. Не е толкова лесно да…

— Сто американски долара, ако го откриете и го доведете на телефона. Той ще ви ги плати, обещавам.

Затварящите се очи на Ернандес се отвориха малко по-широко.

— Окей… Е, може би ще го открия. Tres minutos.

Остави слушалката до телефона, качи се на втория етаж и почука на вратата. Никакъв отговор. Почука по-силно и настойчиво и с образа на стодоларовата банкнота в главата си извика:

— Señor Дейвис! Там ли сте?

Нищо. Последното, което можеше да направи, бе да отключи стаята с универсалния си ключ и да надникне вътре.

После слезе на рецепцията и съобщи лошата новина.

— Добре — каза гласът в слушалката, — така сумата става двеста и петдесет долара…

Дейвис преглеждаше отчета към 72-рия час от катастрофата на полет ТАК Еър 223 — вероятно последния официален документ, написан от главния разследващ Маркес, — когато някой извика:

— Señor Дейвис! Тук има някой, който иска да ви види!

Дейвис излезе на входа и видя момче на десетина години. Беше босо, усмихваше си и когато го видя, размаха някакво листче. Дейвис се приближи до него и попита:

— Es para mí?

Това развесели хлапето още повече.

— Да, за теб е, мъжки!

Дейвис въздъхна. Холивуд наистина правеше света едно малко място. Взе листчето, прочете бележката и веднага тръгна през вратата.

— Хей, пич!

Обърна се. Хлапето чакаше с протегната ръка. Той извади портфейла си и тикна в ръката на хлапето десетдоларова банкнота.

— Само това ли? Че аз тичах по целия път дотук!

— Сериозно? Чуй сега съвета ми — по обратния път спри на училището и се запиши да учиш.

Влезе в хотела задъхан. Собственикът му подаде слушалката и го предупреди, че ще включи разговора в сметката му. Дейвис се съгласи разчиташе да прехвърли разхода на Лари Грийн.

— Телефонът, който използвах, беше компрометиран — бяха първите думи на Соренсен.

— Компрометиран?

— Преди час Тайната служба ме закопча на задната седалка на една кола.

— По дяволите… добре ли си?

— Да, убедих ги да ме пуснат, но сега вече ще ме наблюдават, знам. Добрата новина е, че има развитие. Открих майката на Кристин Стюарт. Живее в Рали и снощи потеглих за там.

— Успя ли да говориш с нея?

— Не беше лесно. Подведох я, че съм от Тайната служба, за да ме пусне да вляза.

— Значи има връзка.

— Голяма. Тя знае най-общо за катастрофата… че самолетът се е разбил и че дъщеря й я няма.

— И живее с това от четири дни?

— Като теб. Определено е крайно разстроена, но после нещата поеха в странна посока. Когато се усети, че не съм от Тайната служба, веднага реши, че съм репортерка.

— Репортерка ли?

— Аха… — И Соренсен обясни как бе протекла останалата част от срещата и как бе спечелила доверието на Стюарт. — Мисля, че преломният момент бе, когато й казах, че си там да търсиш собствената си дъщеря. Агентите вече блъскаха по вратата, когато тя реши да ми разкрие душата си. Оказва се, че Кристин Стюарт се радва на охрана от Тайната служба вече над една година.

— И защо?

— Защото е незаконородената дъщеря на вицепрезидента на Съединените американски щати. Човекът, който е много вероятно да бъде избран за президент след по-малко от два месеца.